Джулия Куин
Дяволче (3)

Глава втора

Дънфорд изви вежда. Това ли беше Хенри?

— Вие сте момиче — отбеляза той, осъзнавайки колко глупаво звучи още преди думите да излязат от устата му.

— Доколкото си спомням — отвърна тя дръзко.

Някъде отзад някой изпъшка. Хенри беше съвсем сигурна, че е мисис Симпсън.

Дънфорд примигна няколко пъти към странното създание, което стоеше пред него. Тя носеше чифт торбести мъжки бричове и износена бяла памучна риза, доскоро поддържана в добър вид съдейки по петната върху нея. Кестенявата й коса бе разпусната, току-що сресана и се спускаше по гърба й. Беше доста красива коса, много женствена и някак в противоречие с останалата част от външността й. Той не можеше да реши със сигурност дали жената пред него е привлекателна или просто интересна и дали би била красива, ако не носеше нещо толкова безформено. Но нямаше никакъв начин да я огледа по-отблизо в скоро време, защото момичето определено миришеше… неподобаващо за жена.

Честно казано Дънфорд не искаше да се доближава до нея на по-малко от два метра.

Хенри носеше миризмата на прасенце върху себе си от сутринта и вече бе свикнала с нея. Тя видя, че новият лорд Станидж се намръщи и си помисли, че той вероятно реагира на твърде необичайното й облекло. Е, нямаше какво да направи по въпроса сега, благодарение на по-ранното му пристигане и ненавременната поява на гигантското прасе, затова реши, че е най-добре просто да се усмихне отново и по този начин да го накара да мисли, че се радва да го види.

Дънфорд прочисти гърлото си.

— Простете изненадата ми, мис Барет, но…

— Хенри. Моля ви, наричайте ме Хенри. Всички го правят.

— Хенри тогава. Моля те, прости изненадата ми, но ми беше казано само, че някой на име Хенри отговаря за имота и затова естествено предположих, че…

— Не му мислете — каза тя като махна с ръка. — Случва се непрекъснато. Често е в моя полза.

— Сигурен съм, че е така — промърмори той и дискретно отстъпи на крачка от нея.

Тя сложи ръце на кръста си и хвърли бърз поглед през моравата към конюшнята, за да се увери, че ратаят е обезопасил прасето както трябва. Дънфорд я наблюдаваше крадешком, мислейки си, че трябва да има някой друг Хенри, защото това момиче не би могло да отговаря тук. За Бога, та тя не изглеждаше на повече от петнадесет.

Тя се обърна към него рязко.

— Трябва да кажа, че това не е често срещано явление. Строим нов свинарник и прасетата са временно в конюшнята.

— Разбирам. — Тя определено звучеше като човек, който ръководи нещата, помисли си Дънфорд.

— Точно така. Ами… ние сме наполовина готови — усмихна се Хенри. — Чудесно е, че пристигате точно сега, милорд, за да можем да използваме още един чифт ръце.

Някъде зад нея някой се изкашля и този път тя беше сигурна, че е мисис Симпсън.

Подходящ момент Симпи да я загризе съвестта, помисли си Хенри и мислено завъртя очи. Тя се усмихна отново на Дънфорд и каза:

— Искам да видя свинарника завършен възможно най-скоро. Не желаем злочестият инцидент от този следобед да се повтори, нали?

Този път Дънфорд нямаше друг избор, освен да признае, че това създание наистина управляваше имението.

— Разбирам, че ти ръководиш нещата тук — каза той накрая.

Хенри сви рамене.

— Малко или много.

— Не си ли леко, ъъ… млада?

— Вероятно — отговори Хенри, без да се замисля. Проклятие, не биваше да го казва. Това щеше само да му даде извинение да се отърве от нея. — Но аз съм най-добрият отговорник за тази работа — добави бързо тя. — Ръководя Станидж Парк от години.

— Отговорничка — промърмори Дънфорд.

— Моля?

— Отговорничка. Най-добрата отговорничка за тази работа. — Очите му заблестяха развеселено. — Ти си жена, нали?

Пропускайки напълно факта, че той я дразни, Хенри се изчерви цялата.

— Няма мъж в Корнуол, който да може да свърши по-добра работа от мен — измърмори тя.

