Джуд Деверо
Полъх на лятна нощ (13)

12.

— Трябва да бъдеш по-внимателен, когато се промъкваш из „Фермата на Мерлин“ — говореше Сара на Майк, докато той шофираше по пътя с много завои. — Зная, че не си оставил следи от посещението си, но ако господин Ланг разбере… Ами той е известен с репресивните си мерки.

— Например какви?

Сара го наблюдаваше как шофира. Не отделяше очи от пътя и държеше волана с две ръце, сякаш се беше подготвил да се случи нещо лошо.

— Никой нищо не може да докаже, но ние в Едилин знаем, че ако се пречкаш на господин Ланг, ще си получиш наказанието. От деца ни говорят това, а пък на мен са ми казвали, че и баща му бил като него.

Майк поглеждаше постоянно и в трите огледала.

— Страхуваш се някой да не ни преследва ли?

— При този случай никога не знам какво трябва да правя.

— Предполагам, че това включва и да сваляш някоя изгладняла за секс като Ерика.

Майк я погледна.

Очевидно Ерика нямаше да е темата на по-нататъшни дискусии.

— Нека да видим. Откъде да започна? През целия си живот съм слушала тези истории. Когато бях около дванайсетгодишна, един човек се премести от Уилямсбърг да живее тук със семейството си и много се гордееше със своя конфитюр от сливи. Спомням си, че майка ми му каза, че господин Ланг ще му бъде съперник на местния панаир и че обикновено той печели.

— Ланг трябва да спечели, иначе да му мислят.

— О, не. Случвало се е да загуби, но неговите плодове са толкова хубави, че рядко не излиза победител. Но когато загуби тогава, отиде при майка ми, която беше в журито, и й каза, че човекът мами. Спомням си, че тя се ядоса, и каза на господин Ланг, че е от онези, които се сърдят, щом загубят, така че за съжаление не проучи обвинението.

— А той какво направи?

— Трябва да разбереш, че господин Ланг е много проницателен по отношение на хората. — Сара замлъкна. — Той е като Надзъртащия Том от легендата за лейди Годайва. Никой не е в състояние да го докаже, но всички знаем, че е истина. Ако го срещнеш случайно, той ще ти разкаже тайни за теб, каквито не ти се ще хората да знаят.

— Какво направи на мъжа с конфитюр?

— Аз самата не съм присъствала, но ми разказаха, че на следващия светски прием в гимназията в Уилямсбърг, били показани най-изненадващо диапозитиви на мъжа, докато целува съпругата на директора. Освен това били облечени крайно оскъдно.

Майк не можа да не се подсмихне.

— Нека да отгатна. Майка ти е изследвала конфитюра.

— О, да. Съдържаше бял ром, което е против правилата. Господин Ланг заяви също така, че мъжът е откраднал плода от неговата градина, но това нямаше как да се докаже.

— Интересно ми е дали господин Ланг се спотайва да гледа хубавички момичета, или изобщо шпионира.

Майк си помисли, че щом старецът си навира носа навсякъде, може и да е видял нещо полезно.

— Никога не съм чувала да се говори, че е воайор. Той просто слуша и гледа. Мама казва, че няма свой живот, затова наблюдава другите хора.

— Никой ли от града не го е набил?

— Семейство Ланг са едни от нас, а пък ние внимаваме да държим завесите си спуснати.

— Отключени врати и закрити прозорци! — Майк поклати глава. — Какво друго е направил?

— Веднъж някакъв човек решил да вземе под наем „Фермата на Мерлин“. Бащата на Рамзи му казал, че ако накара господин Ланг да се махне оттам, негова е. Горкият човечец не е знаел, че чичо Бенджамин се е пошегувал. Майка ми отказа да опише подробностите, които господин Ланг разкрил за човека, но той се отказал от мястото си в университета „Уилям и Мери“ и се преместил в Мейн. — Сара млъкна. — Но за да бъда честна, в биографията на господин Ланг има и добри дела. Когато бях тринайсет-четиринайсетгодишна, едно момиченце избяга от къщи. Господин Ланг не само знаеше къде е, но и защо е избягало. Когато го намериха и то дойде на себе си, арестуваха един съсед.

— Много интересно — отбеляза Майк. — Него никой ли не се е опитвал да го шпионира?

— Как не! Люк и Рамзи посветиха голяма част от детството си да дебнат какви ги върши господин Ланг. Криеха се в храстите около „Фермата на Мерлин“ да го наблюдават, но с изключение на един път, той винаги ги хващаше.

— Ланг наранил ли е някого? — попита остро Майк, като се сети за капаните.

— Не е толкова глупав. Крещи на всеки, който се приближи, пък и кучетата му бяха страхотни пазачи. Децата казваха, че господин Ланг е като прилеп — вижда и чува в тъмното.

— Сетивата му сигурно са по-изострени, след като живее сам.

— Само от баба си ли знаеш за Брустър Ланг? — Майк кимна и тя добави: — След като е държала на фермата, а пък той е живял там, да не би да са били влюбени?

Майк изсумтя.

— Баба разправяше как се е смеела на начина, по който я зяпал, когато си мислел, че тя не го гледа. Но на мен и Тес заяви, че ако имотът стане неин, той ще й бъде момче за всичко.

— Момче ли? Сигурен ли си, че го е наричала така? Не са ли били на едни години?

Майк паркира под дървото, наречено „Дървото на девицата“, но този път я скри така, че да не се вижда от пътя.

