Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава деветнадесета

Дънфорд изпрати пратеник до Лондон на следващия ден, за да публикува обява в „Таймс“. Хенри беше прекомерно доволна от неговата бързина да обяви годежа; това изглеждаше като още един знак, че той я обича със същата преданост, каквато чувстваше тя към него.

Бел и Джон пристигнаха на следващата сутрин точно навреме, за да се присъединят към двете двойки за късна закуска. Бел беше много доволна, макар че не беше страшно изненадана при съобщението на Дънфорд и Хенри. Тя все пак знаеше, че той планира да й предложи, а всеки, който бе виждал как Хенри го гледа, щеше да знае, че тя ще приеме.

След обяда трите дами бяха в подходящо наименуваната всекидневна и обсъждаха новото положение на Хенри като сгодена жена.

— Надявам се, че е направил нещо ужасно романтично — каза Бел, отпивайки глътка чай.

Хенри ги зарадва и двете, като се изчерви.

— Беше, ъъъ, достатъчно романтично.

— Това, което не разбирам — заяви Ема, — е кога е имал удобен случай за предложението. Не го е направил преди вечеря снощи, освен ако не сте го запазили в тайна, което не мисля, че е така, защото, честно казано, не знам как може да запазите нещо толкова голямо в тайна.

Хенри се закашля.

— И тогава двете се усамотихме в салона, а после всички си легнахме. — Очите на Ема се присвиха. — Нали така?

Хенри се закашля отново.

— Знаеш ли, мисля, че наистина мога да пийна още малко чай.

Ема се усмихна закачливо и сипа.

— Пийни си, Хен.

Очите на Хенри се плъзнаха бавно от едната към другата братовчедка, докато вдигаше чаша към устните си.

— Оправи ли се гърлото ти? — попита мило Бел.

— Още малко чай, мисля — заувърта Хенри, подавайки чашата си към домакинята. — С малко повече мляко.

Ема взе млякото и сипа малко в чаената й чаша. Хенри отпи още една глътка и после, поглеждайки към двата чифта очи, които я наблюдаваха дяволито, изпи цялата чаша.

— Предполагам, че нямате никакво бренди.

— Говори, Хенри — нареди Ема.

— Аз… ъъ… малко лично е, не мислите ли? Наистина, не виждам някоя от вас да ми разказва как съпрузите ви са ви предложили.

За изненада на Хенри, Ема се изчерви.

— Много добре — каза херцогинята. — Няма да ти задавам никакви въпроси повече. Но трябва да ти кажа… — Думите й заглъхнаха, а тя изглеждаше сякаш се опитва да намери начин, по който да каже нещо извънредно неприлично.

— Какво? — попита Хенри, наслаждавайки се безмилостно на неудобството на Ема. Все пак херцогинята се беше наслаждавала на неудобството на Хенри преди няма и две минути по-рано.

— Осъзнах — каза бавно Ема, — че част от причината Дънфорд да ни помоли да ви приютим за няколко дни е, защото той разбира, че няма да сме най-строгите придружители.

Бел си позволи да се изсмее леко. Ема погледна към братовчедка си преди да обърне поглед към Хенри.

— Сигурна съм, че той е предполагал, че ще намери начин да те хване насаме, а аз несъмнено разбирам, че е искал малко време в уединение с теб. Все пак, той те обича.

Тя спря и погледна нагоре.

— Обича те, нали? Имам предвид, разбира се, че те обича, но той каза ли ти? Мъжете могат да са такива зверове относно това.

Страните на Хенри порозовяха леко и тя кимна.

— Добре — каза твърдо Ема. Прочисти гърло и после продължи: — Както казвах, разбирам вашето желание, ъъъ, може би това е грешната дума…

— Желание е вероятно много подходящо — каза Бел, устните й потрепваха от едва сдържан смях.

