Рик Риърдън
Знакът на Атина (48)

XLVIII. Пърси

Пърси бе преживял много битки. Бил се беше и на няколко арени. Нищо обаче не можеше да се сравнява с това тук. В огромния Колизей, пред хилядите крещящи духове, пред бога Бакхус, който го гледаше презрително, и пред двамата гиганти, които се извисяваха над него, Пърси се почувства мъничък и нищожен като буболечка.

Освен това бе много, много ядосан.

Да се бори с гиганти, бе едно. Да го прави за кефа на Бакхус, бе съвсем друго. Той си спомни нещо, което Люк Кастелан му бе казал преди много години — че всичко, което правят, е безсмислено. Че те са просто пионки в ръцете на боговете на Олимп.

Сега Пърси бе почти на възрастта, на която бе Люк тогава. Разбираше защо приятелят му бе събрал толкова жлъч в себе си. През последните пет години Пърси твърде често се бе оказвал пешка на олимпийците. Те сякаш се редуваха да го ползват за своите цели. Може би бяха по-свестни от титаните, гигантите или Гея. Това обаче не ги правеше добри, нито пък мъдри.

На Пърси му се гадеше от ситуацията, в която е поставен. Гладиатор, пионка, която се сражаваше на арената, за да достави удоволствие на лекомисления бог на Виното.

Само дето нямаше никакъв избор. Трябваше да победи гигантите, ако искаше да спаси приятелите си. Трябваше да оцелее и да намери Анабет.

Ефиалт и Отис направиха решението му още по-лесно, като нападнаха. Близнаците взеха по една фалшива планина, голяма колкото апартамента на Пърси в Ню Йорк, и я хвърлиха по героите.

Пърси и Джейсън отскочиха. Те се хвърлиха заедно в най-близкия окоп и планината се разби някъде над тях, поръсвайки ги с парчета пластмаса. Не бяха смъртоносни, но боляха като ужилвания.

Тълпата пощуря и викове: „Бой! Бой!“ огласиха арената.

— Пак ли се разделяме като преди? — опита се да надвика шума Джейсън. — Аз поемам Отис, а ти Ефиалт? Или този път искаш да опитаме обратното?

Пърси се опита да помисли. Разделянето му звучеше като добра идея. Всеки от тях се изправяше срещу единия от гигантите.

Последния път обаче това едва не им бе коствало живота. Той разбра, че им трябва различна стратегия. През цялото време Пърси бе чувствал, че трябва да ръководи и защитава приятелите си. Бе сигурен, че Джейсън се е чувствал по същия начин. Бяха работили в малки групи с надеждата, че така ще е по-добре. Всеки герой се биеше сам за себе си, правейки това, в което е най-добър.

Хера обаче не бе обединила седем героя в един отбор просто така. През няколкото пъти, в които Пърси и Джейсън бяха работили заедно — призовавайки бурята над Форт Съмтър, помагайки на Арго II да се измъкне от Херкулесовите стълбове, дори когато пълнеха вода в нимфеума… Пърси се бе чувствал по-сигурен, по-способен да решава проблемите им, все едно цял живот бе бил циклоп и една сутрин се бе събудил с две очи.

— Не — каза той, — ще ги нападнем заедно. Първо Отис, защото е по-слаб. Побеждаваме го бързо и нападаме Ефиалт. Бронз и злато, събрани в едно. Това може да им попречи да се възстановят толкова бързо.

Джейсън се усмихна сухо, все едно току-що бе разбрал, че ще умре по унизителен начин.

— Защо не? — попита той. — Само дето Ефиалт няма да стои и да гледа как убиваме брат му. Освен ако…

— Вятърът днес е силен — подсети го Пърси, — а под арената има тръби с вода.

Джейсън го разбра веднага. Той се засмя и Пърси усети как между двамата се заражда приятелство. Мислеха по еднакъв начин за милион различни неща.

— На три? — попита Джейсън.

— Че защо да чакаме?

Двамата изскочиха от канала. Гигантите бяха вдигнали още една пластмасова планина, точно както Пърси бе предвидил. Чакаха ги да се появят, за да се прицелят.

Близнаците вдигнаха планината над главите си и се канеха да я хвърлят, когато Пърси предизвика изригване на една от тръбите в краката им, разтърсвайки целия под. Джейсън запрати силен порив вятър към гърдите на Ефиалт. Гигантът с червена коса залитна назад. Отис изтърва планината и тя се пльосна върху брат му. Подаваха се само змийските крака на Ефиалт, които завъртяха глави, сякаш се чудеха къде е отишла останалата част от тялото.

