Джулия Куин
Дяволче (7)

Глава шеста

Хенри прекара следващите няколко дни, като запознаваше Дънфорд със Станидж Парк. Той искаше да научи всички подробности за новия си имот, а за нея нямаше нищо по-хубаво от това да излага многото му отлични качества.

Докато обикаляха къщата и околните земи, те си приказваха за това и онова, понякога за нищо специално, понякога за най-големите загадки в живота. За Хенри, Дънфорд беше първият човек, който някога бе искал да прекара толкова време с нея.

Той се интересуваше от това, което имаше да каже тя, не само по въпроси за имота, но също така и относно философията, религията и живота като цяло. Още по-ласкателен бе фактът, че той изглежда се интересуваше от мнението й за него. Опитваше се да изглежда обиден, когато тя не се смееше на шегите му, извърташе очи, когато той не се смееше на нейните, сръчкваше я с лакът в ребрата, когато нито един от тях не успяваше да се засмее на нечия друга шега.

С една дума, той стана неин приятел. И ако в корема й се появяваха странни неща всеки път, когато той се усмихнеше… е, тя можеше да се научи да живее с това. Предполагаше, че той има такъв ефект върху всички жени.

На Хенри не й мина през ума, че това са най-щастливите няколко дни от живота й, въпреки че ако имаше времето да помисли за това, би осъзнала, че са точно такива.

Дънфорд бе също толкова завладян от събеседничката си. Любовта на Хенри към Станидж Парк бе заразна и той се оказа не само заинтересован, но и загрижен за подробностите около имота и неговите работници. Когато една жена от наемателите благополучно роди първото си дете, негова бе идеята да донесе кошница с храна, така че тя да не трябва да се товари с готвене за следващата седмица.

Той изненада дори себе си, когато се отби до новоизградения свинарник, за да донесе малинов пай на Свинкъс. Прасето изглежда обичаше сладко, разсъждаваше той, и въпреки размера си, то всъщност бе един вид симпатяга.

Но той щеше да се забавлява дори ако Станидж Парк не бе негов. Хенри бе прекрасна компания. Притежаваше свежест и честност, каквато не бе срещал от години. Дънфорд бе благословен с прекрасни приятели, но след толкова дълго време в Лондон, бе започнал да мисли, че в душата на всеки има поне малко цинизъм.

Хенри, от друга страна, беше изумително открита и пряма. Нито веднъж не бе видял познатата маска на отегчение от живота да засенчва лицето й. Хенри изглежда се грижеше прекалено много за всичко и всеки, за да си позволи да скучае.

Не можеше да се каже обаче, че със своите широко отворени невинни очи тя бе склонна да мисли само най-доброто за всеки. Притежаваше дяволито остроумие и не се свенеше да си служи с него от време на време, когато намираше някой от селяните за извънредно глупав. Дънфорд бе склонен да й прости тази слабост; обикновено се съгласяваше с оценката й относно глупавите хора.

Все по-често се улавяше как я наблюдава странно, докато се чудеше как кестенявата й коса се превръща в златна на слънце или защо тя винаги смътно му миришеше на лимони… Е, това можеше да се очаква. Беше минало дълго време, откакто за последно бе с жена. Любовницата му бе в Бирмингам за две седмици, на посещение при майка си, когато бе тръгнал. А Хенри можеше да бъде доста привлекателна по свой собствен нетрадиционен начин.

Не, че това, което изпитваше към нея бе смътно подобно на желание. Но тя бе жена, а той мъж и така естествено, я усещаше. И разбира се, я беше целунал веднъж, дори и случилото се да бе инцидент. Тя трябваше да очаква, че той ще си спомня тази целувка всеки път, когато е близо до нея.

Такива мисли обаче бяха далеч от съзнанието му, докато си наливаше питие в салона една вечер, седмица след пристигането си. Почти беше време да се оттеглят за вечеря и Хенри щеше да пристигне всеки момент.

Той трепна. Щеше да бъде ужасна гледка. Колкото и необикновена да бе Хенри, тя все още се преобличаше за вечеря, което означаваше, че щеше да сложи една от онези отвратителни дрехи — той потръпна, не можеше да ги нарече рокли. Трябваше да й признае, че тя изглежда бе наясно колко са ужасни. С още по-голямо уважение трябваше да й признае, че успява да се държи така, сякаш това няма значение. Ако не я бе опознал толкова добре през последните няколко дни, никога не би си представил, че тя не мисли облеклото си, ако не за последен писък на модата, то поне за задоволително привлекателно.