— Баба повтаряше едни и същи истории, така че знам някои неща със сигурност. С Тес израснахме, слушайки колко неблагодарни са хората от този град и какви сплетници са. Ланг е бил на петнайсет години, когато баба ми напуска Едилин, а тя е била на двайсет и две. Все ни говореше, че един ден ще се върне във „Фермата на Мерлин“ и Ланг ще я чака, а тя ще го направи иконом. За нея той си остана момче, което не е от нейната класа. В представите й не порасна повече от петнайсет години. Ще можеш ли да прекосиш ливадата така?

Говореше за бледожълтата рокля на Сара и италианските й сандали с каишки.

— Щеше да останеш разочарован, ако се бях облякла с джинси и тениска.

— Щяха да бъдат по-подходящи за обиколката на стара ферма.

Тя го погледна.

— Съгласен съм — каза най-накрая. — Щях да се разридая от разочарование.

Не се усмихваше, но трапчинката му се появи.

— Върви след мен и прави, каквото ти кажа.

— Винаги го правя — промърмори и когато Майк изпъшка, се разсмя.

Той тръгна по същата пътека, както първия път и внимаваше да не оставят следи. По едно време подхвана Сара и й помогна да прескочи кална локва. Но след това не свали ръката си.

— Мога да вървя и сама — каза тя.

— Нима?

— Разбира се. Мога… — Усети се, че той се шегува. — Кажи ми на кое място съм в твоя списък с жени, с които флиртуваш, за да получиш облаги — преди или след Ерика?

— Трябва да помисля. Хващам се на бас, че Ерика знае някои номера, за които ти си невежа.

— Не се съмнявам — отговори Сара. — Но пък аз съм, ох, толкова схватлива.

— Не започвай нещо, което нямаш намерение да завършиш — подметна той.

Сара не успя да потисне усмивката си. Майк умееше да я накара да се чувства най-желаната жена. Знаеше, че това е част от работата му, но все пак беше приятно. Тя и Грег отдавна изживяха периода, когато той й говореше, че е красива и секси. На практика като че ли бяха престанали да си говорят за каквото и да е, освен за бизнес.

Загледа се в гърба на Майк, докато вървеше през неокосената ливада. Прескачаше пъргаво от едно място на друго и веднага се обръщаше да й подаде ръка. Осъзна, че винаги можеше да разчита на него, ако се нуждае от помощ.

— Защо ме гледаш така? — попита Майк.

— Мисля си, нищо особено.

— За това какво иска Мици ли?

— О, да. Именно. Точно за това си мислех.

— Сега кой лъже?

— Научих се от теб.

Захилен, Майк излезе на окосено място, спря и се заоглежда.

— Щом майка ми ти е обещала да намери работа на господин Ланг днес, няма страшно. — Сара стоеше до него. — След подписването на договора дадоха ли ти ключ за къщата?

— Да, но нямам намерение да го използвам.

— Тогава как…

Той я огледа.

— Бих искал да ти помогна да влезеш през прозореца.

— А пък аз ще…

Млъкна и не каза, че чака с нетърпение да й помогне, и си напомни, че е сгодена и ще се омъжва. Точно вчера прекара три часа с организаторката на сватбата и промени доста неща. Бяха премахнати карамфилите и заместени с рози. Знаеше, че Грег ще се вбеси, но сега не й беше до това.

— Ще влезем през някой прозорец, защото при вратата Ланг може да е заложил капан. Щом влезем вътре, няма да пипаш нищо, разбра ли? Някоя хубавичка кутийка може да се окаже капан за мечки.

— Съмнявам се… — Погледът му я накара да млъкне. — Нищо няма да пипам.

— С изключение на мен — каза Майк съвсем сериозно.

— Да, схванах. Ще пипам само Майк. — Не се усмихваше. — Кое по-специално място ще ми бъде разрешено да пипна?

— Коленете би било чудесно. Започваш от тях и продължаваш нагоре. Но много бавно.

Тя се разсмя:

— Хайде. Води, аз съм след теб.

— Цял живот чакам някоя жена да ми го каже.

Обърна се и тръгна през окосеното място толкова бързо, че Сара едва го догонваше. Щом стигнаха до къщата, той сръчно отключи прозореца и го вдигна нагоре. После се прехвърли вътре. „Атлет е — помисли си Сара. — Хем Тарзан, хем атлет.“

Когато Майк се наведе и й подаде ръце, тя не се поколеба, и отново й дойде наум как за краткото време, откакто бяха заедно, започна да му вярва.

Докато я изтегляше, той докосна повече части от тялото й, отколкото беше необходимо. Когато ръката му се плъзна по крака й, си помисли да се престори и да го погледне гневно, да му напомни, че е сгодена и ще се омъжва. Но не можа. Харесваше й усещането и особено много й харесваше да я докосва мъж с толкова горещо желание в погледа.

„Любовта и бракът не означават само фантастичен секс“ — напомни си тя, докато Майк й помагаше да влезе. Започна да оглежда старата фермерска къща. В брака имаше и други неща, които бяха също толкова важни, като например приятелството и… Не й се мислеше повече по този въпрос, защото с Грег не бяха приятели, както тя разбираше приятелството, и положително не като нея и Майк. Грег и тя бяха…

Майк се взираше в нея, очаквайки да излезе от унеса си.

Сара никога не беше влизала в къщата, но знаеше за нея доста, защото се беше ровила в разни книги.