Ема стрелна с още един подобен на кинжал поглед братовчедка си. Бел й се усмихна самодоволно и двете дами продължиха с поведението си, което по-скоро не подхождаше на дами, докато Хенри не прочисти гърло. Ема незабавно се изпъна, погледна към Хенри и тогава, неспособна да устои, стрелна Бел с един последен поглед. Бел отговори на свой ред с най-нахалната си усмивка.

— Какво казваше? — запита Хенри.

— Да — каза Ема, не толкова твърдо като преди. — Всичко, което исках да кажа бе, че със сигурност е напълно нормално да искаш да си насаме с него и — тя се изчерви, ефектът беше почти забавен, като се има предвид яркочервената й коса, — и вероятно е наред в действителност да си насаме с него от време на време, но искам да те помоля да съумяваш да не си прекалено насаме с него, ако разбираш какво имам предвид.

Хенри нямаше да знае какво има предвид до предишната нощ, но сега знаеше и се изчерви силно, много повече от Ема.

Изражението на Ема издаде, че според нея посланието й е дошло прекалено късно.

— Тези неща просто изглежда, че намират начин да стигнат до леля Керълайн — измърмори тя.

Хенри започна да се чувства засрамена, но после си спомни, че Бел и Ема й бяха приятелки. И макар да нямаше много опит с жени за приятелки, знаеше, че те се шегуват само защото са загрижени. Тя погледна закачливо първо във виолетовите очи на Ема, после в сините на Бел и каза:

— Аз няма да кажа, ако и вие не го направите.

* * *

Останалата част от времето в провинцията премина много бързо за Хенри. Тя и новите й приятели правеха разходки до близкото село, играеха карти до малките часове на утрото, и се смееха и шегуваха докато не ги заболяха страните. Но най-специалното време беше, когато Дънфорд успяваше да я отмъкне някъде и те можеха заедно да се насладят на няколко откраднати мига.

Тези тайни срещи винаги изглежда започваха със страстна целувка, макар Дънфорд да настояваше, че това никога не е било намерението му.

— Виждам те и се отнасям — казваше той и свиваше рамене без капка разкаяние.

Хенри се опитваше да му се скара, но сърцето й определено не участваше в това.

Прекалено скоро обаче, тя се намери обратно в Лондон, залята с любопитни посетители, които настояваха, че искат само да поднесат поздравленията си за предстоящата й женитба. Хенри беше малко объркана от всичкото това внимание, а дори не беше срещала по-голямата част от доброжелателите.

Графът на Билингтън се отби, добродушно оплакващ се, че дори не му е бил даден шанса да я ухажва.

— Дънфорд доста бързо ви открадна от нас — каза той с ленива усмивка.

Хенри се усмихна и само сви рамене, защото изобщо не беше сигурна как да отговори.

— Предполагам, че трябва да излекувам разбитото си сърце довечера и безстрашно да отида на друг бал.

— О, моля ви — присмя се тя. — Сърцето ви не е разбито ни най-малко.

Той се ухили, наслаждавайки се на откровеността й.

— Щеше да е, ако бях имал шанса да ви опозная по-добре.

— Какво щастие за мен, че не си успял — каза провлачено един дълбок глас.

Хенри се обърна и видя Дънфорд, който бе изпълнил рамката на вратата на любимия салон на Керълайн. Той изглеждаше голям и висок, и толкова мускулест в синьото си палто и жълто-кафяви бричове. Погледна към нея и й отправи много лека крива усмивка, която беше предназначена само за нея.

Очите й внезапно се превърнаха в замечтани езера от сребърен сатен и тя изпусна лека въздишка.

— Виждам, че съм нямал ни най-малък шанс — промърмори Билингтън.

— Никакъв — каза непринудено Дънфорд, прекоси стаята и седна до Хенри. Сега, когато тя беше безопасно сгодена за него, той най-накрая си спомни, че винаги доста е харесвал Билингтън.

— Какво те води насам? — попита го Хенри.

