Рик Риърдън
Знакът на Атина (23)

XXIII. Лио

Лио заслужаваше шапка с надпис ИДИОТ. Ако бе помислил добре, щеше да се сети, че трябва да пренастрои системата за сигнализация на кораба от радар на сонар, веднага след като напуснаха пристанището на Чарлстън. Това бе нещото, което бе забравил. Конструирал бе корпуса така, че да резонира на всеки няколко секунди, изпращайки вълни през мъглата, за да предупреди Фестус в случай, че наблизо има чудовища. Това обаче действаше или само във водата, или само във въздуха. Толкова се бе уплашил от римляните, бурята, а после и от Хейзъл, че бе забравил за това.

И сега под тях имаше чудовище.

Корабът се наклони надясно. Тренерът извика:

— Валдес, кажи ми кой е бутонът против чудовища и поеми руля!

Лио се изкачи на наклонената палуба и успя да се хване за релинга. Той започна да се катери към руля, но когато видя чудовището да излиза на повърхността, забрави всичко и замръзна.

Нещото бе с дължината на кораба им. На лунната светлина изглеждаше като нещо средно между гигантска скарида и хлебарка с розова хитинова черупка, плоска рачешка опашка и многобройни крака, които се завъртяха хипнотично, когато чудовището тръгна да стърже по корпуса на Арго II.

Последна се появи главата му, която имаше слузестото розово лице на огромна морска котка. Очите му бяха като стъклени, а челюстта бе огромна и беззъба. От всяка от ноздрите излизаше гора от пипала.

Това бе най-косматият нос, който Лио бе имал неудоволствието да види.

Спомни си вечерите, в които бе ходил на рибен ресторант с майка си в Хюстън. Хапваха скариди и морска котка.

От мисълта за това му се доповръща.

— Хайде, Валдес! — извика Хедж. — Поеми руля, а аз ще взема бухалката!

— Бухалката няма да помогне — каза Лио, но отиде до руля. Зад него останалите му приятели се препъваха по стъпалата.

— Какво става… — попита Пърси, а след това извика: — Скаридозила!

Франк изтича до Хейзъл. Тя бе стиснала такелажа, все още замаяна от спомените, но махна с ръка, че е добре.

Чудовището отново се удари в кораба. Корпусът изскърца. Анабет, Пайпър и Джейсън залитнаха надясно и почти паднаха зад борда.

Лио се протегна към руля. Пръстите му прехвърчаха по управляващите лостове. Фестус докладва по интеркома, че долу има теч, но корабът не бе в опасност да потъне. Засега.

Лио съедини греблата. Те щяха да се превърнат в копие, което трябваше да е достатъчно, за да прогони създанието.

За нещастие, те заядоха. Скаридозила вероятно ги бе извадила от гнездата им. Балистата също нямаше как да се използва, тъй като чудовището бе прекалено близо. Лио не можеше да стреля с нея, освен ако не искаше да подпали кораба.

— Как е успяло да приближи толкова? — извика Анабет, докато се държеше за единия от щитовете.

— Не знам! — изръмжа Хедж. Той се огледа за бухалката си и видя, че тя се е претърколила по квартердека.

— Аз съм глупак! — скара се Лио сам на себе си. — Глупав, глупав! Забравих да пусна сонара!

Корабът се наклони още по-надясно. Чудовището или се опитваше да ги прегърне, или да ги преобърне.

— Сонара ли? — попита Хедж. — В името на Пан, Валдес! Може би ако не беше толкова зает да зяпаш Хейзъл, стиснал ръката й…

— Какво? — извика Франк.

— Не е каквото си мислиш! — възрази Хейзъл.

— Няма значение — каза Пайпър. — Джейсън, можеш ли да пуснеш светкавица?

Джейсън с мъка се изправи.

— Аз… — едва успя да поклати глава. Призоваването на бурята по-рано го бе изтощило прекалено много. Лио се съмняваше, че приятелят му може да пусне и искра в това състояние.

— Пърси! — извика Анабет. — Не можеш ли да осъществиш контакт с това чудо? Знаеш ли какво е?

Той поклати глава, видимо озадачен.

— Може би корабът му е любопитен. Може би…

Пипалата на създанието се стрелнаха с такава скорост напред, че Лио не успя дори да извика: „Пазете се!“.

Едно удари Пърси в гърдите и го събори по стълбите. Второ се уви около краката на Пайпър и започна да я дърпа към релинга.

