Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Останалата част от новите рокли на Хенри пристигнаха на следващата сутрин, но тя облече бялата си риза и бричовете си напук.

— Глупав мъж — мърмореше тя докато дърпаше дрехите си. Да не си мислеше, че ще може да я промени. Да я превърне в изящен образ на женствеността? Да не би да си мислеше, че тя ще се усмихва престорено, ще пърха с мигли и ще прекарва дните си в рисуване на акварели?

— Ха! — извика Хенри. Няма да му е лесно. Тя нямаше да може да научи всички тези неща дори да искаше. С нежеланието й, това ставаше напълно невъзможно.

Стомахът й се обади нетърпеливо, затова Хенри издърпа ботушите си и се запъти към стаята за закуска. Изненада се да види, че Дънфорд вече е там; тя беше станала изключително рано, а той бе единственият човек, от познатите й, който бе по-малко ранобуден от нея.

Очите му се плъзнаха по облеклото й докато тя сядаше, но Хенри не можеше да разчете дори намек на някакво чувство в шоколадовите им дълбини.

Тя взе една филийка от чинията пред себе си.

— Сладко? — Той й подаде купичка с нещо червено. Малини, помисли Хенри разсеяно или може би френско грозде. Тя просто започна да маже филията си, без да я интересува особено какво беше сладкото.

— Яйца?

Хенри свали ножа си и сложи малко бъркани яйца в чинията си.

— Чай?

— Ще престанеш ли! — извика тя.

— Просто се опитвам да бъда загрижен — измърмори той, забърсвайки дискретно ъгълчето на устата си със салфетката.

— Мога да се нахраня и сама, милорд — остро каза тя, протягайки се неелегантно през масата за чинията с бекона.

Той се усмихна и отхапа хапка от храната си, наясно с факта, че я изнервяше и се наслаждаваше неописуемо на това. Тя се мусеше срещу него. Не й харесваше собственическото му отношение. Дънфорд се съмняваше, че някой й е казвал, какво да прави през целия й живот. От това, което бе дочул за Карлайл, човекът й бе дал неприлично голяма свобода. И макар да бе сигурен, че никога няма да си го признае, Дънфорд имаше чувство, че Хенри бе малко разстроена от това, че той не бе помислил за репутацията й до сега.

Що се отнася до това, Дънфорд си признаваше, че бе виновен. Той се бе забавлявал толкова много, опознавайки новото си имение, че не се бе замислил за положението на компаньонката си. Хенри се държеше толкова, ами, странно — просто нямаше друга дума за поведението й — че въобще не му бе хрумнало, че бе (или трябваше да бъде) подчинена на същите правила и условности като другите млади дами, които той познаваше.

Докато тези мисли минаваха през ума му, той започна да потропва несъзнателно с вилицата си по масата. Монотонният звук продължи докато Хенри вдигна поглед, а изражението й му казваше, че тя е абсолютно убедена, че единствената му цел в живота е да я вбесява.

— Хенри — каза той с това, което се надяваше, че е най-приветливият му тон. — Мислих си нещо.

— Така ли? Колко удивително.

— Хенри… — В гласа му се усещаше непогрешима нотка на предупреждение.

Която тя пренебрегна.

— Винаги съм се възхищавала на един мъж, който се опитва да развива ума си. Мисленето е добра отправна точка, въпреки че може да те обремени…

— Хенри.

Този път тя млъкна.

— Мислех си… — Той направи пауза, сякаш предизвиквайки я да направи някакъв коментар. Когато тя разумно си замълча, той продължи: — Мислех си, че бих желал да замина за Лондон. Този следобед, така мисля.

Хенри почувства неочаквана топка от тъга да засяда в гърлото й. Той си заминаваше, вярно бе, че й досаждаше и дори я вбесяваше, но тя не искаше той да си отива. Вече бе свикнала да е наоколо.

— Ти идваш с мен.

Дънфорд пожела да има някакъв начин да запази изражението й до края на живота си. То не можеше да се обясни като шок. Нито като ужас. Нито неверие, гняв или раздразнение. Най-накрая тя запелтечи:

— Да не си полудял?

— Има такава вероятност, макар и много малка.

— Няма да ида в Лондон.

— Аз казвам, че ще го направиш.

