Джулия Куин
Дяволче (12)

Глава единадесета

Много, много лошо. Много, много, много лошо!

Час по-късно Дънфорд бе все още буден, със сковано като дъска тяло от страх, че може, без да иска да я докосне. Освен това не можеше да рискува да лежи по друг начин, освен по гръб, защото когато се вмъкна в леглото и легна настрани, усети миризмата й на възглавницата.

Проклятие, защо тя не стоеше на едно място? Имаше ли причина да легне в единия край на леглото и след това да се премести на другия, за да му направи място? Сега всички възглавници миришеха на нея, на онзи смътно лимонен аромат, който винаги се носеше около лицето й. А и това девойче така се въртеше в съня си, че дори да лежи по гръб не го предпазваше напълно.

Не дишай през носа, повтаряше си той напевно. Не дишай през носа.

Тя се претърколи с тиха въздишка.

Запуши си ушите.

Тя помляска смешно с устни и пак се претърколи.

Не е заради нея, крещеше част от съзнанието му. Същото щеше да се случи с всяка друга жена.

Я стига, отвърна останалата част от съзнанието му. Ти искаш Хенри, желаеш я много силно.

Дънфорд стисна зъби и се замоли да заспи.

Молеше се усърдно.

А не беше религиозен човек.

* * *

На Хенри й беше топло. Топло, меко и… удобно. Сънуваше прекрасен сън. Не беше съвсем сигурна какво се случваше в съня, но каквото и да бе то, караше я да се чувства великолепно сгушена и отпусната. Помести се насън и въздъхна доволно, когато миризмата на дървесина и бренди стигна до носа й. Чудесен мирис. Подобен на този на Дънфорд.

Той винаги имаше топъл дървесен аромат с дъх на бренди, дори когато не беше пил и капка алкохол. Интересно как успяваше.

Интересно как мирисът му беше в леглото й.

Хенри примига и отвори очи.

Интересно как той самият беше в леглото й.

Тя ахна неволно преди да се сети, че е в странноприемница на път за Лондон и беше направила нещо, което никоя благородна дама не би направила за нищо на света. Беше предложила да сподели постелята си с джентълмен.

Хенри прехапа устна и седна в леглото.

Беше очевидно, че никак не му беше удобно. Едва ли е чак такъв грях да му спести една нощ въртене и мятане, последвана от няколко дни болки в гърба. А и не я беше докосвал. Дявол го взел, помисли си тя неделикатно, то нямаше и нужда. Човекът беше като фурна. Сигурно щеше да усети топлината на тялото му и от другия край на стаята.

Слънцето беше започнало да изгрява и цялата стая бе залята от розово сияние. Хенри сведе поглед към мъжа, който лежеше до нея. Надяваше се цялото това приключение да не съсипе репутацията й още преди да има такава, но ако станеше така, помисли си тя кисело, щеше да е доста иронично, като се има предвид, че не бе направила нищо, от което да се срамува — освен това, че го желаеше, разбира се.

Вече го признаваше пред себе си. Непознатите усещания, които той извикваше у нея — чисто и просто това беше желание. Въпреки че знаеше, че не може да превърне тези чувства в действие, нямаше смисъл да се самозалъгва за съществуването им.

Но тази честност беше започнала да я наранява. Знаеше, че не може да го има. Той не я обичаше и това нямаше да се промени. Водеше я в Лондон, за да я омъжи. Сам го беше казал.

Само да не беше толкова мил.

Само да можеше да го мрази, всичко щеше да е толкова по-лесно. Щеше да бъде зла и жестока и да го убеди да я премахне от живота си. Ако я обиждаше, желанието й със сигурност щеше да изсъхне и умре.

Хенри откриваше, че любовта и желанието бяха, поне за нея, безвъзвратно свързани. И част от причината да е така полудяла по него беше, че той бе толкова добър човек. Ако не беше достоен, нямаше да изпълни задължението си като неин настойник и да настоява да я заведе в Лондон за светския сезон.

