Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава седемнадесета

— Какво направи? — попита Бел, с глас, пропит от сарказъм. — Поиска разрешение от себе си да се ожениш за нея?

Дънфорд се ухили.

— Нещо такова.

— Това прилича на много лош роман, нали знаеш? Настойникът се жени за своята повереница. Не мога да повярвам, че го правиш.

Дънфорд не повярва и за миг, че Бел не е поработила активно по този въпрос през последните няколко седмици.

— Не можеш ли?

— Е, всъщност мога. Тя ти подхожда идеално.

— Знам.

— Как й предложи? Надявам се ужасно романтично.

— Всъщност все още не съм.

— Тогава не мислиш ли, че прибързваш леко?

— Като карам Ашбърн да ни покани в Уестънбърт? Не съвсем. Как иначе бих могъл да си уредя известно време насаме с нея?

— Все още не сте сгодени. Технически не се нуждаеш от време насаме с нея.

Усмивката на Дънфорд издаваше чисто мъжка арогантност.

— Тя ще каже „да“.

Раздразнението на Бел нарасна.

— Ще си научиш урока, ако ти откаже.

— Няма да го направи.

Бел въздъхна.

— Вероятно си прав.

— Във всеки случай, колкото и да ми се иска да получа специално разрешително и да се оженя за нея още следващата седмица, ще трябва да се примиря с по-продължителен годеж. Обществото ще бъде достатъчно нажежено и превъзбудено от факта, че тя е под моя опека и не искам да има ненужни спекулации по неин адрес. Ако се оженим твърде прибързано, някой може да се поинтересува и да разбере, че сме били без придружител в продължение на една седмица в Корнуол.

— Никога преди не те е било грижа какво си шепне обществото — замисли се Бел.

— И все още не ме е грижа — каза той рязко. — Поне не и за мен, но няма да изложа Хенри на никакви вулгарни клюки.

Бел потисна една усмивка.

— Ще очаквам онези хиляда лири.

— И ще ги получиш — с удоволствие. Чак когато ти и Блекууд се отправите към Уестънбърт заедно с нас. Така ще изглежда повече като домашен прием, ако там има три двойки.

— Дънфорд, няма да остана при Алекс и Ема, при положение, че Джон и аз имаме дом на не повече от петнадесет минути път.

— Но ще дойдеш в провинцията следващата седмица, нали? Това би означавало много за Хенри.

А всичко, което означаваше много за Хенри, очевидно означаваше много за Дънфорд. Бел се усмихна. Беше хлътнал сериозно по това момиче и тя не можеше да е по-щастлива за него.

— Щом е за Хенри — каза тя с великодушен жест на ръката. — За нея винаги.

* * *

Няколко дни по-късно Дънфорд и Хенри тръгнаха с благословията на Керълайн за Уестънбърт — имота на Ашбърн в Оксфордшир.

По-скоро по настояване на Дънфорд, Алекс и Ема набързо организираха домашен прием за техните най-близки приятели — Дънфорд, Хенри, и семейство Блекууд, които обещаха да идват всеки ден, въпреки че настояваха да прекарват нощите си в дома им наблизо — Персефона Парк.

Пътниците в каретата бяха четирима, лейди Керълайн твърдо отказа да остави Хенри да отиде, освен ако слугинята й и камериерът на Дънфорд не са придружители по време на тричасовото пътуване до провинцията. Дънфорд бе така разумен да запази мърморенето за себе си; не искаше да направи нещо, което може да застраши тази ценна седмица, която той си бе дал. Алекс и Ема, като семейна двойка, бяха подходящи придружители, но освен това двамата имаха слабост към романтиката. Бел, в края на краищата, беше срещнала и се беше влюбила в съпруга си под техните не-чак-толкова зорки погледи.

Хенри запази мълчание през по-голямата част от пътуването, неспособна да мисли за всичко, което искаше да каже на Дънфорд пред слугите. Умът й беше пълен с неща, които искаше да му каже, но всичко това изглеждаше толкова лично сега, дори под влиянието на поклащането на каретата и цвета на тревата отвън. Тя се задоволи с чести погледи и тайни усмивки, които Дънфорд забеляза, тъй като не беше в състояние да откъсне очи от нея през цялото пътуване.

Беше средата на следобеда, когато завиха по дългия ограден от редици дървета път, който водеше до Уестънбърт.