Но той бе забелязал колко внимателно тя избягва да се оглежда в огледалата, които украсяваха стените на салона, където се срещаха преди вечеря. И когато се озовеше в капана на отражението си, не можеше да скрие горчивата гримаса, която преминаваше през лицето й.

Искаше да й помогне, осъзна той. Искаше да й купи рокли и да я научи да танцува и… това бе шокиращо. Колко много искаше да й помогне!

— Отново крадеш от алкохола? — Подигравателният й глас го извади от унеса му.

— Това си е моят алкохол, ако си спомняш, дяволче. — Той обърна глава, за да я погледне. Тя носеше отново онова отвратително лавандулово творение. Не можеше да реши дали това е най-лошото или най-хубавото от всички.

— Така е. — Хенри сви рамене. — Тогава може ли да ми сипеш малко?

Безмълвно, той й наля чаша шери.

Хенри отпи замислено. Това се бе превърнало в неин навик, да пие чаша вино с него преди вечеря, но само толкова.

Бе разбрала колко открита бе в нощта, в която той пристигна. Имаше подозрителното усещане, че в крайна сметка ще му хвърля влюбени погледи през цялата вечеря, ако си позволи повече от тази малка чаша шери.

— Беше ли приятен следобеда ти? — попита Дънфорд внезапно. Той бе прекарал последните няколко часа сам, в разглеждане на документи, свързани с имота. Хенри с удоволствие го беше оставила сам с плесенясалите документи; тя вече ги беше разгледала, а той със сигурност не се нуждаеше от нея, за да му помогне да ги прочете.

— Да, такъв беше. Проверих някои от наемателите. Мисис Далримпъл ме помоли да ти благодаря за храната.

— Радвам се, че е доволна.

— О, да. Не знам защо не сме се сетили да го направим преди. Разбира се, винаги сме изпращали поздравителен подарък, но мисля, че храна за една седмица е много по-добър вариант.

Звучаха като стара семейна двойка, помисли си Дънфорд с изненада. Колко странно. Хенри седна на елегантния, но избледнял диван, дърпайки тромаво роклята си, докато го правеше.

— Свърши ли с онези документи?

— Почти — каза той разсеяно. — Знаеш ли, Хенри, мислех си нещо.

— Наистина ли? — Тя се усмихна дяволито. — Колко изморително.

— Дяволче. Замълчи и да, чуй това, което имам да кажа.

Тя наклони глава с движение, с което сякаш искаше да каже: „Е?“.

— Защо двамата с теб не отидем за малко до града?

Тя му отговори с озадачено изражение.

— Ходихме в селото преди два дни. Не си ли спомняш? Ти искаше да се срещнеш с местните търговци.

— Разбира се, че помня. Умът ми не се отдава на забрава, Хенри. Не съм толкова стар.

— О, не знам — каза тя, а лицето й бе напълно безизразно. — Трябва да си най-малко на тридесет.

— Двадесет и девет — извика той преди да осъзнае, че тя го дразни.

Тя се усмихна.

— Понякога си толкова лесна мишена.

— Остави моята наивност настрана, Хенри, бих искал да направим пътуване до града. И нямам предвид до селото. Мисля, че трябва да отидем до Труро.

— Труро? — Това бе един от големите градове в Корнуол и Хенри го избягваше като чума.

— Не звучиш много ентусиазирана.

— Аз, ъм, аз просто… Е, за да бъда откровена, наскоро ходих там. — Това не беше съвсем лъжа. Бе ходила преди два месеца, но й се струваше сякаш е било вчера.

Винаги се чувстваше толкова неловко сред непознати. Поне местните хора бяха свикнали с нейните странности и ги приемаха. Повечето дори изпитваха някакъв вид уважение към нея. Но непознатите бяха съвсем друго нещо. И Труро бе най-лошото. Въпреки че не беше толкова популярен, колкото по време на миналия век, членовете на висшето общество все още прекарваха почивките си там. Тя можеше просто да ги чуе как си шепнат неприятни неща за нея.

Светските дами щяха да се смеят на роклята й. Мъжете щяха да се присмиват на липсата й на маниери, подобаващи на една дама. И тогава, неизбежно, местните щяха дискретно да ги информират, че тя е мис Хенриета Барет, но е известна с момчешкото име Хенри и ако не знаят, тя дори се перчи в бричове през цялото време.