— Искаш ли да те разведа?

Сара чувстваше необходимост да говори, за да не мисли за Майк. Напоследък като че ли постоянно го сравняваше с Грег. Всеки, който се запознаеше с Майк, го харесваше. Той не се стараеше, просто се държеше естествено. Грег с всички сили се мъчеше да се хареса на всеки клиент, но към семейството й и към приятелите й не криеше презрението си. „Селски идиоти“ така наричаше хората от Едилин. Особено много се подиграваше на Люк. „Този сигурно е натрупал цяло състояние от романите, които пише. Тогава защо не наеме градинар да коси ливадата вместо него?“ Сара се бе опитала да обясни, че да преуспееш, не означава да се превърнеш в цар Мидас. Фактът, че Сара спомена име, което Грег никога не беше чувал, го вбеси.

— Сара?

Майк я гледаше любопитно.

— О, извинявай. Бях се замислила. Какво каза?

— Не си споменавала, че си влизала в къщата и си я разглеждала.

— Аз не крия информация — сопна се тя, но след това се извини. Подразни се от спомените за Грег, а не от Майк. — Зная какво е разпределението на къщата от АОИН.

— Защо не ми каза, докато обикаляхме наоколо? — попита той внимателно, сякаш знаеше, че нещо я измъчва.

Сара се извърна, за да не забележи Майк нещо повече, отколкото би допуснала. Защо разбираше повече Майк, когото познаваше само от няколко дена, отколкото Грег, с когото беше повече от година? С Грег свършиха много работа. Отвориха заедно магазин. Наистина, може би Грег взимаше решенията, а през ръцете на Сара минаваше огромното количество дрехи за шиене, но бяха заедно. Нали така?

— Какво означава това аоини? — попита Майк.

— Съкращение е и няма множествено число. Обзор на американското историческо наследство.

Гледаше я сериозно, като че ли премисляше онова, за което тя говореше. И пак го сравни с Грег. Той никога нямаше да я попита нещо, което може да научи от нея. Понякога й се струваше, че според годеника й трябва само да си мълчи и да прави, каквото той нареди. И още по-лошо, напоследък, когато престанаха да правят любов, Грег започна да й натяква, че ако наистина го обича, ще знае какво иска той. Тя някак си долавяше интуитивно потребностите му. Една вечер й каза, че ако го обича толкова, колкото би трябвало, щеше да знае, че не иска пилешко за вечеря, понеже е обядвал същото. Сара му отвърна: „Ако ми се беше обадил, щях да…“. Грег я прекъсна: „Имаш ли представа колко бях зает през целия ден? Нима очакваш да ти съобщавам какво съм обядвал? Следващия път сигурно ще пожелаеш да ти кажа и с кого съм обядвал. За това ли става въпрос? За ревност ли?“.

От споровете с Грег понякога й се завиваше свят, докато в края на краищата губеше представа за какво говорят.

— Добре ли си?

— Да, добре съм.

— Може би трябваше да останеш в колата.

— И да не видя къщата на мечтите си! — възрази Сара и после се впусна да говори за къщата.

Майк не разбра какво й стана, щом влязоха в старата къща, но нещо в израза й го радваше.

Слушаше с половин ухо историята за основаването на Американското общество за историческо наследство от президента Франклин Рузвелт с цел създаване на работни места по време на голямата икономическа криза. Чу, че имало стари фотографии и дори строителни планове на някакъв сайт в интернет и той реши да ги прегледа възможно най-скоро. Но в момента целта му беше да претърси къщата, която баба му… и Сара превъзнасяха. Щеше да се помъчи да открие причината защо фамилията Вендло може би се интересува от това имение.

Докато Майк оглеждаше и прекарваше ръка по стените, Сара не преставаше да говори. От устата й не слизаха изразите „Детайли с форма на корона“ и „автентично“. Говореше за вратите и каза нещо в смисъл, че имало кръст върху тях.

— Да отблъсква злото — допълни тя.

На партерния етаж минаха през четири големи стаи и широк коридор. Къщата не беше грамадна или величествена като имението Едилин, но Майк си даде сметка, че с пребоядисване и ремонт ще стане обитаема. Представи си как детето на Тес кара детско колело в голямата трапезария. Но пък Сара сигурно нямаше да разреши от страх старинната дървена ламперия да не се повреди.

Хвърли й поглед, притеснен да не би да е прочела мислите му, както му се струваше, че се случва понякога. Но тя продължаваше да говори за пропорциите и за височината на стаите. Не беше от мъжете, които стават за женене и за деца, така си бе мислил винаги, но като си представяше, че живее в тази старинна къща, Сара присъстваше във всяка картина.

Гледаше я, докато тя сочеше таваните и говореше, и се удиви колко много време навярно е отделила на изучаването на тази къща.

Продължи да оглежда и да търси нещо необичайно. Нима не е възможно Вендло да е искал да купи къщата заради Сара? Друга причина, освен да й достави удоволствие и да я убеди да се омъжи за него, не виждаше. И все пак не му се вярваше.

Тъй като се интересуваше повече от настоящето, забеляза, че Ланг поддържа добре къщата. Беше чисто и подредено… с оскъдна мебелировка. На мястото на едното краче на дивана в голямата гостна имаше дървено блокче, а диванът беше покрит с протрито платно. Столовете преди всичко бяха с многократно кърпена тапицерия.

Нищо не напомняше за личен живот. Нямаше книги, нито снимки, само един каталог за семена и растения беше оставен на малката масичка.

