Рик Риърдън
Знакът на Атина (44)

XLIV. Пайпър

Помещението се пълнеше обезпокоително бързо. Пайпър, Джейсън и Пърси заудряха по стените в търсене на изход, но не намериха нищо. Покатериха се на нишите, които бълваха вода, за да си спечелят малко височина, но това бе като да застанеш на ръба на водопад. Все пак успяха, но водата вече стигаше до коленета на Пайпър. Дълбочината до пода вероятно бе стигнала два метра и продължаваше да нараства.

— Мога да опитам да призова светкавица — каза Джейсън, — с която да пробия тавана.

— Това може да събори върху нас цялата стая и да ни смачка — предупреди Пайпър.

— Или да ни изпържи — добави Пърси.

— Нямаме голям избор — каза Джейсън.

— Нека претърся дъното — предложи Пърси. — Ако това място е построено като фонтан, някъде трябва да има отводнителна система. Вие проверете нишите за тайни изходи. Може би черупките са дръжки на врати или нещо подобно.

Това беше отчаяна идея, но Пайпър бе щастлива от възможността да направи нещо. Пърси скочи във водата. Джейсън и Пайпър обходиха нишите, ритаха ги и ги блъскаха, опитваха се да завъртят черупките. Не постигнаха нищо.

Пърси се появи на повърхността по-скоро, отколкото Пайпър бе очаквала. Бе отворил уста, за да си поеме въздух, и махаше с ръце, за да остане на повърхността. Тя му подаде ръка, за да го издърпа, и той едва не я събори във водата, преди да успее да се покатери до нишата.

— Тази вода не е нормална — закашля се той. — Не мога да дишам в нея. Едвам се върнах.

Жизнената енергия на нимфите — помисли си Пайпър. Тя бе толкова отровена и злостна, че дори син на Посейдон не можеше да я контролира.

Водата продължи да се издига около тях, а Пайпър също усети зловещото й влияние. Мускулите на краката й затрепериха, все едно бе тичала километри наред. Ръцете й изсъхнаха и се сбръчкаха, макар да бе в центъра на фонтан.

Момчетата изглеждаха като замаяни. Лицето на Джейсън бе пребледняло и той с мъка държеше меча си. Пърси трепереше и изглеждаше омаломощен. Косата му вече не изглеждаше така тъмна, все едно цветът й се отмиваше.

— Изсмукват силите ни — каза Пайпър. — Изпиват жизнената ни енергия.

— Джейсън — закашля се Пърси, — призови светкавицата.

Джейсън вдигна меча си. В стаята отекна гръм, но мълния не светна. Покривът не се счупи. Вместо това на тавана се появи миниатюрен дъждовен облак. Заваля дъжд, който изпълни фонтана дори по-бързо. Водата в него също не бе нормална. Бе точно толкова черна и противна, колкото тази във фонтана.

— Не се получи, както го исках — каза Джейсън.

Водата вече стигаше до врата им. Пайпър чувстваше как силите я напускат. Историите на дядо Том за водните канибали се бяха оказали верни. Злите нимфи щяха да изсмучат жизнените й сили.

— Ще оцелеем — промърмори си тя, но не можеше да се очарова сама, за да повярва в това.

Скоро отровните води щяха да закрият главите им. Щеше да се наложи да плуват, а отровната вода вече отнемаше силите им. Щяха да се удавят, точно както бе станало във видението й.

Пърси започна да блъска водата с ръка, все едно пъдеше лошо куче.

— Не… не мога да я овладея!

„Трябва да ме пожертвате — бе казало кучето скелет от историята. — Трябва да ме хвърлите във водата.“

Пайпър се чувстваше, все едно някой бе изхлузил кожата от врата й, разкривайки костите. Тя стисна своята корнукопия.

— Не можем да се преборим с това — каза тя. — Противопоставим ли се на водата, тя ще отнеме силите ни!

— Какво имаш предвид? — извика Джейсън в опит да надвика дъжда.

Водата бе стигнала до брадичките им. След още няколко сантиметра щеше да им се наложи да плуват. Въпреки това водата още не бе стигнала и половината височина до тавана. Пайпър се надяваше, че все още имат време.

— Рогът на изобилието — каза тя. — Трябва да победим нимфите с прясна вода, да им дадем повече, отколкото те имат нужда. Ако успеем да разсеем отровната течност…

— Нима твоят рог може да прави това? — попита Пърси, който се мъчеше да задържи главата си над водата. Това бе ново преживяване за него. Изглеждаше по-уплашен отвсякога.