Не, определено не искаше да ходи в Труро.

Дънфорд, без да знае за тревогите й, каза:

— Но аз никога не съм бил там. Бъди добра и ме разведи наоколо.

— А-аз наистина предпочитам да не ходя, Дънфорд.

Очите му се присвиха, когато най-накрая забеляза, че тя изглежда сякаш се чувства неудобно. За да бъде честен, Хенри винаги изглеждаше сякаш се чувства неудобно в тези нелепи рокли, но сега като че ли повече от всякога.

— Наистина, Хенри, няма да бъде чак толкова лошо. Ще дойдеш ли, като услуга за мен? — Той й се усмихна.

Тя бе изгубена.

— Добре.

— Тогава, утре?

— Когато искаш.

* * *

Хенри усети как коремът й се обръща, когато каретата им наближи Труро на следващия ден. Мили Боже, това щеше да бъде ужасно.

Тя винаги мразеше, когато трябваше да идва в града, но това бе първият път, който всъщност я караше да се чувства физически болна.

Дори не се опитваше да се заблуждава, че страхът няма нищо общо с мъжа, който седеше бодро до нея. Дънфорд бе станал неин приятел, дявол да го вземе, а тя не искаше да го загуби. Какво ли би си мислил той, когато чуе хората да шепнат за нея?

Когато някоя дама полугласно изкоментира роклята й, което знаеше, че ще е преднамерено направено, за да се чуе на всеослушание? Щеше ли да се срамува от нея? Щеше ли да се почувства унижен, от това, че е заедно с нея? Хенри нямаше особено желание да разбере.

Дънфорд бе наясно с нервността на Хенри, но се престори, че не забелязва. Тя щеше да бъде по-засрамена, ако започнеше да й обяснява, че няма никакво желание да я нарани. Вместо това, той запази бодрото си изражение, като говореше за пейзажа, преминаващ покрай прозореца им и обсъждаше делата на Станидж Парк.

Най-накрая пристигнаха в Труро. Хенри си помисли, че няма как да се почувства по-зле, отколкото в момента, но скоро откри, че е грешала.

— Хайде, Хенри — каза бодро Дънфорд. — Недей да си губиш времето.

Тя захапа долната си устна, докато му позволяваше да й помогне. Имаше шанс, предположи тя, той да не разбере какво мислят другите за нея. Може би всички дами щяха да са прибрали ноктите си за деня и той нямаше да чуе никакви злобни подмятания. Хенри вдигна брадичката си. При малката вероятност, нито един от кошмарите й да не се сбъдне, тя можеше да се държи така, сякаш няма никакви грижи на света.

— Съжалявам, Дънфорд. — Тя му хвърли една дръзка усмивка. Нейната дръзка усмивка. Той често казваше, че никога не е виждал друга като нея.

Надяваше се да го увери, че вече не е смутена.

— Страхувам се, че умът ми блуждаеше някъде.

— И къде блуждаеше? — Очите му блеснаха дяволски.

Мили Боже, защо винаги беше толкова мил? Това щеше да направи всичко много по-болезнено, когато я напуснеше.

Не мисли за това, извика тя на себе си. Може да не се случи. Тя изпъди болката от очите си и небрежно сви рамене.

— Станидж Парк, къде другаде?

— И какво те притеснява толкова, дяволче? Страхуваш се дали Свинкъс ще роди прасенцата си благополучно?

— Свинкъс е момче, глупчо.

Той сграбчи сърцето си с престорен ужас.

— Тогава ето още една причина да се притесняваш. Това може да бъде най-трудното раждане.

Хенри се усмихна неволно.

— Ти си непоправим.

— Тъй като ти самата си непоправима, би трябвало, когато го казваш, да е като комплимент.

— Подозирам, че ще го приемеш като комплимент, без значение какво казвам. — Тя се опита да измърмори, но устните й трепнаха.

Той я хвана за ръката и потегли.

— Знаеш как да убиеш един мъж, Хенри.

Тя погледна към него подозрително. Никога не бе смятала сред постиженията си способността умело да манипулира противоположния пол. Преди Дънфорд тя никога не бе успявала да накара някой от тях да мисли за нея като за нормална жена.

Ако бе забелязал изражението й, то той не го изкоментира. Вървяха, а Дънфорд й задаваше въпроси относно всяка витрина, покрай която преминаваха. Той спря пред малък ресторант.

— Гладна ли си, Хенри? Дали това е хубав магазин за чай?

