Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Блайдън (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Minx, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 103 гласа)

Информация

Сканиране
Marijaia (2013)
Разпознаване и корекция
asayva (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2014)

Издание:

Джулия Куин. Дяволче

ИК „Тиара Букс“, София, 2013

Американска. Първо издание

Редактор: Яна Иванова

ISBN: 978-954-2969-13-6

История

  1. — Добавяне

Глава десета

В десет часа на следващата сутрин Хенри бе облечена, готова и чакаше на предното стълбище. Тя не беше особено доволна, че се съгласи да отиде в Лондон с Дънфорд, но проклета да е, ако не се държи с малко достойнство. Ако Дънфорд си мислеше, че ще трябва да я влачи ритаща и пищяща от къщата, грешеше. Тя бе облякла новата си зелена рокля и боне в тон към нея, и дори бе успяла да открие чифт от старите ръкавици на Виола. Те бяха малко износени, но щяха да свършат работа и Хенри откри, че в действителност харесва усещането за меката, фина вълна върху ръцете си.

Бонето, обаче бе съвсем друга история. То дразнеше ушите й, блокираше периферното й зрение и бе напълно неудобно. Беше необходимо цялото й търпение — което, разбира се, не бе много голямо — за да не изскубне проклетото нещо от главата си.

Дънфорд пристигна няколко минути по-късно и й кимна одобрително.

— Изглеждаш прекрасно, Хенри.

Тя се усмихна и му благодари, но реши да не влага много смисъл в комплимента му. Това звучеше като нещо, което той би казал, без да се замисля, на която и да е жена в обкръжението си.

— Това ли е всичко, което имаш? — попита той.

Хенри погледна към оскъдния си куфар и кимна. Нямаше достатъчно принадлежности, за да напълни дори един истински пътнически сандък. Само новите й рокли и някои от доста износените й мъжки дрехи. Не че бе много вероятно да са й необходими бричове в Лондон, но човек никога не можеше да бъде сигурен.

— Няма значение. Скоро ще поправим това.

Те се качиха на каретата и потеглиха. Хенри закачи бонето си на касата на вратата докато се качваше, обстоятелство, което я накара да мърмори най-неучтиво под носа си. Дънфорд си помисли, че я чу да казва: „Проклето, кръвожадно боне“, но не можеше да е сигурен. Във всеки случай щеше да му се наложи да я предупреди да обуздае езика си щом стигнат Лондон.

Но все пак не можеше да устои да не я закачи за това и с удивително сериозно лице каза:

— Да не би да има пчела в бонето ти?

Хенри се обърна към него с убийствен поглед.

— Това е ужасна измишльотина — отбеляза тя бурно, издърпвайки дразнещата шапка от главата си. — Не виждам каквато и да било полза от него.

— Мисля, че целта му е да пази лицето ти от слънцето.

Тя му хвърли поглед, който казваше ясно: „Кажи ми нещо, което вече не знам“.

Дънфорд нямаше идея как се въздържа да не се разсмее.

— С времето може и да ги заобичаш — каза той благо. — Повечето дами изглежда не обичат слънцето по лицата си.

— Аз не съм като повечето дами — отвърна тя. — И се справях прекрасно и без боне дълги години, благодаря ти много.

— И имаш лунички.

— Нямам!

— Имаш. Точно тук. — Той докосна носа й, след това се премести на едно петънце на скулата й. — И тук.

— Със сигурност грешиш.

— Ох, Хен, не мога да ти опиша, колко се радвам да открия, че все пак и ти имаш малко женска суета в себе си. Разбира се, не си отрязала косата си, така че и това трябва да се брои за нещо.

— Аз не съм суетна — възрази тя.

— Не, не си — сериозно каза той. — Това е едно от най-хубавите неща в теб.

Чудно ли беше, помисли си Хенри, че бе започнала да се увлича по него?

— Все пак — продължи той, — е доста приятно да се види, че и ти имаш някои недостатъци, които споделяме останалата част от човечеството, дори и да са по-малко.

— Мъжете — твърдо обяви Хенри, — са също толкова суетни, колкото жените. Напълно съм убедена в това.

— Най-вероятно си права — любезно каза той. — Сега искаш ли да ми дадеш това боне? Ще го оставя ето тук, за да не се намачка.

Тя му подаде шапката. Той я разгледа преди да я остави.

— Дяволски крехко малко нещо.

