Рик Риърдън
Знакът на Атина (21)

XXI. Лио

След като бе видял музей, пълен с духове от армията на Конфедерацията, Лио смяташе, че денят му няма как да стане по-лош. Но грешеше.

Не намериха нищо в секцията, посветена на Гражданската война, освен няколко възрастни туристи и заспали пазачи. Когато обаче се опитаха да разгледат експонатите, се появи цял батальон от прозрачни зомбита в сиви униформи. Оказа се, че Франк не може да контролира духовете. Когато Пайпър им прати съобщение по Ирида, с което им съобщи благата вест, че римляните ги атакуват, вече бяха изминали половината път обратно до кораба, преследвани от разгневени мъртъвци насред центъра на Чарлстън.

След това Лио бе имал възможността и да полети в ноктите на добрия орел Франк. Римляните явно бяха разбрали, че Лио е стрелял по китния им малък градец, тъй като го обстрелваха доста усърдно.

И това не бе всичко! Тренер Хедж бе успял да ги свали от небето, Франк го бе изпуснал — според Лио нарочно — и накрая бяха паднали във Форт Съмтър.

Сега Лио трябваше да даде всичко от себе си, за да удържи порещия вълните Арго II цял. Пърси и Джейсън бяха надминали себе си, призовавяйки огромната буря.

По някое време Анабет застана до него и се опита да надвика вятъра:

— Пърси каза, че е говорил с нереида в пристанището на Чарлстън!

— Радвам се за него! — извика в отговор Лио.

— Нереидата казала, че трябва да потърсим помощ от братята на Хирон!

— Какво означава това? Нима трябва да намерим парти понитата? — Лио никога не бе виждал лудите роднини на Хирон, но бе чул слуховете за това, че кентаврите имали турнири по бой с мечове, надпиване с бира и стрелба с водни пистолети, заредени с крем.

— Нямам представа — отвърна Анабет, — но имам координати. Можеш ли да ги програмираш в кораба?

— Мога да въведа звездни координати и да ти поръчам безалкохолно. Много ясно, че мога!

Анабет му издиктува цифрите. Лио успя да ги набере с една ръка, докато с другата държеше руля. Една червена точка изскочи на бронзовия дисплей.

— Това е по средата на Атлантика — каза той, — да не би парти понитата да си имат яхта?

Анабет безпомощно сви рамене.

— Просто удръж кораба цял, докато се отдалечим от Чарлстън. Джейсън и Пърси ще се справят с вятъра!

— Весело!

Бурята изглеждаше безкрайна, но най-накрая морето се успокои, а ветровете затихнаха.

— Валдес — каза тренер Хедж изненадващо загрижен, — дай ми руля. Въртял си го два часа.

— Два часа?

— Да. Нека аз покарам малко.

— Тренер?

— Да, хлапе?

— Не мога да си откача ръцете.

Вярно беше. Пръстите на Лио се бяха вдървили. Очите го боляха от взиране в хоризонта. Коленете му бяха омекнали.

Тренер Хедж успя да го откачи от руля. Лио погледна за последно конзолата, слушайки Фестус, който писукаше последния си доклад за състоянието на кораба. Чувстваше, че е забравил нещо. Погледна към контролите и се опита да помисли, но без резултат. Не можеше дори да фокусира погледа си.

— Само имай едно наум за чудовища — каза той на треньора. — И внимавай с повредения жироскоп. И…

— Ще се справя — обеща му тренер Хедж, — а сега върви да почиваш!

Лио кимна уморено и тръгна със залитане към приятелите си. Пърси и Джейсън седяха, опрели гърбове на мачтата, свели глави от умора. Анабет и Пайпър се опитваха да им дадат малко вода за пиене. Хейзъл и Франк спореха за нещо на известно разстояние, като махаха с ръце и клатеха глави. Част от Лио се зарадва на това, другата половина го накара да се почувства виновен от това. Спорът спря внезапно, когато Хейзъл го видя. Всички се събраха до мачтата. Франк се бе намръщил, като че ли искаше да се превърне в булдог.

— На хоризонта няма преследвачи — каза той.

— Нито пък земя — добави Хейзъл. Тя изглеждаше малко позеленяла, макар Лио да не можеше да каже дали това се дължи на спора, или на люлеенето на кораба.

Погледна към хоризонта. Във всички посоки се виждаше само океанът. Това не трябваше да го изненадва. Бе прекарал последните шест месеца в строеж на кораб, който трябваше да прекоси Атлантическия океан. До днес обаче пътешествието до древните земи му бе изглеждало нереално. Лио никога не бе напускал Щатите, ако не се броеше малката им екскурзия на гърба на дракон до Квебек. Сега бяха сред открито море — съвсем сами и отправили се към Маре Нострум, откъдето идваха всички ужасни чудовища и гиганти. Римляните можеше и да не ги последват, но нямаше да дойде и помощ от лагера на нечистокръвните.