Докато Майк вървеше след Сара, разбра, че Брустър Ланг невинаги е живял в къщата. Стигнаха до стая, която някога вероятно е била библиотека, което си личеше от празните вградени рафтове. По стените имаше по-светли квадрати, където са висели картини.

Обърна се към Сара:

— Знам, че Ланг и неговото семейство са били пазачи на къщата през 1941, сега той я пази, но кой е живял в този дом междувременно?

Сара го погледна изненадано.

— Наблюдателен си. Един историк от Уилямсбърг със семейството е живял тук десет или дванайсет години.

— Защо никой от семейство Макдауъл не обитава имота?

Сара сви рамене.

— Не го харесват. Рамзи не може да го понася, също и неговата сестра.

— Защо не го продадат тогава?

— До скоро нямаха право, защото имаше забрана в завещанието, която важи до двайсет и първи век. Преди двеста години някой си Макдауъл оставил завещание с клауза фермата да не се продава до…

— До двехилядната година — довърши вместо нея Майк. — А историкът кога се появява?

— Не знам подробности, но мисля, че майката на господин Ланг избягала с някакъв мъж, когато той бил още момче. След като заминала, бащата на господин Ланг престанал да се грижи за имота, затова вуйчо Алекс преместил в друга къща двамата мъже. Тогава господин Ланг е бил на седемнайсет-осемнайсет. По това време вуйчо Алекс дал фермата под наем на историка. Той бил младоженец и тук отгледали децата си. Но всичко това е било много отдавна. Когато съм се родила, бащата на господин Ланг бил вече покойник и синът живеел сам в тази къща.

— Има ли този Ланг друга къща, където да се премести?

— Обмисляш да живееш тук ли?

— Може би. Ами с Тес, с нейното дете и…

— Не забравяй Рамзи.

— О, да бе. И с него.

— Сестра си само за себе си ли я искаш?

— Мисля си — каза той тихо, — че искам някоя друга само за себе си.

За миг очите им се срещнаха. Сара първа отмести поглед.

— Да се качваме ли вече на втория етаж?

— Ще те следвам, където и да отидеш — отговори той.

— Тогава отивам в обора.

— Само през… — Майк се подсмихна. — Хвана ме натясно. Води.

Обиколиха четирите спални и просторната баня. Беше облицована идеално според модата от 1930 година с бели и черни плочки.

— Бих я оставила точно каквато си е.

— Знам, защото е „автентична“.

Гласът на Сара прозвуча превзето:

— Когато използвам термина по отношение на тази къща, имам предвид времето, когато е била построена — 1674 година. За твое сведение банята е съвсем съвременна.

Майк погледна старовремския умивалник и необичайно високата тоалетна чиния.

— Нима е нова тази баня?

— Да.

Тя продължи да говори за детайли и ламперии и когато спомена отново „автентични“, той й се присмя.

— Не оценяваш колко е забележителна тази къща! — каза тя, но се усмихваше.

— Щом ти ще се грижиш за нея, какво има да му мисля. Можеш да правиш всичко, което… — Като осъзна какво говори, млъкна. — Кухня има ли?

На практика тя изтича по стълбите, докато той никак не бързаше.

Мисълта, че къщата е негова, още го смайваше. Както стоеше на стълбищната площадка, загледан надолу, си представи мрежестата врата да се хлопва и деца да тичат навън-навътре… и Сара, която ги вика.

— Хайде, какво си заседнал като тежка гемия — подкани го тя и погледна към него. — Кухнята е ужасна. Почакай само да видиш пода.

Майк слезе и се запъти към кухнята, която по думите на Сара била пристроена някъде около 1930 година.

— Вероятно заедно с банята — допълни тя.

Но банята имаше чар, докато кухнята нямаше. Линолеумът на пода бе протрит и оръфан. Всичко в нея беше боядисано в тъмнозелено сигурно през седемдесета година и вратичките на долапите едва се крепяха на пантите.

— Това помещение трябва да се ремонтира изцяло — отбеляза Сара.

— Да, знам, с бели мраморни плотове. Моля те, нека чуя отново как изричаш тези думи.

— Помоли Ариел в събота. Тя ще живее тук с теб. Освен ако Ерика не я превари.

Дали от споменаването на действителността или от чегъртането на катерица в комина, и двамата осъзнаха настоящия момент. Спогледаха се за миг.

Мълчанието наруши Майк:

— Старият градински павилион още ли стои? Не го видях онзи ден, когато бях зает да избягвам оръжията на Ланг.

Лицето на Сара светна.

— Виждал ли си го? Спомням си, че го разгледах, когато бях малка. Наистина е прелестен; остъклен е и стъклата са ромбовидни.

— Баба разправяше, че обичала да ходи там, когато й идвало до гуша от този град.

— Колко тъжно!

— Доколкото я познавам, ако се е замесила в нещо, сама си е била виновна. Ще откриеш ли павилиона сега?

Сара извади от джоба си лист, на който като че ли беше начертана карта.

— Другото предимство на роклите е, че имат джобове. Джинсите нямат.

— Джинсите имат един куп джобове и джобчета.

— Прилепнали плътно към онези части от тялото, които жените искат да изложат на показ.

Майк прихна да се смее:

— Абсолютно вярно. Е, къде е градинският павилион?

Той посегна да вземе картата, но тя я дръпна.

— Не я давам. Харесва ми да ме следваш.

