Джуд Деверо
Полъх на лятна нощ (14)

13.

В апартамента на Сара всичко нашепваше „семейство“. Докато апартаментът на Тес приличаше на онези, които Майк наемаше, за предпочитане мебелирани със стандартно обзавеждане, Сара не притежаваше дори една чиния, която не е наследила от приятели и роднини. А нещата, които сама беше купувала, бяха подбирани внимателно, защото изглеждаха старинни и употребявани по онзи романтичен начин, който жените харесват.

Щом Сара отвори вратата, естествено незаключена, тя изтича в спалнята си. Майк стоеше на прага и се взираше.

Въпреки че гостната беше със същото разположение и размери като тази на Тес, едва ли можеха да бъдат по-различни. Тази на Сара сякаш беше от предаване за мебелите през вековете по историческия канал.

Диванът беше дамаска в прасковен цвят, с облегалки за ръцете като големи рула. Майк не си падаше много по историята, но веднага си представи на този диван дами с дълги рокли, които пият чай. Канапето до него беше също толкова елегантно, с калъф на цветни мотиви. От другата страна имаше кожено кресло, което по стил му заприлича на едно от филм за Втората световна война.

Навсякъде имаше малки масички и украшения, които напомняха за годините от времето на Томас Джеферсън до 1980. Нямаше нито един нов предмет. Имаше и много снимки в рамки. Бяха в диапазон от средата на XIX век до снимка от сватбата на Тес. Майк се усмихна, като видя, че е облечена в тъмносин костюм, който след това сигурно щеше да носи в кантората. Двамата с Тес бяха научени да бъдат разумни много преди да стане модно. Спомни си какви усилия положи, за да дойде тогава, но беше завързан… в буквалния смисъл на думата.

— Кой ти даде всичко това? — извика, за да го чуе Сара.

— Кой ли не? — отговори тя. — В града казват: „Ако не искаш нещо, дай го на бедната Сара“.

Майк се изсмя. Нищо не беше по-далеч от истината, защото всеки предмет беше внимателно подбран. Плъзна ръка по една разтегателна масичка. Не разбираше от антикварство, но беше прекарал доста време в богати домове и знаеше, че масичката на Сара никак не е евтина. Познаваше престъпната психика, затова ако един престъпник търсеше някакво съкровище, щеше да прерови тази стая. Но Стефан беше живял със Сара в апартамента и сигурно знаеше какво има тук… или пък беше разбрал, че някъде другаде има нещо по-ценно.

Сара влезе в гостната. Беше се изкъпала и преоблякла с бледосиня рокля от памучна тъкан, и той си помисли, че никога не е изглеждала по-миловидна.

Тя пристъпи до Майк и се обърна с гръб към него.

— Моля те, би ли ме закопчал?

На гърба имаше може би трийсет копченца и той започна от най-горното. Под роклята очевидно носеше старомоден комбинезон и той се зачуди дали и дрехите си не е наследила.

— Тази рокля не се съблича набързо — пошегува се той, като я закопчаваше много бавно.

— Не е ли това целта?

Майк се подсмихна.

— Предполагам. Готово, закопчах ги. Разкажи ми за твоя дом. Купувала ли си през живота си поне една мебел?

— Не, само дреболии. Фактически татко е наел в Уилямсбърг склад, който е пълен със стари мебели и снимки, които роднините ми дават. Те харесват „Икеа“; аз харесвам стила от времето на крал Едуард VII.

— Прозвуча ми като ракла с чеиз.

— Някога и аз така си мислех.

— Показвала ли си на Андерс какво има в склада?

— Не зная как се сети, но с Грег три дни го преравяхме. Искаше да види с какво разполагаме за нашия нов дом. Възнамерявах да взема всичко с мен, с Брайън, но…

— Кой е той? — попита Майк.

Загледа се в снимка на две хубави млади жени с техните също толкова прелестни деца. Предположи, че са по-големите сестри на Сара.

— Първото ми сериозно гадже.

Не каза колко сигурна беше, че ще се оженят шест месеца след като се запознаха, поради което отказа страхотна работа в Бостънския музей като реставратор. Животът й с Брайън щеше да я отведе в съвсем различна посока, което тя искаше с цялото си сърце.

— Заряза ме. Глупава работа. „Извинявай, Сара.“

Знаеше, че говори на шега, но почувства болката в гласа й.

— По-глупав мъж не съм срещал — отбеляза той и се зарадва, като видя, че момичето се усмихна. — А какво е мнението на годеника за твоя вкус?

Сара се разсмя.

— Според него мебелите стават само за огъня. Той харесва хром и стъкло.

Майк се извърна, за да не забележи тя колко е озадачен. Ако Вендло е бил толкова искрен за това какво харесва и какво не харесва и Сара е толкова различна, защо, по дяволите, ще се омъжва за него? Седна на големия кожен фотьойл.