— Сигурен съм, че си права — каза Дънфорд. — Въпреки прасетата. Но достатъчно по въпроса. Станидж Парк изглежда отлично ръководен. Убеден съм, че вършиш добра работа. Всъщност, може би ти трябва да ме запознаеш с имението — след тези думи, той даде воля на това, което трябва да бе най-мощното му оръжие: усмивката.

Хенри се опита с все сили да не се стопи под очевидното въздействие на усмивката му. Никога не бе имала повод да срещне мъж, който да е толкова… мъжествен, като този тук и не харесваше лекото пърхане в стомаха си. Той от своя страна не изглеждаше ни най-малко повлиян от нейното присъствие, отбеляза Хенри с раздразнение, с изключение на това, че очевидно я намираше за доста странна. Е, нямаше да я види да припада в ръцете му.

— Непременно — отговори тя любезно. — Ще бъда щастлива да го направя. Да започнем ли още сега?

— Хенри! — каза мисис Симпсън и се втурна към нея. — Негова светлост е пропътувал целия път от Лондон до тук. Сигурна съм, че би искал да си почине. Освен това сигурно е огладнял.

Дънфорд ги озари с още една от онези смъртоносни усмивки.

— Като вълк.

— Ако аз току-що бях наследила имение, щях да искам да го разгледам веднага — каза Хенри надменно. — И да узная всичко за него.

Очите на Дънфорд се присвиха подозрително.

— Уверявам те, че искам да науча всичко за Станидж Парк, но не виждам защо да не започна утре сутрин, когато съм сит, отпочинал — той се обърна към Хенри и наклони главата си само с милиметър, — и изкъпан.

Лицето на Хенри стана червено като цвекло, когато осъзна, че новият лорд Станидж й казва по възможно най-учтивия начин, че смърди.

— Разбира се, милорд — каза тя с леден тон. — Вашите желания, разбира се, са заповед за мен. Вие сте новият господар тук, разбира се.

Дънфорд си помисли, че може да я удуши, ако още веднъж повтори „разбира се“. Какво точно беше намислила? И защо изведнъж стана толкова възмутена от него? Заливаше го с усмивки и приветствия само до преди няколко минути.

— Не мога да ви опиша колко се радвам, че ви имам на разположение, мис Барет. Извинявай, ъъ, Хенри. И от хубавото ти изказване, мога само да заключа, че си на мое пълно разположение. Колко интригуващо. — Той й се усмихна иронично и последва мисис Симпсън в къщата.

Проклятие, проклятие, проклятие, помисли си Хенри диво, едва устоявайки на нуждата да тропне с крак. Защо, за Бога, бе позволила темпераментът й да вземе връх над нея? Сега той знаеше, че не го иска тук и щеше да бъде подозрителен при всяка нейна дума или действие. Този мъж не беше празноглавец.

Това бе първият й проблем. Очакваше се той да е глупав. Мъжете от неговия тип обикновено бяха такива или поне така бе чувала.

Проблем номер две: беше твърде млад. Нямаше да има никакъв проблем да поддържа темпото й утре. Толкова с плана й да го изтощи, за да осъзнае, че тук в Станидж Парк няма да му хареса.

Проблем номер три, разбира се, беше това, че той несъмнено бе най-добре изглеждащият мъж, когото някога бе виждала. Не беше срещала много мъже, в интерес на истината, но това не намаляваше факта, че той я караше да се чувства като… Хенри се намръщи. Как я караше да се чувства?

Тя въздъхна и поклати глава. Не искаше да знае.

Четвъртият й проблем бе очевиден. Макар да не искаше да признае, че новият лорд Станидж може да бъде прав за нещо, фактите си бяха факти.

Тя смърдеше.

Без дори да си прави труда да прикрие стона си, Хенри се върна в къщата и изкачи тежко стълбите до стаята си.

* * *

Дънфорд последва мисис Симпсън, когато тя го поведе към господарските покои.

— Надявам се да намерите стаите си удобни — казваше жената. — Хенри прави всичко по силите си, за да поддържа къщата модернизирана.

— Ааа, Хенри — каза той загадъчно.

— Такава си е нашата Хенри.

Дънфорд я дари с още една усмивка — опустошителна комбинация от устни и зъби, която убиваше жени от години.

— Коя точно е Хенри?