— А на мен гледката ми харесва.

След десет минути се озоваха при старинния градински павилион и той беше по-прелестен, отколкото Сара си го спомняше. При първото си посещение Майк не го беше забелязал, защото около него храстите не бяха подкастряни и височината им надвишаваше два метра. Откъм алеята изглеждаха непроходими, но младата жена знаеше точно откъде може да се мине.

Не беше необходимо да се промъкват през храсталаците, защото господин Ланг го беше разчистил около постройката дотам, че приличаше на място за отдих. Красив червенолист бук надвисваше клони, а земята под него беше покрита с мъх.

Павилионът беше осмоъгълен и вътре имаше място само за двама души, а пък решетъчната конструкция наскоро беше боядисвана със синьо-зелена боя. Постройката беше така усамотена и романтична, както бабата на Майк я беше описвала.

Докато той разглеждаше, Сара седеше под дебелата сянка и го наблюдаваше. Качи се на покрива, приличен на камбанка, след това провери всеки сантиметър от основата. Досети се, че интересът му към прелестния павилион не е продиктуван само от случая, но също така се досещаше, че той няма да й каже причината. Трябваше да измисли как да го изнуди, за да проговори. Тази игра започваше да й харесва.

Когато Майк завърши огледа, беше сигурна, че ще предложи да тръгват — „заради нейната безопасност“, но той я изненада, като се просна до нея на мекия уханен мъх под дървото, и сложи ръце под главата си. Лакътят му беше до бедрото й и почти го докосваше.

Сара се облегна на дървото. Не искаше да напуска това място. Никога.

— Къщата се нуждае от основен ремонт — изрече той в тишината.

— Ммм, да.

— Стори ми се, че се чувстваш щастлива от този факт.

— Помагах на Люк да ремонтира къщата в имението и си прекарах чудесно.

— И ще ти бъде приятно да работиш и тук. Знаеш ли какво, ти ще правиш проектите, а аз ще дърводелствам.

Искаше й се да се разсмее, но всъщност не й беше смешно. Още не беше свикнала с мисълта, че „Фермата на Мерлин“ никога няма да бъде нейна.

— Съпругата ти ще пожелае да го прави.

— Не бързам да се женя. При моята работа може да не доживея до утре.

— От онова, което чух, може би ще ти правя компания — додаде весело Сара.

— Докато дишам — не — каза нежно Майк.

Настъпи неловко мълчание, затова тя заговори отново за къщата:

— Поне повечето ламперии на първата „Мерлин“ са непокътнати.

— И кой ги е сложил?

— Предполагам Александър Макдауъл. — Тя се усмихваше. — Извинявай, това е семейна шега. Всички първи синове Макдауъл се казват Александър. Родословието води до Шотландия и Ангъс Мактърн Харкорт. Той е основал нашето градче и го е нарекъл на жена си.

— Още едно име, което съм чувал често.

Тя го погледна озадачено.

— Баба казваше, че в Едилин само на потомците на Ангъс Харкорт им се отваря парашутът.

— Може би е истина — каза Сара, — но пък това е нашият град.

Майк изпъшка:

— Говориш като истинска аристократка.

— Потомка на шотландец, който по всяка вероятност е крадец и похитител, не може да се нарече аристократка. Ариел твърди, че мъжът се е качил тайно на кораба, който при това не е бил „Мейфлауър“.

Майк се претърколи на една страна да я погледне.

— На мен ми изглеждаш като истинска лейди. — Помисли си, че е много красива, както беше седнала на земята под грамадното старо дърво. Представи си я с шапка с широка периферия и ръкоделие. — Това място ти подхожда.

Обърна се пак по гръб. Трябваше да престане да я гледа, иначе щеше да се пресегне и да я погали. Припомни си разследването и Стефан Вендло. Вендло никога не би живял в стара къща, особено малка като тази. От онова, което видя в магазина, той беше от хората, които обзавеждат банята за гости със златни кранове.

Умълчаха се за малко, после Сара не се сдържа и попита:

— Влюбвал ли си се?

— Не. — След кратка пауза Майк прибави: — Но веднъж почти се влюбих.

— Какво се случи.

— Когато тя откри, че не съм онзи, за когото съм се представял, и след като арестуваха съпруга й заради моите разкрития, тя ме намрази на секундата.

— Виж ти.

— По-късно научих, че платила гаранцията на неговата любовница и двете заминали нанякъде. Но на мен никога не ми прости.

Сара се разсмя:

— Какъв странен живот имаш.

— Зависи от гледната точка. А ти какво ще направиш, ако този имот е твой?

Тя не се двоуми:

— Първо ще засадя фиданки в овощната градина.

— Няма ли да се заемеш първо с къщата? А белия мрамор в кухнята?

— На дърветата им е необходимо време, за да пораснат. Мраморът ме чака в някой магазин.

— Ами Андерс? Той ще се съгласи ли?

— Андерс ли? Защо престана да го наричаш Грег?

— Сара — започна внимателно той, — не познавам мъжа, за когото си сгодена, но от онова, което чух, той не е подходящ за теб. Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за него? Не е ли по-добре…

— Не говори повече. — Думите му щяха да засилят съмнението, което се беше промъкнало у нея. — Сватбата е подготвена. Вчера се срещнах с организаторката.

— Как ще вземеш „Фермата на Мерлин“, след като е моя?