Тя запищя.

Дузини пипала се увиха около мачтите и арбалетите, започвайки да разкъсват такелажа.

— Атака по косматия нос! — Хедж взе бухалката си и скочи напред. Ударите му обаче не причиниха никаква вреда на пипалата.

Джейсън изтегли меча си. Опита се да освободи Пайпър, но все още бе твърде немощен. Златното му острие разсече пипалата без проблем, но други мигновено се появиха на мястото им.

Анабет изтегли кинжала си. Затича се през гората пипала, като отскачаше и мушкаше всичко, до което се докопаше.

Франк свали лъка си и обстреля корубата на изчадието със стрели. Това, изглежда, само го раздразни. То нададе пронизителен рев и разтърси кораба.

Мачтата изскърца, все едно щеше да се счупи. Имаха нужда от още огнева мощ, но не можеха да използват балистите. Трябваше да нанесат силен удар, без обаче да повредят кораба. Но как…

Очите на Лио се спряха на една кутия в краката на Хейзъл.

— Хейзъл! — извика той. — Отвори кутията!

Тя се поколеба, когато видя, че върху кутията има надпис: ВНИМАНИЕ! НЕ ОТВАРЯЙ!

— Отвори я! — извика отново Лио. — Тренер, поеми руля! Завий към чудовището, иначе ще се преобърнем!

Хедж затанцува през пипалата, подскачайки на пъргавите си копита, като удряше с удоволствие каквото свари. Той застана до руля и пое контролите.

— Дано имаш план! — извика той.

— Имам — каза Лио, — но е лош.

След това се затича към мачтата.

Чудовището отново блъсна Арго II. Палубата се наклони на четирийсет и пет градуса. Въпреки опитите на всички пипалата бяха прекалено многобройни, за да се борят с тях. Изглеждаше, че могат да се разтеглят, колкото им е необходимо. Скоро щяха да увият Арго II напълно. Пърси не се бе появил отново след падането си по стълбите.

А останалите се бореха за живота си с космите от носа на чудовището.

— Франк! — извика Лио, докато тичаше към Хейзъл. — Спечели ми малко време! Не можеш ли да се превърнеш в акула или нещо подобно?

Франк го погледна намръщен.

В същия момент едно пипало го свали зад борда.

Хейзъл изпищя. Тя отвори кутията и едва не изтърва двете стъкленици в нея. Лио ги хвана. Всяка бе с размера на ябълка, а течността в тях бе отровнозелена. Стъклото бе топло на допир. Сърцето на Лио щеше да се пръсне от вина. Току-що бе разсеял Франк. Може би бе причинил смъртта му, а дори нямаше време да помисли за това.

Трябваше да спаси кораба.

— Хайде! — подаде той на Хейзъл една от стъклениците. — Можем да убием чудовището и да спасим Франк!

Надяваше се, че не лъже. Да стигнат до релинга, се оказа по-трудно от скално катерене, но накрая успяха.

— Какво е това? — попита Хейзъл, стиснала едната стъкленица.

— Гръцки огън!

Очите й се изцъклиха.

— Да не си луд? Ако се счупят, ще изпепелим целия кораб!

— В устата! — каза Лио. — Трябва да улучим…

И тогава Лио падна върху Хейзъл, а светът се преобърна. Когато полетяха във въздуха, той разбра, че са хванати от огромно пипало. Ръцете му бяха свободни, но единственото, което можеше да направи, бе да не изпуска стъкленицата си.

Хейзъл се опита да се освободи. Ръцете й бяха притиснати към тялото, което значеше, че стъкленицата може да се счупи всеки момент.

Което щеше да е доста фатално за здравето им.

Издигнаха се на три метра над чудовището. После на шест. После на десет. Лио видя, че приятелите му водят обречена битка с космите от носа на Скаридозила. Видя как тренер Хедж се мъчи да спаси кораба от преобръщане. Морето бе тъмно, но на лунната светлина забеляза, че нещо блестящо плува до чудовището.

Може би изпадналият в безсъзнание Франк Занг.

— Лио — простена Хейзъл, — не мога… ръцете ми…

— Хейзъл — попита той, — вярваш ли ми?

— Не!

— Добре. Защото и аз не си вярвам — призна Лио, — когато това нещо ни изпусне, задръж дъха си. Каквото и да става, се опитай да хвърлиш стъкленицата максимално далеч от кораба.

