Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Героите на Олимп (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mark of Athena, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 44 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
Mummu (2016)

Издание:

Рик Риърдън. Знакът на Атина

Превод: Александър Драганов

Редактор: Боряна Стоянова

Коректор: Таня Симеонова

ИК „Егмонт България“, София, 2012

Илюстрация на корицата: Джон Роко

Дизайн на корицата: Джоан Хил

ISBN 978-954-27-0866-7

 

Оригинално заглавие: The Mark of Athena

Text copyright © 2012 Rick Riordan

Permission for this edition was arranged through the Nancy Gallt Literary Agency.

История

  1. — Добавяне

XXXIX. Лио

За едно нещо бе съгласен с Немезида — късметът бе измамно нещо. Поне що се отнасяше до неговия. Миналата зима бе наблюдавал с ужас как семейство циклопи се готви да сготви Джейсън и Пайпър с лют сос. Бе успял да спаси приятелите си сам-самичък, но поне бе имал време да измисли как.

А сега нямаше. Хейзъл и Франк бяха поразени от обсебена стиймпънк топка за боулинг. А два чифта враждебни брони се канеха да го убият.

Лио не можеше да ги порази с огън. Броните нямаше да бъдат засегнати от това. Освен това Хейзъл и Франк бяха твърде близо. Не искаше да ги изгори по погрешка или, по-лошо, да подпали прословутото парче дърво, от което зависеше животът на Франк.

Бронята вдясно от Лио, която имаше лъвска глава, наклони механичния си врат и погледна към Хейзъл и Франк, които все още лежаха в безсъзнание.

— Герой и героиня — каза Лъвската глава. — Ще свършат работа, ако другите умрат. — Кухата маска се обърна обратно към Лио. — Ти обаче не ни трябваш, Валдес.

— Я стига — опита да се усмихне Лио, — на човек винаги му трябва по един Лио Валдес! — Той разпери ръце и се опита да изглежда самоуверен и полезен, а не отчаян и изплашен. Запита се дали не е твърде късно да напише ТИМ ЛИО върху ризата си.

За жалост, манекените не се лъжеха така лесно както нимфите от фенклуба на Нарцис.

Този, чийто шлем бе във формата на вълча глава, изръмжа:

— Бил съм в ума ти, Лио. Помогнах ти да започнеш войната.

Усмивката на Лио угасна. Той отстъпи крачка назад.

— Това си бил ти? — Сега разбра защо туристите го бяха притеснили толкова, защо тези същества му звучаха познати. Бе чувал гласовете им в ума си. — Ти ли ме накара да стрелям с балистата? — попита Лио. — Ти ли ми „помогна“, както се изрази?

— Знам как мислиш — отвърна Вълчата глава, — знам ограниченията ти. Ти си самичък и мъничък. Имаш нужда от защитата на приятелите си. Без тях нямаш силата да ми се противопоставиш. Заклех се, че повече няма да те обсебвам. Това обаче няма да ми попречи да те убия.

Бронираните ейдолони пристъпиха напред. Мечовете им се разлюляха на сантиметри от лицето на Лио.

Внезапно страхът на момчето отстъпи място на гнева. Ейдолонът с вълча глава го бе унизил, бе го обсебил, бе го накарал да нападне Нов Рим. Бе застрашил приятелите му и едва не бе провалил подвига им.

Лио погледна към неподвижните сфери на работните маси. Сети се за колана си, а после и за помещението, което напомняше на звукова кабина.

Така започна операция „Прибери боклука“.

— Първо, изобщо не ме познаваш — каза той на Вълчата глава. — И второ, довиждане! — Той се стрелна към стълбите и се покатери на върха.

Броните бяха страшни, но тромави. Кабината, както Лио подозираше, имаше врати от двете си страни — двойни врати. Явно древните механици бяха искали защита от творенията си, в случай че те полудееха… като сега. Лио затръшна вратите и призова пламъци от ръцете си, с които стопи ключалките така, че да не могат да се отварят.

Броните приближиха от двете страни. Те разклатиха вратите и ги заудряха с мечовете си.

— Това е глупаво — каза Лъвската глава, — само отлагаш смъртта си.

— Да отлагам смъртта си, ми е нещо като хоби — отвърна Лио и огледа новия си дом.

Голяма маса, подобна на контролно табло, гледаше към работилницата. Бе претрупана с боклуци, но Лио веднага отхвърли наум тези, които му се сториха безполезни — диаграма с катапулт за хора, който никога нямаше да проработи, странен черен меч (Лио не умееше да се бие с мечове), огромно бронзово огледало (отражението му изглеждаше ужасно), комплект инструменти, които някой бе счупил било от яд, било от непохватност.