— О, прекрасно е — каза Хенри, чувайки гласа си най-сетне. Огромната сграда беше построена във формата на буква „Е“, в чест на управляващата тогава кралица Елизабет. Хенри винаги бе предпочитала по-скромни сгради, като Станидж Парк, но Уестънбърт някак си успяваше да излъчва семеен уют независимо от размера си. Може би заради прозорците, които блестяха като весели усмивки, или цветните лехи, които растяха диво покрай пътя. Каквато и да бе причината, Хенри се влюби в мястото.

Тя и Дънфорд слязоха и се отправиха нагоре по стълбите до входната врата, която вече беше открехната от Норууд, възрастният иконом на Уестънбърт.

— Прилично ли изглеждам? — прошепна Хенри, докато им показваха широкия салон.

— Изглеждаш добре — отговори той, изглеждайки по-скоро развеселен от нейното безпокойство.

— Не съм ли прекалено измачкана от пътуването?

— Разбира се, че не. И дори ако беше, не би имало значение. Алекс и Ема са приятели. — Той й подаде успокояващо ръка.

— Мислиш ли, че тя ще ме хареса?

— Знам, че ще те хареса. — Той потисна желанието си да извърти очи. — Какво ти става? Мислех, че се вълнуваш за това пътуване до провинцията.

— Така е. Просто съм нервна, това е всичко. Искам херцогинята да ме хареса. Знам, че тя е твоя специална приятелка, и…

— Да, такава е, но ти си още по-специална.

Хенри се изчерви от удоволствие.

— Благодаря ти, Дънфорд. Просто тя е херцогиня, знаеш, и…

— И какво? Алекс е херцог и това изглежда не те спря буквално да му влезеш под кожата. Ако те бе срещнал преди Ема, много юмруци щеше да ми се наложи да раздавам.

Хенри се изчерви отново.

— Не бъди глупав.

Той въздъхна.

— Мисли каквото си искаш, Хен, но ако чуя още един притеснителен коментар да излиза от устата ти, ще се наложи да те целуна, за да замълчиш.

Очите й заблестяха.

— Наистина ли?

Той издиша и опря ръка върху челото си.

— Какво да правя с теб, дяволче?

— Целуни ме? — каза тя с надежда.

— Предполагам, че ще трябва да направя точно това. — Той се наведе напред и допря нежно устните си към нейните, избягвайки внимателно по-задълбочен контакт. Знаеше, че ако с тялото си докосне нейното, по какъвто и да е начин, дори и само да положи ръка върху бузата й, няма да бъде в състояние да се удържи да не я притегли грубо в прегръдките си. Нямаше нищо друго, за което би копнял повече, разбира се, но херцогът и херцогинята на Ашбърн щяха да се появят всеки момент и Дънфорд нямаше особено желание да бъдат заловени на местопрестъплението.

От вратата се чу дискретно покашляне. Твърде късно.

Дънфорд се отдръпна, забелязвайки порозовелите бузи на Хенри, докато отклоняваше погледа си към вратата. Ема усилено се опитваше да сдържи усмивката си. Алекс не се опитваше изобщо.

— О, Боже! — простена Хенри.

— Не, аз съм просто — каза Алекс приветливо, опитвайки се да я успокои, — въпреки че жена ми неведнъж ме е обвинявала, че се взимам за този, на когото говориш.

Хенри се усмихна много леко.

— Радвам се да те видя, Ашбърн — промърмори Дънфорд, изправяйки се на крака.

Алекс поведе жена си, която бе в напреднала бременност към един удобен стол.

— Сигурен съм, че щеше да се радваш повече, ако ме беше видял след пет минути — прошепна той в ухото на Дънфорд, докато прекосяваше стаята, за да отиде при Хенри. — Възхитен съм да те срещна отново, Хенри. Радвам се да видя и че си завладяла нашия скъп приятел. Между нас казано, той нямаше никакъв шанс.

— Аз… ъ…

— За Бога, Алекс — заяви Ема, — ако кажеш още нещо, за да я накараш да се чувства неловко, ще ти откъсна главата.

Само Хенри можеше да види лицето на Алекс, докато се опитваше да се направи на разкаян и се наложи да сложи ръка върху устата си, за да се въздържи да не се засмее на глас.

— Вероятно би искала да те представя на мъжкараната в жълтия стол? — каза той с чудата полуусмивка.

— Аз не виждам мъжкарана — каза Хенри дяволито, улавяйки усмивката на Ема от другия край на стаята.

