Рик Риърдън
Знакът на Атина (7)

VII. Лио

— Коя е леля Роса? — попита Хейзъл.

На Лио не му се говореше за това. Думите на Немезида още отекваха в главата му. Чувстваше колана си по-тежък, след като бе сложил бисквитата в него, а това бе невъзможно. Джобовете можеха да носят всичко, без да се усеща допълнителна тежест. Дори най-крехките неща в тях никога не се чупеха. И въпреки това Лио си представяше как бисквитката го тегли надолу в очакване да бъде счупена.

— Дълга история — отговори той. — Изостави ме, след като мама умря. Даде ме на Социални грижи.

— Съжалявам.

— Да, неприятно беше. — Лио бързаше да смени темата. — Ами ти? Какво имаше предвид Немезида, като спомена брат ти?

Хейзъл премигна, все едно в очите й бе влязла сол.

— Нико… той ме намери в отвъдното. Върна ме в света на живите и убеди римляните от лагер „Юпитер“ да ме приемат. Дължа му втория си живот. Ако Немезида е права и Нико е в опасност… ще трябва да му помогна.

— Разбира се — отвърна Лио, макар да се притесни. Съмняваше се, че богинята на Отмъщението е споделила тази информация с Хейзъл от добро сърце.

— Имаш ли идея какво искаше да каже Немезида с това, че след шест дни брат ти ще загине заедно с всички в Рим?

— Не — призна Хейзъл, — но се опасявам, че…

От каквото и да се опасяваше, не го сподели. Покатери се на една от най-големите скали, за да огледа околността. Лио се опита да я последва и загуби равновесие. Тя го издърпа нагоре и двамата се намериха хванати за ръце, загледани един в друг.

Очите на Хейзъл блестяха като злато.

„Златото не е голям проблем“ — бе казала тя. Лио не мислеше така. Не и докато я гледаше. Замисли се кой ли е бил Сами. Имаше чувството, че трябва да знае, но не можеше да се сети. Който и да беше, Сами имаше късмет, че момиче като Хейзъл го е грижа за него.

— Ъ-ъ, благодаря. — Пусна ръката й, но двамата стояха толкова близо, че усещаше дъха й. Тя определено не изглеждаше като мъртвец.

— Когато разговаряхме с Немезида — каза притеснено Хейзъл, — видях, че ръцете ти… пламват.

— Аха — отвърна той, — това е сила от Хефест, баща ми. Обикновено мога да я контролирам.

— О… — Тя постави една ръка на ризата си, все едно се готвеше да изрече клетва.

На Лио му се стори, че Хейзъл иска да се отдалечи от него, но скалата е твърде малка за това.

Страхотно — помисли си. — Още някой, който ме смята за страшен изрод.

Той огледа острова. Далечният бряг бе на не повече от няколкостотин метра. Тук-там имаше дюни и купчини камъни, но нищо, което да напомня на басейн или огледало.

„Не ще намериш място сред събратята си — казала му бе Немезида. — Винаги ще им бъдеш чужд, седмото колело“.

Лио се чувстваше така, сякаш ушите му са поляти с киселина. Той нямаше нужда някой да му казва, че не се вписва в компанията. В лагера на нечистокръвните бе изкарал месеци наред сам в бункер номер девет. Докато приятелите му вечеряха, учеха и играеха заедно, той майстореше кораба. Дори двамата му най-добри приятели, Пайпър и Джейсън, често се отнасяха с него като с външен човек. Откакто бяха станали гаджета, изкарваха свободното си време сами. От единствения му друг приятел, дракона Фестус, бе останала само главата. Контролният му диск бе унищожен по време на предното им приключение, а Лио не знаеше как да го поправи.

Седмо колело. Лио бе чувал за пето колело — безполезна част от съоръжението, която никога не влиза в употреба. Предположи, че седмото колело е дори по-жалко. Беше се надявал подвигът да е ново начало за него. Искаше му се работата върху Арго II да даде плод. Щеше му се да има шестима добри приятели, които да му се възхищават и да го ценят, с които да отплава на битка с гигантите на фона на залязващото слънце. Тайничко се бе надявал да си намери и гадже.