— Не съм влизала.

— Не си ли? — Той изглеждаше изненадан. През дванадесетте години, в които тя бе живяла в Корнуол, никога не бе влизала за чай и сладкиши?

— А когато Виола беше жива?

— Виола не харесваше Труро. Винаги казваше, че има прекалено много представители на висшето общество тук.

— Има известна доза истина в това — съгласи се той, като внезапно се обърна към витрината на един магазин, за да не бъде разпознат от другата страна на улицата. Нищо не бе по-малко привлекателно в момента, от това да се налага да води учтив разговор. Нямаше никакво желание да се отклонява от целта си. В края на краищата, бе довлякъл Хенри тук не без причина.

Хенри погледна към витрината с изненада.

— Нямах представа, че се интересуваш от дантела.

Той фокусира погледа си и разбра, че изглежда така сякаш жадно изучава изделията в магазин, който изглежда се занимаваше само и единствено с дантела.

— Да, е, има редица неща, които не знаеш за мен — промърмори той, надявайки се, че това ще сложи края на този разговор.

Хенри не бе ужасно окуражена от факта, че той бе познавач на дантелата. Вероятно обличаше всичките си любовници.

А тя не се съмняваше, че има няколко. Коя бе „захарчето“, в края на краищата? Можеше да го разбере, предположи тя. Мъжът бе на двадесет и девет години. Човек не можеше да очаква, че ще живее живота си като монах. И бе умопомрачително красив. Със сигурност подбираше жените.

Въздъхна унило, внезапно пожелавайки си да бъде далеч от магазина за дантела.

Минаха покрай магазин за шапки, книжарница, плод и зеленчук, и тогава Дънфорд изведнъж възкликна:

— А, виж, Хенри! Магазин за дрехи. Точно от това се нуждая.

Тя се намръщи объркано.

— Мисля, че тук шият само дамски дрехи, Дънфорд.

— Чудесно. — Той я дръпна за ръката и я повлече към вратата. — Трябва да купя подарък за сестра си.

— Не знаех, че имаш сестра.

Той сви рамене.

— Мисля, че ти казах, че има много неща, които не знаеш за мен, нали?

Тя му хвърли раздразнен поглед.

— Тогава, ще изчакам отвън. Ненавиждам магазините за рокли.

Той не се съмняваше в това.

— Но, аз имам нужда от твоята помощ, Хенри. Ти си почти нейния размер.

— Ако не съм точно нейния размер, няма да й стои както трябва. — Тя отстъпи крачка назад.

Дънфорд я хвана за ръката, отвори вратата и я бутна през нея.

— Това е риск, който съм готов да поема — отвърна весело. — О, здравейте — каза той, поздравявайки шивачката в другия край на стаята.

— Искаме да купим една-две рокли за сестра ми. — Той махна към Хенри.

— Но, аз не съм…

— Шшт, дяволче. Така ще е по-лесно.

Хенри трябваше да се съгласи, че той вероятно е прав.

— О, добре — изръмжа тя. — Предполагам, че това е нещо, което човек върши за приятел.

— Да — съгласи се Дънфорд, наблюдавайки я със странно изражение. — Предполагам, че е така.

Шивачката бързо оцени очевидното качество и изкусната кройка на облекло на Дънфорд и забърза към тях.

— Как мога да ви помогна? — поинтересува се тя.

— Бих искал да купя няколко рокли за сестра ми.

— Разбира се. — Тя погледна Хенри, която никога в живота си не се бе срамувала повече от външния си вид. Лилавата дневна рокля, в която бе облечена, наистина беше ужасна и дори не знаеше защо я притежава. Карлайл я бе взел за нея, спомни си тя. Спомни си повода. Той щеше да пътува до Труро по работа и Хенри, осъзнала, че е надраснала дрехите си, го бе помолила да й купи рокля. Карлайл вероятно просто бе грабнал първото нещо, което бе видял.

Но изглеждаше ужасно върху нея и от изражението на шивачката, Хенри можеше да разбере, че жената е съгласна с нея. Знаеше, че роклята не е за нея в минутата, в която я видя, но за да я върне, щеше да й се наложи да идва в града. Тя толкова мразеше да пътува до Труро — особено за такива неудобни неща — че се бе принудила да повярва, че роклята си е рокля и всичко, което всъщност трябва да прави, бе да покрива тялото.

— Защо не отидеш там и не разгледаш някои от топовете с плат? — каза Дънфорд, като леко стисна ръката й.

