Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава трета

На следващата сутрин Хенри се събуди с много неприятно главоболие. Олюля се, слезе от леглото и плисна вода върху лицето си, като през цялото време се чудеше защо усеща езика си толкова странно. Някак грапав.

Трябва да е заради виното, помисли си тя, притискайки езика към небцето си. Не бе свикнала да пие вино на вечеря, а Дънфорд я бе принудил, като вдигна тост. Хенри се опита да изтърка езика в зъбите си. Продължаваше да бъде грапав.

Навлече ризата и бричовете си, завърза косата си със зелена панделка, и се отправи към коридора на горния етаж, точно навреме, за да пресрещне прислужницата, която изглежда се бе запътила към стаята на Дънфорд.

— О, здравей, Поли — каза Хенри, като застана решително на пътя на прислужницата. — Какво правиш тази сутрин?

— Негова светлост позвъни, мис Хенри. Тъкмо щях да видя какво желае.

— Аз ще се погрижа за това. — Хенри дари прислужницата с широка усмивка.

Поли примигна.

— Добре — каза тя бавно. — Ако мислите…

— О, наистина мисля — прекъсна я Хенри, като постави ръце върху раменете й и я обърна. — В интерес на истината, мисля през цялото време. Сега, защо не отидеш да намериш мисис Симпсън? Сигурна съм, че има нещо належащо, което трябва да се свърши.

Тя побутна леко Поли и я наблюдаваше как изчезва надолу по стълбите.

Хенри затаи дъх, докато се опитваше да реши какво да прави по-нататък. Замисли се дали да не се обърне и да пренебрегне повикването на Дънфорд, но проклетият мъж просто отново щеше да дръпне звънеца и когато накрая попита защо никой не е отговорил на предишното му позвъняване, Поли, разбира се, щеше да каже, че Хенри я е отпратила.

Тя се отправи надолу по коридора към стаята му, като вървеше с много бавни крачки, за да има време да си състави план. Вдигна ръка, за да почука на вратата и след това спря. Слугите никога не чукаха, преди да влязат в стаите. Трябваше ли просто да влезе? В края на краищата, тя изпълняваше задачите на прислужница.

Но не беше прислужница. А и от къде можеше да знае дали не е гол, както майка го е родила. Реши да почука.

Последва кратка тишина и после чу гласа му.

— Влез.

Хенри отвори вратата съвсем леко и пъхна глава вътре.

— Здравейте, мистър Дънфорд.

— Само Дънфорд — каза той механично и след като се отърси от изненадата си, затегна халата около тялото си, добавяйки: — Има ли някаква конкретна причина да си в спалнята ми?

Хенри събра кураж и влезе в стаята, а очите й за кратко се отместиха към камериера, който приготвяше пяна за бръснене в ъгъла. После върна погледа си на Дънфорд, който забеляза тя, изглеждаше ужасно добре в халата си. Имаше много хубави глезени. Беше виждала глезени и преди, бе виждала дори и крака. В края на краищата, това беше ферма. Неговите обаче бяха много, много хубави.

— Хенри — извика той.

— О, да. — Тя се изпъна. — Ти позвъни.

Дънфорд повдигна вежди.

— От кога започна да отговаряш на звънеца? По-скоро смятам, че си в положение самата ти да го дърпаш.

— О, да. Разбира се, че съм. Просто исках да се уверя, че ти е удобно. От толкова дълго не сме имали гости тук в Станидж Парк.

— Особено такива, които притежават мястото — каза той сухо.

— Е, да. Разбира се. Не искам да си мислиш, че сме лишени по какъвто и да било начин. Така че реших да се погрижа за нуждите ти сама.

Той се усмихна.

— Колко интригуващо. Мина доста време, откакто за последно съм бил къпан от жена.

Хенри преглътна и направи крачка назад.

— Моля?

Лицето му бе олицетворение на самата невинност.

— Позвъних, за да помоля прислужницата да ми приготви вана.