— Очевидно е измислено от мъж — обяви Хенри, — поради едничката причина да направи жените по-зависими от мъжете. Напълно закрива периферното ми зрение. Как се очаква една дама изобщо да свърши нещо, като не може да види нищо, ако не е точно пред нея.

Дънфорд само се изсмя и поклати глава. Прекараха следващите десет минути в приятна тишина, докато накрая той въздъхна и каза:

— Добре е, че потеглихме. Опасявах се, че ще трябва физически да се преборя с теб за Руфъс.

— Какво имаш предвид?

— Почти очаквах да настояваш да го вземеш със себе си.

— Не бъди глупав — надсмя му се тя.

Той се усмихна на практичното й отношение.

— Този заек със сигурност ще изгризе цялата ми къща.

— Не би ме интересувало ни най-малко дори да сдъвче бельото на принца регент. Не доведох Руфъс, защото реших, че ще е опасно за него. Някой безмозъчен френски готвач ще го хвърли в някоя вряща тенджера за броени дни.

Дънфорд се разклати в беззвучен смях.

— Хенри — каза той, забърсвайки очите си, — моля те, не губи характерното си чувство за хумор, когато идеш в Лондон. Въпреки че — добави той, — може да намериш за благоразумно да се въздържаш от размишления относно интимното облекло на принца.

Хенри не можа да не отвърне с усмивка. Беше точно в негов стил да се убеди, че тя си прекарва добре, проклетникът му с проклетник. Опитваше се да се придържа към плановете му поне с малко достойнство, но това не означаваше, че трябва да се забавлява. Той правеше лоста трудни опитите й да се представи като мъченица.

И наистина Дънфорд правеше така, че цял ден й бе доста трудно да се придържа към безкрайния поток от приятелско бърборене. Сочеше й различни изгледи по пътя, а Хенри слушаше и гледаше ненаситно. Тя не бе излизала от югозападна Англия с години, всъщност откакто осиротя и се премести в Станидж Парк. Веднъж Виола я бе завела на кратка ваканция до Девън, но освен това, кракът на Хенри не бе стъпвал извън Корнуол.

Те спряха за кратко, за да обядват, но това бе единствената им почивка, за да могат да напреднат, обясни Дънфорд. Можеха да изминат повече от половината път до Лондон, ако не се бавеха. Но бързият ход си каза думата и до времето, по което спряха в крайпътния хан, за да пренощуват, Хенри бе напълно изтощена. Каретата на Дънфорд бе изключително добре окачена, но нищо не можеше да прикрие някои от най-дълбоките коловози по пътя. Изведнъж изненадващото съобщение на спътника й, я изтръгна от измореното й състояние.

— Ще кажа на ханджията, че си ми сестра.

— Защо?

— Изглежда благоразумно. Въобще не е прилично да пътуваме по този начин, без придружителка, дори и когато си моя повереничка. Предпочитам да не повдигам недобровъзпитани хипотези относно теб.

Хенри кимна, приемайки гледната му точка. Не желаеше някой пиян простак да й досажда, само защото е решил, че е разпусната жена.

— Мисля, че може да се получи — размишляваше Дънфорд, — тъй като и двамата сме с кестенява коса.

— Заедно с половината население на Британия — каза тя закачливо.

— Замълчи, дяволче. — Той устоя на порива да разроши косата й. — Ще бъде тъмно. Никой няма да забележи. И си сложи бонето отново.

— Но тогава никой няма да види косата ми — пошегува се тя. — Цялата тази работа ще е за нищо.

Той се усмихна момчешки.

— Цялата тази работа, а? Сигурно си много изморена от изразходването на всичката тази енергия, която ти е трябвала, за да отгледаш косата си кестенява.

Тя го удари с ужасното боне.

Дънфорд слезе от каретата, подсвирквайки си. Досега пътуването имаше пълен успех. Хенри, ако не бе забравила, поне потискаше засегнатото си честолюбие от това, че бе принудена да отиде в Лондон. Също така милостиво не бе споменала целувката, която споделиха в изоставената колиба. В действителност, всички знаци сочеха, че тя е забравила напълно за случилото се.

Което го дразнеше.

По дяволите, но наистина го дразнеше.

Но това не го дразнеше и наполовина толкова, колкото самият факт, че го дразни.

Всичко ставаше прекалено объркващо. Той отказа да мисли повече по въпроса и й помогна да слезе от каретата.