— Просто исках да те видя. Беше ли денят ти приятен до сега?

— Боя се, че имах прекалено много посетители — Хенри внезапно осъзна ужасната си нетактичност и се обърна, заеквайки към Билингтън. — Настоящата компания е изключение, разбира се.

— Разбира се.

— О, моля ви, не мислете, че съм груба, милорд. Просто почти стотина човека, които не познавам, наминаха да ме посетят днес. Бях наистина облекчена, когато се отбихте. Аз всъщност ви познавам и по-важното е, че доста ви харесвам.

— Прелестно извинение, мила моя. — Дънфорд потупа ръката й, сякаш за да й каже да не продължава. Със скоростта, с която вървеше, щеше да заяви любовта си към лорда съвсем скоро.

Билингтън улови леко раздразненото изражение на Дънфорд и стана със знаеща усмивка на лицето си.

— Винаги съм се гордял с това, че знам кога съм излишен.

Дънфорд също стана и придружи Билингтън до вратата, където дружески го плесна по гърба.

— Аз самият винаги съм се възхищавал на тази ти способност, Билингтън.

Устните на графа потрепнаха и той леко се поклони в посока на Хенри.

— Мис Барет.

Няколко секунди по-късно тя и Дънфорд бяха сами.

— Помислих си, че никога няма да си тръгне — каза той с драматична въздишка и затвори вратата зад себе си.

— Ти си голям дявол. Почти го изгони. И не си мисли, че вратата ще остане затворена за повече от две минути, преди лейди Уърт да подуши за това и да изпрати флотилия от прислужници да ни наблюдава.

Той отново въздъхна.

— Един мъж може да се надява.

Устните на Хенри се извиха в женствена усмивка.

— Същото може и една жена.

— Наистина? — Той се наведе към нея толкова, че тя можеше да усети дъха му върху кожата си. — На какво се надяваш ти?

— О, на това и онова — каза тя задъхано.

— Това? — Той целуна единия ъгъл на устата й. — Или това? — Той целуна другия.

— Аз… аз вярвам, че казах това и онова.

— Точно така. — Дънфорд повтори и двете целувки. Хенри въздъхна със задоволство и си позволи да се наклони към него. Ръцете му се прокраднаха около нея в платонична прегръдка и сгуши лице в задната част на врата й. Той си позволи това удоволствие за няколко мига, след което вдигна глава и каза: — Колко време мислиш, че имаме преди Керълайн да пусне хайката?

— Мисля около тридесет секунди.

Той неохотно отпусна хватката си, пристъпи към стола срещу нея и извади джобния си часовник.

— Какво правиш? — попита Хенри, докато се тресеше от мълчалив смях.

— Проверявам те, мила моя. — Възцари се мълчание за около двадесет секунди, след което той цъкна и поклати глава. — Не позна, дяволче. Изглежда имам още няколко секунди на разположение да те поддържа.

Хенри завъртя очи и поклати глава. Мъжът беше непоправим. Тогава вратата рязко се отвори. Никой от тях не можеше да види кой го направи. Една ръка в ливрея едва я бутна да се отвори и изчезна. И двамата избухнаха в смях.

— Бях защитена! — възкликна Хенри триумфално. — Кажи ми колко близо бях?

Той кимна с неохотно възхищение.

— Не позна с шест секунди, дяволче.

Тя му се усмихна самодоволно и седна обратно.

Той стана.

— Изглежда, че нашето време насаме приключи. Какво имаме сега… само още две седмици?

Тя кимна.

— Не си ли доволен, че те уговорих за четириседмичен годеж вместо за пет?

— Без думи съм, любов моя. — Той се наведе и целуна ръката й. — Вярвам, че ще те видя тази вечер на бала на лейди Хамптън?

— Ако ти си там, тогава и аз ще бъда.

— Искам винаги да си толкова послушна.

— Мога да съм доста послушна, когато съответства на намеренията ми.