— Но…

— Шшт. — Той можеше да види в очите й, как щеше да отбележи, че не знае какво би харесала сестра му.

— Просто ми угоди и погледни.

— Както желаеш. — Тя се затътри нататък и разгледа коприната и муселина. О, колко меки бяха те. Бързо ги остави.

Бе глупаво да се любува на красиви тъкани, когато всичко, от което се нуждаеше, бяха ризи и бричове.

Дънфорд наблюдаваше как нежният й пръст се плъзга по топовете с платовете и разбра, че е постъпил правилно. Придърпвайки шивачка настрана, той прошепна:

— Страхувам се, че гардеробът на сестра ми е сериозно пренебрегван. Тя живееше с леля ми, която видно, притежава незначителен усет към модата.

Шивачката кимна.

— Имате ли нещо, което е готово и може да облече днес? Бих искал да се отърве от това нещо, което носи сега. Можете да й вземете мерки за още няколко.

— Имам една-две, които бързо можем да коригираме в нейния размер. Всъщност има една точно там. — Тя посочи бледожълта дневна рокля, сложена на манекена на шивачката. Дънфорд тъкмо щеше да каже, че тази ще свърши работа, когато видя лицето на Хенри.

Тя се взираше в роклята като прегладняла жена.

— Тази ще бъде идеална — прошепна той категорично. След това, с по-силен глас, каза: — Хенриета, скъпа, защо не пробваш жълтата рокля? Мисис… — Той замълча, изчаквайки шивачката да запълни празнината.

— Тримбъл — добави тя.

— Мисис Тримбъл ще направи необходимите корекции.

— Сигурен ли си? — попита Хенри.

— Напълно.

Тя не се нуждаеше от допълнително подканяне. Мисис Тримбъл бързо свали роклята от манекена и даде знак на Хенри да я последва в едната стая. Докато ги нямаше, Дънфорд лениво разглеждаше изложените тъкани. Бледожълтото може би щеше да отива на Хенри, реши той. Вдигна един топ със сапфиреносин лен. Това също би било хубаво. Не беше сигурен.

Никога не бе правил подобно нещо преди и нямаше идея как да стане това. Винаги бе приемал, че жените някак си знаеха какво да облекат. Господ знаеше, че неговите добри приятелки Бел и Ема винаги изглеждаха перфектно.

Но сега той осъзна, че те винаги изглеждаха толкова модерни, защото бяха научени как да бъдат такива от майката на Бел, която винаги бе въплъщение на елегантността. Горката Хенри си нямаше кой да я съветва по тези въпроси. Никой, който да я научи, просто как да бъде момиче. И разбира се, никой, който да я научи какво да прави като жена.

Той седна, докато чакаше тя да се върне. Струваше му се сякаш е минало безкрайно дълго време. И накрая, предавайки се на нетърпението, той извика:

— Хенри?

— Само един момент! — отвърна мисис Тримбъл. — Просто трябва да я стесним в кръста още малко. Сестра ви е много слаба.

Дънфорд сви рамене. Не знаеше. През повечето време тя носеше провиснали мъжки дрехи, а роклите й бяха толкова безформени, че бе трудно да се каже какво има под тях. Той се намръщи, смътно спомняйки си усещането за нея, когато я бе целунал. Не можеше да си спомни много — нали бе наполовина заспал по това време — но помнеше, че тя бе доста добре оформена, по-скоро свежа и женствена.

Точно тогава мисис Тримбъл пристъпи обратно в стаята.

— Ето я, сър.

— Дънфорд? — Хенри надникна иззад ъгъла.

— Не се срамувай, дяволче.

— Обещаваш ли да не се смееш?

— Защо, за Бога, бих се смял? Хайде, покажи се!

Хенри пристъпи напред, в очите й се таяха едновременно надежда, страх и въпрос. Дънфорд затаи дъх. Тя бе преобразена. Жълтият цвят на роклята перфектно се съчетаваше със златните акценти в косата й. А кройката, макар че не го показваше по никакъв начин, някак успяваше да намекне за невинна, но зряла женственост.

Мисис Тримбъл дори бе променила прическата й, като бе извадила няколко къдрици от плитката й и ги бе прикрепила на върха на главата й. Хенри нервно хапеше долната си устна, докато той я оглеждаше, а тя излъчваше свенлива красота, която бе колкото привлекателна, толкова и озадачаваща, като се имаше предвид, че той никога не си бе представял, че тя може да бъде свенлива.