— Дънфорд — каза Алекс, вземайки ръката на Хенри, докато тя се изправяше на крака, — тази жена е сляпа като прилеп.

Дънфорд сви рамене, споделяйки развеселен поглед с Ема.

— Скъпа моя съпруго — каза Алекс. — Мога ли да ти представя…

— За теб съм „скъпа моя мъжкарано“ — каза Ема дръзко и очите й заблещукаха дяволито към Хенри.

— Разбира се. Каква небрежност от моя страна. Скъпа моя мъжкарано, може ли да ти представя мис Хенриета Барет от Корнуол, а напоследък и от стаята за гости на леля ти Керълайн.

Много ми е приятно да се запознаем, мис Барет — каза херцогинята и Хенри дори усети, че наистина го мисли.

— Моля, наричайте ме Хенри. Всички го правят.

— И ти трябва да ме наричаш Ема. Иска ми се всички да го правят.

Хенри реши незабавно, че харесва младата херцогиня с огнени коси и се чудеше защо, за Бога, е била толкова загрижена за срещата си с нея. Тя беше в края на краищата първа братовчедка на Бел и Нед, и ако това не бе превъзходна препоръка, не знаеше какво би било.

Ема се изправи, без да обръща внимание на протестите на загрижения си съпруг, взе ръката на Хенри и каза:

— Нека се уединим. Толкова съм нетърпелива да говоря с теб, а можем да бъдем много по-откровени без тях. — Тя махна с глава в посока на господата.

Хенри се усмихна безпомощно.

— Добре.

— Не мога да ти опиша колко съм щастлива най-накрая да се запозная с теб — каза Ема веднага след като стигнаха до коридора. — Бел ми писа всичко за теб и аз съм толкова развълнувана, че Дънфорд най-накрая е срещнал своята половинка. Не, че не мисля, че си прекрасна по свой собствен начин, но трябва да призная, най-вече съм просто доволна, че Дънфорд е срещал своята половинка.

— Толкова си откровена.

— Не и наполовина колкото теб, ако писмата на Бел означават нещо. И не можех да бъда по-доволна. — Ема се усмихна на Хенри, докато я водеше надолу по широкия коридор. — Защо да не те разведа на обиколка из Уестънбърт докато разговаряме? Това е наистина прекрасен дом, за размера си.

— Мисля, че е великолепен. Ни най-малко не е негостоприемен.

— Не — замисли се Ема, — не е. Смешно е. Мисля, че би трябвало да бъде. Но както и да е, радвам се, че ти също си откровена. Никога не съм имала много търпение относно любезностите на висшето общество.

— Нито аз, Ваша светлост.

— О, моля те, наричай ме Ема. Не съм имала титла от подобен вид до миналата година и все още не съм свикнала с всички служители, покланящи се всеки път, когато минавам покрай тях. Ако моите приятели не използват даденото ми име, вероятно ще умра от твърде многото формалност.

— Бих била много доволна да съм сред приятелите ти, Ема.

— И аз сред твоите. Сега трябва да ми кажеш. Как ти предложи Дънфорд? Нещо оригинално е било, надявам се.

Хенри усети как лицето й почервеня.

— Не съм сигурна. Тоест, той не ме е попитал точно…

— Все още не те е попитал? — извика Ема. — Този малък подъл нещастник.

— Виж сега — започна Хенри, чувствайки нуждата да го защити, въпреки че не бе сигурна в обвинението.

— Не се обиждай — каза бързо Ема. — Всъщност не е тежко престъпление. Очаквам той да го направи, така че ние ще си затворим очите, ако между двама ви се получи и не се отклоните от правия път. Той ни каза, че сте се сгодили, знаеш ли?

— Наистина ли? — каза неуверено Хенри. — Това е добре, нали?

— Мъже — промърмори Ема. — Винаги се навъртат и си мислят, че жената ще се омъжи за тях, без дори да си направят труда да попитат. Трябваше да се досетя, че ще направи нещо подобно.

— Това означава, че той ще ме попита и аз ще трябва да си помисля — каза Хенри замечтано. — И не мога да спра да се радвам за това, защото наистина искам да се омъжа за него.

— Разбира се. Всяка иска да се омъжи за Дънфорд.

Какво?

Ема примигна така, сякаш сега се връща изцяло към разговора.

— Освен мен, разбира се.

