Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава шестнадесета

Както изглежда не можеше. Дънфорд вървеше надолу по Бонд Стрийт, възнамеряваше да купи букет с цветя преди да се отправи към Гросвенър Скуеър и да се обади на Хенри.

После ги видя. Хенри и Нед, определено бяха те. По дяволите, беше й казал много точно да стои настрана от младия виконт Бъруик. Хенри беше точно от типа млади дами, които Нед намираше за фантастични и вероятно крайно необходими за затвърждаването на репутацията му на женкар.

Дънфорд се поколеба, докато ги наблюдаваше как се вглеждат през прозореца на една книжарница. Те изглежда бяха в отлични отношения. Нед се смееше на нещо, което Хенри беше казала, а тя го потупа игриво по ръката. Изглеждаха възмутително щастливи заедно.

Изведнъж му се стори доста логично Хенри да се опита да спечели Нед. Той беше млад, хубав, интересен и богат. И най-важното беше брат на новата й най-добра приятелка. Дънфорд знаеше, че графът и графинята на Уърт с удоволствие ще приветстват Хенри в семейството си.

Дънфорд се беше нервирал от всичкото това внимание към Хенри предната вечер, но нищо в живота му не го беше подготвило за дивата вълна от ревност, която го разкъса отвътре, когато тя се повдигна и прошепна нещо в ухото на Нед.

Той реагира, без да мисли — трябваше да го направи, после щеше да разсъждава, защото никога нямаше да се държи като такъв глупав простак, ако съзнанието му работеше правилно. В следващата секунда вече решително беше застанал между тях.

— Здравей, Хенри — каза той, като й се усмихна с равните си бели зъби, но усмивката не достигна до очите му.

Тя скръцна със зъби, вероятно това беше прелюдия към язвителното й мъмрене.

— Радвам се да видя, че си се върнал от университета, Нед — каза той, без дори да погледне към младия мъж.

— Просто правя компания на Хенри — отвърна Нед, като наклони учтиво глава.

— Не бих могъл да ти се отблагодаря достатъчно за услугите — отвърна Дънфорд твърдо, — но те не са необходими повече.

— Аз мисля, че са — сряза го Хенри.

Дънфорд отправи един смъртоносен поглед към Нед.

— Установих, че трябва да обсъдя нещо с моята повереница.

— На средата на улицата? — попита Нед, а очите му светнаха насмешливо. — Сигурен съм, ще се съгласиш, че е по-добре да я върна вкъщи. После ще можеш да говориш с нея удобно в гостната ни, с чай и…

— Едуард — гласът на Дънфорд беше като стомана, покрита с кадифе.

— Да?

— Помниш ли последния път, когато противопоставихме волите си?

— О, но аз съм много по-голям и разумен сега.

— Не толкова голям и разумен, колкото мен.

— Аха, но докато ти си близо до старостта и немощта, аз съм все още млад и силен.

— Това игра ли е? — попита Хенри.

— Замълчи — сряза я Дънфорд. — Не те засяга.

— Наистина ли?

Неспособна да повярва на нервността му и на факта, че Нед внезапно се присъедини към лагера на глупавите, нехайни и арогантни мъже, тя вдигна ръце и се отдалечи. Тези двамата вероятно нямаше дори да забележат отсъствието й, докато не измине половината път надолу по улицата, защото бяха твърде заети да се перчат като петли един на друг.

Сгреши.

Едва беше направила три крачки, когато една здрава ръка обгърна ханша й и я завъртя обратно.

— Ти — каза ледено Дънфорд, — няма да ходиш никъде. — Той погледна към Нед. — А ти, да. Изчезвай, Едуард.

Нед погледна към нея, а изражението му й казваше, че само една нейна дума е достатъчна, за да я заведе вкъщи моментално. Хенри се обзалагаше, че той ще даде най-доброто от себе си срещу Дънфорд, въпреки че и равенството беше възможно. Но вероятно Дънфорд нямаше да иска да направи подобна сцена насред Бонд Стрийт. Тя вдигна брадичка и му го каза.

— Наистина ли мислиш така, Хенри? — попита той с нисък глас.

Тя кимна рязко.

Той се наведе към нея.

— Вбесен съм, Хенри.