— Но аз мислех, че си се изкъпал вчера — каза тя, стараейки се усърдно да не се усмихне. О, този мъж не бе толкова умен, за колкото се мислеше.

Не можеше да й даде по-добра възможност, дори ако се бе опитал.

— Този път се страхувам, че аз трябва да задам въпроса: моля?

— Водата е скъпа, знаеш — каза тя искрено. — Нуждаем се от нея за животните. Те трябва да пият, а сега, когато времето става по-топло, трябва да сме сигурни, че имаме достатъчно, за да ги охлаждаме.

Той не каза нищо.

— Със сигурност нямаме достатъчно, за да се къпем всеки ден — продължи Хенри безгрижно, влизайки в духа на хитростта си.

Устата на Дънфорд се опъна.

— Както бе видно от прекрасния ти аромат вчера.

Хенри преглътна порива да свие ръката си в юмрук и да го удари.

— Точно така.

Тя погледна към камериера на Дънфорд, който изглеждаше така, сякаш само мисълта, че неговият работодател ще бъде в такъв раздърпан вид, му причиняваше сърцебиене.

— Мога да те уверя — каза Дънфорд без следа от хумор в гласа, — че нямам никакво намерение да позволя личността ми да мирише на кочина по време на престоя ми в Корнуол.

— Сигурна съм, че няма да се стигне до това — отвърна Хенри. — Вчера до известна степен беше изключение. В края на краищата, изграждах свинарник. Уверявам те, че позволяваме допълнителни бани след усърдната работа в свинарника.

— Колко хигиенично.

Хенри не пропусна сарказма в гласа му. Всъщност и на най-големия глупак трудно щеше да му убегне.

— Точно така. Та утре, естествено, ще можеш да се изкъпеш.

— Утре?

— Когато отново ще работим по свинарника. Днес е неделя. Дори ние не извършваме такава трудна домакинска работа в неделя.

Дънфорд трябваше да положи много усилия, за да се въздържи от друг кисел коментар. Момичето изглежда сякаш се забавляваше. По-точно сякаш се радваше на нещастието му. Той присви очи и я загледа малко по-внимателно. Хенри премигна и отвърна на погледа му със сериозно изражение.

Може би тя не се радваше на нещастието му. Може би не разполагаха с достатъчно вода, за да се къпят всеки ден. Никога не бе чувал за такъв проблем в добре уредено домакинство, но бе възможно в Корнуол да има по-малко валежи в сравнение с останалата част на Англия.

Чакай малко, изкрещя мозъкът му. Това е Англия. В Англия винаги вали. Навсякъде. Той насочи подозрителния си поглед към нея.

Тя се усмихна.

Дънфорд подбра думите си бавно и внимателно.

— Колко често ще мога да се къпя, докато пребивавам тук, Хенри?

— Със сигурност веднъж седмично.

— Веднъж седмично няма да бъде достатъчно — отговори той с преднамерено спокоен глас. Видя, че тя се колебае. Добре.

— Разбирам. — Тя прехапа долната си устна за миг. — Предполагам, че това е твоят дом, и също така предполагам, че ако искаш да се къпеш по-често, твое право е да го направиш.

Той потисна желанието си да каже: „Точно така, по дяволите.“

Тя въздъхна. Това беше една страхотна, голяма, искрена въздишка. Досадното момиче звучеше така, сякаш носеше тежестта на три свята на плещите си.

— Не искам да вземам водата на животните — каза тя. — Става по-топло, знаеш, и…

— Да, знам. Животните имат нужда да се разхлаждат.

— Точно така. Имат нужда. Една свиня миналата година почина от топлинен удар. Не бих желала това да се случи отново, та предполагам, че ако искаш да се къпеш по-често…

Тя замълча доста драматично и Дънфорд не бе сигурен дали иска да чуе какво ще последва.

— … тогава допускам, че мога да се откажа от моето къпане.