Но сега…

Немезида се бе оказала права. Може и да беше един от седмината герои, но пак беше изолиран. Нападнал бе римляните и беше докарал само неприятности на приятелите си.

„Не ще намериш място сред събратята си“ — отекна в главата му отново.

— Лио — каза Хейзъл нежно, — не можеш да приемаш навътре думите на Немезида.

— Ами ако това, което казва, е истина? — намръщи се той.

— Тя е богинята на Отмъщението — напомни му Хейзъл, — може да е на наша страна, а може и да не е. Така или иначе, тя съществува, за да сее раздори.

На Лио му се щеше да отхвърли думите на Немезида със същата лекота, но не можеше. Вината за това обаче не бе на Хейзъл.

— Трябва да продължим — каза й, — чудя се какво ли имаше предвид Немезида, когато каза, че трябва да свършим задачата си, докато е светло.

Хейзъл погледна към слънцето, което вече докосваше хоризонта.

— И кое е прокълнатото момче, за което спомена?

Някъде отдолу се чу глас:

— Прокълнатото момче, което спомена.

Първоначално Лио не видя никого. След това забеляза, че на около три метра от скалата им стои млада жена. Беше облечена в гръцка туника с цвета на скалите. Тънката й коса бе с неопределен цвят — нещо между русо, кестеняво и сиво — и се губеше сред сухата трева. Не бе съвсем невидима, но сякаш се сливаше с околността, поне докато не помръднеше. Дори тогава Лио с мъка фокусираше погледа си върху нея. Лицето й бе хубавко, но не и запомнящо се. Всъщност Лио забравяше външния й вид с всяко премигване и трябваше да се съсредоточи отново, за да я намери.

— Здравей — каза Хейзъл, — коя си ти?

— Коя си ти? — повтори момичето. Звучеше уморено, като че ли много пъти бе отговаряла на този въпрос.

Хейзъл и Лио се спогледаха. С техния късмет на герои не се знаеше на какво могат да попаднат. На Лио не му се искаше точно сега да си имат работа с момиче нинджа в камуфлаж.

— Ти ли си прокълнатото хлапе, за което спомена Немезида? — попита Лио. — Но ти си момиче!

— Ти си момиче — повтори тя.

— Моля? — възкликна Лио.

— Моля — отговори нещастно момичето.

— Ти повтаряш… — Лио се спря. — О, чакай малко! Хейзъл, нямаше ли някакъв мит за момиче, което повтаряло всичко…

— Ехо — кимна Хейзъл.

— Ехо — съгласи се непознатата. Тя се размърда и роклята й отново смени цвета си. Очите й бяха с цвета на солена вода.

Лио се опита да запомни чертите й, но не можа.

— Не си спомням мита добре — призна той. — Не беше ли прокълната да повтаряш нещата, които си чула?

— Чула — отвърна Ехо.

— Горкичката — каза Хейзъл, — доколкото си спомням, това бе сторено от богиня?

— От богиня — потвърди Ехо.

Лио се почеса по главата.

— Но това се е случило преди хиляди години… О! Ти си една от смъртните, върнати през Портите на Смъртта. Ще ми се да спрем да се натъкваме на живи мъртъвци.

— Живи мъртъвци — каза Ехо, все едно му се караше.

Той осъзна, че Хейзъл е забила поглед в краката си.

— Ъ-ъ… съжалявам — промърмори той, — нямах предвид това.

— Предвид това. — Ехо посочи към далечния край на острова.

— Искаш да ни покажеш нещо? — попита Хейзъл.

Тя слезе от скалата и Лио я последва.

Дори отблизо Ехо бе трудна за различаване. Всъщност, колкото по-дълго я гледаше човек, толкова по-невидима ставаше тя.