Влязоха в хана, а един от конярите вървеше след тях с багажа им. Хенри се успокои щом видя, че мястото изглежда задоволително чисто. Не бе спала на други чаршафи, освен на тези в Станидж Парк с години и винаги знаеше, точно кога са били прани за последен път. Най-после разбра до каква степен е контролирала съществуването си досега. Лондон щеше да бъде едно голямо приключение. Само да можеше да се отърве от този парализиращ страх от висшето общество…

Ханджията познаваше аристокрацията щом я видеше, затова бързо притича до тях.

— Желаем две стаи — рязко каза Дънфорд. — Една за мен и една за сестра ми.

Лицето на ханджията посърна.

— О, Божичко. Аз се надявах, че сте женени, защото имам останала само една стая и…

— Напълно ли сте убеден? — Гласът на Дънфорд беше леден.

— О, милорд, ако можех да изритам някой заради вас, щях да го направя, заклевам се, но цялото място е пълно с аристократи тази вечер. Вдовстващата херцогиня на Бересфорд минава оттук и пътува с доста хора. Нуждаеше се от шест стаи за всичките си внуци.

Дънфорд изстена. Родът Бересфорд бе всеизвестен с плодовитостта си. При последното преброяване вдовстващата херцогиня — злобна, стара жена, която със сигурност нямаше да отвърне мило, ако бъде помолена да се откаже от една от стаите си — имаше двадесет внуци. Един Бог знаеше, колко от тях бяха тук тази вечер.

Хенри, която нямаше подобни познания за семейство Бересфорд и удивителната им плодовитост, в момента имаше проблеми с дишането, заради паниката, която бе превзела тялото й.

— Но вие трябва да имате още една стая — каза тя. — Трябва.

Ханджията поклати глава.

— Само една. Дори аз ще спя в конюшните. Но вие сигурно няма да имате нищо против да споделите стаята, нали сте брат и сестра. Не е много уединено, знам, но…

— Аз съм човек, който много държи на уединението си — отчаяно каза Хенри, сграбчвайки ръката му. — Изключително много.

— Хенриета, скъпа — каза Дънфорд и внимателно отскубна пръстите й от смъртоносната им хватка върху лакътя на ханджията, — щом няма друга стая, значи няма. Ще трябва да се справим със ситуацията.

Тя го погледна предпазливо и се успокои веднага. Разбира се, че Дънфорд имаше план. Затова звучеше толкова спокоен и самоуверен.

— Разбира се, Дъ… а… Даниъл — импровизира тя, осъзнавайки със закъснение, че не знае кръщелното му име. — Разбира се. Колко глупаво от моя страна.

Ханджията видимо се успокои и подаде ключа на Дънфорд.

— В конюшнята има стая, която конярите ви могат да използват, милорд. Ще бъде доста препълнена, но мисля, че ще има място за всички.

Дънфорд му благодари и се посвети на задачата да покаже на Хенри къде е стаята им. Бедното момиче бе побеляло като платно. Наистина, проклетото боне скриваше по-голямата част от лицето й, но не бе трудно да стигне до заключението, че тя не е особено доволна от плановете за нощувката им.

Е, по дяволите, той също. Въобще не беше доволен от мисълта да прекара цяла нощ в една стая с нея.

Проклетото му тяло се възбуждаше само при мисълта за това. Повече от дузина пъти този ден, в каретата, му се бе искало да я сграбчи и да я целуне безпаметно. Проклетото момиче никога нямаше да разбере какъв самоконтрол му костваше.

Не се случваше, когато говореха. Поне тогава той можеше да съсредоточи ума си в разговора, а не върху тялото й. Случваше се, когато се умълчаваха и той вдигнеше поглед и видеше Хенри, загледана през прозореца с блеснали очи. После поглеждаше към устата й, което винаги бе грешка, а тя правеше нещо, като да оближе устните си и в следващия момент той сграбчваше възглавничката на седалката, за да се спре да не посегне към нея.

И тези възхитителни, много розови устни се свиха точно сега, когато Хенри постави ръце на кръста си и огледа стаята. Дънфорд последва погледа й до голямото легло, което господстваше в помещението и се отказа от всяка надежда, че няма да прекара нощта неудобно възбуден.

— Кой е Даниъл? — опита да се пошегува той.

