Рик Риърдън
Знакът на Атина (35)

XXXV. Анабет

Анабет мислеше, че познава болката. Бе падала от стената с лава в лагера на нечистокръвните. Бе намушквана с отровен кинжал в ръката на моста в Уилямсбърг. Дори бе носила небето на раменете си.

Нищо от това обаче не можеше да се сравнява с усещането, което изпита в глезена си, когато се приземи. Веднага разбра, че го е счупила. Болка като от нажежено желязо прониза целия й крак. Светът се сведе до нея, глезена й и агонията, която изпитваше. Едва не припадна. Зави й се свят. Започна да диша на пресекулки.

Не — каза си тя. — Не можеш да изпаднеш в шок точно сега.

Опита да забави дишането си. Легна неподвижна и изчака болката да премине от ужасяваща в просто ужасна. Част от нея искаше да завие срещу света заради неговата несправедливост. Нима бе минала през какво ли не, за да бъде спряна от нещо толкова тривиално като един счупен глезен?

Наложи си обаче да се успокои. В лагера я бяха обучили да преживява всякакви неприятни ситуации, включително подобни наранявания. Огледа се наоколо. Кинжалът й бе паднал на няколко крачки от нея. На бледата светлина можеше да види очертанията на стаята. Лежеше на студен под, направен от плочки пясъчник^[1].

Таванът бе на височината на двуетажна сграда. Прагът, през който бе паднала, се издигаше на три метра от земята и сега бе напълно блокиран от боклуците, които бяха затрупали стаята като лавина. Около нея имаше стари парчета дървен материал. Някои бяха напукани или счупени, други бяха станали на трески.

Колко глупаво! — смъмри се тя наум. Беше се втурнала през прага в очакване да намери коридор или друга стая. Изобщо не й бе хрумнало, че може да падне. Дървеният материал вероятно бе от стълбище, което отдавна се бе разпаднало.

Тя огледа глезена си. Кракът й не изглеждаше особено изкривен. Чувстваше пръстите си. Не видя никаква кръв.

Всичко това бе чудесно.

Протегна се, за да вземе парче дърво. Дори това малко усилие я накара да изпищи.

Дървото се разпадна в ръцете й. Вероятно бе на векове, ако не и на хилядолетия. Нямаше начин да разбере дали стаята е по-древна от олтара на Митра, или е като Лабиринта — едно цяло от останки от различни епохи, слели се на случаен принцип.

— Добре — каза тя на глас, колкото да чуе гласа си, — мисли, Анабет. Направи си план.

Спомни си за глупавия курс по оцеляване в дивото, който Гроувър й бе преподал в лагера. Поне тогава й се бе сторил глупав.

Първата стъпка бе да огледа околността за възможни заплахи.

Стаята, в която се намираше, не изглеждаше порутена като храма на Митра. Лавината отгоре бе спряла. Стените бяха от дебели каменни блокове, по които нямаше видими пукнатини. Таванът не поддаваше. Всичко това бе чудесно.

Единственият изход бе в далечната стена — портал с арка, който водеше към мрака. Между нея и изхода имаше малък тухлен канал, през който течеше вода. Посоката на течението бе от ляво надясно. Каналът изглеждаше като останка от времето на стария Рим. Анабет се надяваше водата да е годна за пиене.

В единия ъгъл имаше строшени керамични вази, от които излизаха смачкани кафяви неща — някогашни плодове може би.

В друг ъгъл имаше дървени ковчежета, които изглеждаха по-здрави. Имаше и плетени кошници, затворени с кожени ремъци.

Няма непосредствена опасност — каза си тя. — Освен ако нещо не дойде от тъмния тунел. — Погледна към изхода, сякаш за да изпита късмета си. Нищо не се случи. — Добре — помисли си, — следващата стъпка е да видя дали наоколо има нещо, което може да ми бъде от полза.

Какво обаче можеше да вземе оттук? Водата не бе проблем — имаше такава и в бутилка, и в канала, стига да успееше да го стигне. Кинжалът й бе в нея. В чантата й имаше шарени конци, лаптоп, бронзова карта, кибрит и амброзия за спешни случаи.

О, да. Това определено се броеше за спешен случай. Тя извади божествената храна от раницата си и хапна от нея. Както обикновено, вкусът бе от хубави спомени. В случая бе на пуканките, които бе яла с баща си в Сан Франциско, където бяха гледали стари романтични комедии без мащехата или доведените й братя.

Амброзията затопли цялото й тяло. Болката в крака й се притъпи. Анабет обаче знаеше, че все още е в беда. Дори амброзията не можеше да изцери счупване веднага. Можеше да ускори процеса, но в най-добрия случай нямаше да може да стъпва на крака си поне още ден.