— Сигурна ли си, че си истинска? — попита той. — Имам предвид… от плът и кръв?

— От плът и кръв. — Тя докосна лицето на Лио и го накара да потрепери. Пръстите й бяха топли.

— Значи трябва да повтаряш всичко? — попита той.

— Всичко.

Лио се ухили.

— Това може да се окаже забавно.

— Забавно.

— Сини слонове.

— Сини слонове.

— Целуни ме, глупаче.

— Глупаче.

— Хей!

— Хей!

— Лио — намеси се Хейзъл, — не я дразни.

— Не я дразни — съгласи се Ехо.

— Добре де, добре — каза Лио, макар да не му беше лесно да се възпре. Не всеки ден срещаше някой с вградено записващо устройство. — Какво ни сочеше? Да не би да имаш нужда от нашата помощ?

— Помощ — натърти Ехо. Тя им даде знак да я последват и се затича надолу по склона.

Лио можеше да види откъде е минала само по движението на тревата и проблясването на роклята й, която сменяше цвета си, за да пасне на скалите.

— По-добре да побързаме — каза Хейзъл, — иначе ще я изпуснем.

Намериха проблема — ако тълпа красиви момичета можеше да се нарече проблем. Ехо ги изведе до една тревиста ливада, оформена като кратер, с малко езерце в центъра. До ръба на езерото се бяха събрали няколко дузини нимфи. Поне Лио предположи, че са нимфи, подобни на онези в лагера на нечистокръвните, които носеха ефирни рокли. Бяха босоноги, с черти на елфи и леко зеленикава кожа.

Лио не разбираше какво правят, но всички бяха събрани на едно място, гледащо към езерцето, и се боричкаха, за да застанат така, че да виждат по-добре. Няколко от тях бяха вдигнали мобилните си телефони и се опитваха да снимат нещо над главите на останалите. Лио никога не бе виждал нимфи с телефони. Запита се дали не се опитват да снимат труп. Но ако беше така, защо се бутаха и кикотеха непрестанно?

— Какво гледат? — попита той.

— Гледат — въздъхна Ехо.

— Има само един начин, по който да разберем. — Хейзъл тръгна напред и започна да си проправя път през тълпата. — Извинете. Прощавайте.

— Хей! — оплака се една нимфа. — Аз дойдох първа тук.

— Да — намуси се друга, — но той не би те и погледнал.

Втората нимфа имаше огромни червени сърчица, нарисувани на бузите си. Над роклята си беше навлякла тениска, на която пишеше: О, БОЖЕ! АЗ & Н.!!!

— Официално геройско разследване — обяви Лио, стараейки се да звучи формално. — Сторете път, моля. Благодарим.

Нимфите започнаха да се оплакват, но се отдръпнаха, за да разкрият коленичил до езерцето младеж, който не откъсваше поглед от водата.

Лио рядко обръщаше внимание на това как изглеждат другите момчета. Това по всяка вероятност беше заради приятелството му с Джейсън, който бе висок, рус и силен — всичко, което Лио не беше. Свикнал беше с това, че момичетата не го забелязват. Знаеше, че никога няма да спечели сърцето на някое с външността си. Надяваше се някой ден да го направи с чувството си за хумор, макар че това поне засега не бе помогнало.

Въпреки това Лио не можеше да не отбележи, че момчето до езерото бе изумително красиво. Лицето му бе като изваяно, а устните и очите му придаваха вид, който бе едновременно нежен и мъжествен. Тъмен бретон падаше над челото му. Може да беше на седемнайсет или пък на двайсет, но имаше тяло на танцьор — с дълги елегантни ръце и мускулести крака, със съвършена стойка и кралско спокойствие. Носеше обикновена бяла тениска и дънки, а на рамото си имаше лък и стрели. Оръжията очевидно отдавна не бяха ползвани. Стрелите бяха покрити с прах. Паяк бе изплел паяжина на върха на лъка.