Съсредоточи се върху главния проект. В центъра на масата някой бе разглобил Архимедова сфера. Зъбци, пружини, лостове и мотовили бяха пръснати около нея. Всички бронзови кабели в стаята под тях бяха свързани към металната плоча под сферата. Лио усещаше небесния бронз, който преминаваше през работилницата като артерии през сърце, и бе готов да фокусира магическата енергия на едно място.

— Една топка ще ги владее и в енергия ще ги обвие — промърмори Лио[1]. Топката бе главният регулатор. Наблюдаваше древноримски контролен център.

— Лио Валдес! — зави единият от духовете. — Отвори тази врата, или ще те убия!

— Честно предложение! — отвърна Лио, без да откъсва очи от сферата. — Само почакай да свърша с това, става ли? Едно последно желание?

Това, изглежда, обърка духовете, тъй като те за миг спряха да секат по решетките. Ръцете на Лио полетяха над сферата и започнаха да наместват частите. Защо глупавите римляни бяха разглобили такава прекрасна машина? Бяха убили Архимед, бяха откраднали изобретенията му, а след това бяха се занимавали с предмет, който никога не биха могли да разберат. От друга страна, поне им бе стигнал акълът да го заключат така, че две хиляди години никой да не го намери.

Ейдолоните отново затропаха по вратите.

— Кой чука? — попита Лио.

— Валдеееес! — изрева Вълчата глава.

— Кой Валдес?

Най-накрая ейдолоните разбраха, че не могат да влязат вътре. И тогава, ако Вълчата глава наистина познаваше Лио, щеше да изработи план, с който да го накара да се подчини.

Лио трябваше да побърза.

Той свърза зъбците, но обърка един и трябваше да започне отначало.

В името на Хефестовите ръчни гранати, това бе трудно!

Най-накрая намести сферата както трябва. Непохватните римляни почти бяха строшили настройките за налягането, но Лио извади няколко часовникарски пособия от колана си и направи някои последни фини настройки. Архимед бе гений. Стига машината наистина да работеше.

Дръпна шнура, с който сферата се задвижваше. Зъбците се завъртяха. Лио затвори върха на кълбото и започна да изучава кръговете. Бяха подобни на тези по вратата на работилницата.

— Валдес! — затропа Вълчата глава по вратата. — Третият ни другар ще убие приятелите ти!

Лио тихо прокле. Третият им другар. Той погледна към топката с паешки крачета, която бе зашеметила Хейзъл и Франк. Предположил беше, че ейдолон номер три се крие в нея.

Не знаеше обаче кода, с който да включи контролната сфера.

— Добре — каза той, — печелите. Дайте ми само още една секунда.

— Никакви секунди повече! — кресна Вълчата глава. — Отвори вратата веднага, или ще умреш!

Обсебената топка протегна жиците си и изстреля нов електрошоков заряд по Хейзъл и Франк. Телата им потръпнаха. Толкова много ток можеше да спре сърцата им.

Лио преглътна сълзите си. Това бе прекалено трудно. Не можеше да го направи.

Погледна към предната част на сферата. Тя имаше седем кръга, всеки от които бе покрит с малки гръцки букви, цифри и зодиакални знаци. Отговорът нямаше да е пи. Архимед никога не би използвал един и същи код два пъти. Освен това, поставяйки ръка върху сферата, Лио бе разбрал, че кодът е случаен — нещо, което само Архимед би могъл да знае.

Според легендите последните думи на мъдреца били: „Не пипайте сферите ми!“. Никой не бе разбрал това, но Лио се досещаше какво е имал предвид. Ключът на тази сфера бе прекалено сложен. Може би ако имаше на разположение няколко години, щеше да дешифрира знаците и да налучка правилната комбинация, но на него не му оставаха дори няколко секунди.

Времето му бе изтекло. Късметът му се бе свършил.

Приятелите му щяха да умрат.

„Проблем, който не можеш да разрешиш“ — долетя неканен глас в главата му.

Немезида. Тя му бе казала да очаква този миг. Лио бръкна в джоба си и извади бисквитката с късметче. Богинята на Отмъщението го бе предупредила, че цената за помощта й ще е висока, толкова страшна, колкото и загубата на око. Но ако не опиташе, приятелите му щяха да умрат.

— Нужен ми е кодът за сферата — каза той.

И счупи бисквитката.

Бележки

[1] Лио перифразира цитат от „Властелинът на пръстените“ на Дж. Р. Р. Толкин. — Бел.прев.