— Хенри — каза той тихо, — изглеждаш… изглеждаш… — Търсеше точната дума, но не можа да я намери. Накрая изстреля: — Изглеждаш толкова хубава!

Това бе най-съвършеното нещо, което някой й бе казвал.

— Така ли мислиш? — задъха се тя, благоговейно докосвайки роклята. — Наистина ли мислиш така?

— Знам, че е така — каза той твърдо. Погледна към мисис Тримбъл. — Вземаме я.

— Отлично. Ако искате мога да ви донеса няколко модни скици, които да погледнете.

— Моля ви.

— Но Дънфорд — прошепна бързо Хенри, — това е за сестра ти.

— Как бих могъл да дам тази рокля на сестра си, когато изглежда толкова очарователно на теб? — попита той с тон, който се надяваше звучеше практично. — Освен това, сега като се замисля, вероятно би могла да вземеш нова рокля или две.

— Надраснала съм тези, които имам — каза тя, звучейки малко тъжно.

— Тогава трябва да я вземеш.

— Но аз нямам никакви пари.

— Ще бъде подарък от мен.

— О, но не мога да ти позволя да направиш това — каза тя бързо.

— Защо не? Парите са си мои.

Тя изглеждаше раздвоена.

— Не мисля, че е благоприлично.

Знаеше, че не е, но нямаше намерение да й го казва.

— Погледни го по този начин, Хенри. Ако не беше ти, аз трябваше да наема някой, който да управлява Станидж Парк.

— Вероятно би могъл да го правиш сам — каза тя весело, потупвайки го успокоително по ръката.

Той почти изстена. Можеше да разчита на Хенри да го обезоръжи с доброта.

— Вероятно нямаше да имам времето да го направя. Имам задължения в Лондон, знаеш. Така, както го виждам аз, ти ме спаси от това да плащам заплатата на един мъж. Вероятно заплатите на трима мъже. Рокля или две е най-малкото, което мога да направя, като се има предвид този факт.

Казано по този начин, не звучеше толкова неправилно, реши Хенри. А тя наистина харесваше роклята. Никога преди не се бе чувствала толкова женствена. В тази рокля дори можеше да се научи да се движи плавно, докато върви, като онези модерни жени, на които винаги бе завиждала.

— Добре — каза тя бавно. — Ако мислиш, че това е редно.

— Знам, че е. О, и Хенри?

— Да?

— Нали нямаш нищо против да оставим на мисис Тримбъл да се разпорежда с роклята, която носеше, нали?

Тя поклати глава с благодарност.

— Добре. Сега ела тук, ако обичаш и погледни някои от тези модни скици. Една жена се нуждае от повече от една рокля, не мислиш ли?

— Вероятно… но вероятно не повече от три — каза тя колебливо.

Той разбра. Три беше всичко, което гордостта й можеше да позволи.

— Вероятно си права.

Прекараха следващия час в избиране на още две рокли за Хенри, едната бе от тъмносапфирения лен, на който се бе спрял Дънфорд по-рано, а другата в морскозелено, тъй като мисис Тримбъл настояваше, че този цвят ще кара сините очи на Хенри да блестят. Те щяха да бъдат доставени в Станидж Парк след една седмица. Хенри почти изтърси, че ще бъде щастлива да се върне, ако е необходимо.

Тя никога не си бе представяла, че ще си го помисли, но нямаше нищо против мисълта, че се налага да предприемат друго пътуване до Труро. Не й харесваше да си мисли, че е толкова повърхностна, че една проста рокля може да я направи щастлива, но трябваше да признае, че тя й даде нова увереност в самата нея.

Що се отнася до Дънфорд, сега той осъзна едно нещо: който и да бе избирал отвратителните й рокли, то това не е била Хенри. Той знаене няколко неща за дамската мода и можеше да каже от избора й, че вкусът й клонеше към дискретна елегантност, в която никой не би могъл да намери забележки.

Той осъзна още нещо: фактът, че Хенри бе толкова щастлива, правеше и него невероятно щастлив. Това бе нещо невероятно, наистина.

Когато стигнаха до каретата, тя не каза нищо, докато не поеха на път за дома. Най-накрая тя погледна към него знаещо и каза:

— Нямаш сестра, нали?

— Не — каза той тихо, напълно неспособен да я лъже.

Тя замълча за миг. После постави ръката си срамежливо върху неговите.

— Благодаря ти.