Когато Лио приближи, осъзна, че лицето на момчето има необичаен златист цвят. Светлината на залеза се отразяваше в плоско парче небесен бронз на дъното на езерото, придавайки топло сияние на чертите на Господин Красавец.

Той изглеждаше запленен от отражението си в метала.

Хейзъл пое дълбоко въздух.

— Страхотен е.

Нимфите около нея започнаха да пищят и ръкопляскат в съгласие.

— Такъв съм — каза замечтано младият мъж, все още загледан във водата. — Толкова съм готин.

Една от нимфите показа на Хейзъл своя айфон.

— Последният му клип в YouTube беше изгледан един милион пъти за по-малко от час! Само аз трябва да съм го изгледала поне петстотин хиляди пъти!

Останалите нимфи се разсмяха.

— Качва свои клипове в YouTube? — попита Лио. — И какво прави на тях? Да не би да пее?

— Не, глупчо! — скара му се нимфата. — Някога той е бил принц, изкусен стрелец и много други неща, които днес нямат значение. Сега е просто… ами виж! — Тя показа клипа на Лио. Той съдържаше това, което виждаха и на живо: младеж, който се любуваше на отражението си в езерото.

— Толкова е готин! — изпищя друга нимфа. На тениската й пишеше: ГОСПОЖА НАРЦИС.

— Нарцис? — попита Лио.

— Нарцис — тъжно се съгласи Ехо.

Лио бе забравил за присъствието й. Очевидно никоя от другите нимфи не я бе забелязала.

— О, не отново! — Госпожа Нарцис се опита да избута Ехо, но не разбра къде точно е роклята й и вместо това избута още няколко нимфи.

— Изтърва шанса си, Ехо — намеси се нимфата с айфона. — Той те заряза преди четири хиляди години! Изобщо не ставаш за него!

— За него — повтори Ехо с горчивина.

— Чакайте малко — каза Хейзъл и с усилие отдели поглед от хубавия младеж. — Какво става? Защо Ехо ни е довела тук?

Една от нимфите ги погледна с досада. Тя държеше химикалка за автографи и смачкан постер на Нарцис.

— Преди Ехо беше нимфа като нас. Само че беше абсолютна клюкарка. Еди-кой си направил еди-що си, а другият не знам какво си…

— Така е! — изпищя друга нимфа. — Кой би издържал на такова нещо? Завчера казах на Клеопея, която живее в скалата до моята, да спре да клюкари хората, за да не стане като Ехо. Чухте ли я какво каза за онази въздушна нимфа и онзи сатир!

— Точно! — възмути се нимфата с постера. — Така или иначе, Хера наказа Ехо заради голямата й уста, като я прокълна да повтаря само края на нещата, които чува. С това нямаме никакъв проблем, но после Ехо се влюби в нашия хубавец Нарцис. Сякаш той би я забелязал!

— Сякаш би я погледнал! — додадоха няколко други нимфи.

— Сега тя смята, че трябва да го спаси — заяви Госпожа Нарцис. — Нелепа идея. По-добре е тя да се махне.

— Да се махне — изръмжа в отговор Ехо.

— Толкова съм щастлива, че Нарцис е отново жив! — каза друга нимфа в сива рокля, която бе написала с черен маркер НАРЦИС + ЛЕА по ръцете си.

— Той е най-страхотният мъж, живял някога! И е на моя територия!

— Глупости дрънкаш, Леа — скара се приятелката й, — аз съм нимфата на езерото!

— Но аз съм нимфата на тревата — обади се трета.

— Не, дошъл е тук, защото обича дивите цветя! — кресна четвърта.

— Те са мои!

Цялата тълпа започна да спори, докато Нарцис продължаваше да се взира влюбено в езерото, без да обръща каквото и да било внимание на врявата.

— Чакайте! — развика се Лио. — Дами, чакайте! Трябва да питам Нарцис нещо.

Нимфите бавно се успокоиха и отново започнаха да снимат любимеца си.

Лио коленичи до красавеца.

— Здрасти, Нарцис. Как я караш?

