Рик Риърдън
Знакът на Атина (12)

XII. Пайпър

Пайпър не можеше да обясни откъде знае това. Историите за фантоми и измъчени души, които не могат да напуснат нашия свят, винаги я бяха плашили. Баща й обичаше да се шегува с индианските легенди на дядо Том от резервата. Когато обаче й разкажеше такава история, Пайпър не можеше да я забрави, дори и когато двамата бяха в голямото си имение с изглед към Тихия океан в Малибу. Духовете в историите на индианците чероки винаги бяха неспокойни. Те често се губеха по пътя към света на мъртвите или оставаха с живите от обикновен инат. Понякога дори не разбираха, че са мъртви.

С времето Пайпър бе научила, че историите на чероките не са много различни от гръцките митове. Ейдолоните й напомняха на призраците от легендите на баща й. Тя чувстваше, че те са тук, просто защото никой не ги бе изгонил.

Когато свърши обясненията си, останалите я загледаха притеснено. Горе на палубата тренер Хедж пееше нещо, което звучеше като „Добре дошъл във флота“, а Блекджак тропаше с копита и цвилеше възмутено.

Най-накрая Хейзъл издиша.

— Пайпър е права.

— Как можеш да си сигурна? — попита Анабет.

— Срещала съм ейдолони — каза Хейзъл — в Подземния свят, когато бях… сещате се.

Мъртва.

Пайпър бе забравила, че Хейзъл живее втори живот. Тя също бе нещо като… прероден дух.

— Значи — прокара ръка през косата си Франк, все едно духове се бяха настанили върху скалпа му — смяташ, че тези създания витаят в кораба или…

— Витаят в някои от нас — довърши Пайпър. — Не можем да сме сигурни.

— Ако това е вярно… — сви юмрук Джейсън.

— Трябва да вземем мерки — каза Пайпър. — Мисля, че мога да се оправя с тях.

— Как? — попита Пърси.

— Просто ме слушайте, става ли? — пое си дълбоко въздух Пайпър. — Слушайте всички.

Пайпър срещна очите на всеки от тях един по един.

— Ейдолони — каза тя с очароващия си глас, — вдигнете ръце.

Настъпи тежко мълчание.

Лио се засмя, но звучеше притеснен.

— Наистина ли смяташе, че…

Внезапно той млъкна. Лицето му се отпусна и той вдигна ръка. Джейсън и Пърси направиха същото. Очите им станаха златни и се изцъклиха. Хейзъл затаи дъх. Франк скочи от мястото си до Лио и опря гръб в стената.

— Богове — погледна Анабет към Пайпър, — можеш ли да ги излекуваш?

Гласът й бе умолителен.

Пайпър искаше да се скрие под масата и да заплаче, но трябваше да помогне на Джейсън. Не можеше да повярва, че е държала ръката на… не, нямаше да мисли за това.

Съсредоточи се върху Лио, понеже той изглеждаше най-малко заплашителен.

— Има ли още от вас на борда? — попита тя.

— Не — отговори Лио с глух глас. — Майката Земя изпрати трима. Най-силните, най-добрите. Ще живеем отново.

— Не и тук — изръмжа Пайпър. — Искам и тримата да ме чуете добре.

Джейсън и Пърси се обърнаха към нея. Златните им очи я изнервяха, но видът на момчетата само разпали гнева на Пайпър.

— Ще напуснете тези тела — нареди тя.

— Не — отвърна Пърси.

— Трябва да живеем — изсъска Лио.

— Марсе всесилни! — обади се Франк и посегна към лъка си. — Махнете се оттук, нечисти духове! Освободете приятелите ми!

— Не можеш да ни заповядваш, дете на Войната — обърна се към него Лио, — твоят живот не струва и пукната пара. Душата ти може да изгори във всеки един момент.

Пайпър не знаеше какво означава това, но Франк залитна, все едно са го ударили в стомаха. Той извади стрела от колчана си. Ръцете му трепереха.