Дънфорд си спомни нейния твърде особен аромат, когато се бяха срещнали.

— Не, Хенри — каза той бързо, — със сигурност не искам да правиш това. Една дама трябва… така да се каже…

— Знам, знам. Ти си джентълмен до върха на пръстите на краката ти. Не искаш да лишиш една дама. Но мога да те уверя, че аз не съм обикновена дама.

— Това никога не е било под съмнение. Но все пак…

— Не, не — каза тя и замахна широко с ръка. — Няма какво друго да се направи. Не мога да взема вода от животните. Приемам позицията си тук в Станидж Парк много сериозно и няма как да бъда толкова небрежна в задълженията си. Ще видя какво мога да направя, за да се къпеш два пъти седмично, а…

Дънфорд се чу да простенва.

— … аз ще се къпя през седмица. Това няма да е голямо затруднение.

— За теб, може би — промърмори той.

— Добре, че се изкъпах вчера.

— Хенри — започна той, чудейки се как да подходи към този въпрос, без да е непростимо груб. — Наистина не искам да те лишавам от вода за къпане.

— О, но това е твоят дом. Ако искаш да се къпеш два пъти в седмицата…

— Искам да се къпя всеки ден — каза той, — но ще се задоволя с два пъти седмично, при условие, че ти направиш същото.

Той изостави всяка надежда да подходи към дискусията учтиво. Това бе най-странният разговор, който някога бе провеждал с жена — не че Хенри можеше да се квалифицира като жена, в който и да е познат нему смисъл на думата. Имаше тази красива нейна коса, разбира се, и никой не можеше с лека ръка да пренебрегне сребристосивите й очи…

Но жените просто не участваха в продължителни дискусии относно къпането. Особено в спалнята на джентълмен. Особено, особено когато въпросният джентълмен не носи нищо друго, освен един халат. Дънфорд по принцип се смяташе по-скоро за свободомислещ човек, но това наистина бе твърде много.

Тя въздъхна.

— Ще го обмисля. Ако това ще те удовлетвори, мога да проверя водните запаси. Ако има достатъчно, може би ще успея да ти съдействам.

— Ще съм ти благодарен. Много.

— Добре. — Тя сложи ръка върху дръжката на вратата. — Сега, след като се разбрахме, ще те оставя да се върнеш към сутрешния си тоалет.

— Или липсата на такъв — каза той, неспособен да призове достатъчно ентусиазъм, дори за да извие устата си в иронична усмивка.

— Не е чак толкова страшно. Със сигурност има достатъчно вода, за да ти осигуряваме малък пълен леген всяка сутрин. Ще се изненадаш да видиш колко лесно ще свикнеш с това.

— Може би изобщо няма да се изненадам.

— О, но човек наистина може да постигне известна чистота с малко вода. Ще се радвам да ти дам подробни инструкции.

Дънфорд усети първите позиви на смях. Той се наведе напред с развратен блясък в очите.

— Това може да се окаже много интересно.

Хенри веднага се изчерви.

— Подробни писмени инструкции, имах предвид. Аз… аз…

— Няма да е необходимо — каза Дънфорд, изпитвайки съжаление към нея. Може би Хенри бе повече жена, отколкото той си мислеше.

— Добре — каза тя с благодарност. — Оценявам го. Не знам защо го казах. Аз… аз просто отивам да закуся. Трябва скоро да се присъединиш. Това е най-обилното ни хранене, а ти ще се нуждаеш от силата си…

— Да, знам. Обясни ми го много подробно снощи. По-добре да се храня добре сутрин, защото има овесена каша на обяд.

— Да. Мисля, че имаме малко останал фазан, така че обядът няма да бъде толкова беден, както обикновено, но…

Той вдигна ръка, тъй като не искаше да чува още за гладната смърт, на която бе планирала да го обрече.

— Не казвай нищо повече, Хенри. Защо не отидеш да закусваш? Скоро ще се присъединя към теб. Моят тоалет, както деликатно го нарече, не би трябвало да отнеме много време тази сутрин.