— Ти, опасявам се, тъй като не си ми казвал кръщелното си име. Не казвай нищо, което може да те издаде.

— Устните ми са запечатани — продума той и се поклони грациозно, докато междувременно желаеше да са върху нейните.

— Как е истинското ти име?

Той се усмихна дяволито.

— Тайна.

— О, моля те — надсмя му се тя.

— Напълно съм сериозен. — В действителност той успя да придаде на лицето си толкова искрена прямота, че тя му повярва за момент. Дънфорд се придвижи безшумно до нея и сложи ръка върху устните й. — Държавна тайна — прошепна й, поглеждайки крадешком към прозореца. — Самото съществуване на монархията зависи от това. Ако се разгласи, може да разтрогне влиянието ни в Индия, да не споменаваме…

Хенри свали бонето си и го удари с него.

— Ти си непоправим — изломоти тя.

— Казвали са ми — отвърна безсрамно ухилен, — че често действам с безспорна липса на сериозност.

— Съгласна съм. — Хенри отново сложи ръце на кръста си и продължи да оглежда внимателно стаята. — Е, Дънфорд в затруднение сме. Какъв е планът ти?

— Планът ми ли?

— Имаш такъв, нали?

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш.

— За плановете ни за нощувка — произнесе с усилие тя.

— Всъщност не съм мислил за това — призна той.

— Какво? — изпищя тя. После осъзна, че звучи заядливо, смени тона си и добави: — Не може и двамата да спим… там. — Тя посочи леглото.

— Не — той въздъхна, мислейки си, че е безкрайно уморен, и щом не може да прави любов с нея тази вечер — което знаеше, че не може да направи, без значение, колко пъти несъзнателно бе фантазирал за това през последните няколко дни — поне би желал да се наспи добре на някой мек матрак. Погледът му се отклони до едно кресло в ъгъла на стаята. То изглеждаше ужасно изправено, точно от типа столове, които да подобрят стойката на човек. Не много удобно за седене, да не говорим за спане. Дънфорд въздъхна отново, този път по-силно. — Предполагам, че мога да спя в стола.

— В стола? — повтори тя.

Той посочи въпросната мебел.

— Четири крака, седалка. Общо взето, доста полезна вещ в един дом.

— Но той е… той е тук.

— Да.

— Аз ще съм тук.

— Това също е истина.

Тя се вгледа в него сякаш не говори на английски.

— Не може и двамата да спим тук.

— Алтернативата е аз да спя в конюшнята, което, уверявам те, нямам желание да правя. Въпреки че… — той хвърли един поглед на стола, — ще мога да легна. Обаче, ханджията каза, че конюшнята е дори по-пълна от самия хан, и честно казано, след опита ми с твоя свинарник, деликатната миризма на животни се е запечатала завинаги в паметта ми. Или е по-правилно да се каже в носа ми. Мисълта да прекарам нощта сред купчини конски тор определено е неприятна.

— Може тъкмо да са изчистили конюшнята? — каза тя с надежда.

— Нищо не спира конете да си свършат работата посред нощ. — Дънфорд затвори очи и поклати глава.

Никога не би си помислил, че един ден ще обсъжда конския тор с дама.

— Добре… добре — каза тя, поглеждайки несигурно към стола. — Аз… ъм, трябва да се преоблека.

— Ще те изчакам в коридора. — Той изпъна гръб и излезе от стаята, решавайки, че бе най-благородният, най-големият кавалер и вероятно най-глупавият мъж в цяла Британия. Докато се облягаше на стената точно до вратата, можеше да я чуе как се движи в стаята. Отчаяно се опита да не мисли какво означават тези звуци, но това бе невъзможно. Сега разкопчаваше роклята си… Сега я оставяше да се плъзне по раменете си… Сега тя…

Дънфорд прехапа силно устната си, надявайки се болката да насочи мисълта му към по-уместна посока. Това не помогна.

И най-лошото бе, че знаеше, че и тя го желае. О, не точно по същия начин и със сигурност не със същата сила. Но то бе там. Въпреки саркастичната й уста, Хенри бе напълно невинна и не знаеше как да скрие замечтаното си изражение, когато случайно се докоснат. И целувката…

Дънфорд изстена. Тя бе съвършена, отговаряше му напълно, докато той не изгуби контрол и не я изплаши. Като погледнеше назад, бе благодарен на Господ, че Хенри се бе изплашила, защото той не беше сигурен, че щеше да успее да се спре.