— Какво ще правя в Лондон? — Тя вдигна ръце. — И още по-важно, кой ще заеме мястото ми тук?

— Сигурен съм, че ще успеем да измислим нещо. В Станидж Парк е пълно с отлична прислуга. Все пак ти си ги обучила.

Хенри избра да пренебрегне факта, че той току-що й направи комплимент.

— Няма да отида в Лондон.

— Нямаш избор. — Гласът му бе измамно благ.

— От кога?

— Откакто станах твой настойник.

Тя го изгледа разгневено.

Той отпи от кафето си и я погледна над ръба на чашата.

— Предлагам ти да разопаковаш една от новите си рокли преди да заминем.

— Казах ти, че няма да дойда.

— Не ме предизвиквай, Хенри.

— Ти не предизвиквай мен! — извика тя. — Защо ще ме влачиш в Лондон? Не искам да ходя! Моите чувства изобщо ли не са от значение?

— Хенри, ти никога не си била в Лондон.

— На този свят, милорд, има милиони хора, които си живеят щастливо, без да са стъпвали в столицата ни. Уверявам ви, че аз съм една от тях.

— Ако не ти хареса, може да си тръгнеш.

Тя много се съмняваше в това. Нямаше да се остави няколко невинни лъжи да я подведат да се пречупи пред волята му. Хенри реши да опита друга тактика.

— Да ме заведеш в Лондон няма да реши проблема с компаньонката ми — каза тя, опитвайки се да звучи спокойно. — В действителност, да ме оставиш тук е доста по-удачно решение. Всичко ще бъде както преди да пристигнеш.

Дънфорд въздъхна тежко.

— Хенри, кажи ми защо не искаш да отидеш в Лондон.

— Прекалено съм заета тук.

— Истинската причина, Хенри.

Тя прехапа долната си устна.

— Аз просто… аз просто не мисля, че ще ми допадне. Приеми и баловете, и всичко останало. Това не е за мен.

— От къде знаеш? Никога не си ходила.

— Виж ме! — извика тя бясна заради засрамването си. — Само ме виж. — Тя се изправи, посочвайки облеклото си. — Ще стана за смях дори на най-непретенциозните събирания.

— Нищо, което една рокля не би оправило. Между другото, тази сутрин не пристигнаха ли още две?

— Не ми се подигравай! Много по-сложно е от това. Не са просто дрехите ми, Дънфорд, аз съм! — Тя ритна стола си разярено и отиде до прозореца. Пое си няколко пъти дълбоко въздух, опитвайки се да успокои препускащото си сърце, но това изглежда не вършеше работа. Най-накрая каза с много тих глас:

— Мислиш си, че ще забавлявам лондонските ти приятели ли? Това ли е? Нямам желание да бъда някаква атракция от рода на „вижте особнячката“. Да не би да…

Дънфорд се придвижи толкова бързо и безшумно, че тя не осъзна какво се случва докато той не сложи ръцете си върху нея, завъртайки я, за да бъде с лице към него.

— Мисля, че снощи ти казах да не се описваш като особнячка.

— Но аз съм това! — Хенри бе потресена от унижение, заради трепета на гласа си и сълзите, стичащи се по бузите й, и се опита да се отскубне от хватката му. Ако трябваше да се държи като слаба глупачка, той не можеше ли да я остави да го прави насаме?

Но Дънфорд не я пусна.

— Не разбираш ли, Хенри? — каза той с изключително нежен глас. — Затова те водя в Лондон. За да ти докажа, че не си особнячка, а че си прелестна и будеща желание жена и всеки мъж би бил горд да те нарече своя.

Тя се вгледа в него, без да мигне, едва успявайки да смели думите му.

— А всяка жена — продължи тихо той, — би била горда да те нарече своя приятелка.

— Не мога да го направя — прошепна тя.

— Разбира се, че можеш. Ако решиш. — Той се изкикоти тихо. — Понякога, Хенри, си мисля, че можеш да постигнеш всичко.

Тя поклати глава.

— Не — тихо каза тя.

Дънфорд отпусна ръцете си отстрани на тялото си и отиде до съседния прозорец. Той бе изумен от дълбочината на загрижеността си за нея, бе удивен, колко силно желаеше да поправи самоувереността й.