— Не знаете ли?

Той сви рамене и повдигна вежди.

— Ами, тя живее тук от години, откакто родителите й починаха. И ръководи мястото от… нека да помисля, трябва да са минали поне шест години, откакто лейди Станидж се спомина, Бог да я прости.

— Къде беше лорд Станидж? — попита Дънфорд любопитно. Беше най-добре да разбере възможно най-много за най-кратко време. Винаги бе вярвал, че нищо не може да въоръжи един мъж така, както малко информация.

— Оплакваше лейди Станидж.

— Шест години?

Мисис Симпсън въздъхна.

— Те бяха много отдадени един на друг.

— Нека видим дали съм разбрал ситуацията правилно. Хенри, ъъ, мис Барет ръководи Станидж Парк от шест години? — Това беше невъзможно. Да не е поела юздите, когато е била на десет? — На колко години е тя?

— Двадесет, милорд.

Двадесет. Определено не изглеждаше на толкова.

— Разбирам. И каква точно е връзката й с лорд Станидж?

— Ами че сега вие сте лорд Станидж.

— Имах предвид предишния лорд Станидж — каза Дънфорд, прикривайки нетърпението си.

— Далечна братовчедка на съпругата му. Нямаше къде другаде да отиде, бедничката.

— Ах! Колко щедро от тяхна страна. Е, благодаря ви, че ми показахте покоите ми, мисис Симпсън. Смятам да си направя кратка почивка и след това да се преоблека за вечеря. Спазвате ли провинциалните разписания тук?

— Това е провинцията, все пак — каза тя с кимване. След това повдигна полите си и напусна стаята.

Бедна роднина, помисли си Дънфорд. Колко интригуващо. Бедна роднина, която се обличаше като мъж, вонеше ужасно и поддържаше Станидж Парк толкова добре, колкото повечето изискани лондонски домакинства. Престоят му в Корнуол със сигурност нямаше да е скучен.

Само ако можеше сега да разбере как изглежда в рокля.

* * *

Два часа по-късно Дънфорд съжали, че се бе чудил. Думите не можеха да опишат гледката, която представляваше мис Хенриета Барет в рокля. Никога преди не бе виждал жена — а като цяло беше виждал доста — която да изглежда толкова… ами нередно.

Роклята й беше в дразнещ лавандулов нюанс с твърде много панделки и дрънкулки. В допълнение към цялостната му грозота, тоалетът очевидно беше и неудобен, защото Хенри не спираше да подръпва неловко материята. Или това, или роклята просто не й беше по мярка, което отбеляза Дънфорд при по-внимателен оглед, явно бе причината. Подгъвът беше малко по-къс, корсажът леко по-стегнат и ако не му се струваше твърде невероятно, че да се съмнява в подобно нещо, щеше да се закълне, че на десния ръкав има скъсано.

По дяволите, нямаше никакво съмнение и можеше да се закълне, че роклята е скъсана.

Казано просто, мис Хенриета Барет изглеждаше ужасяващо.

Но, от друга страна, тя миришеше доста приятно. Ароматът бе почти като на — той подуши дискретно — лимони.

— Добър вечер, милорд — каза тя, когато го срещна преди вечеря в салона. — Надявам се, че сте се настанили удобно.

Той й се поклони любезно.

— Перфектно, мис Барет. Мога ли да ви поздравя отново за това добре ръководено домакинство.

— Наричайте ме Хенри — каза тя механично.

— Всички го правят — завърши той вместо нея.

Против желанието си, Хенри усети как в гърлото й се надига смях. Мили Боже, никога не беше помисляла, че може да започне да харесва този човек. Това би било истинско бедствие.

— Мога ли да те придружа за вечеря? — попита Дънфорд учтиво, предлагайки й ръката си.

Хенри сложи ръка на лакътя му, за да я поведе към трапезарията, решавайки, че няма да навреди да прекара една приятна вечер в компанията на мъжа, който бе — и трябваше да си напомни този факт — врагът. Все пак тя искаше да го накара да мисли, че е приятелски настроена към него, нали? Този мистър Дънфорд не й изглеждаше като глупак и тя беше почти убедена, че ако дори заподозреше за плана й да се отърве от него, ще е необходима половината армия на Негово Величество, за да го изгонят от Корнуол. Не, по-добре просто да го остави да достигне сам до извода, че животът в Станидж Парк не е за него.