— Срещал съм и по-лоши неща от вас. Щом искате битка…

— Франк, недей — изправи се Хейзъл.

Джейсън изтегли меча си.

— Спрете! — нареди Пайпър, но гласът й потрепера. Губеше вяра в плана си. Бе успяла да призове ейдолоните, но какво щеше да прави сега? Ами ако не успееше да ги убеди да се махнат? Ако станеше нещо, ако се пролееше кръв? Щеше да е по нейна вина. Дочу как Гея се смее в крайчеца на ума й.

— Вслушайте се в гласа на Пайпър — посочи Хейзъл към меча на Джейсън. Златното острие натежа в ръката му и се залепи за масата.

Джейсън отново седна.

Пърси изръмжа така, както не го бе правил никога.

— Дъще на Плутон, ти контролираш благородните метали, но не и нас, мъртвите.

Анабет се протегна към него, сякаш за да го хване, но Хейзъл й даде знак да отстъпи.

— Чуйте ме, ейдолони — каза рязко Хейзъл. — Мястото ви не е тук. Аз не мога да ви командвам, но Пайпър може.

С тези думи тя се обърна към Пайпър. Изражението й бе красноречиво:

„Опитай отново. Можеш да го направиш!“.

Пайпър събра кураж и погледна право към Джейсън — право в очите на нещото, което го контролираше.

— Ще напуснете тези тела — повтори Пайпър с още по-голяма сила.

Лицето на Джейсън се напрегна. По челото му изби пот.

— Ние… ние ще напуснем тези тела.

— Ще се закълнете в река Стикс, че никога повече няма да стъпвате на този кораб — продължи Пайпър — и никога повече няма да обсебвате който и да било член на екипажа му.

Лио и Пърси изсъскаха.

— Ще се закълнете в река Стикс! — настоя Пайпър.

Настана мълчание. Тя чувстваше как волите им се борят с нейната. След това и трите ейдолона заговориха заедно в един глас:

— Заклеваме се в реката Стикс.

— Вие сте мъртви! — каза Пайпър.

— Ние сме мъртви — съгласиха се те.

— А сега се махайте.

И трите момчета залитнаха напред. Лицето на Пърси потъна в пицата му.

— Пърси! — хвана го Анабет.

Пайпър и Хейзъл хванаха Джейсън, който тръгна да пада от стола си. Лио нямаше този късмет. Той падна към Франк, който не предприе никакви действия, и тупна на пода.

— Ау! — извика Лио.

— Добре ли си? — попита го Хейзъл.

Той се изправи. Имаше спагети на челото си, които изписваха цифрата 3.

— Стана ли?

— Да — отвърна Пайпър, сигурна в правотата си. — Не мисля, че ще се върнат.

— Това означава ли — премигна Джейсън, — че вече ще спрете да ме удряте по главата?

Пайпър се разсмя. Цялата й нервност изчезна.

— Хайде, Светкавичко. Време е да подишаш малко чист въздух.

 

Пайпър и Джейсън се разхождаха по палубата. Той все още бе немощен, а тя с удоволствие му позволи да се облегне на нея. Лио стоеше на руля и си говореше с Фестус. Знаеше, че трябва да остави Пайпър и Джейсън насаме. Сателитната телевизия бе отново налице и тренер Хедж гледаше мачове по бойни изкуства. Пегасът на Пърси бе отлетял нанякъде. Другите герои се готвеха да си лягат. Арго II летеше на юг на няколко десетки метра над земята. Прелитаха покрай малки градчета, подобни на островчета светлина сред прерийното море. Пайпър си спомни как миналата зима бяха летели на гърба на Фестус до Квебек. Никога не бе виждала по-красиво място и никога не се бе чувствала по-спокойна в прегръдката на Джейсън. Сега обаче беше дори по-щастлива. Нощта бе топла, а корабът летеше по-гладко от дракона.

А най-хубавото бе, че се отдалечаваха от лагер „Юпитер“. Без значение колко опасни бяха древните земи, Пайпър нямаше търпение да ги стигне. Надяваше се, че Джейсън е прав за това, че римляните не биха ги последвали отвъд океана.