Но въпреки ненаситния апетит на тялото си, той нямаше намерение да прелъстява Хенри. Искаше тя да има сезон, както подобаваше. Искаше да срещне жени на нейната възраст и да се сприятели за първи път в живота си. Искаше да се срещне с мъже и… Дънфорд се намръщи. Не, реши той с примиреното изражение на малко дете, на което са казали, че задължително трябва да си изяде брюкселското зеле, искаше тя да се срещне с различни мъже. Заслужаваше да избира измежду най-подбраните мъже в Англия.

И тогава може би неговият живот ще стане отново нормален. Щеше да посети любовницата си, наистина трябваше да го направи, щеше да се позабавлява с приятелите си, щеше да се присъедини към безкрайната върволица от приеми и да продължи завидния си ергенски живот.

Той бе един от малкото хора, които познаваше, доволни от своето съществуване. Защо по дяволите, ще иска да променя нещо?

Вратата се отвори и Хенри показа лице иззад ъгъла.

— Дънфорд? — тихо каза тя. — Готова съм. Вече можеш да влезеш.

Дънфорд изстена, без да е сигурен дали звукът е предизвикан от потиснато желание или обикновена умора и се отблъсна от стената. Върна се обратно в стаята. Хенри бе застанала близо до прозореца, притискайки износения халат плътно около себе си.

— И преди съм те виждал в халата ти — каза той и се усмихна, надявайки се с приятелска и определено платоническа усмивка.

— Знам, но… — Тя сви рамене безпомощно. — Искаш ли да изчакам в коридора, докато ти се преобличаш?

— По халат? Не мисля. Аз може и да те виждам така облечена, но определено не искам да споделям тази привилегия с останалите обитатели на хана.

— Ох. Разбира се.

— Особено, когато онзи стар дракон Бересфорд и люпилото й са наоколо. Те вероятно са тръгнали към Лондон за сезона и няма да се поколебаят да разкажат на всички от висшето общество, че са те видели да скиташ полугола в обществен хан. — Той прокара изморено ръка през косата си. — Ще трябва да положим усилия да ги избегнем сутринта.

Тя кимна нервно.

— Предполагам, че мога да затворя очи. Или да се обърна.

Той си помисли, че сега не е най-подходящото време да я информира, че предпочита да спи гол. И все пак щеше да е дяволски неудобно да спи с дрехите си. Може би халата му…

— Или мога да се скрия под завивките — казваше Хенри. — Тогава ще си сигурен, че е опазено благоприличието ти.

Дънфорд премигна невярващо и развеселено, когато тя се качи на леглото, пропълзя под завивките и заприлича на много голяма къртичина.

— Така добре ли е? — попита тя с доста приглушен глас.

Той се опита да се съблече, но откри, че раменете му се тресат от смях.

— Идеално, Хенри. Идеално е.

— Само ми кажи, когато си готов! — извика тя.

Дънфорд бързо свали дрехите си и извади халата си. За един кратък миг бе напълно и прекрасно гол и през него мина тръпка на възбуда щом видя голямата купчина на леглото. Пое си рязко дъх и облече халата си. Не сега, каза си твърдо. Не сега и не с това момиче. Тя заслужава повече. Заслужава сама да направи избора си.

Той върза колана на халата стегнато около кръста си. Вероятно трябваше да остави бельото си, но по дяволите, столът щеше да е достатъчно неудобен. Просто бе необходимо да се увери, че халатът му няма да се отвори през нощта. Горкото момиче сигурно щеше да припадне само при вида на един гол мъж. Един Бог знае какво щеше да стане, ако види някой напълно възбуден, какъвто щеше да е той без съмнение през цялата нощ.

— Готов съм, дяволче — каза той. — Вече можеш да се покажеш.

Хенри подаде глава от завивките. Дънфорд бе загасил свещите, но лунната светлина се прокрадваше през тънките завеси и тя можеше да види много голямото му, мъжествено тяло, седящо на стола. Пое си рязко въздух. Всичко щеше да е наред стига да не й се усмихне. Ако го направеше, тя щеше да е погубена. Неясно през ума й мина мисълта, че сигурно няма да може да го види да се усмихва в тъмното, но тези негови усмивки имаха толкова опустошителен ефект, че бе убедена, че ще може да усети въздействието им дори през тухлена стена.