Очите й се ококориха, когато си припомни думите му в Станидж Парк.

Не прави грешката да ме ядосаш.

Сега не си ли ядосан?

Повярвай ми, Хенри, когато се ядосам, ще разбереш.

— Ъъх, Нед — каза тя бързо, — вероятно трябва да си вървиш.

— Сигурна ли си?

— Не е необходимо да се правиш на рицар в проклети лъскави доспехи — сряза го Дънфорд.

— По-добре върви — отвърна Хенри. — Добре съм.

Нед не изглеждаше убеден, но той уважи желанието й и решително тръгна по улицата.

— Какъв беше смисълът на всичко това? — поиска да узнае Хенри, обръщайки се към Дънфорд. — Ти беше противно груб и…

— Тихо — каза той, като изглеждаше ужасно спокоен. — Ще направим сцена, ако не сме я направили вече.

— Току-що каза, че не ти пука дали ще направим сцена.

— Не съм казал, че не ми пука. Само намекнах, че ще бъда склонен да направя сцена, за да получа това, което искам. — Той хвана ръката й. — Тръгвай, Хен. Трябва да поговорим.

— Но придружителката ми…

— Къде е тя?

— Ето там. — Хенри посочи жената, която стоеше малко по-нататък. Дънфорд отиде да говори с нея и тя изприпка нанякъде с готовност.

— Какво й каза? — попита Хенри.

— Нищо друго, освен че съм твой опекун и че ще си в безопасност с мен.

— Някак се съмнявам в това — промърмори тя. Дънфорд беше склонен да се съгласи с нея, като знаеше колко отвратително много искаше да я завлече обратно в градската си къща, да я понесе нагоре по стълбите и да прави с нея оскърбителни неща. Но си замълча, отчасти защото не искаше да я изплаши и отчасти, защото мислите му звучаха като лош роман и не искаше и думите да се възприемат така.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На разходка с карета.

— На разходка с карета ли? — повтори тя подозрително, оглеждайки се за карета.

Той започна да върви и ловко я помъкна след себе си, така че тя да не осъзнае, че всъщност я влачи.

— Ще отидем до къщата ми, после ще вземем една от каретите ми и ще се разходим напосоки из Лондон, защото това е единственият начин, да те изведа сама, без да разруша репутацията ти.

За момент Хенри забрави как я беше унижил предната вечер. Забрави дори, че му беше абсолютно ядосана, толкова бе окрилена от желанието му да остане насаме с нея. Но после си припомни. Господи Боже, Хенри, за това ли си мислиш, че е всичко? Не думите му бяха изобличаващи, а тонът, с който ги произнесе и изражението на лицето му.

Тя дъвчеше нервно долната си устна, докато се опитваше да върви наравно с големите му крачки. Не, той със сигурност не беше влюбен в нея, а това означаваше, че не трябва да е толкова развълнувана от факта, че иска да е насаме с нея. Най-вероятно планираше да я скастри за скандалното й поведение предната нощ. В действителност Хенри не мислеше, че се е държала по някакъв непочтителен начин, но Дънфорд явно смяташе, че е направила нещо лошо и не се и съмняваше, че той ще иска да й каже какво точно.

Тя установи ужасено, че се намира на стълбите пред градската му къща, но още по-ужасното бе, че няколко минути по-късно стоеше пред каретата. Дънфорд й помогна да се качи и тя се намести в удобните възглавници, чувайки го да казва на кочияша:

— Карай накъдето искаш. Ще ти кажа, когато сме готови, за да върнем дамата на Гросвенър Скуеър.

Хенри се дръпна по-навътре към ъгъла, проклинайки се за необичайното си малодушие. Не беше чак толкова голямо, че да се страхува от мърморене, а по-скоро се страхуваше, че ще загуби приятелството му. Връзката, която бяха създали в Станидж Парк се държеше само на няколко тънки косъма и тя имаше чувството, че ще приключи окончателно този следобед.

Дънфорд се качи в каретата и седна срещу нея. Започна да говори рязко и без предисловие:

— Много внимателно ти казах да стоиш далеч от Нед Блайдън.

— Избрах да не следвам съвета ти. Нед е много мил човек. Чаровен, интересен — идеалният придружител.