— Допада ми вкусът ти. Не харесвам хром и ненавиждам масички със стъклени повърхности. При бой се чупят и могат да наранят човек. Веднъж видях прерязана артерия, която… — Замълча и сви рамене.

Сара стоеше права и го гледаше.

— Да не са ми поникнали рога?

— Изглеждаш като у дома си в този фотьойл. Приличаш ми на пилот на бомбардировач от Първата световна война. Липсва ти само коженото яке.

— Онези момчета, които умират, преди да навършат двайсет и три ли имаш предвид? Които влизат в бой и политат надолу в пламъци.

— Да, точно тях имам предвид. — Седна на ръба на дивана, без да сваля очи от него. — Грег…

— Какво за него?

Майк се постара да не прозвучи силно заинтересуван.

— Нищо особено. Тази стая ти подхожда. Повечето мъже се чувстват неловко тук, но ти като че ли току-що си чел книга и си я оставил, като че ли живееш тук.

— Сара — започна внимателно, но тя стана, преди да продължи.

— Ще донеса бижутата.

Забърза по късия коридор към спалнята си.

Майк обиколи апартамента. Кухнята се нуждаеше от ремонт и на мястото на мивката зееше дупка. Не можа да не се усмихне на начина, по който Люк беше направил непригоден целия апартамент.

— Има ли тук нещо, което Андерс харесва? — извика той. — Даже стол или снимка.

Тя се върна в гостната.

— Няма.

Подаде на Майк малка дървена кутийка.

Като я отвори, видя шест бижута. Бяха старомодни и не се съмняваше, че камъните са истински, но дори при това положение, нито един не беше толкова голям, че да струва много. С положителност недостатъчно, за да изкуши един Вендло. Затвори кутийката.

— Не са особено…

— Зная. Доведената й дъщеря наследи най-ценните. Майката на Рамзи има от леля Лизи някакво бижу, което никога не носи. Аз получих красивите украшения.

— Сара, и железни да си сложиш, ще заблестят като истински.

— Аз…

Майк видя как по страните й плъзва руменина.

— Картината с подпис КЕЙ.

— Моля?

Тя отиде до отсрещната стена.

— Веднъж Грег каза, че единственото мое нещо, което в действителност харесва, е тази картина. Искаше да му я дам.

Откачи картината в рамка с размери около 30/50 и му я подаде.

Сърцето му се разтуптя за миг, но като погледна пейзажа отблизо, се разочарова. Като че ли беше детска рисунка на езеро с патета, само че небето беше зелено, езерцето — розово, а горките патета — лилави.

Акварелът изглеждаше стар, но не му се струваше ценен. Да не би пък Вендло да го иска за бъдещите си внуци? По семейна традиция сигурно скоро щяха да омъжат петнайсетинагодишната му дъщеря за някой стар мъж.

Майк погледна в долния край на акварела трите главни букви: КЕЙ.

— Някой от твоите прародители ли е?

— Не зная. Леля Лизи също не знаеше. Казваше, че картината открай време е в семейство Макдауъл, но само двете с нея я харесвахме. Предполагахме, че е викторианска.

— Едва ли е от онази детска илюстраторка Беатрикс Потър.

— Де да беше. Някой я е изхвърлил, както всичко тук. Както и мен — добави тя и се извърна.

Майк сви вежди и закачи картината на стената. Когато се обърна към Сара, раменете й бяха приведени, което никак не му хареса. Изглежда е била изоставена от първото си гадже и съвсем скоро щеше да разбере, че вторият мъж в живота й я иска заради онова, което може да вземе.

Майк не осъзнаваше какво прави, просто взе ръцете й и я притегли към себе си. Докосна устните й със своите и я целуна с целия копнеж, който чувстваше от първия миг, когато я видя.

Донякъде очакваше, че тя ще възнегодува, но вместо това го прегърна през врата и отметна глава назад. Устните й бяха нежни и тялото й прилягаше към неговото по-съвършено от всяко друго женско тяло.

На Майк му струваше много целувката да не стане прекалено страстна и да не доведе до нещо повече.

Престана да я целува. Само я притискаше към себе си и докосваше с устни шията й.

— Сара — прошепна. — Искам…

Тя го отблъсна.

— Знам. Аз съм твое служебно задължение. И искаш… — Без да довърши, забърза към входната врата. — Ще се срещнем при Джос след час. Трябва ми време да помисля.

След това излезе и Майк се отпусна тежко на фотьойла. Неговата задача беше да направи всичко възможно да спаси Сара от Вендло.

— Проклятие! — промърмори. — Бях подмамен в този град със стръв една стара ферма, удобни фотьойли и с най-хубавата, най-сладката изкусителка под слънцето. — Прокара ръка през лицето си. — Ако има прелъстен, това съм аз.