Освен това никой мъж досега не й беше предлагал ръката си. Макар и с бричове, Хенри все още си беше твърде много жена, за да устои на изтънчения му жест.

— Наслаждавате ли се на престоя си тук, милорд? — попита тя, след като бяха седнали.

— Много, въпреки че са минали само няколко часа — Дънфорд потопи лъжицата си в бульона от говеждо месо и сръбна. — Възхитително.

— Ммм, да, мисис Симпсън е съкровище. Не знам какво щяхме да правим без нея.

— Мислех, че мисис Симпсън е икономката.

Усещайки подходяща възможност, Хенри наложи на лицето си маска на сериозна откровеност.

— О, така е, но тя често и готви. Не разполагаме с голям персонал тук, в случай че не сте забелязали. — Тя се усмихна, съвсем сигурна, че е забелязал. — Повече от половината от слугите, които срещнахте този следобед, всъщност работят извън къщата, в конюшнята, градината и т.н.

— Така ли?

— Предполагам, че би трябвало да наемем още няколко слуги, но те могат да бъдат ужасно скъпи, както знаете.

— Не — каза той тихо. — Не знаех.

— Не знаехте ли? — повтори Хенри, мозъкът й работеше много бързо. — Сигурно защото никога преди не ви се е налагало да управлявате домакинство.

— Не и толкова голямо.

— Това ще да е причината, тогава — каза тя, мъничко по-ентусиазирано. — Ако наемем повече служители, ще трябва да намалим разходите в други области.

— Ще трябва ли? — едното ъгълче на устата му се изви нагоре в ленива усмивка, докато отпиваше глътка от виното си.

— Да. Ще трябва. И без това всъщност нямаме бюджета за храна, който трябва да имаме.

— Наистина ли? Намирам тази храна вкусна.

— Ами, разбира се — каза Хенри силно. Тя прочисти гърлото си и се застави да продължи с по-мек тон. — Искахме първата ви вечер тук да бъде специална.

— Колко вежливо от ваша страна.

Хенри преглътна. Около него витаеше нещо, което караше човек да мисли, че всички тайни на вселената бяха заключени в главата му.

— От утре — каза тя и се удиви, че гласът й прозвуча напълно нормално, — ще трябва да се върнем към обичайното ни меню.

— Което е? — запита той.

— О, ами това-онова — отвърна тя, махайки с ръка, за да спечели време. — Малко повечко овнешко. Изяждаме овцата, когато вълната й вече не е добра.

— Не знаех, че вълната може да стане лоша.

— О, но е така — Хенри се усмихна вътрешно, чудейки се дали той се досещаше, че го лъже най-безсрамно. — Когато овцете престареят, вълната им става… твърда. Тогава не можем да вземем добра цена за нея. Така че използваме животните за храна.

— Овнешко — повтори той.

— Да. Варено.

— Чудно е, че не си по-слаба.

Хенри инстинктивно погледна надолу към себе си. Мислеше ли я за мършава? Тя почувства странно подобие на болка — почти като тъга — но след това я отблъсна настрани.

— Не пестим от закуска — изтърси тя. Не желаеше да се отказва от любимите си наденички и яйца. — Все пак човек се нуждае от стабилно ядене, когато се храни за първи път през деня. А и тук в Станидж Парк имаме нужда от силите си с цялата тази ежедневна работа.

— Разбира се.

— Така че закуската е добра — каза Хенри, вдигайки глава, — и след нея идва овесената каша за обяд.

— Овесена каша? — Дънфорд едва не се задави, докато изричаше думите.

— Да. Ще започне да ви харесва. Бъдете спокоен. А след това за вечеря обикновено ядем супа, хляб и овнешко, ако имаме такова.

— Ако имате такова?

— Ами, не всеки ден колим някоя от овцете ни. Трябва да изчакаме докато израснат достатъчно. Взимаме добра цена за вълната им.

— Сигурен съм, че добрите хора от Корнуол са ви винаги благодарни за това, че ги обличате.

Хенри наложи на лицето си перфектна маска на пълно простодушие.

— Сигурна съм, че повечето от тях не знаят откъде идва вълната за дрехите им.