— Защо… защо нещото ще ни изпуска?

Лио погледна надолу към главата на изчадието. Беше трудна мишена, но нямаше избор. Вдигна стъкленицата в лявата си ръка. Притисна дясната до пипалото и призова огън от дланта си — насочен нажежен до бяло пламък.

Това привлече вниманието на създанието. Цялото пипало потрепера, когато плътта му се напука от допира на Лио. Чудовището разтвори пастта си и изрева от болка.

Лио хвърли гръцкия огън право в гърлото му.

След това всичко потъна в мъгла. Лио усети как пипалото ги изпуска. Паднаха. Чу приглушена експлозия и видя как корубата на създанието светва като абажур. Водата удари лицето на Лио като тухла, увита в шкурка, и той потъна в мрак. Запуши устата си и се постара да не диша, но почувства как губи съзнание. Стори му се, че вижда кораба през солената вода — тъмен овал със зелена огнена корона. Не можеше обаче да разбере дали корабът наистина гори.

Да умреш от космите в носа на гигантска скарида — помисли си с горчивина Лио. Дано поне Арго II оцелееше. Дано приятелите му бяха добре.

Погледът му се замъгли. Дробовете му пламнаха. Тъкмо когато се канеше да се предаде, над него се появи странно лице — мъж, който приличаше на Хирон, директора на лагера на нечистокръвните. Имаше същата комбинация от къдрава коса, рошава брада и интелигентен поглед, които му придаваха вид на нещо средно между полудяло хипи и бащински настроен професор. Плътта на този човек обаче бе с цвета на бобова шушулка.

Мъжът извади кинжал. Изражението му бе мрачно и укорително, сякаш искаже да каже: „Стой мирно, за да те убия бързо“.

Лио припадна.

 

Когато се събуди, реши, че отново е призрак в нечий спомен, тъй като се рееше в безтегловност. Очите му бавно привикнаха към бледата светлина.

— Време беше — гласът на Франк прозвуча приглушено, все едно говореше през няколко пласта фолио.

Лио се изправи… или по-скоро се издигна до изправено положение. Беше под водата, в пещера с размерите на голям гараж. Таванът бе покрит от фосфоресциращ мъх, който къпеше стаята в синкавозеленикава светлина. Подът бе покрит с килим от морски таралежи, което го правеше, меко казано, неудобен за стъпване. Лио се радваше, че плува във въздуха.

Нямаше обаче представа как точно диша. Франк застана в позиция за медитация. С пълничкото си лице и сърдито изражение изглеждаше като Буда, който бе достигнал просвещението и бе разбрал, че от него няма голяма полза. Единственият изход от пещерата бе блокиран от гигантска черупка на морски охлюв. Повърхността й бе покрита с тюркоазени и червени перли.

Ако пещерата бе затвор, то той имаше страхотна врата.

— Къде сме? — попита Лио. — Къде са останалите?

— Останалите? — изсумтя Франк. — Нямам представа. Доколкото знам, тук сме само аз, ти и Хейзъл. Морските кончета я отведоха преди около час и ме оставиха с теб.

Тонът на Франк подсказа, че той не е щастлив от създалата се ситуация. Не изглеждаше ранен, но Лио забеляза, че вече не носи лъка или колчана си. Паникьосан, Лио опипа кръста си.

Колана му го нямаше.

— Претърсиха ни — обясни Франк — и взеха всичко, което би могло да бъде оръжие.

— Те? — попита Лио. — Кои са те? Морските… кончета?

— Да, наполовина хора, наполовина… нещо средно между риба и кон — обясни Франк, но от това описанието не стана по-ясно.

— Вероятно са ни хванали, когато паднахме в океана, и са ни отвели… тук. Където и да е това тук. — Лио си спомни последното нещо, което бе видял преди да припадне — зеленикавото лице на брадат мъж с кинжал. — Скаридата. Имаш ли представа дали Арго II е цял?

— Не — тъжно каза Франк. — Другите може да са ранени или… по-лошо. Но ти явно си по-загрижен за кораба, отколкото за приятелите си.

Лио се почувства все едно водата отново е блъснала лицето му.