— Дръпни се, ако обичаш — отговори му Нарцис разсеяно. — Разваляш ми гледката.

Лио погледна към водата. Собственото му отражение се бе появило до това на Нарцис върху повърхността на потъналото парче бронз. Лио нямаше никакво желание да гледа собственото си отражение, тъй като до Нарцис изглеждаше като недоразвит трол. Нямаше съмнение обаче, че металът под водата беше небесен бронз — кръгъл и широк около метър и половина в диаметър. Лио не знаеше какво търси той в езерото. Небесният бронз падаше по най-различни места. Чувал беше, че повечето парчета идват от работилниците на баща му. Хефест се гневеше, когато проектите му не се получаваха, и изхвърляше останките им в света на смъртните. Това парче изглеждаше като предвидено за божествен щит, но не се беше получило добре. Ако Лио успееше да го прибере в кораба, количеството щеше да му стигне за поправките.

— Страхотен изглед — каза Лио. — С радост бих се мръднал, но ако няма да ползваш бронза, може ли да го взема?

— Не — каза Нарцис. — Аз го обичам. Толкова е готин!

Лио се огледа, за да провери дали нимфите се смеят. Това трябваше да е някаква лоша шега. Те обаче го зяпаха и кимаха въодушевено. Само Хейзъл изглеждаше потресена. Тя сбърчи нос, все едно бе стигнала до извода, че Нарцис мирише по-лошо, отколкото изглежда.

— Човек — обърна се Лио към Нарцис, — нали се сещаш, че в момента зяпаш отражението си?

— Толкова съм готин — въздъхна Нарцис. Той се протегна с копнеж към водата, но после се спря. — Не, не бива да правя вълни. Това ще развали гледката. Ех… колко съм готин!

— Да — промърмори Лио, — но ако взема бронза, пак ще можеш да се гледаш във водата. Или пък… — Той бръкна в колана си и извади едно малко огледалце с размерите на монокъл. — Ето. Ще направим размяна!

Нарцис с колебание пое огледалото и се загледа с възхищение в отражението си.

— Дори ти носиш изображение на светлия ми лик? Не те обвинявам. Аз наистина съм страхотен. Благодаря ти. — Той остави огледалото настрана и отново се загледа в езерото. — Но аз вече имам много по-добър изглед. Цветът ме прави още по-красив, не мислите ли?

— Богове, да, о, да! — изпищя някаква нимфа. — Нарцис, ожени се за мен!

— Не, за мен! — извика друга. — Ще се подпишеш ли на постера ми!

— Не, подпиши се на моята тениска!

— Не, на челото ми!

— Не, на…

— Стига! — скара им се Хейзъл.

— Стига! — съгласи се Ехо.

Лио отново бе изгубил от поглед Ехо, но сега осъзна, че тя стои от другата страна на Нарцис и маха с ръка пред лицето му, сякаш се мъчеше да наруши концентрацията му.

Нарцис дори не мигна.

Фенклубът от нимфи се опита да избута Хейзъл, но тя извади кавалерийския си меч и ги накара да отстъпят назад.

— Престанете! — извика им.

— Той няма да подпише меча ти — заяви нимфата с постера.

— И няма да се ожени за теб — додаде тази с айфона. — Не можете да вземете бронзовото му огледало! То го задържа тук!

— Държите се ужасно глупаво! — каза Хейзъл. — Той е толкова надменен! Какво му харесвате?

— Харесвате — въздъхна Ехо, без да спира да маха с ръка пред лицето му.

Останалите въздъхнаха заедно с нея.

— Толкова съм готин — каза съчувствено Нарцис.

— Нарцис, слушай! — обърна се към него Хейзъл, без да прибира меча си. — Ехо ни доведе тук, за да ти помогнем. Нали, Ехо?

— Ехо — каза Ехо.

— Кой? — попита Нарцис.

— Единственото момиче, която го е грижа за теб — отговори Хейзъл. — Помниш ли смъртта си?