— Е, не би могла така или иначе — Хенри се почувства длъжна да уточни, неспособна да определи точно кога се е отклонил разговорът в друга посока. — Тъй като вече си омъжена, искам да кажа.

— Имах предвид преди да се омъжа — засмя се Ема. — За каква ли глупачка ме мислиш. Обикновено нямам затруднение да говоря по дадена тема. Това е заради бебето, струва ми се. — Тя потупа корема си. — Е, може би не, но е дяволски удобно да мога да го оставя то да поеме вината за всички мои глупости.

— Разбира се — промърмори Хенри.

— Исках само да кажа, че Дънфорд е много популярен. И е много добър човек. По-скоро като Алекс. Една жена би трябвало да е глупачка, за да отхвърли предложение от човек като него.

— Само дето съществува малкият проблем, че все още не ми е предложил точно.

— Какво искаш да кажеш с това „точно“?

Хенри се обърна към прозореца, който гледаше към приятния двор.

— Той намекна, че ще се оженим, но не го е казал директно.

— Разбирам. — Ема захапа долната устна между зъбите си, докато мислеше. — Предполагам, че иска да ти предложи тук в Уестънбърт. Има повече възможности да бъдете насаме. Най-вероятно ще иска да… ъъ, да те целуне, когато те попита… и няма да иска да се притеснявате, че леля Керълайн може да връхлети ненадейно да ви спасява във всеки един момент.

Хенри не искаше да бъде спасявана особено от Дънфорд, така че издаде нечленоразделен звук, който трябваше да означава, че изразява съгласие.

Ема хвърли кос поглед към новата си приятелка.

— Мога да видя от изражението ти, че вече те е целунал. Не, не се изчервявай, аз съм свикнала с такива нередности. Имах толкова проблеми, когато трябваше да придружавам Бел.

— Придружавала си Бел?

— И свърших ужасна работа, също така. Но няма значение. Ще имаш удоволствието да разбереш, че вероятно ще бъда също толкова строга и с теб.

— Амии, добре — заекна Хенри. — Искам да кажа, така мисля. — Тя забеляза една пейка с розова дамаска. — Имаш ли нещо против, ако седнем за момент? Внезапно се почувствах много уморена.

Ема въздъхна.

— Уморих те, нали?

— Не, разбира се, че не… Всъщност — призна Хенри, докато сядаше, — да.

— Имам склонност да правя това с хората — каза Ема, надвесвайки се над пейката. — Не знам защо.

* * *

Четири часа по-късно Хенри имаше чувството, че знае точно защо. Ема Риджли, херцогиня Ашбърн, имаше повече енергия, отколкото някога бе виждала у един човек, включително и у самата себе си. А Хенри никога не се бе мислила за особено скучна личност.

Но Ема не се суетеше от нерви и припряност. Точно обратното, дребната жена беше въплъщение на изяществото и изтънчеността. Просто всичко направено или казано от Ема беше изпълнено с такава жизненост, че нейните спътници оставаха без дъх само докато я гледаха.

Беше лесно да се разбере защо съпругът й я обожава толкова много. Хенри се надяваше, че един ден Дънфорд ще я обича също с такава всеотдайност и преданост.

Вечерята беше възхитителна. Бел и Джон все още не бяха пристигнали от Лондон, така че компанията им се състоеше просто от Дънфорд, Хенри и семейство Ашбърн. Хенри, все още леко непривикнала други слуги, освен тези в Станидж Парк, да й поднасят ястията, се наслаждаваше на обстановката и се веселеше с историите, които придружителите й разказваха за детството си и добавяше някои от собственото си.

— Наистина ли се опита да преместиш кошера по-близо до къщата? — засмя се Ема и се потупа по гърдите, докато се опитваше да си поеме дъх.

— Ужасно пристрастена съм към сладките — обясни Хенри, — и когато готвачката ми каза, че не мога да си взимам повече от една на ден, защото не сме разполагали с достатъчно количество захар, реших да отстраня проблема.

— Това ще научи мисис Симпсън да прави компромиси — каза Дънфорд.

Хенри вдигна рамене.

— Оттогава е много по-директна с мен.

— Но не бяха ли ужасно разстроени настойниците ти от теб? — продължи Ема.

— О, да — отговори Хенри, размахвайки вилицата си. — Помислих си, че Виола ще припадне. След като ме измъчи и разкритикува. За щастие, не беше във форма, за да ме накаже, поради това, че беше с дванадесет пчелни ужилвания по ръцете си.