Тя се настани на възглавниците и затвори очи, опитвайки се много усилено да не мисли за него.

— Лека нощ, Хен.

— Лека нощ, Дън.

Тя го чу да се подхилква, когато съкрати името му. Само не се усмихвай, молеше се Хенри. Не мислеше, че го е направил; бе сигурна, че щеше да го чуе в смеха му, ако устните му се бяха разтегнали в своята пълна, развратна усмивка. Обаче, само за да е сигурна, отвори едно око и хвърли поглед към него.

Разбира се, не можеше да види изражението му, но това бе прекрасно извинение да го наблюдава. Той се бе настанил в креслото — е, поне се опитваше да се настани. Не бе забелязала, колко… колко вертикално бе то. Дънфорд помръдна, след това се премести отново и отново. Сигурно си смени позицията поне двадесет пъти преди най-накрая да застане мирно. Хенри прехапа устната си.

— Удобно ли ги е? — попита тя.

— О, доста.

Той го каза точно с този тон, в който няма капка сарказъм, но се използва, когато човек се опитва много усилено да убеди някой в нещо, което очевидно не е истина.

— Ох — каза Хенри. Какво се предполагаше, че трябва да направи? Да го обвини, че лъже? Тя се загледа в тавана за тридесет секунди и след това реши — защо не?

— Лъжеш — каза тя.

Дънфорд въздъхна.

— Да.

Тя седна.

— Може би можем… Така де… Трябва да можем да направим нещо.

— Имаш ли някакви предложения? — Тонът му беше доста сух.

— Ами — запъна се тя, — не са ми необходими всичките одеяла.

— Топлината не е проблем.

— Но вероятно можеш да си направиш дюшек от тях и да легнеш на земята.

— Не се притеснявай, за това Хенри. Ще съм добре.

Още едно очевидно фалшиво заявление.

— Просто не мога да си лежа тук и да гледам колко ти е неудобно — загрижено каза тя.

— Тогава затвори очи и заспивай. Няма да видиш нищо.

Хенри легна назад и успя да се задържи в тази позиция цяла минута.

— Не мога да го направя — каза тя и се изправи отново. — Просто не мога да го направя.

— Какво не можеш да направиш, Хенри? — Той въздъхна — много дълга и измъчена въздишка.

— Не мога да си лежа тук, докато ти се чувстваш толкова неудобно.

— Единственото място, в което ще се почувствам по-удобно, е леглото.

Последва доста дълга пауза. И най-накрая:

— Аз мога да го направя, ако ти можеш.

Дънфорд реши, че те имат извънредно различно интерпретиране на думите „да го направя“.

— Ще се дръпна много далеч в другия край. — Тя започна да се отдръпва. — Много далече.

Въпреки всички добри инстинкти той действително обмисляше идеята. Повдигна глава и я погледна. Тя бе толкова близо до края на леглото, че единият й крак висеше отстрани.

— Ти можеш да спиш от другата страна — каза тя. — Просто стой на ръба.

— Хенри…

— Ако-ще-го-правиш-направи-го сега — тя каза изречението така, че то прозвуча като една дълга дума. — Защото сигурно след миг ще се вразумя и ще оттегля предложението си.

Дънфорд погледна към празното място на леглото, след това към тялото си, което продължаваше да е напълно възбудено. След това погледна към Хенри. Не, не го прави! Погледът му бързо се върна на празното място в леглото. То изглеждаше много, много удобно — толкова удобно, че може би щеше да е възможно да се отпусне достатъчно, за да се успокои тялото му.

Погледна отново към Хенри. Не бе мислил да прави това, не бе искал, но очите му се склониха, за да последват напътствията на друга част от тялото му, а не ума му. Тя бе седнала и се взираше в него. Гъстата й права кестенява коса бе издърпана назад и сплетена на плитка, което бе изненадващо екзотично. Очите й — би трябвало да бъде прекалено тъмно, за да ги види, но той можеше да се закълне, че ги виждаше да светят със сребърния блясък на луната.

— Не — дрезгаво каза той, — столът ще ми свърши работа, благодаря ти.

— Ако знам, че не ти е удобно, няма да мога да заспя. — Тя звучеше точно като девойка в беда.

Дънфорд потръпна. Никога не бе могъл да устоява на това да се прояви като герой. Бавно се изправи на крака и тръгна към празното място в леглото.

Колко лошо можеше да бъде?