— Точно затова искам да го държа на разстояние от теб.

— Да не би да ми казваш — попита тя с леден поглед, — че нямам право на приятели?

— Казвам ти — рязко отвърна той, — че не можеш да общуваш с млади мъже, които са прекарали последната година, вървейки по пътя на най-лошите женкари.

— С други думи, не мога да бъда приятелка с мъж, който е почти, но не съвсем, толкова лош колкото си ти.

Връхчетата на ушите му почервеняха.

— Какво съм или това, което ти възприемаш, че съм, е без значение. Аз не съм този, който те ухажва.

— Не — отвърна тя неспособна да скрие тъгата в гласа си, — не си.

Може би от дълбочината в гласа й или от простия факт, че в очите й липсваше и капчица блясък на щастие, но изведнъж на Дънфорд му се прииска повече от всичко друго на света да се наведе и да я придърпа в обятията си. Не за да се целуват, а просто, за да я успокои. Не мислеше как ще възприеме тя подобно своеволие. Най-накрая той пое дълбоко дъх и каза:

— Не възнамерявах да се държа като абсолютен негодник този следобед.

Тя премигна.

— Аз… ъъ…

— Знам. Няма какво да кажеш, за да представлява подходящ отговор.

— Не — каза тя смаяно. — Няма.

— Аз ти наредих само едно нещо много точно, да стоиш далеч от Нед, а се оказа, че ти направи доста повече, за да заплениш него, отколкото Билингтън и Хевърли. И Таритън, разбира се — добави той кисело. — Трябваше да съм го разбрал още, когато той започна да ме разпитва за теб на масата за карти.

Тя се втренчи в него изумено.

— Аз дори не знам кой е този Таритън.

— Тогава със сигурност можем да те обявим за успешна — каза Дънфорд с язвителен смях. — Само несравнимите не знаят кои са обожателите им.

Тя се наведе напред само със сантиметър и сбърчи чело, а очите й изразяваха недоумение.

Той нямаше представа какво означава това, така че също се наведе напред и каза:

— Да?

— Ти ревнуваш — каза тя невярващо, с едва доловими думи.

Той знаеше, че е истина, но едно малко кътче от душата му, едно много арогантно и мъжкарско кътче от душата му, отхвърли обвинението й и той отвърна:

— Не се ласкай, Хенри, аз…

— Не — отговори тя с по-силен глас. — Ти ревнуваш.

Устните й се разтвориха, а ъгълчетата им се извиха в огромна усмивка.

— Ами, Хенри, какво очакваш? Ти флиртуваш с всеки мъж под тридесет и поне с половината от онези, които са над тази възраст. Навря се мило в гърдите на Нед и му шепнеше в ухото…

— Ти ревнуваш — каза тя неспособна да каже каквото и да е друго.

— Нима не целеше точно това? — изтърва се той, бесен на себе си и на нея, бесен дори на проклетите коне, които дърпаха каретата.

— Не! — избухна тя. — Не. Аз… аз просто исках…

— Какво, Хенри? — запита той настоятелно, като сложи ръце върху коленете й. — Какво искаше?

— Исках само да почувствам, че някой ме иска — каза тя съвсем слабо. — Ти не ме искаше повече и…

— О, Исусе! — Той се премести до нея за по-малко от секунда, придърпа я с ръце и я притисна към себе си. — Мислиш, че не те искам повече? — каза той с луд смях. — Господи, Хен, аз не бях способен да спя нощем, защото те исках. Не можех да чета книга. Не отидох на конно състезание. Просто си лежах в леглото, взирах се в тавана и се опитвах напразно да не си представям, че си с мен.

Хенри се отблъсна от гърдите му, нуждаейки се отчаяно от малко разстояние между тях. Умът й се зашемети от невероятното му изявление и тя просто не успя да свърже думите му с неговите действия отпреди това.

— Защо ме оскърбяваше? — попита тя. — Защо ме отблъскваше?

Той поклати глава, като се присмя на самия себе си.

— Дадох ти думата си, Хенри. Обещах да имаш възможността да се срещнеш с всеки подходящ кандидат в Лондон, а единственото, което исках, е, да те скрия някъде и да те запазя само за себе си. Не разбираш ли? Исках да те съсипя — каза той преднамерено рязко. — Исках да те компрометирам, така че никой друг мъж да не може да те има.