И със сигурност нямаше да прави всичко това заради нейното щастие.

Несъмнено не беше лесно да го мразиш.

Тя колебливо протегна ръка и отметна кичур тъмнокестенява коса от очите му. Дънфорд промърмори нещо насън и се прозя. Хенри дръпна бързо ръката си, уплашена, че може да го е събудила.

Той се прозя отново, този път гласно и лениво отвори очи.

— Извинявай, че те събудих — побърза да каже тя.

— Заспал ли бях?

Тя кимна.

— Значи все пак има господ — промърмори той.

— Моля?

— Сутрешната ми благодарствена молитва — отговори сухо той.

— О — примигна Хенри, изненадана. — Нямах представа, че си религиозен.

— Не съм. Тоест… — той спря и издиша. — Удивително е какво може да накара човек да открие религията.

— Сигурно е така — измърмори тя, без да има представа за какво говори той.

Дънфорд обърна глава върху възглавницата така, че да гледа към нея. Хенри изглеждаше адски добре рано сутрин. Тънки кичурчета коса се бяха измъкнали от плитката й и се къдреха нежно около лицето й. Меката утринна светлина сякаш превръщаше тези избягали коси в златни конци. Той пое дълбоко дъх и потрепери, опитвайки се да накара тялото си да не откликва.

То, разбира се, не се подчини.

Междувременно Хенри внезапно осъзна, че дрехите й са на един стол в другия край на стаята.

— Да му се не види — измънка нервно тя, — какво неловко положение.

— Нямаш си и представа.

— Аз… такова… ще трябва да си взема дрехите и ще се наложи да се изправя, за да ги взема.

— И?

— Ами не смятам, че е редно да ме виждаш по нощница, макар и да си спал с мен тази нощ. О, боже — задави се тя, — това не прозвуча, както го мислех. Исках да кажа, че спахме в едно легло, което навярно е почти толкова лошо.

Дънфорд си помисли — с известна болка — че „почти“ не се брои особено.

— Във всеки случай — продължи да бъбри тя, като сливаше думите от смущение, — наистина не мога да стана и да си взема дрехите и не мога да стигна халата си. Не съм съвсем сигурна как стана така, но е факт, така че вероятно ти ще трябва да станеш първи, тъй като вече съм те виждала…

— Хенри?

— Да?

— Млъкни.

— О!

Измъчен, той затвори очи. Не искаше нищо друго, освен да лежи неподвижно под завивките цял ден. Е, не беше точно така. Това, което наистина искаше, включваше младата жена, седнала до него, но то нямаше да стане, така че предпочиташе да остане скрит. За съжаление, една част от тялото му никак не искаше да стои скрита и той нямаше представа как точно да стане пръв, без да съкрати живота й с десет години от уплаха.

Хенри остана напълно неподвижна, докато накрая не издържа.

— Дънфорд?

— Да?

Удивително бе как една-единствена дума можеше да предаде толкова много чувства. И то не хубави.

— Какво ще правим?

Той си пое дълбоко дъх — вероятно за двадесети път тази сутрин.

— Ти ще се заровиш под завивките, както направи снощи, а аз ще се облека.

Тя се подчини на заповедта му с готовност. Той се надигна със звучен стон и прекоси стаята до мястото, където си беше оставил дрехите.

— Камериерът ми ще получи удар — промърмори.

— Какво? — извика тя изпод завивките.

— Казах — повиши глас той, — че камериерът ми ще получи удар.

— О, не — простена тя, явно силно измъчена.

Той въздъхна.

— Хен, какво има сега?

— Камериерът ти трябва да е с теб — долетя заглушеният отговор. — Чувствам се ужасно.

— Недей — заповяда остро Дънфорд.

— Какво недей?

— Не се чувствай ужасно — почти кресна той.

— Не мога. Днес пристигаме в Лондон и ти ще искаш да изглеждаш добре пред приятелите си и… пред когото искаш да изглеждаш добре и…

Как успяваше да звучи все едно ще бъде непоправимо наскърбена, ако той не се ползва с услугите на камериера си?