— Да, разбира се. — Тя побърза да напусне стаята.

Хенри успя да стигне до средата на коридора, преди да й се наложи да спре и да се облегне на стената. Цялото й тяло се тресеше от смях и тя едва стоеше права. Изражението на лицето му, като му бе казала, че може да се къпе само веднъж седмично, беше безценно!

Можеше да бъде засенчено единствено от изражението му, когато му бе казала, че тя ще се къпе само веднъж на две седмици.

Да се освободи от Дънфорд, разсъждаваше Хенри, нямаше да отнеме толкова дълго, колкото очакваше първоначално.

Да остане без баня, нямаше да е забавно. Хенри винаги е била доста придирчива. Но това не беше твърде голяма жертва за Станидж Парк, а и в интерес на истината имаше чувството, че липсата на баня щеше да бъде по-трудна за Дънфорд, отколкото за нея.

Тя се отправи надолу към малката трапезария. Закуската все още не бе на масата, така че се насочи към кухнята. Мисис Симпсън стоеше пред печката, като плъзгаше и обръщаше наденички в тигана, за да не ги изгори.

— Здравей, Симпи.

Икономката се обърна.

— Хенри! Какво правиш тук? Мислех, че си заета с новия ни гост.

Хенри завъртя очи.

— Той не е наш гост, Симпи. Ние сме негови гости. Или поне аз съм. Ти имаш официална длъжност.

— Знам, че това е трудно за теб.

Хенри само се усмихна, считайки за неразумно да казва на мисис Симпсън, че всъщност тази сутрин се бе забавлявала. След дълга пауза тя добави:

— Закуската мирише прекрасно, Симпи.

Икономката я стрелна със странен поглед.

— Същата храна, като всеки друг ден.

— Може би съм по-гладна от обикновено. И ще трябва да се наям, защото новият лорд Станидж е малко, да кажем пестелив.

Мисис Симпсън бавно се обърна.

— Какво, за Бога, се опитваш да ми кажеш, Хенри?

Тя сви безпомощно рамене.

— Той иска овесена каша за обяд.

— Овесена каша! Хенри, ако това е поредният ти безумен замисъл…

— Наистина, Симпи, мислиш ли, че бих отишла толкова далеч? Знаеш колко ненавиждам овесена каша.

— Предполагам, че бихме могли да приготвим овесена каша. Тогава ще трябва да направя нещо специално за вечеря.

— Овнешко.

— Овнешко? — Очите на мисис Симсън се разшириха невярващо.

Хенри отново сви рамене.

— Той обича овнешко.

— Не вярвам на нито една твоя дума, мис Хенриета Барет.

— О, добре де. Овнешкото беше моя идея. Няма нужда да знае колко добре може да се храни тук.

— Твоите малки планове ще те вкарат в беля.

Хенри се наведе към икономката.

— Искаш ли да бъдеш изгонена от тук?

— Не виждам…

— Той може да го направи, нали знаеш? Може да изхвърли всеки един от нас. По-добре ние да се отървем от него, преди той да се отърве от нас.

Последва дълга пауза, преди мисис Симпсън да каже:

— Нека да е овнешко тогава.

Хенри спря преди да отвори вратата, която водеше към останалата част от къщата:

— И не го готви прекалено добре. Нека да е малко сухо. Или пък направи соса леко по-соленичък.

— Отказвам да приема…

— Добре, добре — каза Хенри бързо. Това, че накара мисис Симпсън да приготви овнешко, когато имаше говеждо, агнешко и шунка на разположение, бе достатъчна победа. Никога не би могла да я накара да го приготви зле.

* * *

Дънфорд я чакаше в малката трапезария. Той стоеше пред прозореца, загледан в полята отвън. Очевидно не я бе чул да влиза, защото се сепна, когато Хенри прочисти гърлото си.