— О, Дънфорд — каза тя тихо, като сложи ръка в неговата.

Той я хвана като удавник.

— Не си в безопасност с мен — каза той дрезгаво. — Вече не си.

— Мисля, че съм — прошепна тя, като сложи и другата си ръка в неговата. — Знам, че съм.

— Хен, аз ти обещах, по дяволите, обещах ти.

Тя навлажни устните си.

— Не искам да срещам всички онези мъже. Не искам да танцувам с тях и не искам техните цветя.

— Не знаеш какво говориш, Хен. Аз не съм честен. Трябва да имаш шанса…

— Дънфорд — прекъсна го тя, като стисна ръката му рязко. — Невинаги е необходимо да целунеш много жаби, за да разпознаеш принца, когато го срещнеш.

Той се втренчи в нея сякаш е безценно съкровище, неспособен да повярва на чувствата, които светеха в очите й. Те го обгърнаха, стоплиха го, накараха го да се чувства така, сякаш може да завладее целия свят. Сложи два пръста под брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— О, Хен — каза той, като едва произнасяше думите. — Такъв съм идиот.

— Не, не си — каза тя бързо, като отговори рефлективно с преданост. — Е, може би малко — поправи се тя, — но само малко.

Той можеше да почувства как тялото му се тресе от ням смях.

— Чудно ли е, че се нуждая от теб толкова много. Ти винаги знаеш кога е необходимо да ме поставиш на мястото ми. — Той я целуна леко по устните. — И кога се нуждая от ласкателства и похвала.

Устните му отново докоснаха нейните.

— И кога трябва да бъда докосван…

— Като сега ли? — попита тя с треперещ глас.

— Особено сега — той я целуна отново, този път с нежна настойчивост, която изгони и последните съмнения в нея. Тя обви ръце около врата му и притисна тялото си към неговото, като му даде безмълвно разрешение да задълбочи целувката.

И той го направи. Бореше се с желанието си от четири седмици и не можеше да устои на изкушението, когато държеше бленуваното й тяло в ръцете си. Езикът му се втурна в устата й, като изследваше и вкусваше, и се спускаше по ръба на зъбите й, правейки всичко, за да я доближи до себе си. Ръцете му се спуснаха по гърба й в отчаян опит да почувстват топлината и извивките й през материята на роклята.

— Хенри — изстена той, като спусна устните си по бузата й към ухото. — Господи, колко те искам. Теб — той гризна ухото й със зъби. — Само теб.

Хенри простена, беше потънала в усещанията си и не можа да проговори. Последния път, когато я целуна, бе почувствала, че сърцето му не е развълнувано толкова много от интимността им, колкото тялото му. Но сега, можеше да почувства любовта му. Тя беше в ръцете му, в устните и струеше от очите му. Дънфорд може да не беше изрекъл думите, но чувството беше там, почти осезаемо във въздуха. Тя изведнъж се почувства така, сякаш беше получила разрешение да го обича. Беше нормално да му покаже чувствата си, защото той ги споделяше.

Тя премести ръцете му, за да може да целуне ушите му по същия начин, по който той целуваше нейните. Дънфорд се стресна, когато тя прокара език по връхчето му и това я накара да се отдръпне назад.

— Съжалявам — каза Хенри, а думите й звучаха нервно и объркано. — Не ти ли хареса? Помислих си, че след като аз го харесвам, ти също би. Аз само…

Той сложи ръка на устните й.

— Тихо, дяволче. Беше прекрасно. Просто не го очаквах.

— О, съжалявам — каза тя веднага, след като той отмести ръката си.

Не се извинявай — той се усмихна мързеливо. — Просто го направи отново.

Тя го погледна, а очите й казваха: Наистина ли?

Той кимна и после само за да я изпита, обърна главата си така, че ухото му да е само на няколко сантиметра от нея. Тя се усмихна повече на себе си, после се наведе напред и чувствено прокара езичето си по меката му част. Някак й се струваше прекалено нечестно да използва зъбите си така, както беше направил той.