— Аз нямам прислужница и съм сигурна, че така или иначе изглеждам поизмачкана, но няма нужда и ти да изглеждаш така.

Той въздъхна.

— Следователно трябва да се върнеш в леглото.

Това, помисли той, е много лоша идея.

— Хайде, по-бързо — оживено го подкани тя.

Той каза какво мисли:

— Хен, това е много лоша идея.

— Довери ми се.

Той не можа да спре краткия, продран смях, който изхвърча от устата му.

— Просто се върни в леглото и се скрий под завивките — обясни тя търпеливо. — Аз ще стана и ще се облека. След това ще сляза долу и ще повикам камериера ти. Ще изглеждаш прекрасен.

Дънфорд се обърна към голямата и многословна буца на леглото.

— Прекрасен ли? — повтори той.

— Прекрасен, красив, както предпочиташ.

Много жени го бяха наричали красив и то неведнъж, но това никога преди този миг не му беше правило такова удоволствие.

— Е, добре — въздъхна той. — Щом настояваш.

След няколко секунди беше отново в леглото, а тя притичваше през стаята.

— Не поглеждай — извика тя, докато навличаше роклята си през глава. Беше същата, която бе носила предния ден, но тя я беше положила внимателно върху един стол вечерта и предполагаше, че е по-малко измачкана от тези в куфара й.

— Не бих си и помислил — невъзмутимо излъга той.

След няколко мига тя се обади:

— Ще повикам камериера ти.

След което се чу затварянето на вратата.

* * *

След като изпрати Хейстингс при работодателя му, тя влезе в трапезарията с надеждата да поръча закуска.

Струваше й се, че не бива да е там без придружител, но не знаеше какво друго да прави. Ханджията я видя и побърза да дойде при нея. Тъкмо беше свършила с поръчката, когато с крайчеца на окото си забеляза дребна възрастна дама със синя коса. Изглеждаше невероятно царствена и надменна. Вдовицата на херцог Бересфорд. Нямаше как да е друга. Дънфорд беше предупредил Хенри в никакъв случай да не позволява на херцогинята да я види.

— В стаята ни — изтърси тя със задавен глас. — Бихме искали да закусваме в стаята ни.

След което изчезна като куршум, молейки се дамата да не я е видяла.

Хенри изтича по стълбите и нахлу в стаята, без да помисли за обитателите й. Бавно я застигна ужасяващата истина, че Дънфорд е само наполовина облечен.

— Боже — прошепна тя, зяпнала голите му гърди. — Много съжалявам.

— Хенри, какво се е случило? — попита тревожно той, забравил за пяната за бръснене върху лицето си.

— Божичко. Извинявай. Аз ще… ще застана в ъгъла с гръб към теб.

— За Бога, Хенри, какво има?

Тя го зяпаше с огромни сребърни очи. Той щеше да я приближи, помисли си. Щеше да я докосне, а беше без риза. Тогава със закъснение забеляза присъствието на камериера.

— Трябва да съм сбъркала стаята — съчини си набързо тя. — Аз съм в съседната. Просто… видях херцогинята… и…

— Хенри — започна Дънфорд с невероятно спокоен глас — защо не почакаш в коридора? Ние сме почти готови.

Тя кимна отсечено и почти излетя обратно в коридора. След няколко минути вратата се отвори и от нея се показа Дънфорд с изключително елегантен вид. Стомахът й се сви.

— Поръчах закуска — изтърси тя. — Би трябвало да пристигне всеки момент.

— Благодаря.

Той забеляза неудобството й и добави:

— Извинявам се, ако нашият необичаен престой тук те е притеснил.

— О, не — побърза да го увери тя. — Не ме е притеснил. Просто… аз… ами ти ми напомни за репутациите и такива неща.

— Както и трябва. Опасявам се, че в Лондон няма да намериш същата свобода, на която се радваше в Корнуол.