Дънфорд се обърна и се усмихна насреща й, а после кимна към прозореца с глава и каза:

— Земята е прекрасна. Свършила си отлична работа с управлението.

Хенри се изчерви от неочаквания комплимент.

— Благодаря ти. Станидж Парк означава много за мен. — Тя му позволи да дръпне един стол за нея и седна, точно преди лакеят да донесе закуската.

Ядяха в приблизително мълчание. Хенри знаеше, че трябва да яде колкото може повече, защото обедното хранене със сигурност щеше да бъде тъжна история. Тя хвърли поглед към Дънфорд, който се хранеше с подобно отчаяние. Добре. Изглежда не очакваше с нетърпение овесената каша.

Хенри набоде последното парче наденица с вилицата си и се насили да спре забързаното поглъщане на храна.

— Мислех си, че тази сутрин може да те разведа из Станидж Парк.

Дънфорд не можа да й отговори веднага, тъй като устата му беше пълна с яйца. След малко той каза:

— Отлична идея.

— Предположих, че ще искаш да се запознаеш по-добре с новия си имот. Има много какво да научиш, ако искаш да го управляваш добре.

— Така ли?

Този път Хенри бе тази, която трябваше да направи пауза, докато сдъвче последната си хапка наденица.

— О, да. Сигурна съм, че разбираш колко е важно да следим наемите, посевите и нуждите на наемателите, но ако човек иска да постигне истински успех, тогава трябва да положи допълнителни усилия.

— Не съм сигурен, че искам да знам какво включват тези „допълнителни усилия“.

— О, това-онова. — Хенри се усмихна и погледна надолу към празната чиния на Дънфорд. — Тръгваме ли?

— Непременно. — Той се изправи веднага след нея и я остави да го поведе навън.

— Мислех да започнем с животните — каза Хенри.

— Предполагам, че знаеш имената на всички им — пошегува се той, но само наполовина.

Тя се обърна към него и на лицето й светна блестяща усмивка.

— Ами, разбира се! — Този мъж наистина правеше всичко много лесно. Продължаваше да й предоставя прекрасни възможности. — Щастливото животно е продуктивно животно.

— Не съм запознат с точно тази аксиома — промърмори Дънфорд.

Хенри отвори една дървена врата, която водеше към обширно поле, обградено от жив плет.

— Очевидно прекарваш твърде много време в Лондон. Това е често употребяван израз тук.

— А отнася ли се и за хората?

Тя се обърна да го погледне.

— Какво каза?

Той се усмихна невинно.

— О, нищо. — Дънфорд се залюля на пети, опитвайки се да разбере най-странната жена, която бе срещал някога. Възможно ли бе да е дала имена на всички животни? Имаше най-малко тридесет овце само на тази поляна. Той отново се усмихна и посочи наляво. — Как се казва онази?

Хенри изглеждаше малко стресната от въпроса му.

— Тази ли? О, Маргарет.

— Маргарет? — Дънфорд повдигна вежди. — Какво приятно английско име.

— Ами тя е английска овца — отвърна Хенри заядливо.

— А онази там? — Той посочи надясно.

— Томазина.

— А тази? И другата? И ей онази?

— Сали, ъъ, Естър, ъъъ…

Дънфорд наклони глава на една страна, наслаждавайки се на затруднението й.

— Равнобедренка! — завърши тя триумфално.

Той примигна.

— В такъв случай предполагам, че онази там се нарича Равностранка.

— Не — каза тя самодоволно и посочи през поляната. — Тази се казва така. — Хенри скръсти ръце. — Винаги съм се наслаждавала на изучаването на геометрията.

Дънфорд замълча за миг — нещо, за което Хенри бе изключително благодарна. Не й беше лесно да измисля имена на момента. Той очевидно се опитваше да я изиграе, като я пита как се казват всички тези овце. Дали се бе усъмнил?