Той я погледна, очевидно опитвайки се да определи дали е възможно да е толкова глупава.

Хенри се почувства неудобно от настъпилата тишина и каза:

— Та така. Ето защо ядем овнешко. Понякога.

— Ясно.

Хенри се опита да прецени уклончивия му тон, но откри, че не може да прочете мислите му. Стъпваше по тънък лед с него и го знаеше. От една страна, искаше да му покаже, че не е пригоден за провинциален живот. От друга страна, ако направи така, че Станидж Парк да изглежда като зле управляван кошмар с недостиг на персонал, той можеше да уволни много от хората и да започне от нулата, което би било истинско бедствие.

Тя се намръщи. Той не можеше да я уволни, нали? Възможно ли е човек да се отърве от повереницата си?

— Защо е това изражение, Хенри?

— О, за нищо — отговори бързо тя. — Просто правех няколко сметки на ум. Винаги се мръщя, когато смятам.

Лъже, помисли си Дънфорд.

— И за какво, кажете моля, се отнасят вашите уравнения?

— О, аренди и реколти, такива неща. Станидж Парк е работещо стопанство, както знаете. Всички се трудим много усилено.

Изведнъж дългото обяснение за храната придоби ново значение. Дали се опитваше да го изплаши?

— Не, не знам.

— О, да. Имаме доста голям брой арендатори, но също така имаме и хора, които работят пряко за нас, прибират реколтата, отглеждат животните и такива неща. Това е много работа.

Дънфорд се усмихна кисело. Тя се опитваше да го изплаши. Но защо? Трябваше да научи повече за тази странна жена. Ако Хенри искаше война, той с радост щеше да участва, независимо колко сладко и невинно прикриваше атаките си тя.

Дънфорд се наведе напред, готов да завладее мис Хенриета Барет по същия начин, по който бе завладявал жени из цяла Британия.

Просто като бъде себе си.

Той започна с още една от неговите опустошителни усмивки.

Хенри нямаше шанс.

Тя си мислеше, че е направена от твърд материал. Дори успя да каже на себе си: „Направена съм от твърд материал“, когато силата на чара му я заля. Но материалът й очевидно не бе толкова твърд, защото стомахът й се преобърна и се настани някъде в близост до сърцето й, и за неин пълен ужас, тя се чу да въздиша.

— Разкажи ми за себе си, Хенри — каза Дънфорд.

Младата жена примигна, сякаш току-що внезапно се бе събудила от много замечтан сън.

— За мен ли? Боя се, че няма много за разказване.

— Доста се съмнявам да е така, Хенри. Ти си много необикновена жена.

— Необикновена? Аз? — последното прозвуча като писукане.

— Ами, нека да видим. Очевидно носиш повече бричове, отколкото рокли, защото никога досега не съм виждал някоя жена да изглежда по-неудобно в рокля, отколкото теб тази вечер…

Тя знаеше, че е истина, но бе невероятно колко я заболя да го чуе от него.

— Разбира се, може да е само защото роклята не ти е по мярка или защото материята е сърбяща…

Хенри се оживи леко. Роклята бе отпреди четири години, а тя бе пораснала значително от тогава.

Дънфорд протегна дясната си ръка, сякаш за да преброи на пръсти чудатостите й. Средният му пръст се присъедини към показалеца му, когато каза:

— Ръководиш малко, но от това, което видях, доходно имение и очевидно го правиш от последните шест години насам.

Хенри преглътна и тихичко продължи да яде супата си, докато още един от пръстите му се изстреля нагоре.

— Не се уплаши и дори малко не трепна от онова, което само мота да опиша като най-огромното животно от свински вид, което съм виждал някога — гледка, която би накарала повечето жени от обкръжението ми да изпаднат в истерия, и мога само да заключа, че доста добре познаваш споменатото животно.

Хенри се намръщи, защото не беше съвсем сигурна как да интерпретира думите му.

— Имаш доминиращо излъчване, което обикновено се вижда само при мъжете, но все пак си достатъчно женствена, за да не отрежеш косата си, която между другото, е много красива. — Още един пръст.

Хенри се изчерви от комплимента му, но не и преди да се запита дали ще започне да брои и на другата си ръка.

— И накрая… — Дънфорд изпъна палеца си — … отговаряш на необичайното име Хенри.