Той устоя на мъченията от сладко неопитните й ласки толкова дълго, колкото можеше, но след по-малко от минута желанието му стана така горещо, че не можа да се спре и хвана лицето й с ръце, и я завладя с друга изгарящата целувка.

Ръцете му се прокраднаха в косите й и ги измъкнаха от фибите й. Той зарови лицето си в тях и вдиша този упойващ аромат на лимони, който го преследваше от седмици.

— Защо мирише така? — промърмори той, като целуваше спускащите се кичури.

— Защо така… какво?

Той се засмя при вида на замъгления й от страст поглед. Тя беше такова съкровище — без каквато и да било измамност. Когато я целуваше, Хенри нямаше задни мисли. Може би осъзнаваше, каква власт има над него, но беше сигурен, че никога не би я използвала.

Той притисна кичур от косата й между пръстите си и го използва, за да погъделичка носа й.

— Защо косата ти мирише на лимони?

За негова изненада тя се изчерви.

— Използвам лимонов сок, когато си мия косата — призна Хенри. — Виола винаги ми казваше, че това може да я изсветли.

Той погледна снизходително.

— Още едно доказателство, че ти притежаваш същите недостатъци като останалите от нас, дяволче. Използваш лимонов сок, за да изсветлиш косата си. Тц-тц.

— Тя винаги е била най-хубавото във външността ми — каза Хенри смутено. — Затова така и не я отрязах. Би било много по-лесно да я нося къса в Станидж Парк, но не можах да се убедя да го направя. Мислех си, че мога да се грижа добре за нея, като се има предвид, че останалата част от мен е доста обикновена.

— Обикновена? — отвърна той тихо. — Не мисля така.

— Не е нужно да ме ласкаеш, Дънфорд. Знам, че съм сносно привлекателна и трябва да призная, че изглеждах добре в бялата рокля снощи, но… О, Боже, сигурно си мислиш, че си прося комплименти.

— Не — поклати глава той. — Не мисля.

— Тогава сигурно мислиш, че съм гъска, която бърбори за косата си.

Той докосна лицето й и прокара нежно палци по веждите й.

— Мисля, че очите ти са като езера от разтопено сребро, а веждите като ангелски крила — нежни и деликатни. — Той се наведе надолу и докосна устните й с целувка. — Устата ти е мека и розова, има идеална форма, приказно плътна долна устна и ъгълчета, които винаги изглеждат така, сякаш ще се извият в усмивка. А носът ти… е, той си е нос, но трябва да отбележа, че никога не съм виждал по-приятен нос.

Тя се втренчи в него, хипнотизирана от дрезгавия тембър на гласа му.

— Но знаеш ли кое е най-хубавото от всичко? — продължи той. — Под тази възхитителна обвивка има красиво сърце, красив ум и красива душа.

Хенри не знаеше какво да каже, не знаеше какво може да отговори, за да се доближава дори малко до емоцията в думите му.

— Аз… аз… благодаря ти.

Той й отговори, като я целуна нежно по челото.

— Харесва ли ти миризмата на лимони? — изтърси тя нервно. — Мога да престана.

— Обичам миризмата на лимони. Прави каквото ти харесва.

— Не знам дали действа — каза тя с крива усмивка. — Правя го от толкова отдавна и не знам как ще изглежда, ако спра. Може да изглежда същата.

— Ако си е същата, ще е идеално — каза той сериозно.

— Но какво ще стане, ако спра и косата ми стане леко по-тъмна?

— Това също ще е идеално.

— Глупав мъж. Не могат и двете да са идеални.

Той хвана лицето й с ръце.

— Глупава жена. Ти си идеална, Хен. Няма значение как изглеждаш.

— Аз мисля, че ти също си идеален — каза тя тихо, като покри ръцете му със своите. — Спомням си първия път, когато те видях. Помислих си, че си най-хубавият мъж, когото съм виждала някога.

Той я придърпа в скута си, готов да се задоволи само с това да я гушне. Знаеше, че не може да си позволи да я целуне, дори само още веднъж. Тялото му болезнено крещеше за още, но трябваше да почака. Хенри беше девица. И още по-важното бе, че е неговата девица и заслужава да се отнася с нея с уважение.