— Само с вашата помощ. — Пайпър започваше да разбира как работи рогът. Изобилието не идваше от нищото. Тя бе успяла да погребе Херкулес с храна, защото се бе съсредоточила върху хубавите си мигове с Джейсън. За да създаде прясна вода, която да изпълни стаята, трябваше да призове дори по-хубави емоции. За нещастие обаче, вече губеше способността си да се съсредоточава.

— Искам да се концентрирате в корнукопията — каза тя. — Пърси, мисли си за морето.

— За солена вода?

— Няма значение. Важното е да е чиста. Джейсън, мисли си за бури, за още много бури. Хванете корнукопията. И двамата!

Те се сгушиха заедно, докато водата ги повдигна нагоре. Пайпър се опита да си спомни уроците на баща си по плуване, когато бяха започнали да карат сърф. За да помогнеш на някой, който се дави, трябваше да го хванеш в гръб и да риташ пред себе си, все едно вървиш назад. Не знаеше дали това ще проработи с още двама души, но прегърна и двете момчета и се опита да ги задържи над водата, докато двамата държаха корнукопията.

Нищо не се случи. Дъждът продължи да вали като из ведро — черен и киселинен.

Пайпър чувстваше краката си като олово. Образува се водовъртеж, който заплашваше да я дръпне надолу. Чувстваше как силите я напускат.

— Нищо не става! — извика Джейсън, докато плюеше мъртва вода.

— Ще се издавим — съгласи се Пърси.

— Трябва да се справим заедно — извика Пайпър с надеждата, че е права. — Искам и двамата да си мислите са чиста вода, за морска буря. Дайте всичко от себе си. Представете си как цялата сила ви напуска.

— Това е лесно — обади се Пърси.

— Дайте я обаче доброволно! — каза тя. — Предложете всичко, което имате! Все едно вече сте мъртви. Все едно единствената ви цел е да помогнете на нимфите. Трябва да бъде дар. Трябва да бъде… саможертва.

Притихнаха след тази дума.

— Да опитаме отново — каза Джейсън. — Заедно.

Този път Пайпър също се фокусира върху рога на изобилието. Нимфите искаха гласа, живота и младостта й. Хубаво. Даде ги доброволно. Представи си как цялата сила я напуска.

Вече съм мъртва — каза си спокойно като кучето скелет. — Това е единственият начин.

От рога изригна струя вода с такава сила, че ги залепи за стената. Дъждът изгуби цвета си и стана толкова чист и студен, че Пайпър простена.

— Получи се! — извика Джейсън.

— И то прекалено добре — предупреди Пърси. — Помещението се изпълва с вода дори по-бързо!

Беше прав. Водата се издигаше така бързо, че до тавана им оставаше не повече от метър. Пайпър можеше да се протегне и да докосне миниатюрните дъждовни облаци.

— Не спирайте! — извика тя. — Трябва да разсеем отровата, докато самите нимфи не бъдат пречистени.

— Ами ако е късно за тях? — попита Джейсън. — Хилядолетия наред са се поддавали на злото.

— Не сдържай нищо — каза Пайпър, — дай всичко от себе си. Дори ако потънем…

Главата й докосна тавана. Дъждовните облаци се разсеяха и се сляха с водата. Рогът на изобилието продължи да бълва фонтана си.

Пайпър притисна Джейсън до себе си и го целуна.

— Обичам те — каза му тя. Думите излязоха от нея като водата от корнукопията.

Не видя реакцията му, тъй като вече бяха под водата. Затаи дъх. Водата отекваше в ушите й. Около нея се появиха мехурчета. Светлина се процеди от стаята и Пайпър бе изненадана, че я вижда.

Нима водата се пречистваше?

Дробовете й щяха да се пръснат, но въпреки това Пайпър вложи и последните си сили в корнукопията. Водата продължи да изтича, макар вече да нямаше място за нея.

Дали стените нямаше да се поддадат от налягането?

Пред очите й притъмня.

Помисли, че грохотът в ушите й е от собственото й спиращо сърце. След това разбра, че стаята се тресе. Водата се завихри по-бързо. Пайпър почувства, че потъва. С последни сили ритна нагоре. Главата й излезе над повърхността и Пайпър отвори уста за глътка въздух. Корнукопията бе спряла да тече. Водата се оттичаше от стаята почти толкова бързо, колкото я бе изпълнила.