Тълпата завика одобрително, но Пърси подозираше, че Ефиалт е само зашеметен. Имаха не повече от няколко секунди.

— Хей, Отис — извика той. — „Лешникотрошачката“ е пълна скука!

— Ах, вие! — Отис взе копието си и го хвърли към тях, но бе прекалено ядосан, за да се прицели точно.

Джейсън отби летящото оръжие над главата на Пърси и то падна в езерото. Двамата отстъпиха назад към водата, като не спираха да обиждат балетните умения на гиганта. Това бе малко трудно, тъй като Пърси не разбираше нищо от балет.

Отис тръгна към тях с голи ръце, след което осъзна, че: а) е без оръжие и б) не е добра идея да се биеш със син на Посейдон в близост до голям воден басейн. Опита се да спре, но твърде късно. Героите минаха от двете му страни, а Джейсън призова силата на вятъра, използвайки инерцията на гиганта, за да го събори във водата.

Пърси и Джейсън нападнаха като един, докато Отис се опитваше да се изправи. Те скочиха към гиганта и стовариха мечовете си върху главата му. Бедното създание дори не успя да направи пирует. Избухна във водата и я покри с прах като от огромен пакет сухо мляко.

Пърси призова водовъртеж в езерото. Есенцията на Отис се опита да се възстанови, но когато главата му изскочи над водата, Джейсън призова мълния и отново го направи на прах.

Всичко вървеше като по мед и масло, но нямаше да могат да удържат Отис вечно. Пърси вече бе уморен от битката си под земята. Стомахът още го болеше. Чувстваше как силите му се изчерпват.

А им оставаше още един гигант.

Сякаш по сигнал пластмасовата планина изригна. Ефиалт се надигна, ревейки от ярост като звяр. Пърси и Джейсън изчакаха той да се затътри към тях с копие в ръка. Очевидно престоят под планината му бе дал нови сили. Очите му блестяха заканително, а следобедното слънце се отразяваше в сплетената му с монети коса. Дори змийските крака изглеждаха ядосани. Бяха оголили зъби и съскаха заплашително.

Джейсън призова мълния, но Ефиалт я отблъсна с копието си към една нещастна пластмасова крава, която се стопи. След това изблъска една каменна колона от пътя си, все едно бе от лего.

Пърси се опита да запази водовъртежа. Не искаше Отис да се върне в битката, но когато Ефиалт приближи, бе принуден да се съсредоточи върху него.

Посрещна атаката на гиганта заедно с Джейсън. Двамата скочиха около Ефиалт и започнаха да го мушкат. Остриетата от бронз и злато се замъглиха от бързината на движенията им, но гигантът отби всеки удар.

— Няма да се предам! — изрева Ефиалт. — Успяхте да провалите представлението ми, но Гея ще унищожи целия свят!

Пърси разсече копието му, но Ефиалт дори не се впечатли. Гигантът замахна с тъпия край и го събори. Момчето падна тежко върху ръката с меча си и изпусна Въртоп.

Джейсън се опита да си спечели преимущество. Той приближи гиганта и понечи да го намушка в гърдите, но Ефиалт успя да отбие удара. Той опря върха на копието си в Джейсън и направи тениската му на елек. Момчето се олюля и се загледа в струята кръв, която потече от гърдите му.

Пайпър извика от балкона на императора, но ревът на тълпата заглуши гласа й. Бакхус ги погледна със зловеща усмивка, докато дъвчеше зрънчо.

Ефиалт се извиси над Пърси и Джейсън, а двете части на счупеното му копие надвиснаха над главите им. Ръката на Пърси изтръпна. Гладиусът на Джейсън бе паднал на арената.

Планът им се бе провалил.

Пърси погледна към Бакхус, готов за последна обида към безполезния бог на Виното, когато в небето над Колизея се появи огромна овална фигура, която се спусна с мълниеносна бързина към тях.

Отис се опита да изреве от езерото, но лицето му се бе образувало само наполовина и той успя само да извика:

— Ъ-ъ… муууу!

— Не се бой, братко! — каза му Ефиалт, без да изпуска героите от очи. — Ще ги накарам да страдат!

Арго II се извъртя във въздуха и избълва зелен огън от балистите си.

— Всъщност — каза Пърси — трябва да погледнеш зад себе си.

Той и Джейсън се отдръпнаха встрани, докато Ефиалт се обръщаше с вик на изненада. Пърси скочи в един ров в момента, в който експлозията разтърси Колизея. Когато се изкатери обратно, Арго II се готвеше да кацне. Джейсън също подаде глава изпод импровизирания си навес — един пластмасов кон.