— О, Боже — каза Ема. — Ти беше ли ужилена?

— Не, невероятно е, но изобщо не бях ужилена.

— Хенри изглежда има опит с пчелите — каза Дънфорд, опитвайки се много упорито да не си спомня собствената си реакция за пчелните подвизи на Хенри.

Той почувства невероятен прилив на гордост, докато я гледаше как се обръща към Ема, очевидно, за да отговори на друг въпрос за кошера. Приятелите му харесаха Хенри. Той знаеше, разбира се, че ще я харесат, но все още го изпълваха радостни чувства да я види толкова щастлива. Поне за стотен път през този ден, той се почуди на невероятния си късмет в намирането на единствената жена в света, която очевидно му подхождаше по всякакъв начин.

Тя беше учудващо директна и способна, но качествата й за чиста, сантиментална любов не знаеха граници; сърцето му все още се разтуптяваше, като си спомняше за онзи ден в изоставената селска къща, когато тя се разплака за смъртта на неизвестното бебе. Притежаваше завидно остроумие, което съвсем му пасваше; а дори не бе необходимо някой да я чуе как говори, за да разбере, че е изключително интелигентна — личеше си точно там в сребристия блясък на очите й. Беше ужасно смела и почти безстрашна; в продължение на цели шест години се е справяла успешно с управлението на скромно по размер имение и ферма. И, помисли си Дънфорд, полуусмихнат, тя се разтапяше в ръцете му всеки път, когато я докоснеше, карайки кръвта му да се разбушува. Той копнееше за нея през всяка минута от деня и не искаше нищо повече от това да й покаже със собствените си ръце и устни, дълбоката си любов към нея.

Значи това бе любовта. Той почти се засмя на глас, точно там, на масата. Нищо чудно, че поетите говореха толкова много за нея.

— Дънфорд?

Той примигна и погледна нагоре. Алекс очевидно се опитваше да му зададе въпрос.

— Да?

— Попитах — повтори Алекс, — дали Хенри ти е дала подобна причина за тревога през последните седмици.

— Ако не броите непрекъснатите й приключения с кошерите в Станидж Парк, тя се държеше на положение и благоприлично.

— Наистина ли? — попита Ема — Какво направи?

— О, нищо — отговори Хенри, не смеейки да погледне Дънфорд. — Всичко, което направих, беше да достигна медената пита и да извадя малко от нея.

— Това, което направи — каза той строго, — можеше да доведе до ужилването ти от стотици разгневени насекоми.

— Наистина ли си пъхна ръката в кошера? — Ема се наведе напред с любопитство. — Бих желала да разбера как да го направя.

— Ще ти бъда задължен завинаги — намеси се Алекс, насочвайки думите си към Хенри, — ако се постараеш никога да не научиш жена ми.

— Не бях в опасност — каза Хенри бързо. — Дънфорд обича да преувеличава.

— Така ли? — попита Алекс, повдигайки вежди.

— Беше много обезпокоен — каза му тя, а след това се обърна към Ема сякаш трябваше да дообясни. — Разтревожи се.

— Разтревожи се? — повтори Ема.

— Дънфорд? — попита Алекс едновременно.

— Сигурно се шегуваш — добави Ема с тон, който предполагаше, че не може да има друга възможна алтернатива.

— Достатъчно е да се каже — отсече Дънфорд, нетърпелив да отклони набързо посоката, в която бе поел разговорът, — че тя успя да отнеме десет години от живота ми и това е краят на тази тема.

— Предполагам, че ще трябва да бъде — каза Хенри, поглеждайки Ема с леко присвиване на раменете, — тъй като той ме накара да обещая, че никога повече няма да ям мед.

— Така ли? Дънфорд, как си посмял? Дори и Алекс не е бил толкова ужасен.

Ако съпругът й възразяваше на извода, че може да бъде само малко ужасен, то той не направи коментар.

— Точно защото не искам да остана в историята като най-арогантния човек в Британия, аз не й забраних да яде мед, Ема.

Дънфорд се обърна към Хенри.

— Просто те накарах да обещаеш, че няма да си го намираш сама и честно казано, този разговор взе да става досаден.

Ема се наведе към Хенри и прошепна с глас, който можеше да бъде чут ясно от другата страна на масата.

— Никога не съм го виждала такъв.

— Това хубаво ли е?

— Много.

— Ема? — каза Дънфорд с неочаквано заплашителен глас.

— Да, Дънфорд?