— Не мога да повярвам, че говориш така, Хенри. Това същото момиче ли е, което ръководи, може би, най-добре поддържаното имение, което съм виждал? Същото момиче, което се хвалеше, че може да язди всеки кон в Корнуол? Същото момиче, което ми костваше десетилетие от живота, пъхайки ръката си в действащ кошер? След всичко това ми е трудно да си представя, че Лондон ще представлява голямо предизвикателство за теб.

— Това е различно — каза тя, а гласът й бе едва доловим шепот.

— Не съвсем.

Тя не отговори.

— Казвал ли съм ти някога, Хенри, че когато те срещнах си помислих, че си най-невероятната млада дама, която съм познавал?

— Очевидно не съм — каза тя, задавяйки се с думите.

— Кажи ми, Хен. Щом можеш да надзираваш две дузини прислуга, да се грижиш за работеща ферма и да построиш един свинарник, защо си мислиш, за Бога, че няма да можеш да се справиш с един лондонски сезон?

— Защото мога да правя всичко това! — извика тя. — Знам как да яздя един кон, знам как да построя свинарник и знам как се ръководи една ферма. Но не знам как да бъда момиче!

Дънфорд замълча, шокиран от яростния й отговор.

— Не обичам да правя нещо, ако не го правя добре — остро каза тя.

— На мен ми изглежда — бавно започна той, — че всичко, което ти е необходимо, е практика.

Тя го погледна язвително.

— Не се отнасяй снизходително към мен.

— Не го правя. Аз първи ще си призная, че си мислех, че нямаш идея как да носиш една рокля, но виж колко добре се справи с жълтата рокля. И очевидно имаш много добър вкус, когато решиш да го използваш. Аз си нямам никаква представа от дамска мода, както знаеш, но роклите, които ти избра, са прекрасни.

— Не знам как да танцувам. — Тя кръстоса ръце отбранително. — И не знам как да флиртувам, не знам и кой до кой трябва да седне на един вечерен прием, и… и не знаех дори за портвайна!

— Но Хенри…

— И няма да отида в Лондон, за да се направя на глупачка. Няма!

Той можеше само да гледа след нея, когато тя избяга от стаята.

* * *

Дънфорд отложи датата на заминаването им с един ден, разбирайки, че няма начин да разубеди Хенри, когато тя бе в подобно настроение и да продължи да живее със съвестта си. Той мина тихо покрай стаята й няколко пъти, ослушвайки се за признаци, че тя плаче, но всичко, което дочу, бе тишина. Нито веднъж не я чу да се движи в стаята.

Тя не слезе и за обяд, което го изненада. Хенри нямаше деликатен апетит и той си мислеше, че ще е примряла от глад досега. Все пак тя нямаше възможност да хапне добре на закуска. Той отиде до кухнята да попита дали е поискала да й изпратят храна в стаята. Когато го информираха, че не е, изруга под нос и поклати глава. Ако не се появеше за вечеря, щеше да иде до стаята й и да я довлече долу сам.

Така се случи, че подобни мерки не бяха необходими, защото Хенри се появи във всекидневната на време за следобедния чай, очите й бяха леко зачервени, но въпреки това сухи. Дънфорд се изправи мигновено и посочи стола до себе си. Тя му се усмихна благодарно, вероятно защото той не се поддаде на изкушението да направи някаква остроумна забележка относно поведението й тази сутрин.

— Съжалявам, че се изложих по този начин на закуска — каза тя. — Уверявам те, че съм готова да обсъдим въпроса като цивилизовани, възрастни хора. Поне се надявам да можем да го направим.

Дънфорд си помисли иронично, че част от причината да я харесва толкова бе, че тя въобще не приличаше на останалите изтънчени възрастни, които познаваше. И той мразеше, когато му говореше така извънредно благовъзпитано. Може би да я заведе в Лондон би било грешка. Може би висшето общество щеше да изкорени свежестта и спонтанността й. Той въздъхна. Не, не, щеше да я държи под око. Хенри нямаше да изгуби искрицата за живот; в действителност той щеше да се убеди, че тя ще заблести дори по-силно. Погледна към нея. Изглеждаше нервна. И в очакване.

— Да? — каза той, леко накланяйки глава.

Тя прочисти гърлото си.

— Мислех си… мислех си, че може да ми кажеш, защо искаш да дойда в Лондон.

