Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mark of Athena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Знакът на Атина

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2012

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

ISBN 978-954-27-0866-7

 

Оригинално заглавие: The Mark of Athena

Text copyright © 2012 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

II. Анабет

Море от набързо събрали се герои се раздели пред Анабет, докато тя минаваше през форума. Някои от тях изглеждаха напрегнати, други нервни. Имаше и такива, които бяха в бинтове заради скорошната битка с гигантите. Никой обаче не беше въоръжен. Никой не я нападна.

Цели семейства се бяха събрали, за да видят новодошлите. Погледът на Анабет обходи двойки с бебета, малки деца, хванали се за краката на родителите си, дори възрастни хора, облечени в странни комбинации от римски тоги и съвременни дрехи. Нима всички те бяха герои?

Анабет подозираше, че това е така, макар никога да не бе виждала подобно място. В лагера на нечистокръвните повечето герои бяха тийнейджъри. Ако оцелееха до завършване на средното си образование, или оставаха като съветници, или напускаха, за да започнат живота си в света на смъртните. Тук обаче имаше общност от няколко поколения.

В далечния край на тълпата Анабет забеляза циклопа Тайсън и адската хрътка на Пърси, Госпожа О’Лиъри. Те бяха от първата група следотърсачи, тръгнали да търсят Пърси от лагера на нечистокръвните. Изглеждаха в добро настроение. Тайсън им махна с ръка и се ухили. Носеше надпис с буквите SPQR, който на врата му изглеждаше като огромен лигавник.

Част от Анабет осъзнаваше колко красив е градът със своите разкошни фонтани, от които бликаше вода, с цветята, украсяващи градините, с аромата на печен хляб и сладкиши, идващ от пекарните. А архитектурата… богове, архитектурата — мраморни колони, невероятни мозайки, монументални арки, вили с тераси.

Героите пред нея се разделиха, за да сторят път на момиче в пълно римско бойно снаряжение и пурпурно наметало. Тъмната й коса падаше по раменете. Очите й бяха черни като обсидиан.

Рейна.

Джейсън я бе описал добре, но дори без неговото описание Анабет щеше да се сети, че тя е водачът им. Носеше се сред другите герои с такава увереност, че те се отдръпваха от пътя й и свеждаха глави.

Анабет прочете още нещо по лицето й от начина, по който бе стиснала зъби и вдигнала високо брадичка. Тя бе готова да отговори на всяко предизвикателство, но в същото време криеше в себе си надежда, страх и тревога, които не можеше да покаже пред останалите.

Анабет познаваше това изражение. Виждаше го всеки път, щом се погледнеше в огледалото. Двете момичета се прецениха с поглед. Приятелите на Анабет застанаха от двете й страни. Римляните промърмориха името на Джейсън, докато го зяпаха със страхопочитание.

Тогава някой изскочи от тълпата и за Анабет всичко друго изчезна.

Пърси й се усмихна с онази своя саркастична пакостлива усмивка, която години наред я бе влудявала, преди да й стане мила. Морскозелените му очи бяха все така красиви. Тъмната му коса бе паднала на една страна, сякаш бе дошъл от разходка на плажа. Изглеждаше дори по-добре, отколкото преди шест месеца. Беше по-висок, по-строен, по-мускулест и с тен.

Анабет бе твърде смаяна, за да мръдне. Чувстваше, че ако го приближи още малко, молекулите в тялото й ще избухнат. Падаше си тайно по него още от дванайсетгодишна. Миналото лято бе хлътнала здраво. Двамата бяха изкарали четири невероятни месеца заедно като щастлива двойка и след това той беше изчезнал.

По време на раздялата им нещо се бе случило с чувствата на Анабет. Станали бяха прекалено силни, сякаш тя бе изпаднала в абстиненция от липсата на животоспасяващо лекарство. Сега не знаеше кое е по-болезнено — да живее с тази ужасна липса или това, че е отново с него.

Рейна се изправи и с нежелание се обърна към Джейсън.

— Джейсън Грейс, моят някогашен колега… — Тя изрече думата „колега“ като нещо опасно. — Приветствам те с добре дошъл у дома. А това трябва да са приятелите ти.

Анабет нямаше намерение да го прави, но се спусна напред. Пърси тръгна към нея по същото време. Тълпата се напрегна.

Пърси я прегърна. Двамата се целунаха и за миг нищо друго нямаше значение. Астероид можеше да падне върху планетата и да заличи целия живот на Земята, но Анабет нямаше да забележи. Нямаше да й пука.

Пърси ухаеше на океански въздух. Устните му бяха солени.

Водорасляк — помисли си тя развеселена.

Пърси се отдръпна от нея и я погледна в лицето.

— Богове, мислех, че повече никога…

Анабет го хвана за китката и го метна през рамо. Той се удари в каменния паваж. Римляните извикаха. Някои тръгнаха към тях, но Рейна извика:

— Спокойно! Не мърдайте!