Опита се да вземе ножа си, но той бе твърде далеч. Тя запълзя в тази посока. Болката отново прониза крака й, все едно някой я дереше. Лицето й плувна в пот, но с едно последно усилие тя успя да вземе кинжала си. Почувства се по-добре, когато го хвана. Не само защото й служеше за светлина и защита, а и защото бе нещо познато.

Какво й оставаше? Курсът за оцеляване на Гроувър споменаваше и че трябва да чака някой да я спаси, но това не можеше да се случи. Дори Пърси да намереше следите й, стаята на Митра се бе сринала.

Можеше да опита да се свърже с някого през лаптопа на Дедал, но се съмняваше, че ще има сигнал толкова дълбоко под земята. А и на кого можеше да се обади? Не можеше да се свърже с никой близо до нея. Героите никога не носеха мобилни телефони, понеже сигналите им привличаха вниманието на чудовищата. Никой от нейните приятели нямаше да проверява мейла си точно днес.

Съобщение по Ирида? Имаше вода, но не и достатъчно светлина, за да създаде дъга. Освен това единствената монета, която бе в нея, беше сребърната драхма на Атина. Не можеше да плати с нея.

Пък и подвигът бе само неин. Ако Анабет извикаше помощ, признаваше загубата си. Нещо й подсказа, че Знакът на Атина ще спре да я ръководи. Щеше да се лута в подземията завинаги и никога нямаше да намери статуята на Атина Партенос.

Така че не можеше да остане тук в очакване някой да й помогне. Трябваше да открие начин да продължи сама.

Отвори шишето си с вода и отпи от него. Не бе осъзнала колко е жадна. Когато бутилката бе изпразнена, тя допълзя до канала. Водата му бе студена и се движеше бързо, което бе добър знак. Годна беше за пиене. Напълни бутилката си, след което изми ръцете си и плисна вода по лицето си. Веднага се почувства освежена. Тя се изми и почисти драскотините си, доколкото можа. После седна и погледна към глезена си.

— Трябваше да се счупиш, а! — скара му се тя.

Глезенът, както се очакваше, не отговори.

Трябваше да го обездвижи по някакъв начин. Това бе единственият й шанс да продължи.

Хмм…

Анабет вдигна кинжала си и разгледа стаята на бронзовата му светлина. Сега, когато бе по-близо до портала, го хареса дори по-малко. Той водеше към тъмен и тих коридор. Въздухът, който излизаше от него, бе застоял и някак зловещ. За нещастие, Анабет не виждаше накъде другаде може да поеме.

С много охкане и сълзи тя допълзя до останките от стълбите. Намери две парчета, които бяха в сравнително добро състояние, и достатъчно дълги, че да послужат за шина. След това приближи плетените кошници и отряза кожените им превръзки.

Докато се подготвяше психически за поставянето на шина, забеляза избледнели думи по едно от дървените ковчежета — ХЕРМЕС ЕКСПРЕС.

Анабет развълнувана приближи кутията. Нямаше идея какво търсеше тук, но Хермес доставяше всякакви неща на богове, духове и дори герои. Може би бе изпуснал нещо ценно преди години, за да помогне на героите с нейната мисия.

Тя отвори ковчежето и попадна на няколко опаковки с въздушни мехурчета.

— Хермес! — възмути се тя и погледна мрачно към опаковките. След това мозъкът й се размърда и тя осъзна, че те наистина са божи дар. — Но това е чудесно!

Анабет уви счупения си глезен с мехурестия материал, след което го обездвижи с дървените останки и уви всичко с кожените превръзки.

Преди много години бе минала курс по първа помощ и бе направила своеобразна шина за друг лагерник, без да предполага, че някога ще направи такава и за себе си.

Работата бе бавна и болезнена, но накрая я свърши. Тя разгледа останките от стълбището и намери парче от перилата му — тясна дъска с дължина около метър и половина, която можеше да й послужи като патерица. Тя се облегна на стената, стъпи на здравия си крак и се изправи.

— Ох! — Пред очите й затанцуваха черни петънца, но успя да остане права. — Следващия път — промърмори тя в тъмната стая — предпочитам да се боря с чудовище. Много по-лесно е.

Знакът на Атина заблестя върху арката над отворения праг. Огнената сова я гледаше с очакване, все едно искаше да каже: „Време беше. Чудовищата са в тази посока“.

Анабет се замисли дали Знакът не е базиран на истинска свещена сова. Ако беше така, след края на мисията си щеше да я намери и да й прасне един по муцуната.

Мисълта я обнадежди. Тя мина през канала и бавно се затътри по коридора.