— За да измислиш логични причини, защо да не го правиш ли? — предположи той.

— Нещо подобно — призна тя, със съвсем лек намек на дръзка усмивка.

Искреността й — и блясъкът в очите й — го обезоръжиха напълно. Той й се усмихна в отговор с още една от онези опустошителни усмивки и бе доволен да види как устните й се отварят леко в отговор.

— Моля те, седни — каза Дънфорд и отново посочи стола. Тя седна и той я последва. — Кажи ми какво искаш да знаеш — добави с предразполагащ жест с ръка.

— Ами, за начало мисля… — Тя замълча, с напълно смаяно изражение. — Не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш… сякаш… — Мили Боже, да не би да бе на път да каже сякаш ще ме изядеш! — Ох, няма значение.

Той се усмихна отново и се прикри, като се покашля зад ръката си.

— Продължи, ако обичаш.

— Добре. — Тя го погледна, но след това реши, че това е грешка, защото той бе прекалено красив, а очите му блестяха и…

Хенри примигна, за да се върне в реалността.

— Добре. Казвах, че, ъмм, това, което казвах, е, че бих искала да знам какво точно се надяваш да постигнеш, водейки ме в Лондон.

— Разбирам.

Той не каза нищо повече, което я раздразни толкова, че тя най-накрая бе принудена да му отвърне:

— Е?

Дънфорд явно използваше забавянето, за да състави отговора си.

— Предполагам, че се надявам да постигна много неща — отвърна той. — Най-важното, от които е, да се позабавляваш малко.

— Аз мога да…

— Не, моля те — вдигна той едната си ръка. — Остави ме да приключа и след това ще дойде твоят ред.

Хенри кимна доста арогантно и го зачака да продължи.

— Както казвах бих искал да се позабавляваш малко. Мисля, че можеш да се насладиш за кратко на сезона, ако само си позволиш. Също така си в ужасна нужда от нов гардероб и, моля те, не спори с мен по този въпрос, защото знам, че си наясно, колко е беден гардеробът ти. — Той направи пауза.

— Това ли е всичко?

Дънфорд не можа да се сдържи и се подсмихна. Тя бе толкова нетърпелива да защити мнението си.

— Не — каза той. — Просто си поемах дъх.

Когато тя не се усмихна на закачката му, той добави:

— Ти дишаш от време на време, нали?

Това му спечели едно намръщване.

— О, добре — предаде се той. — Кажи ми какви са възраженията ти досега. Ще довърша щом ти свършиш.

— Добре. Първо, аз се забавлявам доста тук в Корнуол и не виждам причина да пропътувам половината страна за още забавление. Това ми изглежда ужасно неправоверно.

— Ужасно неправоверно? — повтори той невярващо.

— Не се смей — предупреди го тя.

— Няма — увери я той. — Но ужасно неправоверно? От къде, по дяволите, ти хрумна това?

— Просто се опитвах да ти обясня, че имам отговорности тук и нямам желание за лекомислен начин на живот. Някои от нас имат по-важни неща за вършене от това да пропиляват времето си в търсене на дейности, с които да се забавляваме.

— Естествено.

Тя присви очи, опитвайки се да открие някакъв сарказъм в гласа му. Той или бе сериозен, или бе майстор на измамата, защото изглеждаше напълно искрен.

— Имаш ли други възражения? — любезно попита той.

— Да. Няма да споря с теб по въпроса за това, че се нуждая от нов гардероб, но ти забравяш един уместен факт. Аз нямам пари. Ако не мога да си позволя нови рокли тук в Корнуол, не виждам как мога да си позволя такива в Лондон, където всичко със сигурност е по-скъпо.

— Аз ще платя за тях.

— Дори аз знам, че това не е прилично, Дънфорд.

— Вероятно не бе прилично миналата седмица, когато отидохме в Труро — съгласи се той свивайки рамене. — Но сега аз съм твой настойник. Не може да бъде по-прилично от това.

— Но аз не мога да ти позволя да харчиш парите си за мен.

— Може би аз искам.

— Но ти не можеш.

— Мисля, че познавам собствения си ум — каза той сухо. — Вероятно малко по-добре отколкото ти.

— Ако искаш да харчиш парите си, бих предпочела да ги вложиш в Станидж Парк. Можем да ги използваме, за да поправим конюшните, а има и едно парче земя, граничещо с южната ни граница, на което съм хвърлила око…

— Не това имах предвид.