— Какви глупости…? — и внезапно осъзна защо Франк е толкова ядосан. Споменът. Нещата се бяха развили твърде бързо при атаката на чудовището. Лио почти бе забравил за това, което бе преживял преди. Тренер Хедж бе казал една голяма глупост за това как Лио и Хейзъл се били държали за ръце, а след това Франк бе паднал зад борда заради Лио. Внезапно му стана трудно да срещне погледа на Франк. — Човек, виж сега. Съжалявам, че те въвлякох в тази каша. Оплесках всичко. — Той си пое дълбоко въздух, което му се видя странно предвид факта, че беше под вода. — Това, че с Хейзъл се бяхме хванали за ръце… не е каквото си мислиш. Тя ме върна в спомените си, за да разбере връзката си със Сами.

Гневното изражение на Франк започна да се отпуска, заменено от любопитство.

— И разбрахте ли каква е?

— Да — каза Лио, — горе-долу. Не можахме да го обсъдим, тъй като Скаридозила се появи веднага след това. Сами обаче е мой прадядо. — Той разказа на Франк това, което бяха видели. Беше толкова странно, че Лио сам не си вярваше. Хейзъл бе влюбена в неговия bisabuelo, човек, който бе починал, докато Лио бе все още бебе. Той не бе правил връзката преди, но си спомняше смътно, че по-старите му роднини го наричаха Сам-младши. Което означаваше, че Сам-старши бе неговият bisabuelo. В някакъв момент Тия Калида — която всъщност бе Хера — бе разговаряла със Сами, бе го утешила и му бе помогнала да надникне в бъдещето. Това означаваше, че Хера бе направлявала живота на Лио, поколения преди той да се роди. А ако Хейзъл бе останала в 40-те години, сега щеше да е негова прабаба.

— Човек — каза Лио, когато завърши историята си, — не се чувствам много добре. Но се кълна в реката Стикс, че видяхме точно това.

На лицето на Франк се бе изписало изражението на чудовището с глава на морска котка — широко отворени очи и уста.

— Хейзъл е харесвала прадядо ти? Затова харесва и теб?

— Франк, знам, че това звучи странно. Но аз не харесвам Хейзъл по този начин. Не свалям гаджето ти.

— Нима? — повдигна вежди Франк.

Лио се надяваше, че не се е изчервил. В действителност нямаше идея какво изпитва към Хейзъл. Тя беше мила и сладка, а Лио имаше слабост към такива момичета. Споменът обаче бе усложнил нещата.

Освен това корабът му бе в беда.

„Ти явно си по-загрижен за кораба, отколкото за приятелите си.“

Това не беше вярно, нали? Бащата на Лио, Хефест, бе признал, че не се справя добре с органичните форми на живот. И да, Лио винаги се бе чувствал по-добре с машините, отколкото с хората. Но го бе грижа за приятелите му. Пайпър и Джейсън… познаваше ги от най-отдавна, но и другите бяха важни за него — дори Франк. Бяха му като семейство.

Проблемът обаче бе в това, че Лио отдавна не бе имал семейство. Беше забравил какво е чувството.

Последната зима бе станал старши отговорник на хижата на Хефест, но по-голямата част от времето си бе прекарал в строежа на Арго II. Харесваше братята и сестрите си. Знаеше как да работи с тях.

Но познаваше ли ги наистина?

Истинското семейство на Лио бяха героите от Арго II. И може би тренер Хедж, макар Лио да не искаше да си го признава.

„Не ще намериш място сред събратята си“ — предупреди го отново гласът на Немезида. Лио обаче се опита да прогони тази мисъл.

— Добре. — Той се огледа. — Трябва да си изготвим план. Как всъщност дишаме? И защо не сме смазани от налягането?

Франк сви рамене.

— Заради магията на морските кончета вероятно. Помня, че зеленият тип ме докосна с кинжала си и вече можех да дишам.

Лио загледа вратата черупка.

— Можеш ли да ни освободиш? Да се превърнеш в акула чук или нещо подобно?

Франк мрачно поклати глава.

— Способностите ми не действат. Не знам защо. Може да са ме проклели, а може и да съм прекалено объркан, за да успея да се съсредоточа.

— Хейзъл може да е в опасност — каза Лио. — Трябва да се измъкнем. — Той отиде до вратата и прокара пръсти по повърхността й. Не усети никаква ключалка или механизъм. Вратата можеше да се отвори или с магия, или с огромна физическа сила.

Лио не притежаваше нито едно от двете.

— Вече пробвах — каза Франк, — но дори да излезем навън, нямаме никакви оръжия.