— Ах, да. Тогава предлагам, че трябва да те помоля да обмислиш и да намериш намерения, които да отговарят на моите.

— Мисля, че сега сме на едно и също мнение, милорд.

Той се засмя.

— Трябва да тръгвам. Много ме надминаваш в изкуството на флирта. Има сериозна опасност да загубя сърцето си.

— Надявам се, че вече си го изгубил — извика тя, докато го наблюдаваше как се отдалечава към отворената врата.

Той се обърна, очите му горяха от емоции.

— Не съм го изгубил. Но съм го дал на една жена за съхранение.

— И тя го пази добре? — попита Хенри, неспособна да скрие треперенето на гласа си.

— Да, а аз ще пазя нея с живота си.

— Надявам се, че няма да се стигне до там.

— Както и аз. Но това не означава, че няма да го направя. — Обърна се, но спря преди да напусне стаята. — Понякога, Хен — каза той, без да се обръща с лице към нея, — си мисля, че бих дал живота си само заради една от твоите усмивки.

* * *

Няколко часа по-късно Хенри приключваше с приготовленията си за бала. Както винаги, усещаше малка тръпка от вълнение при мисълта, че ще види Дънфорд тази вечер. Беше странно как, след като бяха обявили любовта си един към друг, тяхното време заедно беше станало дори още по-вълнуващо. Всеки поглед, всяко докосване беше изпълнено със значение; той трябваше само да я погледне по определен начин, помисли си Хенри, и тя забравяше как да диша.

Нощният въздух беше хладен, така че облече рокля от среднощно синьо кадифе. Дънфорд пристигна, за да я придружи, както и Бел и Джон, които пристигнаха със собствения си екипаж.

— Идеално — обяви Керълайн, като плесна с ръце. — С двете карети, които вече са тук, няма причина да вземам и моята. Аз ще, ъъ, аз ще отида с Дънфорд и Хенриета.

Лицето на Дънфорд видимо посърна.

— А Хенри… искам да кажа моят Хенри — обясни Керълайн, — ще отиде с Бел и Джон.

Бел измърмори нещо относно това, че няма нужда от придружител след като е омъжена, но Хенри беше единствената, която беше достатъчно близо, за да я чуе.

Пътуването до къщата на Хамптън беше напълно спокойно, както очакваше Хенри. Със сигурност нямаше много възможности да възникне „нещо“ с Керълайн в каретата. След като пристигнаха на бала, Хенри беше незабавно понесена от тълпата, повечето от които вече бяха решили, че тя трябва да е със сигурност най-интересната млада дама на годината, след като беше успяла да улови Дънфорд с такава видима лекота.

Дънфорд я наблюдаваше как отблъсква коментарите на любопитни вдовици и също толкова любопитни дебютантки, реши, че тя се справя достатъчно добре сама и излезе да глътне малко свеж въздух. Колкото и много да искаше да прекарва всяка секунда с нея, не беше добра идея да е близо до нея прекалено дълго време. Наистина бяха сгодени, така че хората щяха да очакват да й обръща малко повече внимание от обикновено, но също така имаше някакви не много приятни клюки за това как са се запознали. Те все пак се бяха сгодили само две седмици след пристигането й в Лондон. Дънфорд не мислеше, че някоя от тези клюки все още е стигнала до ушите на Хенри, но той не искаше да прави нищо, което да раздуха пламъците. Реши да й даде малко време, за да се сближи с приятелите на Керълайн, всички високопоставени и с безупречна репутация, после щеше да се върне и да претендира за валс. Никой нямаше да го критикува за един танц.

Той отиде до френските прозорци, които водеха към градината. Лейди Хамптън беше напълнила цялото място с китайски фенери и навън беше почти толкова светло, колкото и вътре. Облегна се лениво на колоната и размишляваше върху добрия си късмет, когато чу някой да вика името му. Обърна глава.

Граф Билингтън вървеше към него с усмивка на лицето, която беше подигравателна и самосъжалителна в същото време.