Хенри кръстоса ръце и стисна устни, щом й се изчерпаха възраженията срещу плана му.

Дънфорд наблюдава раздразнителното й изражение и правилно позна, че тя отстъпва.

— Ако мога да продължа… Нека видя до къде бях стигнал? Забавление, гардероб, о, да. Може да ти бъде от полза да придобиеш малко градска лустровка. Дори — каза той високо щом я видя, че отваря уста смаяна, — и да нямаш намерение да се върнеш в Лондон никога повече. Винаги е добре да можеш да се държиш подобаващо с местното отбраното общество — и снобите, предполагам — но няма начин да се справиш с това, ако не знаеш кое, какво е. Портвайнът бе добър пример.

Шията й пламна.

— Някакви възражения по този въпрос?

Хенри поклати безмълвно глава. Не бе чувствала нуждата от социална лустровка досега: тя бе игнорирала и бе игнорирана от по-голямата част от висшето общество в Корнуол и бе напълно доволна от негласната им спогодба, но трябваше да признае, че той има право. Познанието винаги бе добро нещо и със сигурност нямаше да навреди да научи как да се държи малко по-подобаващо.

— Добре — каза той. — Винаги съм знаел, че имаш изключително здрав разум. Радвам се, че го показваш сега.

Хенри помисли, че той се държи доста снизходително, но реши да не го отбелязва.

— Също така — продължи Дънфорд, — мисля, че ще ти е от голяма полза да се срещнеш с хора на твоята възраст и да се сприятелиш.

— Защо звучиш така сякаш наставляваш някое заблудено дете? — измърмори тя.

— Прости ми. Нашата възраст, би трябвало да кажа. Предполагам, че не съм толкова по-възрастен от теб, а двете ми най-близки приятелки едва ли са по-големи от теб с повече от година.

— Дънфорд — каза Хенри, опитвайки се да предотврати изчервяването си, — истинската причина поради, която се противопоставям на заминаването си за Лондон, е, че не мисля, че хората ще ме харесат. Не възразявам да бъда сама тук в Станидж Парк, където наистина съм сама. Това всъщност доста ми харесва. Но не мисля, че ще се радвам да бъда сама в някоя бална зала пълна със стотици хора.

— Глупости — каза той игнориращо. — Ще си намериш приятели. Просто преди не си била в подходящата ситуация. Или подходящите дрехи — сухо добави той. — Разбира се, хората не трябва да съдят някой по облеклото му, но разбирам, защо могат да бъдат малко, хмм, подозрителни към една жена, която изглежда не притежава нито една рокля.

— А ти, разбира се, ще ми купиш цял гардероб с рокли.

— Точно така — отвърна той, като нарочно не обърна внимание на сарказма й. — И не се притеснявай за сприятеляването. Моите приятели ще се влюбят в теб; сигурен съм в това. И ще те представят на други приятни хора и така нататък.

Тя нямаше други силни аргументи по тази въпрос, така че трябваше да се примири с шумно мърморене, за да изрази гнева си.

— И на последно място — каза Дънфорд, — знам, че обожаваш Станидж Парк и би искала да прекараш остатъка от живота си тук, но може би, само може би, Хенри, някой ден ще искаш да имаш свое семейство. Ще бъде извънредно егоистично от моя страна да те държа тук при мен, макар че Бог знае, че бих желал да си наоколо, защото никога няма да намеря нито един управител, който да се грижи по-добре за имението от теб…

— Аз съм повече от щастлива да остана — бързо го прекъсна тя.

— Мислила ли си някога за брак? — тихо попита той. — Или деца? Нито едно от двете не е особено вероятно, ако останеш в Станидж Парк. Както ти отбеляза, тук в селото няма никой подходящ, а аз си мисля, че си наплашила ефикасно повечето от доброто съсловие в Труро. Ако дойдеш в Лондон, може да срещнеш някой мъж, който да те заинтригува. Може би — каза Дънфорд закачливо, — той даже ще се окаже от Корнуол.