— Не знам. — Тя усети разочарование в гласа му. — Откакто те срещнах, като че ли всичко в живота ми се преобърна. Преди това знаех точно какво ще правя, а сега, не знам. Като че ли мисълта ми се замъгли.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувал от месеци, да не кажа от години.

— За теб, може би, но не и за мен — промърмори тя.

Майк се изправи и й подаде ръце. Когато и тя се изправи, той не пусна ръцете й.

— Сара — гласът му беше тих, — понякога ми се струва, че съм те познавал цял живот.

Наведе се да я целуне и когато тя не се отдръпна, Майк се окуражи.

Но тъкмо да я докосне с устни и тя продума:

— Казвал ли си същото на жената, чийто съпруг си арестувал?

Той се отдръпна.

— Моля?

— Питам за онези жени, които си ухажвал и после си изоставял. Казвал ли си им същото като на мен? Сещаш се — че съм най-красивата, най-…

Майк пусна ръцете й. Да, беше говорил какво ли не като на Сара, но… Разликата беше, че този път говореше сериозно… и това откритие го шокира.

— Тръгваме ли?

— Ядоса ли ми се?

Майк се обърна към нея:

— Правил съм каквото е трябвало, за да има правосъдие. И за твое сведение не съм пратил в затвора нито един човек, който не го е заслужавал. И съм пускал много от жените, които трябваше да бъдат подведени под отговорност.

Сара не се обезпокои от гнева му. Когато Грег й се ядосаше чувстваше пристъп на паника… и често се объркваше. Знаеше само, че трябва да го успокои, да го накара да й прости и да възобнови отношенията им от първите месеци на познанството им.

С Майк не се чувстваше объркана. Той се ядосваше само когато имаше причина, и понякога вината наистина беше нейна. Именно ирационалният, безпричинен гняв на Грег я побъркваше.

Напомни си, че независимо от това колко много е започнала да харесва Майк, той е тук за кратко. Озоваха се заедно заради работата му и щом я свърши, той ще си замине и тя повече няма да го види, освен може би като брат на Тес. Но дори и в това се съмняваше. Тес от години живееше в Едилин, а Майк никога не беше идвал.

Колкото до „Фермата на Мерлин“, Майк даде ясно да се разбере, че идеята е на Тес, не негова. След като се пенсионира, той вероятно ще остане в слънчевата Флорида и фермата ще се върне на семейство Макдауъл.

— Защо ме гледаш така? — попита Майк.

— Мислех си колко сме различни. Аз търся постоянство, някой, който да сподели живота си с мен. Искам деца и овощни дръвчета. А ти… Какво искаш? Изобщо знаеш ли?

Досега нито една жена не му беше задавала тези въпроси и той нямаше представа как да отговори. Цял живот бягаше от разни връзки, никога не ги търсеше. Но Сара не беше като другите жени и го накара да се замисли и да си зададе сам въпроса.

— Като ми говориш, че съм съвсем различна от всички други жени, не го ли правиш в името на дълга?

Толкова на място го каза, че той не можа да не се разсмее.

— Размишлявам по въпроса. — Погледна небето. — Ще вали. Трябва да тръгваме.

Сара тъкмо тръгна, но Майк я хвана за ръката и я притегли до себе си. В първия момент тя си помисли, че ще я целуне, но той сложи пръст на устните й.

Докато я държеше, се оглеждаше. Имаше само два пътя — единият през бурените зад павилиона, но щяха да оставят следа, а другият през окосената ливада и към плевнята. Но човекът, който се приближаваше, щеше да ги види.

Майк погледна старото дърво и след това Сара. Тя кимна.

Доловиха хрущенето на ситния чакъл и мърморенето на господин Ланг, което нямаше как да се сбърка. Когато беше малка, сестра й я подиграваше, защото когато господин Ланг минаваше покрай техния щанд в пазарен ден, тя се шмугваше под щанда. Дори днес, като чу, че се приближава, се изплаши.

Майк посочи краката й, после се потупа по рамото. Веднага разбра какво има предвид и кимна. Той се приближи до дървото, клекна и подкани с поглед Сара. Ако тишината и бързината не бяха толкова важни, тя щеше да му възрази, че от тази позиция няма да може да я вдигне. Но време за разговори нямаше. Събу бързо сандалите си, пъхна ги в колана си и стъпи върху раменете на Майк. Той се изправи веднага така бързо, че тя едва не ахна. Достигна един клон и се прехвърли лесно на него. Намести се там.

Майк я гледаше въпросително. Тя кимна и след секунда той подскочи, хвана се за клона и се метна на него.

Сара чуваше стъпките на господин Ланг по-ясно и забелязваше някакво движение. Той беше вече наблизо. Майк докосна ръката й и когато го погледна, той кимна нагоре. Искаше да се изкачат още. Направи й знак да остане там, където е, а той се изправи. Сара ахна гласно от страх.

Майк се обърна и я погледна намръщено, но като разбра, че се страхува за него, се подсмихна. В следващата секунда се хвана за по-горен клон и се прехвърли на него. След това подаде ръце на Сара.

Не се поколеба. Протегна се към него, също както когато прескачаха през прозореца, с тази разлика, че ако този път паднеше, щеше да пострада сериозно.

Майк я хвана за китките и я изтегли нагоре. Стана малко тромаво, защото въпреки че твърдеше, че е лека, тя виждаше, че му струва доста усилие.

Вторият клон беше по-малък и пространството върху него беше по-малко. Майк се облегна на ствола и намести Сара пред себе си.