— Просто искам отново да ти поднеса поздравленията си — каза той. — Не знам много добре как успя, но заслужаваш най-добри пожелания.

Дънфорд кимна любезно.

— Ще си намериш някоя друга.

— Не и тази година. Реколтата е много слаба. Твоята Хенри беше единствената с половин мозък.

Дънфорд повдигна вежда.

Половин мозък?

— Представи си удоволствието ми, когато открих, че единствената дебютантка с половин мозък в действителност притежава цял. — Билингтън поклати глава. — Ще трябва да чакам до следващата година.

— Защо е това бързане?

— Повярвай ми, Дънфорд, не искаш да знаеш.

Дънфорд намери този коментар за много загадъчен, но не го притисна повече, уважавайки тайната на другия мъж.

— Макар че — продължи Билингтън, — след като очевидно няма да се окова този сезон, най-вероятно ще си потърся метреса.

— Метреса, казваш?

— Мхм. Кларис се върна в Париж преди няколко седмици. Каза, че е твърде дъждовно тук.

Дънфорд се отблъсна от колоната.

— Вероятно мога да ти помогна с това.

Билингтън махна с ръка към по-тъмните ниши на моравата.

— Имах чувство, че може би е така.

* * *

Лейди Сара-Джейн Уолкът видя двамата мъже да вървят към задната част на градината и интересът й незабавно се възбуди. Те разговаряха вече няколко минути; за какво друго трябваше да говорят, което да изисква още по-голямо усамотение? Мислено благославяйки факта, че беше избрала да облече тъмнозелена рокля тази нощ, тя се плъзна в сенките, пристъпи тихо към тях, докато не намери място, където можеше да се скрие зад голям храст. Ако се наведеше напред, можеше да чува по-голяма част от разговора на джентълмените.

— … трябва да се отърва от Кристин, разбира се. — Това звучеше като Дънфорд.

— Със сигурност не съм мислил, че искаш да продължиш да издържаш любовница с такава прелестна съпруга.

— Трябваше да я освободя преди седмици. Не съм я виждал откакто се върнах в Лондон. Макар че един мъж трябва да е деликатен с тези неща. Наистина не искам да нараня чувствата й.

— Разбира се, че не.

— Наемът за къщата й е платен за няколко месеца. Това трябва да й даде достатъчно време да си намери друг покровител.

— Мислех да предложа себе си за тази роля.

Това накара Дънфорд да се засмее.

— Вече няколко месеца я заглеждам. Просто чаках да се умориш от нея.

— Планирах да се срещна с нея в петък вечер в полунощ, да й кажа, че се женя, макар че обезателно вече е чула за това. Ще й кажа добра дума за теб.

Билингтън се усмихна, докато отпиваше глътка от питието, което носеше в ръка.

— Направи го.

— Трябва да призная, радвам се, че проявяваш интерес към нея. Тя е добра жена. Не би ми харесало да си мисля, че е оставена на течението.

— Добре. — Билингтън плесна Дънфорд по гърба. — Най-добре да се връщам на бала. Никой не знае кога някоя дебютантка с мозък може да се появи. Ще ти се обадя другата седмица, след като имаш шанса да се оправиш с Кристин.

Дънфорд кимна и загледа как Билингтън крачи обратно през терасата. След няколко минути той направи същото.

* * *

Устните на Сара-Джейн се извиха в усмивка, обмисляше това, което току-що беше чула и какво може да извлече от пикантната клюка.

Не знаеше какво точно я дразнеше в мис Хенриета Барет, но несъмнено имаше нещо. Може би заради простия факт, че Дънфорд беше така очевидно зашеметен от момичето, при положение, че Сара-Джейн се беше мъчила да го улови от почти година. А малката мис Хенри очевидно се чувстваше по същия начин. Всеки път, когато погледнеше към момичето, то гледаше към Дънфорд все едно е бог.