Лио потупа кръста си, за да е сигурен, че коланът му с инструменти е там. За съжаление, така си спомни и за бисквитката на Немезида, прибрана в един от джобовете му. „Не ще намериш място сред събратята си — ехтеше гласът на богинята в главата му. — Винаги ще им бъдеш чужд, седмото колело.“

Забрави я — каза си Лио. — Съсредоточи се върху работата, която можеш да свършиш.

Той се обърна към Анабет.

— Намери ли картата, която ти трябваше?

Тя кимна, макар да изглеждаше пребледняла. Лио се замисли за това какво ли я бе стреснало във Форт Съмтър.

— Трябва да я разуча — каза тя, сякаш за да сложи точка на темата. — Колко далеч сме от координатите, които ти дадох.

— Ако греблата работят на пълни обороти, ни остава около час път — каза Лио. — Имаш ли идея какво търсим?

— Не — призна тя. — Пърси, ами ти?

Пърси вдигна глава. Очите му бяха кръвясали и уморени.

— Нереидата каза, че там живеят братята на Хирон и че те ще се заинтересуват от градския аквариум в Атланта. Не знам какво имаше предвид, но… — Той се спря, сякаш бе изхабил и последната си останала енергия. — Предупреди ме да бъда внимателен. Богинята от аквариума, Кето, е майка на всички морски чудовища. Тя е затворена в Атланта, но въпреки това може да прати децата си след нас. Нереидата каза, че трябва да сме готови за атака.

— Страхотно — промърмори Франк.

Джейсън се опита да стане, което не беше добра идея. Пайпър го хвана, за да не падне, и той се отпусна обратно на мачтата.

— Не можем ли да полетим? — попита той. — Тогава…

— Това би било супер — отвърна Лио, — но Фестус ми каза, че въздушният жироскоп е бил унищожен, когато корабът се удари във Форт Съмтър.

— Бързахме — отговори Анабет, — опитвахме се да те спасим.

— Много благородно — съгласи се Лио. — Само казвам, че ще ми отнеме известно време, докато го оправя. А без него не можем да полетим никъде.

Пърси размърда рамене и направи гримаса.

— Няма проблеми. Морето е чудесно.

— Говори за себе си — погледна Хейзъл към залязващото слънце, — трябва да побързаме. Изгубихме още един ден. На Нико му остават само три.

— Ще се справим — обеща Лио. Той се надяваше, че Хейзъл му е простила, задето се бе усъмнил в брат й (хей, подозрението му се бе сторило основателно). Не искаше обаче да отваря раната наново. — Можем да стигнем до Рим за три дни. Стига да не се случи нещо неочаквано.

Франк изсумтя. Все още изглеждаше така, сякаш иска да се превърне в булдог.

— Няма ли някакви добри новини?

— Всъщност има — каза Лио. — Според Фестус нашата летяща маса, Бъфорд, се е прибрала успешно, докато сме били в Чарлстън. Орлите не са го хванали. За жалост обаче, е изгубил торбата с панталоните ти.

— Мътните го взели! — излая Франк. Лио сметна, че за него този израз е с тежестта на псувня.

Голямото момче вероятно щеше да продължи със старомодните си ругатни, ако Пърси не се бе превил надве и не бе простенал:

— Да не би светът да се е обърнал наопаки?

Джейсън притисна ръце до главата си.

— Да, а освен това се и върти. И е пожълтял. Всичко е жълто. Това нормално ли е?

Анабет и Пайпър се спогледаха притеснени.

— Тази буря наистина е изпила силите ви — каза Пайпър на момчетата. — Трябва да си починете.

Анабет кимна в знак на съгласие.

— Франк, ще ни помогнеш ли да ги заведем до каютите?

Франк погледна към Лио. Определено не искаше да го оставя насаме с Хейзъл.

— Всичко е наред, човек — отвърна Лио. — Само гледай да не ги изпуснеш по стълбите.

Щом останалите слязоха долу, Хейзъл и Лио се спогледаха притеснено. Бяха останали съвсем сами, ако не се броеше тренер Хедж, който пееше интрото на „Покемон“ от квартердека. По някаква причина обаче треньорът бе сменил думите на: „Да ги погубииим!“. Лио наистина не искаше да знае защо. Песента не помогна на гаденето на Хейзъл.

— Ъх… — Тя се преви надве и обви тяло с ръце. Имаше хубава коса — къдрава и златистокафява — като стръкове канела. Което напомни на Лио за място в Хюстън, където правеха страхотни тулумбички. Мисълта за тях го накара да огладнее.

— Не се навеждай — посъветва я той — и не затваряй очи. От това гаденето се влошава.