Ефиалт лежеше овъглен и пъшкащ на арената. Пясъкът около него бе станал на стъкло от гръцкия огън. Отис пляскаше във водата в опит да се възстанови, но от ръцете надолу приличаше на изгорена зърнена закуска.

Пърси се олюля до Джейсън и го потупа по рамото. Призрачната тълпа стана на крака, когато Арго II спусна колесник за кацане. Лио бе застанал на руля, а Хейзъл и Франк се бяха ухилили до него. Тренер Хедж затанцува на платформата за стрелба, размаха юмрук във въздуха и извика:

— За това става дума!

Пърси се обърна към балкона на императора.

— Е? — извика той на Бакхус, — надявам се това да те е развеселило, алкохолен…

— Няма нужда от комплименти. — Внезапно богът се появи точно до тях на арената. Той изтупа няколко пръчки зрънчо от пурпурната си роба. — Реших, че сте достойни мои партньори в боя.

— Партньори? — изръмжа Джейсън. — Та вие не направихте нищо!

Бакхус застана до брега на езерцето. Водата незабавно пресъхна, а на дъното остана една купчинка кал, над която бе главата на Отис. Бакхус слезе бавно до дъното и погледна към тълпата, след което надигна жезъла си. Духовете задюдюкаха и свалиха палци надолу.

Пърси не бе сигурен дали това означава, че искат смърт, или пощада. Бе чувал и двете теории.

Бакхус избра по-забавната опция и тресна Отис с шишарка по главата. Гигантската купчина Отисова закуска се разпадна напълно.

Тълпата подивя. Бакхус излезе от езерото и застана до Ефиалт, който все още лежеше проснат и изпечен.

Бакхус отново надигна жезъла си.

— НАПРАВИ ГО! — изрева тълпата.

— НЕ ГО ПРАВИ! — зави Ефиалт.

Бакхус чукна гиганта по носа и Ефиалт се разпадна на шепа пепел.

Призраците завикаха одобрително и захвърляха конфети, докато Бакхус обикаляше стадиона, вдигнал ръце и наслаждаващ се на обожанието им. Той се ухили тържествено на героите и заяви:

— Ето това, приятели, е представление! Разбира се, че направих нещо. Та аз убих двамата гиганти!

Докато приятелите на Пърси слизаха от кораба, тълпата призраци проблясна и изчезна. Пайпър и Нико слязоха от балкона на императора и магическите декори на Колизея се разпаднаха в мъгла. Подът на арената остана здрав, но стадионът изглеждаше отново така, сякаш от векове наред никой не се е борил на него. Най-малко пък гиганти.

— Мдаа — каза Бакхус, — това беше забавно. Имате разрешението ми да продължите своето пътуване.

— Разрешението ти? — изръмжа Пърси.

— О, да — повдигна вежди Бакхус. — Макар че твоето пътуване ще се окаже малко по-трудно от очакваното, сине на Нептун.

— Посейдон — поправи го автоматично Пърси. — И какво имаш предвид?

— Пробвайте паркинга зад сградата „Емануел“ — каза Бакхус. — Добро място за пробив. А сега довиждане, скъпи приятели. О, и късмет с остатъка от мисията ви. — Богът изчезна в облак мъгла, която ухаеше на гроздов сок.

Джейсън изтича да посрещне Пайпър и Нико. Тренер Хедж с тропот дотърча до Пърси. Хейзъл, Франк и Лио бяха зад него.

— Това Дионис ли беше? — попита Хедж. — Обожавам този тип!

— Вие сте живи! — викна Пърси на останалите. — Гигантите казаха, че сте в плен. Какво се случи?

— С поредния си блестящ план Лио Валдес отново спаси всички — сви рамене Лио. — Ще се изненадаш от това какво може да се направи с една Архимедова сфера, момиче, което се ориентира под земята, и невестулка.

— Аз бях невестулката — поясни мрачно Франк.

— В общи линии — обясни Лио, — активирах един хидравличен винт с едно архимедово устройство, което ще бъде страхотно, щом го инсталирам на кораба, гарантирам ви. Хейзъл усети откъде ще е най-лесно да си пробием път до повърхността. Направихме тунел, достатъчно голям за една невестулка. Франк се покатери заедно с обикновен предавател, който сглобих набързо. След това трябваше само да хакнем любимия сателитен канал на тренер Хедж и да му кажем да дойде с кораба да ни спаси. След като ни измъкна, бе лесно да ви намерим с това божествено шоу над Колизея.

Пърси разбра около десет процента от историята на Лио, но реши, че това му е достатъчно предвид другия въпрос, който го измъчваше.

— Къде е Анабет?