— Зная. Просто… — тя млъкна, благодарна, когато видя Хейстингс да се измъква от стаята. Дънфорд дискретно затвори вратата наполовина. Хенри продължи с висок шепот: — Просто зная, че не бива да те виждам без риза, колкото и добре да изглеждаш, защото това ме кара да се чувствам доста особено, и не бива да те насърчавам след…

— Стига — прекъсна я той със задавен глас и вдигна ръка, сякаш да спре невинно еротичните думи, които се изливаха от устата й.

— Но…

— Казах стига.

Хенри кимна и отстъпи, за да пусне ханджията да влезе със закуската. Двамата с Дънфорд гледаха мълчаливо, докато той сложи масата и излезе от стаята. Веднага след като седна, Хенри вдигна поглед към придружителя си и зави:

— Бога ми, Дънфорд, забеляза ли…

— Хенри — прекъсна я той, ужасен, че тя щеше да каже нещо прелестно неприлично, и че той няма да може да овладее реакцията си.

— Да?

— Яж си яйцата.

* * *

Много часове по-късно стигнаха околностите на Лондон. Хенри направо беше залепила лице на прозореца на каретата, толкова се вълнуваше. Дънфорд й показа някои забележителности, като я увери, че ще има достатъчно време да разгледа останалата част от града. Каза, че ще я изведе на туристическа обиколка веднага щом наемат прислужница, която да я придружава. Преди това ще я развежда една от неговите приятелки.

Хенри преглътна нервно. Приятелите на Дънфорд несъмнено щяха да са изтънчени хора, облечени по първа мода. А тя беше просто едно недодялано момиче от провинцията. Обзе я нерадостното усещане, че нямаше да знае какво да прави, когато се запознае с тях.

И със сигурност нямаше идея какво да им каже.

Това бе особено потискащо за жена, която се гордееше, че винаги знае какво да отвърне.

С приближаването на каретата към Мейфеър къщите ставаха все по-величествени. Хенри почти не успяваше да си затвори устата, докато ги зяпаше. Най-сетне се обърна към спътника си и каза:

— Моля те, кажи ми, че не живееш в някой от тези домове.

— Не живея.

Той й се усмихна накриво. Хенри въздъхна с облекчение.

— Но ти ще живееш.

— Моля?

— Нали не смяташе, че ще можеш да живееш в една къща с мен?

— Не бях мислила за това.

— Сигурен съм, че ще можем да те настаним при някой от приятелите ми. Просто ще те оставя да почакаш в моя дом, докато уредя всичко.

Хенри се почувства като пътна чанта.

— Няма ли да се натрапвам?

— В някоя от тези къщи ли? — той мръдна с вежда и махна с ръка към една от разкошните постройки. — Може със седмици да живееш там без някой да те забележи.

— Колко насърчително — промърмори тя.

Дънфорд се засмя.

— Хен, не се тревожи. Нямам намерение да те оставя на някоя зла вещица или бъбрива бабичка. Гарантирам, че ще си доволна от временния си дом.

Гласът му бе така дълбок и успокоителен, че Хенри не можеше да не му повярва.

Каретата зави по Халф Мун Стрийт и спря пред спретната малка градска къща. Дънфорд слезе и се обърна да помогне на Хенри.

— Ето — заяви той с усмивка, — тук живея.

— О, чудесно е! — възкликна Хенри с чувство на огромно облекчение, че домът му не е твърде разкошен.

— Не е моя. Взел съм я под наем. Струва ми се глупаво да купувам къща, когато имаме семеен дом тук, в Лондон.

— Защо не живееш в него?

Той сви рамене.

— Не знам, мързи ме да се преместя, предполагам. Сигурно трябва. Къщата почти не е ползвана от смъртта на баща ми.

Хенри се остави да я въведе в светлата и просторна гостна.

— Но наистина, Дънфорд — подхвана отново тя, — ако никой не използва къщата в Лондон, не е ли естествено ти да живееш в нея? Тази къща е много хубава. Сигурна съм, че наемът й е доста висок. Може да вложиш тези средства… — тя спря, когато осъзна, че той се смее.