— Така ли? И ти ли страдаш от морска болест?

— Не от морска болест. Като пътувам в кола, ми става лошо и…

Той се спря. Искаше да каже, че му се завива свят и когато разговаря с момичета, но реши да запази това за себе си.

— В кола? — изправи се с мъка Хейзъл. — Можеш да управляваш кораб и да яздиш дракон, но ти прилошава, когато се возиш в кола?

— Знам, че е шантаво — сви рамене Лио, — това ме прави специален. Виж, най-добре е да гледаш към хоризонта. Това ще помогне.

Хейзъл си пое дълбоко въздух и се загледа в далечината. Очите й бяха златисти като медните и бронзови дискове в механичната глава на Фестус.

— По-добре ли си? — попита той.

— Малко по-добре — звучеше, все едно се опитва да е учтива. Продължи да гледа към хоризонта, но Лио реши, че тя преценява настроението му и се чуди какво да каже.

— Франк не те е изпуснал нарочно — каза накрая тя. — Не е такъв човек. Просто е малко непохватен.

— Опа — каза Лио, като имитираше гласа на Франк Занг, — изпуснах Лио сред отряд вражески войници. Мътните го взели!

Хейзъл се опита да скрие усмивката си. Лио счете, че смехът е за предпочитане пред повръщането.

— Бъди по-мек с него — каза тя. — Изнервяш го с твоите огнени топки.

— Аз ли го изнервям? Та той може да се превръща в слон!

Хейзъл продължи да гледа към хоризонта. Изглеждаше по-добре, макар тренер Хедж да не спираше да си таника песента от „Покемон“.

— Лио — каза тя, — това, което стана в Голямото солено езеро…

Почва се — помисли си Лио. Спомни си срещата с Немезида, богинята на Отмъщението. Бисквитката в колана му натежа. Миналата нощ, докато се отдалечаваха от Атланта, Лио бе лежал в каютата си, замислен за това как бе ядосал Хейзъл. Чудеше се дали може да оправи нещата.

„Скоро ще се изправиш срещу проблем, който не можеш да разрешиш — бе казала Немезида. — Тогава аз ще ти помогна. Срещу съответната цена, разбира се.“

Лио бе извадил бисквитката от джоба на колана си и я бе прехвърлил през пръсти, чудейки се каква ли цена ще трябва да плати, щом я отвори.

Може би моментът бе настъпил.

— Бих могъл — каза той на Хейзъл — да използвам бисквитката, за да намеря брат ти.

— Какво? — Хейзъл изглеждаше смаяна. — Не! Искам да кажа… никога не бих те помолила за това. Не и след това, което Немезида спомена за цената. Та ние с теб едва се познаваме!

Последните думи го нараниха, макар Лио да знаеше, че са верни.

— За какво тогава искаш да поговорим? — попита той. — За това, че се бяхме хванали за ръце на скалата ли?

— Не! — бързо каза тя и се изчерви по сладкия начин, по който го правеше, когато бе смутена. — Просто си мислех за начина, по който измами Нарцис и нимфите…

— А, това ли? — Лио погледна инстинктивно към ръката си. Татуировката ГОТИН ПИЧ още не бе избледняла напълно. — Тогава ми се стори добра идея.

— Беше невероятен — каза Хейзъл. — Мислех си колко ми напомняш за…

— Сами? — предположи Лио. — Ще ми се да знам кой е той.

— Кой беше той — поправи го Хейзъл. Вечерният въздух бе хладен, но тя потрепера. — Мислех си… че може би мога да ти покажа.

— Имаш негова снимка?

— Не. Има спомени, които изживявам наново. Отдавна не съм преживявала такъв и никога не съм опитвала да ги призовавам нарочно. Веднъж обаче споделих един с Франк. Помислих си, че…

Погледите им се кръстосаха. Лио се почувства изнервен, все едно са го инжектирали с кафе. Ами ако споменът бе нещо, което Хейзъл бе споделила с Франк?… Лио не знаеше дали иска, или не иска да го види.

— Като казваш спомен… — преглътна той. — Какво точно имаш предвид? Безопасно ли е?

Хейзъл протегна ръка.

— Не искам да те моля за това, но е важно. Срещата ни не може да е случайна. Ако успеем да потънем в спомена, може би ще разберем какво ни свързва.

Лио погледна към руля. Все още мислеше, че е забравил нещо, но тренер Хедж, изглежда, се справяше добре. Небето бе ясно.

Нямаше и следа от неприятности.

Освен това „спомен“ звучеше като нещо кратко. Нищо нямаше да стане, ако оставеше тренера на руля още няколко минути, нали?

— Добре — отстъпи той, — покажи ми.

Той взе ръката на Хейзъл и светът се разпадна.