Тя се усмихна едва-едва. Той погледна надолу към ръката си, която сега бе разперена като морска звезда.

— Ако тези неща не те определят като необикновена жена, наистина не знам какво би могло.

— Е — започна тя колебливо, — може би съм малко странна.

— О, не наричай себе си странна, Хенри! Нека другите го правят, ако настояват. Наричай се оригинална. Звучи много по-хубаво.

Оригинална. На Хенри доста й хареса.

— Името му е Свинкъс.

— Моля?

— Прасето. Аз наистина го познавам добре. — Тя се усмихна смутено. — Името му е Свинкъс.

Дънфорд отметна глава назад и се засмя.

— О, Хенри — задъха се той. — Ти си съкровище.

— Ще приема това като комплимент, мисля.

— Моля те, направи го.

Тя отпи от виното си, без да осъзнава, че вече бе пила повече от обикновено. Прислужникът усърдно пълнеше чашата й след почти всяка глътка.

— Предполагам, че имам необичайно възпитание — каза тя дръзко. — Може би заради това съм толкова различна.

— Така ли?

— Нямаше много деца наблизо, така че нямах голям шанс да видя какви са другите малки момичета. През повечето време играех със сина на главния коняр.

— Той все още ли е в Станидж Парк? — Дънфорд се чудеше дали тя има любовник някъде тук. Изглеждаше напълно вероятно. Хенри, както се съгласиха, бе необикновена млада жена. Вече беше пренебрегнала обществените условности достатъчно; колко повече би могъл да навреди един любовник?

— О, не. Били се ожени за момиче от Девън и замина. Бих казала, че не ми задавате всички тези въпроси просто от любезност, нали?

— Абсолютно — той се ухили дяволито. — Разбира се, надявам се да съм любезен все пак, но в действителност съм доста заинтересован от теб. — И наистина беше. Дънфорд винаги се бе интересувал от хората и начина, по който живеят.

У дома в Лондон, той често се взираше през прозореца с часове, просто наблюдавайки хората докато минават. А на приеми беше страхотен събеседник, не само защото се опитваше да е такъв, но и заради факта, че обикновено бе искрено заинтересован от това, което казваха хората. Това бе и част от причината, поради която толкова много жени се увличаха по него.

Все пак беше някак необичайно за един мъж в действителност да слуша какво казват жените.

И Хенри със сигурност не беше имунизирана срещу чара му. Вярно, че мъжете я слушаха всеки ден, но те бяха хора, които работят за Станидж Парк, следователно и за нея. Никой, освен мисис Симпсън, изобщо не отделяше време да я попита нещо за нея самата. Леко смутена от интереса на Дънфорд, тя скри неудобството си, като подхвана обичайното си дръзко отношение.

— Ами вие, милорд? Имате ли необичайно възпитание?

— Възможно най-нормалното, страхувам се. Въпреки че майка ми и баща ми всъщност се обичаха, което е много необичайно сред висшето общество, но с изключение на това аз бях типично британско дете.

— О, съмнявам се.

— Наистина? — той се приведе напред. — И защо така, мис Хенриета?

Тя отпи още една солидна глътка вино.

— Моля ви, не ме наричайте Хенриета. Мразя това име.

— Но аз се опасявам, че всеки път, когато ви нарека Хенри, си спомням за доста неприятен съученик от Итън.

Тя му се усмихна наперено.

— А аз се опасявам, че просто ще трябва да го преодолеете.

— Давала си нареждания твърде дълго.

— Може би, но вие очевидно не сте изпълнявали такива твърде дълго.

— Туше, Хенри. И не си мисли, че не съм забелязал как успя да се измъкнеш от обяснението защо смяташ, че имаш нетипично възпитание.

Хенри сви устни и погледна надолу към чашата, която колкото и парадоксално да й се струваше, все още беше наполовина пълна. Би могла да се закълне, че изпи най-малко две чаши. Тя отпи още една глътка.

— Е, и вие не сте точно типичен мъж.

— Така ли?

— Да. — Тя размаха вилицата си във въздуха, за да подчертае думите си и след това отпи още малко вино.

— И с какво по-точно съм нетипичен?

Хенри задъвка долната си устна, смътно наясно, че току-що бе хваната натясно.