— О, Хен — задъха се той, — остани си все такава.

— Можеш си спокоен, че ще си остана — тросна се тя.

Той повдигна брадичката й.

— Дали и други жени са така практични, чудя се?

— Повечето мъже също не са — отвърна тя, — а аз смятам, че практичността е хубаво качество.

— Такова е. Но що се отнася до къщата ми… — той я дари с най-дяволитата си усмивка, която завихри сърцето и ума й в замаяно объркване. — На двадесет и девет годишна възраст предпочитам да не живея под бдителен родителски взор. А между другото, избягвай да говориш за такива неща сред дамите от висшето лондонско общество. Смята се за вулгарно.

— Добре де, а за какво мога да говоря?

Той се поколеба.

— Не зная.

— Както не знаеше и за какво си говорят дамите, когато се оттеглят след вечеря. Сигурно е ужасно отегчително.

Той сви рамене.

— Тъй като не съм дама, никога не са ме канели да слушам разговорите им. Но ако си любопитна, можеш да попиташ Бел. Вероятно ще се запознаеш с нея този следобед.

— Коя е Бел?

— Бел ли? О, тя ми е много близка приятелка.

Хенри започна да усеща нещо, което обезпокоително много приличаше на ревност.

— Наскоро се омъжи. Преди беше Бел Блайдън, но сега е Бел Блекууд. Предполагам, че следва да я наричам лейди Блекууд.

Като се опитваше да не обръща внимание на облекчението, което изпита при новината за семейното положение на тази Бел, Хенри попита:

— А преди това е била лейди Блайдън, предполагам?

— Всъщност да, беше.

Тя преглътна. Всички тези лордове и лейди малко я изнервяха.

— Недей да тръпнеш пред синята кръв на Бел — посъветва я весело Дънфорд, като отиде до една затворена врата в другия край на стаята, сложи ръка на дръжката и отвори. — Бел е изключително скромна, а пък и съм сигурен, с малко уроци ще можеш да вървиш с изправена глава не по-зле и от най-добрите сред нас.

— Или най-лошите — промърмори Хенри, — според случая.

И да я беше чул, Дънфорд не даде признак за това. Хенри го проследи с поглед, когато той влезе в стая, която изглежда бе кабинетът му. Наведе се над бюрото и бързо запрелиства някакви листа. Тя го последва, любопитна, и дяволито се настани отстрани на бюрото.

— Какво гледаш там?

— Много си любопитна.

Тя сви рамене.

— Просто писма, които са се насъбрали, докато ме нямаше. И няколко покани. Искам внимателно да подбера първото ти събитие.

— Страхуваш се да не те изложа ли?

Той вдигна рязко поглед и когато видя, че тя само го дразни, на лицето му ясно се изписа облекчение.

— Някои от мероприятията във висшето общество са убийствено скучни. Не искам да ти направя лошо впечатление през първата ти седмица в обществото. Например това — той й показа една снежнобяла покана. — Музикална вечер.

— Но аз мисля, че ще ми е приятно да посетя музикална вечер — възрази Хенри. — Да не говорим, че вероятно няма да се наложи да разговарям през по-голямата част от вечерта.

— Не и когато я изнасят братовчедките ми Смайт-Смит — натърти той. — Миналата година отидох на две такива и то само защото обичам майка си. Присъдата, мисля, беше, че след като човек чуе Филипа, Мери, Шарлот и Елинор да свирят Моцарт, ще разбере как би звучала композицията, изпълнена от стадо овце.

Той потрепери от отвращение, смачка поканата и я пусна небрежно на бюрото.

Хенри забеляза кошче, което предположи, че се използва за изхвърляне на хартия, взе смачканата покана и я метна в него. Когато топката хартия улучи целта си, Хенри нададе тих победоносен възглас, като сключи длани и ги вдигна във въздуха в триумфален поздрав.

Дънфорд само затвори очи и поклати глава.