Сара-Джейн предположи, че онова, което я дразни най-много в момичето е, че тя е толкова невинна и искрена, също като нея, когато бе на нейните години, преди родителите й да я омъжат за лорд Уолкът, общоизвестен развратник, три пъти по-стар от нея. Сара-Джейн се беше утешавала с поредица от афери, повечето с женени мъже. Хенри щеше да бъде грубо събудена, когато осъзнаеше, че женените мъже не остават верни на жените си за дълго.

Главата й рязко се вдигна. Защо да не научи Хенри на тези малки уроци по-рано? Не вършеше нищо лошо по този начин, разсъждаваше Сара-Джейн. Хенри щеше да научи тъжната истина за женитбите във висшето общество рано или късно. И може би по-скоро щеше да е по-добре. Подхождайки по този начин, беше очевидно, че тя всъщност правеше услуга на Хенри. По-добре момичето да се омъжи с отворени очи, отколкото да остане ужасно разочарована няколко месеца по-късно.

Сара-Джейн се усмихваше, докато се връщаше на бала.

* * *

Хенри се опита да не проточва шия, докато оглежда тълпата за Дънфорд. Къде за Бога беше отишъл мъжът? През последния половин час тя неспирно отговаряше на въпроси за предстоящата им сватба и мислеше, че е крайно време и той да поеме своята част.

— Мога ли да ви поздравя за предстоящата женитба?

Хенри въздъхна и се обърна към последния доброжелател, след което очите й се разшириха малко повече, когато видя Сара-Джейн Уолкът.

— Лейди Уолкът — каза тя, неспособна да прикрие студенината в гласа си. Дамата все пак се беше хвърлила върху Дънфорд последния път, когато се видяха. — Каква изненада.

— Защо изненада? — отговори Сара-Джейн, като наведе главата. — Със сигурност не мислите, че ще завиждам на друга дама за щастието от сватбеното блаженство.

Хенри искаше да й каже, че няма идея как би или какво не би направила, но без да забравя за любопитните очи и уши около нея, тя едва се усмихна и каза:

— Благодаря ви.

— Уверявам ви, че нямам нищо друго освен мили пожелания за вас и вашия годеник.

— Вярвам ви — каза Хенри през стиснати зъби, желаейки другата дама просто да изчезне.

— Добре, но искам да ви дам един съвет. Като жена на жена, разбира се.

Хенри нямаше добро предчувствие за това.

— Много мило от ваша страна, лейди Уолкът, но лейди Уърт, лейди Блекууд и херцогиня Ашбърн бяха така добри да ми дадат всякакъв вид нужни съвети, които се отнасят за задомяването.

— Това е много хубаво от тяхна страна, сигурна съм. Не бих очаквала по-малко от такива изтънчени дами.

Хенри преглътна лошия вкус в устата си и се въздържа да каже, че се съмнява трите дами да отдават на лейди Уолкът същото признание.

— Съветът, който имам за вас — продължи Сара-Джейн с превзето извиване на китката, — е нещо, което никой друг не може да ви каже.

Изтривайки блестящата, неискрена усмивка от лицето си, Хенри се наведе напред и каза:

— Задъхвам се в очакване.

— Разбира се — измърмори Сара-Джейн. — Но нека отстъпим малко от тълпата. Това, което имам да ви казвам, е само за вашите уши.

Готова да направи всичко, за да се отърве от жената, Хенри внимателно отстъпи няколко крачки назад.

— Моля ви повярвайте ми, че не искам да направя нищо, за да ви нараня — каза с нисък глас Сара-Джейн, — и ви казвам това, само защото вярвам, че никоя жена не трябва да се омъжва без очите й да са широко отворени. На мен не ми беше дадена тази привилегия.

— Какво е това, лейди Уолкът? — каза с усилие Хенри.

— Скъпа моя, просто мислех, че трябва да знаете, че Дънфорд си има любовница.