— Само моите изключително добри маниери и фактът, че си дама, ме спира да ти кажа да замълчиш.

Хенри погледна трескаво към Алекс, сигурна, че той беше на път да изгони Дънфорд за обидата към съпругата му. Но херцогът просто закри устата си и започна да се дави с нещо, което трябва да бе смях, защото не беше хапвал в продължение на няколко минути.

— Изключително добри маниери, наистина — отговори язвително Ема.

— Със сигурност не е заради факта, че си дама — каза Хенри, мислейки, че Дънфорд трябва да е много добър приятел със семейство Ашбърн, щом Алекс се смееше на това, което би могло да се възприеме като обида към Ема.

— Тъй като той веднъж ми каза да млъкна, а аз имам най-надеждния и достоверен източник, че също съм дама.

Този път Алекс започна да кашля толкова силно, че Дънфорд се почувства принуден да го потупа по гърба. Разбира се, той може би просто си търсеше извинение, за да го направи.

— И кой е този достоверен източник? — попита Дънфорд.

— Ами ти, разбира се. — Хенри се наведе напред и очите й блеснаха дяволито. — Би трябвало да го знаеш.

Ема се присъедини към пристъпа на кашлица на съпруга си.

Дънфорд седна обратно в стола си и на лицето му неохотно пропълзя възхитена усмивка.

— Е, Хен — каза той, махайки с ръка към херцога и херцогинята, — изглежда, като че ли направихме кратко представление на тези двамата.

Хенри наклони глава на една страна.

— Не беше много трудно, нали?

— Ни най-малко. Представено без предизвикателства по какъвто и да е начин.

— Ема, мила моя — каза Алекс, възстановявайки дишането си, — мисля, че току-що нашата репутация беше поставена под съмнение.

— Бих казала. Не съм се смяла толкова силно от години. — Ема се изправи и махна с ръка на Хенри да я последва към гостната. — Нека да излезем, Хенри, и да оставим тези господа със задушните им пури и портвайн.

— Изпроси си го, дяволче — каза Дънфорд, докато се изправяше на крака. — Най-накрая ще бъдеш в състояние да разбереш какво се случва, когато дамите се оттеглят след вечеря.

— „Дяволче“ ли те нарече? — попита Ема, докато тя и Хенри излизаха от стаята.

— Ъъ, да, понякога ме нарича така.

Ема потри ръце.

— Положението е по-добро, отколкото си мислех.

— Хенри! Почакай малко!

Хенри се обърна, за да види как Дънфорд крачеше бързо към нея.

— Ако позволиш мога ли да поговоря с теб — каза той.

— Да, да, разбира се.

Той я дръпна и заговори с тих шепот, така че Ема, без значение колко усилено наостри уши, не можеше да ги чуе.

— Трябва да те видя довечера.

Хенри се развълнува от настойчивостта в гласа му.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Трябва да говоря с теб насаме.

— Не съм сигурна…

— Никога не съм бил по-сигурен. Ще почукам на вратата ти в полунощ.

— Но Алекс и Ема…

— Винаги се оттеглят в единайсет. — Той се усмихна бързо. — Те се радват на личното си уединение.

— Да, но…

— Добре. Значи, ще се видим. — Той я целуна бързо по челото. — Нито дума за това на никого.

Хенри примигна и го проследи с поглед как се връща в трапезарията.

Ема се озова до нея със забележителна скорост за една бременна жена в седмия месец.

— Какво става?

— Нищо, наистина — промърмори Хенри и макар да знаеше, че не е добра лъжкиня, се опитваше да не се срамува въпреки всичко. Ема изсумтя невярващо.

— Не, наистина. Той просто, ъъ… каза ми да се държа прилично.

— Да се държиш прилично? — каза Ема подозрително.

— Знаеш, да не правя представление на свой гръб или нещо подобно.

— Е, на това му се казва пълна лъжа — отвърна Ема. — Дори Дънфорд знае, че би било невъзможно да се създаде каквато и да е сцена в гостната ми само в моята компания.

Хенри се усмихна едва-едва.

— Както и да е, ясно е — продължи Ема, — че няма да разбера истината от теб, така че, няма да загубя ценната си енергия, докато се опитвам.

— Благодаря ти — промърмори Хенри, когато отново тръгнаха към гостната. Докато вървеше заедно с Ема, тя стисна възбудено ръце. Тази вечер той щеше да й каже, че я обича. Можеше да го усети.