— Аз… не — намръщи се Нарцис. — Не може да съм умрял. Твърде важен съм.

— Умрял си, докато си се взирал в отражението си — настоя Хейзъл. — Сега си спомних историята. Богинята Немезида те проклела, задето си разбил толкова сърца. Наказанието ти било да се влюбиш в собственото си отражение.

— Толкова много се обичам — съгласи се Нарцис.

— Накрая си загинал — продължи Хейзъл. — Не зная точно как. Някои казват, че си се удавил, други, че си се превърнал в цвете, което винаги се оглежда във водата. Ехо, коя е вярната?

— Коя е вярната? — отвърна безпомощно тя.

— Това няма значение — изправи се Лио. — Човек, важното е, че отново си жив. Получаваш втори шанс. Немезида се опита да ни го каже. Можеш да станеш и да продължиш живота си. Ехо се опитва да те спаси. Можеш обаче и да продължиш да се взираш в себе си, докато отново загинеш.

— Остани тук! — извикаха нимфите.

— Ожени се за мен, преди да умреш! — изпищя някоя.

— Вие просто искате да отмъкнете отражението ми — поклати глава Нарцис. — Не ви обвинявам, но не може да го вземете. То принадлежи на мен.

Хейзъл въздъхна безпомощно. Тя погледна към слънцето, което потъваше все по-бързо зад хоризонта. След това посочи с меча си края на кратера.

— Лио, може ли за минутка?

— Извини ни — каза Лио на Нарцис. — Ехо, искаш ли да дойдеш с нас?

— Дойдеш с нас — потвърди Ехо.

Нимфите отново се струпаха около Нарцис и продължиха да му правят снимки и клипове.

Хейзъл ги отведе на разстояние, така че да не бъдат чути.

— Немезида беше права — каза тя, — някои герои не могат да надвият природата си. Нарцис ще остане тук, докато умре отново.

— Не — каза Лио.

— Не — съгласи се Ехо.

— Този бронз ни трябва — каза Лио. — Ако успеем да го отмъкнем, Нарцис може и да се осъзнае. Ехо може да получи шанс да го спаси.

— Да го спаси — повтори Ехо с благодарност.

Хейзъл заби меч в пясъка.

— А може и да разгневим няколко десетки нимфи — каза тя. — Освен това Нарцис може би още умее да си служи с лъка.

Лио се замисли върху това. Слънцето почти бе залязло. Немезида беше споменала, че Нарцис се изнервя, щом се стъмни, вероятно защото не може да съзерцава отражението си. Лио не искаше да остава на това място да късно, нито да разбира какво точно е имала предвид богинята. Освен това вече имаше опит с бесни нимфи^[1] и не държеше да трупа по-голям.

— Хейзъл — каза той, — каква по-точно е силата ти над благородните метали? Само ги усещаш или можеш и да ги призоваваш?

— Понякога мога да ги призовавам — намръщи се тя, — но досега не съм опитвала с такова огромно парче небесен бронз. Може да го призова към себе си през земята, ако съм близо до него. Но ще трябва да съм напълно съсредоточена и дори тогава няма да стане бързо.

— Бързо — предупреди ги Ехо.

Лио прокле. Надявал се беше да се върнат в кораба и Хейзъл да призове бронза от безопасно разстояние.

— Добре — каза той, — ще трябва да опитаме нещо рисковано. Хейзъл, ще можеш ли да призовеш бронза оттук? Накарай го да потъне в пясъка и да дойде при теб, след това го вземи и бягай към кораба!

— Нарцис ще забележи отсъствието му. Той се съзерцава постоянно!

— Постоянно — повтори Ехо.

— Това е моя грижа — каза Лио, макар вече да мразеше плана си. — Аз и Ехо ще го разсеем.

— Разсеем? — попита Ехо.

— Ще ти обясня — обеща Лио, — надявам се, че си готова?

— Готова — отговори Ехо.

— Добре — отвърна Лио, — стискай палци да не загинем.