— За това… — направи гримаса Лио. — Мислим, че все още е в беда. Ранена е, със счупен крак. Поне според видението, което ни показа Гея. Следваща ни задача е спасяването на Анабет.

Допреди две секунди Пърси бе готов да припадне, но сега почувства нов прилив на адреналин в тялото си. Идеше му да удуши Лио и да попита защо първо не са спасили Анабет, но реши, че това може да прозвучи леко неблагодарно.

— Разкажи ми за видението — каза той, — разкажи ми всичко.

Подът се разтърси. Дървените дъски започнаха да изчезват и надолу по хипогеума заваля пясък.

— Нека първо се качим на борда — каза Хейзъл, — докато все още можем.

Отплаваха от Колизея и се насочиха на юг, летейки над покривите на Рим. Навсякъде около Колизея трафикът бе спрял. Беше се събрала тълпа от смъртни, които вероятно се чудеха какви са били тайнствените светлини и звуци, дошли от руините. Пърси видя, че нито един от грандиозните планове за разрушение на гигантите не се е осъществил. Градът изглеждаше точно като преди. Никой не забелязваше и гръцката трирема, носеща се в небето.

Героите се събраха около руля. Джейсън превърза навехнатото рамо на Пайпър, докато Хейзъл хранеше Нико с амброзия на задната част на кораба. Синът на Хадес едвам вдигаше главата си. Гласът му бе толкова тих, че Хейзъл трябваше да се навежда всеки път, за да успее да го чуе.

Франк и Лио разказаха какво бе станало в стаята с Архимедовите сфери и за виденията, които Гея им бе показала в бронзовото огледало. Бързо решиха, че най-добрият начин да намерят Анабет е да последват загадъчния съвет, който Бакхус им бе дал — да намерят сградата „Емануел“, каквото и да бе това. Франк започна да пише на корабния компютър, докато Лио бясно натискаше контролите си и мърмореше:

— Сградата „Емануел“. Сградата „Емануел“!

Тренер Хедж се опита да помогне, докато се бореше с една разгъната наопаки карта на Рим.

Пърси коленичи до Джейсън и Пайпър.

— Как е рамото?

— Ще се оправи — усмихна се Пайпър. — И двамата се справихте блестящо.

Джейсън сръчка Пърси.

— С теб правим нелош отбор.

— Справихме се по-добре, отколкото в Канзас — съгласи се Пърси.

— Ето го! — извика Лио, като посочи към монитора си. — Франк, ти си невероятен! Поемаме курс!

— Просто прочетох името от екрана — изгърби се Франк. — Някакъв китайски турист го е отбелязал на Гугъл Мапс.

— Той чете китайски — ухили се Лио на останалите.

— Съвсем малко — отвърна Франк.

— Това е супер!

— Момчета — намеси се Хейзъл, — не искам да ви развалям удоволствието, но трябва да чуете това.

Тя помогна на Нико да се изправи. Той по принцип си беше блед, но сега кожата му бе бяла като мляко на прах. Тъмните му хлътнали очи напомниха на Пърси за снимки на освободени военнопленници, които беше виждал. Но Нико всъщност бе такъв, каза си Пърси.

— Благодаря — изграчи Нико. Очите му нервно се стрелнаха към групата. — Бях изгубил надежда.

През миналата седмица Пърси бе искал да каже няколко неща на Нико, но сега, когато го видя толкова тъжен и немощен, не можа да се ядоса.

— Знаел си за двата лагера — каза все пак той. — Можеше да ми кажеш кой съм на първия ден, в който пристигнах в лагер „Юпитер“, но не го направи.

Нико се облегна на релинга.

— Съжалявам, Пърси. Разбрах за съществуването на лагер „Юпитер“ миналата година. Баща ми ме отведе там, макар да не бях сигурен защо. Каза ми, че боговете от векове държат двата лагера разделени, че не трябва да издавам на никого какво съм видял. Че не му е дошло времето. Каза обаче, че за мен е важно да узная истината… — Той започна да кашля и се преви надве. Хейзъл го хвана за раменете, докато той не събра сили да се изправи отново. — Мислех, че е заради Хейзъл — продължи Нико. — Трябваше да я отведа на безопасно място. Сега обаче смятам, че ми е показал двата лагера, за да разбера колко важен е подвигът ви. За да потърся Портите на Смъртта.

Въздухът се наелектризира. Буквално — от Джейсън изскочиха искрици.

— Намери ли ги? — попита Пърси.

Нико кимна в отговор.

— Бях глупак. Смятах, че мога да ходя където си поискам в Подземното царство, и попаднах право в капана на Гея. Със същия успех можех да се опитам да избягам от черна дупка.