Ако обстоятелствата бяха различни, тя щеше да се отдръпне. „Може би“ — си помисли. Може би, но трябваше да си признае, че тялото й съвпадаше идеално към неговото. Брадичката на Майк лежеше върху главата й. Съвършенство.

Беше се замислила дълбоко и беше забравила защо с Майк са на дървото, затова когато чу приближаването на господин Ланг, едва не се обади. Но Майк я притисна по-силно в прегръдката си и тя се облегна на него. Усети наболата му страна до врата си и затвори очи. Дъхът му беше лек и приятен.

Той обхвана главата й и тя почувства, че заравя ръце в косата й. Затвори очи и отпусна глава назад върху рамото му, за да може да целуне шията й.

Но не усети целувката. Вместо това тялото на Майк се напрегна и ръцете му замръзнаха.

Сара неохотно отвори очи. Страната на Майк опираше до нейната и той наблюдаваше господин Ланг. Тя помръдна леко, за да вижда стареца по-добре. Той носеше две големи пластмасови кофи, пълни с нещо. Мърмореше си със своя гърлен глас. Не долавяше думите, но звучеше ядосано.

Интересуваше се много повече от факта, че се е притиснала към Майк, отколкото от противните занимания на господин Ланг. „Сигурно ще копае още един капан“ — помисли си тя.

Сара потърка страната си в тази на Майк, но той се отдръпна и тя потисна една въздишка. Естествено, че не беше вярно, но първата й мисъл бе: „Ето още един мъж, който загуби интерес към мен“. Много мъже беше срещала през живота си, но само двама от тях… и Майк се заинтересуваха от нея. Но пък Майк едва ли влизаше в тази категория.

Именно докато размишляваше, чу господин Ланг да произнася „Андерс“. Чу го съвсем ясно и преди да помисли, ахна.

Майк на секундата запуши устата й с ръка. Под тях старецът престана със заниманието си и се заоглежда.

Майк махна ръката си и Сара си пое дъх. Ако старецът ги откриеше на дървото, никога нямаше да разберат защо промърмори името на Грег.

Майк посочи клона под тях и тя се досети, че възнамерява да слезе по-долу, за да чува по-добре. Бързо и много ловко се отмести от Сара, изправи се, хвана се за един по-горен клон и стъпи на по-долния. Прилепи се по корем към него и се заслуша.

На Сара като че ли не й се искаше да чуе какво говори старецът. Нямаше ли да бъде по-добре, ако не знаеше, че човекът, за когото щеше да се омъжи, участва в тази война, както се изрази Майк? Грег положително не е направил или не би могъл да направи каквото и да е, което да принуди господин Ланг да заложи капани из цялото имение.

Но чу думата „кучета“ и наостри уши. Под нея Майк се обърна да я погледне. И той беше чул същата дума.

Първият й инстинктивен жест бе да си запуши ушите с ръце. Ако Грег причиняваше неприятности, тя не искаше да знае.

Но пък от друга страна, знаеше, че така само ще отложи неизбежното.

Сара се изпъна на клона също както Майк и съсредоточи цялото си внимание в стареца долу. Видя как той залага поредния капан. Опъна почти невидимо въдичарско влакно през входа на павилиона, после монтира нещо вътре, но не се виждаше какво.

След минута го чу да се подхилва — неприятен, тих звук, после отстъпи встрани, за да се полюбува на творението си. После взе едно камъче и го хвърли върху найлоновото влакно.

За ужас на Сара четири големи стрели с метални върхове полетяха и се забиха в дървото насреща.

Тя притисна с ръка устата си, за да не се разкрещи възмутено. Погледна Майк и той прошепна: „Добре ли си?“. Кимна, но не й беше лесно. Ако бяха дошли по-късно или утре, съществуваше вероятност стрелите да го пронижат, защото той вървеше винаги напред.

Но Майк й се усмихна и неговото спокойствие й върна равновесието. Той се загледа отново в Ланг, защото старецът започна пак да мърмори, но този път по-високо.

— Ще те науча аз теб, Грег Андерс — говореше Брустър Ланг, докато издърпваше стрелите от ствола на дървото. — Не можеш да убиеш кучетата ми и да ти се размине. Надявам се тези стрели да убият теб!

Прибра гневно инструментите си в кофите и си тръгна.

Майк се загледа към Сара и почака поне десет минути, преди да се изправи върху дебелия клон.

— Можеш ли да се спуснеш към мен? — попита.

Тя беше разсеяна от онова, което чу.

— Да.

Майк хвана ръката й, тя направи крачка и се подхлъзна. Но той я хвана. Държеше се с едната ръка за клон над главата си, а с другата подхвана Сара. Той се бе облегнал на ствола и когато тя се прилепи до него, я обгърна здраво с ръце.

Тя стоеше с ръце, свити до гърдите, и се чувстваше в безопасност до него. „Кога Грег е убил кучетата?“ — зачуди се. Та той винаги беше в магазина. Кога беше намерил време да отиде във „Фермата на Мерлин“?

И защо? Само защото искаше имота ли? Според Грег господин Ланг ли беше причината Рамзи да отказва да му го продаде? Или причината беше Сара, жената, която обича?

Майк хвана брадичката й и вдигна лицето й да я погледне.

— Наистина ли си добре?

— Да — отговори тя. — Шокирана съм, но съм добре. А ти?