— Ами, държите се приятелски.

— А повечето англичани не се ли държат така?

— Не и с мен.

Устата му се изви кисело.

— Очевидно не знаят какво пропускат.

— Да кажем — отвърна Хенри, присвивайки очи, — че не сте саркастичен, нали?

— Повярвай ми, Хенри, никога не съм бил по-малко саркастичен. Ти си най-интересният човек, когото съм срещал от месеци насам.

Тя огледа лицето му за признаци на двуличие, но не откри никакви.

— Вярвам, че го мислите.

Той потисна усмивката си, наблюдавайки мълчаливо жената пред себе си. Изражението й бе възхитителна комбинация от арогантност и загриженост, леко замъглени от алкохола. Тя размахваше вилицата си във въздуха, докато говореше и изглежда не забелязваше залъка фазан, който висеше опасно от края й.

— Защо мъжете не се държат приятелски с теб? — попита той меко.

Хенри се запита защо беше толкова лесно да говори с този мъж, било то заради виното или само заради самия него. Така или иначе тя реши, че виното не може да навреди, затова отпи още една глътка.

— Мисля, че ме смятат за особнячка — каза накрая.

Дънфорд се сепна от откровеността й.

— Със сигурност не си такава. Просто имаш нужда някой да те научи как да бъдеш жена.

— О, аз знам как да бъда жена. Само дето не съм от този тип жени, които мъжете искат.

Думите й бяха достатъчно неприлични, за да го накарат да се задави с храната си. Напомняйки на себе си, че тя няма никаква идея какво говори, Дънфорд преглътна и промърмори:

— Сигурен съм, че преувеличаваш.

— Сигурна съм, че лъжете. Вие самият току-що казахте, че съм странна.

— Казах, че си необикновена. И това не означава, че никой не би искал да те… ъъ, не би се заинтересовал от теб. — Тогава за негов ужас той осъзна, че би могъл да се заинтересова от нея. Доста — ако се остави да мисли за това твърде дълго. С прикрита въздишка Дънфорд отпъди мисълта. Нямаше време да се занимава с някаква селска госпожица. Въпреки чудатото й поведение, Хенри не беше от типа жени, с които човек би направил нещо друго, освен да се ожени, а той със сигурност не искаше да се жени за нея.

И все пак, в нея имаше нещо доста интригуващо…

— Млъквай, Дънфорд — измърмори той.

— Казахте ли нещо, милорд?

— Абсолютно нищо, Хенри, и моля те остави това „милорд“. Не съм свикнал с него, а и освен това изглежда съвсем не на място, ако аз те наричам Хенри.

— Тогава как да те наричам?

— Дънфорд. Всичко го правят — каза той, повтаряйки несъзнателно думите й от по-рано.

— Нямаш ли малко име? — попита тя, изненадвайки себе си с флиртуващите нотки в гласа си.

— Не съвсем.

— Какво означава „не съвсем“?

— Предполагам, че официално да, имам, но никой никога не го използва.

— А какво е то?

Той се приведе напред, замайвайки я с още една от неговите смъртоносни усмивки.

— Има ли значение?

— Да — отвърна тя.

— Не и за мен — каза той нехайно, дъвчейки парче фазан.

— Можеш да бъдеш много дразнещ, мистър Дънфорд.

— Просто Дънфорд, ако обичаш.

— Добре тогава. Можеш да бъдеш много дразнещ, Дънфорд.

— И аз така чувам от време на време.

— В това не се съмнявам.

— Подозирам, че хората понякога коментират и твоите способности да дразниш, мис Хенри.

Хенри трябваше да се усмихне смутено. Той беше абсолютно прав.

— Предполагам, че затова се разбираме толкова добре.

— Така е. — Дънфорд се запита, защо е толкова изненадан да осъзнае този факт, но после реши, че няма смисъл да се чуди. — Да вдигнем тост тогава — каза той, надигайки чашата си. — За най-дразнещите двама души в Корнуол.

— В Британия!

— Добре тогава, в Британия. Дразненето ни се простира надалеч.

По-късно същата вечер, докато Хенри разресваше косата си преди лягане, започна да се чуди — ако Дънфорд беше толкова забавен, защо тогава бе така нетърпелива да го изрита от имението?