— Не вярваше, че знам всички имена, нали? — каза тя, надявайки се, като подходи директно към въпроса ще разсее всички подозрителни мисли, които таеше той.

— Не — призна Дънфорд.

Хенри се усмихна надменно.

— А слушаше ли внимателно?

— Моля?

— Коя е Маргарет?

Устата на Дънфорд се отвори.

— Ако ще управляваш Станидж Парк, трябва да ги разпознаваш. — Хенри усилено се стараеше да не оставя дори следа от сарказъм в гласа си. И по-скоро смяташе, че е успяла. В своите уши, звучеше точно като човек, чиято единствена грижа е успехът на фермата.

След миг размишление, Дънфорд посочи една овца и каза:

— Тази.

Да му се не види! Беше прав.

— А Томазина?

Той очевидно схвана упражнението, защото изглеждаше доста весел, когато посочи друга с пръст и каза:

— Тази!

Хенри тъкмо щеше да каже „грешка“, когато осъзна, че няма представа, дали той греши или не. Коя бе нарекла Томазина? Мислеше, че е онази до дървото, но всички те се движеха и…

— Познах ли?

— Моля?

— Тази овца ли е Томазина или не?

— Не, не е — каза Хенри решително. Ако тя не можеше да си спомни коя е Томазина, много се съмняваше, че и той може.

— Наистина мисля, че това е Томазина. — Дънфорд се облегна на вратата, като изглеждаше много уверен и мъжествен.

— Тази е Томазина — отсече тя, сочейки наслуки.

На лицето му се появи много широка усмивка.

— Не, тази е Равнобедренка. Сигурен съм.

Хенри преглътна конвулсивно.

— Не, не. Това е Томазина, убедена съм — каза тя. — Но не се притеснявай, сигурна съм, че ще научиш всички имена скоро. Трябва само да се съсредоточиш. Сега, защо не продължим обиколката си?

Дънфорд се отблъсна от вратата.

— Нямам търпение.

Той си подсвиркваше, докато я следваше по полето. Това щеше да бъде една много интересна сутрин.

* * *

Интересна, разсъждаваше по-късно Дънфорд, може би не бе правилната дума.

Докато стана време двамата с Хенри да се връщат в къщата за обяд — който се състоеше от чудесна купа с топла, лепкава овесена каша — той бе почистил обора, издоил крава, бе накълван от три различни кокошки, оплевил зеленчукова градина и паднал в корито за вода.

И ако злополуката с коритото случайно бе резултат от спъването на Хенри в корен на дърво и сблъсъка в него… ами, нямаше начин да го докаже, нали? Като се има предвид, че това потапяне, е най-близкото до баня, което щеше да получи в скоро време, той реши да не се ядосва.

Хенри беше замислила нещо и бе дяволски интригуващо да я наблюдава, дори все още да не знаеше какво точно се опитва да постигне.

Когато седнаха, за да обядват, мисис Симпсън донесе две димящи купи с овесена каша. Тя сложи по-голямата пред Дънфорд, казвайки:

— Напълних я до горе, щом това е любимото ви ядене.

Дънфорд наклони глава бавно и погледна Хенри, а едната му вежда се повдигна въпросително.

Хенри отправи многозначителен поглед към мисис Симпсън, изчака икономката да излезе и след това прошепна:

— Тя се чувства ужасно, че трябва да ти сервира овесена каша. Страхувам се, че послъгах малко и й казах, че я обожаваш. Това я накара да се почувства много по-добре. Със сигурност една малко невинна лъжа е оправдана, ако е за доброто на човечеството.

Той потопи лъжицата си в неприятната овесена каша.

— Някак си, Хенри, имам чувството, че си приела това гледище присърце.

* * *

Денят, мислеше си Хенри, докато решеше косата си по-късно същата вечер преди лягане, имаше неоспорим успех. Почти.

Не вярваше Дънфорд да е разбрал, че спъването в онзи корен и бутането в коритото с вода е станало нарочно, а и целият епизод с кашата, според нея, беше абсолютно брилянтен.