Анабет опря коляно в гърдите на Пърси и го хвана за гърлото. Не й пукаше за мнението на римляните. Изпепеляващ гняв избухна в гърдите й — тумор от тревога и горчивина, който бе носила в себе си от миналата есен.

— Ако пак ме напуснеш някога — предупреди го, а очите й засмъдяха, — кълна се във всички богове, че…

Пърси — с цялото си нахалство — се разсмя. Неприятните емоции в Анабет се стопиха. Изчезнаха като спомен за лош сън.

— Считай ме за предупреден — каза й Пърси. — И ти ми липсваше.

Анабет стана и му помогна да се изправи на крака. Тя отчаяно искаше да го целуне отново, но успя да се въздържи.

Джейсън се прокашля.

— Ами, да… хубаво е да си отново у дома.

Той запозна Рейна с Пайпър, която изглеждаше леко разочарована от това, че не е могла да каже репликите си, след което й представи Лио, който се ухили и изпъна два пръста в знак за мир.

— А това е Анабет — завърши Джейсън, — обикновено не напада околните с джудо хватки.

— Сигурна ли си, че не си римлянка, Анабет — проблеснаха весело очите на Рейна, — или амазонка?

Анабет не знаеше дали това е комплимент, но протегна ръка.

— Нападам само гаджето си така — успокои я тя, — радвам се да се запознаем.

Рейна стисна здраво ръката й.

— Имаме много за обсъждане. Центуриони!

Няколко римляни пристъпиха напред. Явно те бяха старшите офицери. Двете деца, които Анабет бе видяла по-рано до Пърси, застанаха до него. Здравото азиатче беше на около петнайсет години и приличаше на голяма сладка панда. Момичето бе по-малко, може би на тринайсет, с кехлибарени очи, шоколадова кожа и дълга къдрава коса. Кавалерийският й шлем бе прибран под мишница.

По езика на тялото им Анабет позна, че двамата са силно привързани към Пърси. Бяха застанали до него като стражи, като бойни другари, които вече са преживели много с него.

Анабет се опита да потисне ревността си. Беше ли възможно Пърси и това момиче… не. Химията между трима им не беше такава. Анабет се бе учила цял живот да разчита хората по лицата и поведението им. Това бе важно умение за оцеляването й. Ако трябваше да гадае, щеше да предположи, че азиатчето е гадже на момичето, но сравнително отскоро.

Едно нещо обаче не й беше ясно. Момичето зяпаше ту Пайпър, ту Лио, сякаш познаваше единия от тях и споменът не беше приятен.

В същото време Рейна раздаваше заповеди:

— Кажи на легионерите да се успокоят. Дакота, предупреди духовете на кухнята, че ще има пиршество. Октавиан…

— Нима ще допуснеш натрапниците в лагера? — попита високото русо момче, което си проправи път напред с лакти. — Рейна, опасността от такова решение…

— Няма да ги водя в лагера, Октавиан — погледна го строго Рейна, — ще пируваме тук, на форума.

— Нима това е по-добре? — изръмжа Октавиан. Той, изглежда, бе единственият, който не признаваше Рейна за свой началник, макар че бе мършав, блед и по някаква причина от колана му висяха три плюшени мечета. — Нима искаш да почиваме в сянката на бойния им кораб?

— Те са наши гости — процеди Рейна. — Ще ги посрещнем, както подобава, и ще говорим с тях. Като авгур е редно да направиш благодарствена жертва към боговете, задето ни връщат Джейсън жив и здрав.

— Добра идея — намеси се Пърси, — върви да гориш мечетата си, Октавиан.

Рейна изглеждаше така, сякаш се мъчеше да не се усмихне.

— Това са заповедите ми. Вървете!

Офицерите се разпръснаха. Октавиан изгледа Пърси с поглед, в който се четеше сляпа омраза. След това погледна подозрително към Анабет и се отдалечи.

Пърси стисна ръката й.

— Не се безпокой за Октавиан — каза той, — повечето римляни са добри хора като приятелите ми Франк и Хейзъл и като Рейна. Всичко ще е наред.

Анабет се чувстваше така, все едно някой е опрял мокра кърпа във врата й. Отново чу призрачния смях, сякаш присъствието от кораба я бе последвало.

Тя погледна към Арго II. Масивният му бронзов корпус блещукаше на слънчевата светлина. Част от нея искаше да отвлече Пърси тук и сега, да избягат, докато могат. Не можеше да се отърве от чувството, че ще се случи нещо ужасно.

Нямаше да допусне обаче да я разделят с Пърси отново.

— Всичко ще е наред — повтори тя, опитвайки да убеди сама себе си.

— Отлично. — Рейна се обърна към Джейсън и на Анабет й се стори, че в очите й проблясва някакъв глад. — Да поговорим и да се съберем, както трябва.