— Божичко мили — заяви тя заядливо, — не очакваш от мен да оставя всичките си момчешки навици, нали?

— Да, сигурно си права.

Освен това, помисли той с прилив на гордост, не би и искал да ги оставя.

* * *

Час по-късно Дънфорд седеше в салона на Бел Блекууд и й разказваше за неочакваната си повереница.

— И ти нямаше никаква представа, че си неин настойник, докато не пристигна завещанието на Карлайл след седмица и половина, така ли? — попита Бел невярващо.

— Ни най-малка.

— Дънфорд, не мога да не се засмея на мисълта за теб като настойник на млада дама. Ти, защитник на девича чест? Какво невероятно положение.

— Не съм чак толкова разпътен, че да не мога да насоча една млада дама в обществото — отвърна той и изпъна гръб. — А това ми напомня за две други неща. Първо, за израза „млада дама“. Хенри, трябва да призная, е малко необичайна. И второ, ще се нуждая от помощта ти, не само от подкрепа. Трябва да намеря място, където да я настаня. Не може да остане в ергенското ми жилище.

— Да, да — махна с ръка тя. — Разбира се, че ще й помогна, но искам да знам защо е толкова необичайна. Освен това, Хенри ли я нарече?

— Съкратено от Хенриета, но не мисля, че някой я е наричал с цялото й име, откакто се е научила да говори.

— Има известен стил — каза Бел замислено. — Стига да може да го покаже.

— Несъмнено може, но ще й трябват малко напътствия. Досега не е идвала в Лондон. А настойницата й починала, когато е била само на четиринайсет. Никой не я е учил как да бъде дама. Повечето нрави на цивилизованото общество изобщо не са й познати.

— Е, ако е умна, това няма да е трудна задача. А щом ти я харесваш толкова много, съм сигурна, че няма да ми е неприятна компанията й.

— Не, убеден съм, че ще се разбирате прекрасно. Може би прекалено прекрасно — добави той с неприятно усещане. Внезапно си представи как Бел, Хенри и Бог знае колко още жени сформират обединение. Кой знае какво можеха да постигнат — или разрушат — ако работят заедно. Всички мъже ще са в опасност.

— О, я не се опитвай да ме раниш с това изражение на мъж под обсада — скастри го Бел. — Разкажи ми за тази Хенри.

— Какво искаш да ти кажа?

— Не зная. Как изглежда?

Дънфорд се замисли върху въпроса, чудейки се защо му е толкова трудно да я опише.

— Ами, има кестенява коса — започна той. — Тоест предимно кестенява. Има златни кичури. Е, не точно кичури, но под слънчевата светлина изглежда доста руса. Не като твоята, а… не знам, просто вече не е съвсем кестенява.

Бел се бореше с желанието си да скочи на масата и да танцува от радост, но понеже си беше стратег, нареди чертите на лицето си в любезна, но заинтересована физиономия, и попита:

— А очите й?

— Очите й ли? Те са сиви. Всъщност по-скоро сребристи, отколкото сиви. Но повечето хора биха ги нарекли сиви, предполагам — той млъкна за момент. — Сребърни. Очите й са сребърни.

— Сигурен ли си?

Дънфорд отвори уста, готов да каже, че вероятно са сребристосиви, когато забеляза подигравателния тон в гласа на Бел и отново я затвори. Устните на Бел помръднаха, когато тя потисна една усмивка.

— С радост ще я приема тук. Или още по-добре, ще я настаним в къщата на родителите ми. Никой няма да посмее да я закачи, ако майка ми й даде подкрепата си.

Дънфорд се изправи.

— Добре. Кога мога да я доведа?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре, смятам. Не искаме да стои в твоята къща и минута повече от необходимото. Веднага ще отида у майка ми и ще се срещнем там.

— Отлично — отсече той и направи лек поклон.

Бел го проследи с поглед, докато той излезе от стаята, след което най-сетне остави челюстта си да увисне от шок, заради описанието на Хенри. Хилядата лири бяха нейни. Почти ги усещаше в ръката си.