Аз съм заинтригувана от теб! Искаше й се да извика. И тогава се ужаси, защото не бе осъзнала до този момент точно колко заинтригувана бе. Но отвъд това увлечение — и тя не бе склонна да го нарече нищо по-дълбоко от това — той бе пробудил едно чувство. Наистина желаеше деца, макар че не си бе позволявала да се замисля много над този въпрос до сега. Вероятността тя в действителност да намери някой, за когото да се омъжи — някой, който би желал да се ожени за нея, помисли си тя сухо — бе толкова далечна, че да си мисли за деца й носеше само болка. Но сега — о, Боже, защо внезапно си представяше деца, които изглеждаха точно като Дънфорд? Със същите топли кафяви очи и опустошителна усмивка. Това бе по-болезнено от всичко, което можеше да си представи, защото тя знаеше, че този прелестен дявол никога няма да бъде неин.

— Хенри? Хенри?

— Какво? О, извинявай. Тъкмо си мислих за това, което каза.

— Тогава съгласна ли си? Ела в Лондон дори и ако е за много кратко. Ако не харесаш никой от мъжете там, може да се върнеш в Корнуол, но поне тогава ще можеш да кажеш, че си изследвала всичките си варианти.

— Винаги мога да се омъжа за теб — избълва Хенри. Ужасена тя плесна ръка върху устата си. От къде й хрумна изобщо?

— За мен? — каза дрезгаво той.

— Ами, имам предвид… — О, Боже, о, Боже как да оправи тази каша? — Това, което имах предвид е, че ако се омъжа за теб, тогава, ъмм, няма да трябва да ходя до Лондон да си търся съпруг, така че ще съм щастлива и ти няма да трябва да ми плащаш да ръководя Станидж Парк, така че и ти ще си щастлив, и ъмм…

— За мен?

— Виждам, че си изненадан. Аз също съм изненадана. Дори не съм сигурна защо го предложих.

— Хенри — внимателно каза той, — знам точно защо го предложи.

Той знаеше? Внезапно й стана много топло.

— Ти не познаваш много мъже — продължи Дънфорд. — Чувстваш се удобно с мен. Аз съм много по-безопасен избор от това да идеш в Лондон и да се запознаеш с джентълмените там.

Въобще не е това! Искаше й се да извика. Но, разбира се, не го направи. И не му каза истинската причина тези думи да изскочат от устата й. По-добре да го остави да си мисли, че я е страх да напусне Станидж Парк.

— Бракът е много голяма стъпка — каза той.

— Не чак толкова голяма — тя си мислеше налудничаво, че вече бе паднала в дупката — защо да не се закопае напълно? — Това, което исках да кажа, е, че го има брачното ложе и всичко там, и аз трябва да призная, че нямам опит в тази насока, нали знаеш. Но съм отгледана във ферма, все пак, и не съм напълно невежа. Тук имаме овце и ги размножаваме и не виждам как може да е много по-различно, и…

Той повдигна една вежда арогантно.

— Сравняваш ме с овца?

— Не! Разбира се, че не, аз… — Тя замълча, преглътна конвулсивно, след това преглътна отново. — Аз…

— Ти какво, Хенри?

Тя не можеше да каже дали гласът му бе леден, невярващо шокиран или развеселен от все сърце.

— Аз… ъъъ… — О, Господи, това щеше да остане в историята като най-лошият ден, не, най-лошата минута в живота й. Тя беше пълен идиот.

Безмозъчна глупачка. Глупачка, глупачка, глупачка, глупачка, глупачка!

— Аз… ъъъ… предполагам, че може би трябва да ида до Лондон. — Но се връщам в Корнуол възможно най-рано, закле се безгласно тя. Той нямаше да я откъсне от дома й.

— Великолепно! — Той се изправи, изглеждайки извънредно доволен от себе си. — Ще кажа на камериера си да започне да събира багажа незабавно. Ще му кажа, също така, да се погрижи и за твоите неща. Не виждам причина да вземаш нещо друго, освен трите рокли, които купихме миналата седмица в Труро, нали?

Тя поклати леко глава.

— Добре. — Той отиде до вратата. — Опаковай само някои лични вещи и дреболии, които искаш да вземеш със себе си, и Хенри?

Тя го погледна въпросително.

— Ние просто ще забравим за този малък разговор, нали? Поне последната част.

Тя успя да извие устни в усмивка, но това, което наистина искаше да направи, бе да хвърли гарафата с бърбъна по него.