— Черна дупка? — задъвка Франк устната си. — За каква черна дупка става въпрос?

Нико понечи да отвори уста, но каквото и да искаше да каже, явно бе прекалено ужасно. Той се обърна към Хейзъл. Тя постави ръка върху тази на брат си.

— Нико ми каза, че Портите на Смъртта имат две страни. Едната е в света на смъртните, а другата в Подземното царство. Смъртната част е в Гърция и се охранява от силите на Гея. От там те измъкнали Нико и го отвели в Рим.

Пайпър явно бе доста нервна, тъй като от корнукопията й изскочи един чийзбургер.

— А къде точно в Гърция?

— В Дома на Хадес — пое си треперливо дъх Нико. — Това е подземен храм в Епир. Мога да ви го посоча на картата. Така или иначе, проблемът не е в смъртната страна на Портите. Проблемът е в тази откъм Подземното царство. Портите на Смъртта са в… в…

Пърси усети как кръвта му се смразява. Черна дупка. Място в Подземното царство, от което дори Нико ди Анджело не може да избяга. Как не се бе сетил? Бе заставал до ръба на това място.

Все още сънуваше кошмари с него.

— В Тартара — предположи той, — най-дълбоката част от Подземното царство.

— Те ме вкараха там, Пърси — разтрепери се Нико, — не знаеш какви неща видях…

Хейзъл прехапа устни.

— Никой смъртен не е слизал в Тартара — обясни тя. — Или поне никой, който се е върнал жив. Това е най-строго пазеният затвор на Хадес, където се оковани старите титани и другите врагове на боговете. Където отиват всички чудовища, загинали на земята. Там е… всъщност никой не знае какво точно има там. — Очите й се спряха на брат й. Нямаше нужда да довършва мисълта си: Никой освен Нико.

Хейзъл му подаде черния меч. Нико се подпря на него като на бастун.

— Сега разбирате защо Хадес не е могъл да затвори вратите — каза той. — Дори боговете не слизат долу в Тартара. Дори Танатос, богът на Смъртта, не смее да приближи това място.

Лио го погледна от руля.

— Позволи ми да предположа. Трябва да идем там?

— Това е невъзможно — поклати глава Нико. — Аз съм син на Хадес и оцелях едва-едва. Силите на Гея ме плениха веднага. Нямате си и представа колко са силни там долу. Никой герой не би имал шанс да оцелее. Едва не полудях.

Очите на Нико блестяха като натрошено стъкло. Пърси с тъга си каза, че вероятно нещо в него се е пречупило завинаги.

— В такъв случай, тръгваме към Епир — каза Пърси, — просто ще затворим вратите от едната страна.

— Де да беше толкова просто — каза Нико. — Вратите трябва да бъдат контролирани и от двете страни, за да се затворят. Като двоен печат. Може би седмината заедно ще успеете да победите силите на Гея в Дома на Хадес. Ако обаче нямате тим от другата страна, достатъчно силен, за да победи легионите чудовища на тяхна територия…

— Трябва да има начин — каза Джейсън.

Но на никой не му хрумна нищо.

Пърси усети хлад в стомаха си. Точно тогава разбра, че корабът се спуска към голяма сграда, подобна на дворец.

Анабет. Новините на Нико бяха толкова ужасни, че за миг Пърси бе забравил, че тя все още е в опасност. Почувства се невероятно виновен.

— После ще мислим за Тартара — каза той. — Това ли е сградата „Емануел“?

— Да — кимна Лио. — Бакхус каза, че трябва да пробваме паркинга зад него, нали? Е, там е. Какво се очаква от нас сега?

Пърси си спомни за тъмната стая от съня си, за жужащия глас на чудовището, наричано от гигантите „уважаемата госпожа“. Спомни си колко ужасена бе Анабет след срещата си с паяците във Форт Съмтър. Пърси подозираше какво я чака долу в светилището край статуята… майката на всички паяци. Ако бе прав, Анабет бе изкарала часове наред в компанията на това същество със счупен крак. Вече не му пукаше дали трябва да успее да извърши подвига си сама, или не.

— Трябва да я измъкнем — каза той.

— Ами да — съгласи се Лио, — но… — Изглеждаше така, сякаш иска да каже: „Ами ако е прекалено късно?“. Но не го направи. — Ето го паркинга — обяви мъдро вместо това.

Пърси погледна към тренер Хедж.

— Бакхус спомена за някакъв пробив. Тренер, имаме ли още амуниции в тези балисти?

Сатирът се ухили като дива коза.

— Мислех, че никога няма да попиташ.