Но той бе проницателен. Човек не можеше да прекара цял ден с него, без да осъзнае този факт. И сякаш това не беше достатъчно, ами той се държеше толкова дяволски мило с нея.

По време на вечеря Дънфорд беше прекрасен събеседник — бе разпитвал най-учтиво за детството й и се бе смял на случките, свързани с израстването й във ферма.

Ако той не притежаваше толкова много компенсиращи качества, би било много по-лесно да планира как да се отърве от него.

Но — напомни си строго Хенри — фактът, че мъжът изглежда добър човек по никакъв начин не променя още по-належащия факт, че той има властта да я изгони от Станидж Парк. Тя потръпна. Какво щеше да прави далеч от любимия си дом? Не познаваше нищо друго, нямаше представа какво да прави навън в широкия свят.

Не, тя трябваше да намери начин да го накара да напусне Корнуол. Трябваше.

След като решението й бе затвърдено отново, тя остави четката за коса и се изправи. Отправи се към леглото, но се спря насред крачка от трогателното къркорене на корема й.

Господи, бе гладна.

Тази сутрин намерението да го накара да гладува по време на престоя му, изглеждаше като вълнуващ план, но бе пропуснала съвсем уместния факт, че тя също ще гладува.

Не обръщай внимание, Хенри, каза си тя.

Коремът й изкъркори.

Погледна към часовника. Полунощ. Къщата щеше да бъде тиха. Можеше да се промъкне в кухнята, да вземе някаква храна и да я изяде, когато се върне в стаята си. Щеше да отиде и да се върне за няколко минути.

Без да си прави труда да облече халат, тя излезе на пръсти от стаята и тръгна надолу по стълбите.

* * *

По дяволите, беше гладен! Дънфорд лежеше в леглото, неспособен да заспи. Коремът му издаваше отвратителни звуци. Днес Хенри го бе развела из цялата провинция, по невероятен маршрут, който сякаш бе измислен, за да го изтощи и накрая бе имала наглостта да се усмихва, докато го храни с овесена каша и студено овнешко.

Студено овнешко? Отврат! И не стига, че имаше достатъчно лош вкус, ами и беше малко количество. Със сигурност трябваше да има нещо в къщата, което да може да изяде, без да застрашава скъпоценните й животни. Бисквитка. Репичка.

Дори и една супена лъжица захар.

Той скочи от леглото, навлече халат, за да покрие голото си тяло и се измъкна от стаята. Стъпваше на пръсти, докато преминаваше покрай стаята на Хенри — не искаше да събуди малкия тиранин. Доста мил и привлекателен тиранин, но въпреки това Дънфорд по-скоро мислеше, че е по-добре да не я предупреждава за малката си разходка до кухните.

Той се насочи надолу по стълбите, плъзна се зад ъгъла и се промъкна през малката трапезария към… почакай! Това светлина ли е в кухнята?

Хенри. Проклетото момиче яде.

Тя беше облечена в дълга, бяла, памучна нощница, която се носеше ангелски около нея.

Хенри? Ангел? Ха!

Той се притисна към стената и надникна зад ъгъла, като внимаваше да се прикрива в сенките.

— Господи — мърмореше тя. — Мразя овесена каша. — Хенри пъхна една бисквита в устата си, преглътна я с чаша мляко, а след това взе парче… това шунка ли беше?

Дънфорд присви очи. Със сигурност не бе овнешко.

Хенри отпи още една дълга и — ако се съдеше по въздишката й — задоволяваща глътка мляко, преди да започне да почиства.

Първият порив на Дънфорд бе да нахлуе в кухнята и да поиска обяснение, но в този миг коремът му издаде нов силен звук. Той въздъхна и се скри зад един шкаф, докато Хенри напускаше на пръсти малката трапезария. Изчака да чуе стъпките й по стълбите, а след това се завтече в кухнята и довърши шунката.