— Хмм — вдигна ръка Лио, — чудя се дали… — Той се съсредоточи и пръстите му пламнаха. За миг се развълнува, понеже не бе очаквал огънят да действа под водата. Тогава обаче планът му се преобърна. Огънят плъзна по цялото му тяло и го уви в тънък слой пламък. Той се опита да си поеме въздух, но вдишваше горещина.

— Лио! — Франк отстъпи назад, все едно падаше от стол щъркел. Вместо да хукне да помага на Лио, той се сви до стената, която бе възможно най-далеч от него.

Лио си наложи да остане спокоен. Разбра какво става. Огънят не можеше да го нарани. Наложи си да го угаси и преброи до пет. След това си пое дълбоко въздух.

Отново дишаше.

Франк спря опитите си да се слее със стената.

— Ти… добре ли си?

— Да — изсумтя Лио, — благодаря за помощта.

— Аз… съжалявам. — Франк изглеждаше толкова ужасен и засрамен, че на Лио му бе трудно да се сърди. — Просто… Какво стана?

— Хитра магия — каза Лио. — Около нас има тънък слой кислород като втора кожа. Вероятно се възпроизвежда сам. Затова дишаме и оставаме сухи. Кислородът подхрани пламъците ми, но така започнах да се задушавам.

— Наистина… — Франк преглътна. — Мразя като правиш така — и отново се притисна до стената.

Лио не можа да сдържи смеха си.

— Човек, няма да те нападна.

— Огън — каза Франк, все едно това обясняваше всичко.

Лио си спомни какво му бе казала Хейзъл — че огънят изнервя Франк. Бе виждал притеснението по лицето му и преди, но чак сега го прие насериозно. Франк изглеждаше много по-могъщ и страшен от него. Но сега на Лио му хрумна, че той може би е преживял нещо ужасно, свързано с огъня. Майката на Лио бе умряла в пожар в собствената си работилница. Лио се бе обвинявал за това години наред. Наричали го бяха изрод и подпалвач, защото винаги, когато се ядосаше, ставаше пожар.

— Извинявай, задето се разсмях — каза искрено той. — Мама загина в пожар. Знам какво е да се боиш от огъня. Да не би да си преживял… нещо подобно.

Франк изглеждаше така, сякаш се чуди каква част от истината да сподели.

— Къщата на баба. Изгоря до основи. Но не е само това… — Той се загледа в морските таралежи по пода. — Анабет каза, че мога да се доверя на всеки от екипажа. Дори на теб.

— Дори на мен, а? — Лио се замисли как ли е станал част от този разговор. — Еха, голяма похвала.

— Моята слабост — отвори уста Франк, все едно вадеше думите си с ченгел от там, — знаеш ли… има едно парче дърво…

Вратата черупка се отвори.

Лио се извърна и се озова лице в лице с човека фасул, който се оказа, че въобще не е човек. Сега, когато го видя ясно, Лио прецени, че това е най-странното същество, което бе виждал някога, а той бе виждал какво ли не. От кръста нагоре създанието приличаше на слаб гол мъж с кинжал на колана и презрамка мидени черупки, поставени на гърдите му като патрондаш. Кожата му бе зелена, а брадата — рошава и кафява. Дългата му коса бе вързана назад с превръзка от водорасли. Две рачешки щипки се подаваха от главата му като рога и щракаха заплашително.

Лио реши, че съществото не прилича толкова много на Хирон. Напомняше повече на един плакат, който майка му държеше в работилницата си — постер на легендарния мексикански бандит Панчо Виля, само че с мидени черупки и рога като рачешки щипки.

От кръста надолу създанието бе по-сложно. Предните му крака бяха като на синьозеленикав кон, но зад тях конското тяло преливаше в рибя опашка, завършваща с перка в цветовете на дъгата.

Лио разбра защо Франк го бе нарекъл морско конче.

— Аз съм Битос — каза зеленият човек, — идвам да разпитам Франк Занг.

Гласът му бе спокоен, уверен и не оставаше място за възражения.

— Защо ни пленихте? — попита Лио. — Къде е Хейзъл?

Битос притвори очи, а изражението му сякаш казваше: „Да не би това малко създание да ме заговори?“.

— Ти, Лио Валдес, ще отидеш с моя брат!

— Твоя брат?

Лио видя, че много по-едра фигура се бе появила зад Битос. Тя хвърляше сянка, широка колкото входа на пещерата.

— Да — усмихна се сухо Битос, — постарай се да не дразниш Афрос.