— Доколкото си спомням — каза той, като бавно правеше кръгове по бузата й, — първият път, когато ме видя, ти обърна внимание много повече на прасето, отколкото на мен.

— Това не беше първият път, когато те видях. Аз те наблюдавах от прозореца на стаята си. — След това изявление тя се смути. — Всъщност, спомням си как си помислих, че имаш изключително хубави ботуши.

Той избухна в смях.

— Искаш да ми кажеш, че си се влюбила в мен заради ботушите ми?

— Е… вече не — отвърна тя с леко заекване.

Опитваше ли се той да я дразни, за да си признае, че го обича?

Тя изведнъж се уплаши — уплаши се от това, че може да му признае любовта си и той да не й отвърне нищо. Ох, толкова е трудно. Знаеше, че той я обича — можеше да го види във всичко, което правеше — но не беше сигурна, че го е осъзнал още и не мислеше, че ще може да понесе болката, ако й измрънка глуповато нещо от типа на: „И мен ме е грижа за теб, скъпа моя“. Реши, че той няма скрит мотив, защото се появи забравил за оскърбяването й.

Като се опитваше да изглежда много важно, той се наведе напред и вдигна полата й с няколко сантиметра.

— Твоите ботуши също са много хубави — каза Дънфорд, налагайки си възхитителен контрол да остане сериозен.

— О, Дънфорд правиш ме толкова щастлива.

Тя не го гледаше, когато каза тези думи, но той можеше да разпознае усмивката в гласа й.

— Ти също ме правиш щастлив, дяволче. За съжаление, се страхувам, че трябва да те заведа вкъщи преди всички да са изпаднали в паника от твоето отсъствие.

— Ти на практика ме отвлече.

— Е, но в края на краищата причината оправда средства.

— Може би си прав, но ще се съглася с теб, че трябва да се връщам. Нед ще бъде безумно любопитен.

— Ах, да, нашият скъп приятел Нед. — С изписано на лицето му съжаление Дънфорд удари по стената, като сигнализира на кочияша да кара към дома на Блайдън на Гросвенър Скуеър.

— Трябва да си мил с Нед — каза Хенри. — Той е прекрасен човек и съм сигурна, че ще бъде добър приятел.

— Ще бъда мил с Нед веднага след като си намери собствена жена — измърмори Дънфорд.

Хенри не каза нищо, беше твърде възхитена от очевидната му ревност, за да го смъмри.

Те стояха в доволна тишина няколко минути, докато каретата не стигна до Гросвенър Скуеър и накрая спря.

— Иска ми се да не се налага да тръгвам — каза Хенри тъжно. — Иска ми се да мога да остана в тази карета завинаги.

Дънфорд скочи долу, после обви ръце около талията й и й помогна да слезе. Той я задържа по-дълго отколкото беше необходимо след като тя стъпи на земята.

— Знам, Хен — каза той. — Но имаме цял живот пред нас. — Дънфорд вдигна ръката й и я целуна нежно, после я гледа докато тя се изкачи по стълбите и влезе в къщата.

Хенри стоя в антрето няколко минути, като се опитваше да разбере събитията от последните няколко часа. Как е възможно животът й да се преобърне и нареди така перфектно за толкова кратко време.

Имаме цял живот пред нас. Той наистина ли вярваше в това? Искаше ли да се ожени за нея? Тя закри устата си с ръка.

— Мили Боже, Хенри! Къде беше?

Тя вдигна поглед. Нед крачеше целенасочено по коридора към нея. Не отговори, само стоеше там и го гледаше, а ръката й още беше върху устата й.

Нед веднага застана нащрек. Косата й беше в безпорядък, а самата тя изглежда не беше в състояние да говори.

— Какво става — поиска да узнае той. — Какво, по дяволите, ти е направил той?

Имаме цял живот пред нас.

Ръката й се отдръпна от устата. Събра леко вежди и наклони глава настрани. Гледаше объркано и ако в този миг я попитаха, не би могла да опише нито един елемент в помещението. Дори не можеше да разпознае човека пред себе си, без да се замисли за секунда.

— Мисля…

— Какво, Хенри? Какво?

— Мисля, че току-що се сгодих.

Мислиш, че си се сгодила?

Имаме цял живот пред нас.

— Да, мисля, че го направих.