Пайпър извика, когато разбра, че Пърси и Джейсън все още са под водата. Тя ги издърпа нагоре. Пърси веднага си пое въздух и започна да рита с крака, но Джейсън бе безжизнен като парцалена кукла.

Пайпър се притисна до него. Тя извика името му, разлюля го, зашлеви му шамар. Почти не забеляза, че водата се е отцедила и ги е оставила на влажния под.

— Джейсън! — Отчаяна, тя се опита да помисли. Трябваше ли да го обърне на една страна? Да го потупа по гърба?

— Пайпър — каза Пърси, — мога да помогна.

Той коленичи до Джейсън и го докосна по челото. Водата излезе от устата му. Очите му се отвориха и от нищото отекна гръм, който отхвърли Пърси и Пайпър назад.

Когато погледът на Пайпър се проясни, тя видя, че Джейсън е седнал и кашля вода. Цветът на лицето му обаче се връщаше.

— Извинявайте — закашля се той, — не исках да…

Пайпър го прекъсна с прегръдка. Щеше да го целуне, но не искаше да му пречи да диша.

— Ако не си забелязал — ухили се Пърси, — от дробовете ти излезе чиста вода. Мога да я командвам без проблем.

— Благодаря ти, човек — стисна го немощно за ръката Джейсън. — Но мисля, че Пайпър е истинският герой на деня. Спаси всички ни.

— Така е — отекна глас в стаята.

Нишите заблестяха. Появиха се девет фигури, но вече не на бабички. Това бяха красиви млади нимфи в блестящи сини рокли, с черни къдрици, стегнати със сребърни и златни накити. Очите им бяха в топли сини и зелени цветове.

Докато Пайпър гледаше, осем от нимфите станаха на пара и полетяха нагоре. Само нимфата в центъра остана.

— Хагно? — предположи Пайпър.

— Да, миличка — усмихна се нимфата. — Не вярвах, че такова себеотрицание съществува у смъртните… особено у героите. Без да се обиждате.

Пърси стана на крака.

— Че от какво да се обиждаме? Вие само опитахте да ни удавите и да ни изсмучете жизнените сили.

— За което се извинявам — направи гримаса Хагно. — Не бях на себе си. Вие обаче ми напомнихте за слънцето и за дъжда, за потоците в планините. Пърси и Джейсън, благодарение на вас си спомних за морето и небето. Така се пречистих. Но на Пайпър благодаря още повече, тъй като тя ми показа нещо още по-ценно от чистата вода. — Хагно се обърна към нея. — Ти си добра по природа, Пайпър. Като природен дух знам за какво говоря.

Нимфата посочи към другия край на залата. Стълбите нагоре се бяха появили отново. Точно под тях се отвори кръгъл отвор, подобен на тръба от канализацията, точно толкова широк, че човек да може да се провре през него.

— Можете да се върнете на повърхността — каза Хагно. — Или, ако предпочитате, да тръгнете през канала към гигантите. Изберете бързо, тъй като и двете врати ще изчезнат, щом си отида. Тръбата ще ви отведе към старите акведукти, които изпълват както нимфеума, така и хипогеума, който гигантите наричат свой дом.

— Ъх — оплака се Пърси, притискайки ръце до слепоочията си. — Не използвай такива сложни думи, ако обичаш.

— О, дом не е сложна дума. — Хагно звучеше напълно искрена. — Мислех, че е, но сега вие ни освободихте от това място. Сестрите ми тръгнаха да дирят нов дом. Планински поток или някое езеро в долчинка. Ще ги последвам. Нямам търпение да видя горите и поляните отново, да се насладя на чистата течаща вода.

— Хм — нервно каза Пърси, — нещата са се попроменили през последните няколко хиляди години.

— Глупости — каза Хагно, — колко лошо може да е станало? Пан няма да позволи природата да бъде опетнена. Нямам търпение да го срещна.

Пърси изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но се спря.

— Късмет, Хагно — каза Пайпър, — и благодаря.

Нимфата се усмихна за последно и изчезна. За миг нимфеумът блесна с мека светлина като осветен от пълна луна. Пайпър усети ухание на екзотични подправки и разцъфнали рози. Чу далечна музика и весели гласове, които разговаряха и се смееха. Предположи, че на това място в древни времена са се състояли стотици тържества и сега споменът за тях бе освободен като самите нимфи.

— Какво е това? — попита нервно Джейсън.

Пайпър го хвана за ръката.

— Духовете танцуват. Но хайде. Гигантите сигурно ни очакват.