— Аз не съм шокиран — отговори той бързо и се огледа. — Въпреки че бих останал тук цял ден, време е да слезем и да си тръгнем.

На нея също не й се тръгваше. Освен това, щом слезеха, тя трябваше да се изправи пред истината за мъжа, за когото щеше да се омъжи.

— Да, готова съм — отговори тя и се хвана за клона над главата си.

Майк направи крачка встрани, но после се обърна и я целуна нежно по страната.

— Всичко ще се нареди. Обещавам ти.

— Да, не се съмнявам — каза тя и се опита да се усмихне.

Майк скочи долу и пое Сара. Пошегува се в смисъл, че едва не го събори, но като видя изражението й, се отказа повече да се шегува.

Поведе я бързо покрай храстите и покрай къщата към колата. Отключи я и задържа вратата тя да се качи. Видя, че ръцете й треперят, и закопча предпазния колан вместо нея, после и той се качи.

Бяха изминали половината път към къщи, преди да проговорят. Майк даде време на Сара да приеме онова, което чу. Колкото до него, щеше му се да намине при Ланг и да го разцелува. От тук нататък Майк започваше процеса, който щеше да свърши с разкриването на истината, че човекът, за когото възнамеряваше да се омъжи, й е предложил брак само защото… Още не беше открил защо.

Погледна я. Тя седеше мълчаливо до него. По красивата й рокля се бяха закачили листа и клечки, на рамото беше скъсана.

— Жалко за роклята ти — изрече той.

— Според теб Грег заради мен ли се опитва да купи фермата?

— Сама можеш да си отговориш по-добре от мен.

— Възможно е Грег да направи, каквото му хрумне, за да накара господин Ланг да напусне, но кучетата не би убил. Сигурно има някакво съвпадение и господин Ланг няма доказателства.

Още беше рано да й каже, каквото знаеше. Когато беше по-млад, научи по доста мъчителен начин, че не бива да казва твърде много, когато е още твърде рано. При неговия първи случай под прикритие каза веднага на една жена, че мъжът й продава оръжие и има две любовници. Със своята наивност си мислеше, че тя ще му бъде благодарна. Но реакцията й беше точно обратната. Нарече Майк лъжец и застана до съпруга си до самия край. Когато я отвеждаха в затвора, тя го заплю. Да, научи се да бъде предпазлив.

— Познаваш ли го достатъчно добре, за да го защитиш?

— Грег може и да не е най-почтеният, но е добър човек. — Сара помълча и продължи: — Да, Грег постъпва понякога по начин, който не ми е приятен, но…

— Как например?

Разказа му за хитростите, които прилагаше Грег с номерата на дрехите.

— Но така жените се чувстват по-добре. Съвсем различно е да отровиш куче.

— Не съм споменавал отрова, дори не зная как са убити. Какво те накара да помислиш за отрова?

Тя се двоуми цяла минута.

— Собственикът на дрогерията в Едилин ми каза да напомня на Грег да внимава с отровата за плъхове, която купил.

— Да разбирам ли, че ти нямаш проблеми с плъховете?

— Когато го попитах, той ми каза, че в задната стена на магазина имало гнездо. Това обяснява защо е купил отровата. — Тя въздъхна. — И все пак не вярвам, че Грег е способен на подобно нещо, освен това бих искала да върна на господин Ланг кучетата.

Майк й се подсмихна.

— Ето, че извади късмет.

— Защо?

— В случая разследвам за правителството и знаеш ли защо там понасят безропотно самозаблудата за собственото си величие?

— Не.

— Пари. Разполагат с много пари. Кажи ми какви са били кучетата на Ланг, и ще му купим същите.

— Виждала съм ги само веднъж като дете и не зная каква порода са. Но бяха много хубави. Мама веднъж спомена, че са ирландски.

— Ще ги познаеш ли, ако ти покажа снимка?

— Може би.

Подаде й телефона.

— Напиши есемес на Тес да ти изпрати снимка на кучета ирландска порода.

— Постоянно говориш за сестра си и забравяш, че е омъжена за мой братовчед. Защо да не се обадя на Рамзи да ми каже каква порода кучета е отглеждал господин Ланг?

— Още по-добре — усмихна й се той.

— Защо ме гледаш така?

— Мислех си колко малко приличаш на всички онези жени, с които съм работил.

Зарадва се на неговия сарказъм.

— Те не са ли се крили с теб в клоните на дърветата?

— Не, и са изпуснали много. Много приятно ми беше да те държа. — Сара гледаше напред и той допълни: — На тях няма да им хрумне да купуват кучета на старец, когото не харесват.

Майк трябваше да прикрие какво удоволствие изпитва от изминалия ден и от начина, по който тя се беше замислила. Това беше първата реална пукнатина в мита за Грег Андерс.

— Имаш ли нещо против една вечер да си дадем почивка от този случай? — предложи той.

Очите й засияха.

— И да гледаме заедно филми!

— Мислех си дали да не отидем в твоя апартамент и там да приготвим вечерята. Още не си ми го показала.

— Забрави ли, че нямам мивка в кухнята? — Погледна го с присвити очи. — Да провериш какво имам ли искаш?

— Да — отговори той, но с такава страст, че тя прихна да се смее.

— Нямам нищо против. Не само ще погледнеш бижутата, които леля Лизи ми завеща, но ще можеш и да ги пробваш.

— Предпочитам ти да ми ги представиш.

— След онова, което чух за моя годеник, с удоволствие.

Лицето на Майк светна от радост.