По едно време Джейсън се облегна на релинга. Светлината на Луната посребряваше русата му коса.

— Благодаря ти, Пайпс — каза той, прегръщайки я през кръста. — Отново ми спаси живота.

Тя си спомни за деня, когато бе паднала в Големия каньон. Тогава за пръв път бе научила, че Джейсън може да контролира въздуха. Беше я държал толкова здраво, че усети биенето на сърцето му. След това двамата спряха да падат и полетяха във въздуха.

Джейсън бе най-страхотното гадже на всички времена. Искаше й се да го целуне тук и сега, но нещо я спря.

— Не знам дали Пърси ще ми има вяра от тук нататък — каза тя. — Все пак накарах коня му да го ритне в главата.

— Не се безпокой — засмя се Джейсън, — Пърси е добро момче, но имам чувството, че няма да е зле от време на време някой да го бие по главата.

— Можеше да го убиеш.

— Това не бях аз — усмивката на Джейсън угасна.

— Но аз почти ти го позволих — каза Пайпър. — Когато Гея каза, че трябва да избера… — Тя премигна и се прокле наум, когато разбра, че е заплакала.

— Не бъди толкова строга със себе си — каза Джейсън. — Спаси и двама ни.

— Ами ако наистина двама от екипажа трябва да умрат? Момче и момиче…

— Не вярвам в това. Ще спрем Гея. Всички ще се върнем живи и здрави. Обещавам.

На Пайпър й се щеше да не го беше правил. Това само й напомни за Пророчеството на Седмината: Клетва трябва да се спази със сетен дъх.

Моля те — помоли се наум, без да е сигурна дали майка й, богинята на Любовта, може да я чуе, — нека последният дъх не е на Джейсън. Ако любовта е най-важното нещо на света, не ми го отнемайте.

Но веднага щом свърши молитвата си, се почувства виновна. Как щеше да понесе да гледа Анабет сама, ако Пърси загинеше? Как щеше да си прости, ако който и да било от седмината герои си отидеше? Всеки от тях вече бе преживял прекалено много. Дори двете римски хлапета, Хейзъл и Франк, й бяха като роднини, макар на практика да не ги познаваше. В лагер „Юпитер“ Пърси бе разказал за пътешествието им до Аляска, което бе прозвучало толкова зловещо, колкото и собствените преживявания на Пайпър. Освен това от начина, по който Франк и Хейзъл се бяха опитали да помогнат по време на екзорсизма, разбра, че те са храбри и добри хора.

— Легендата, която Анабет спомена — започна тя, — за Знака на Атина… Защо не искаше да говориш за нея? — Страхуваше се, че Джейсън ще я отреже, но той само наведе глава, все едно очакваше въпроса й.

— Пайпс, не знам каква част от нея е вярна и каква не. Легендата обаче намеква за нещо много опасно.

— Опасно за кого?

— За всички ни — мрачно отвърна той. — Историята гласи, че римляните откраднали нещо скъпоценно от гърците. Това станало в древни времена, когато Рим за пръв път завладял техните полиси.

Пайпър зачака, но Джейсън изглеждаше изгубен в мислите си.

— Какво са откраднали? — попита го накрая.

— Не зная — отговори той, — не съм сигурен, че в легиона изобщо е имало някой, който е знаел. Според легендата обаче въпросният предмет бил скрит в Рим. Оттогава децата на Атина ни мразят и винаги са насъсквали събратята си гърци срещу римляните. Както казах, не знам каква част от легендата е вярна…

— Защо просто не кажеш на Анабет? — попита Пайпър. — Тя няма да те намрази изведнъж.

Той я изгледа, все едно му бе трудно да се съсредоточи.

— Надявам се, че не. Но според легендата децата на Атина търсят това нещо от хилядолетия. Всяко поколение богинята избира няколко от децата си, за да го намерят. Те биват водени към Рим от някакъв знак. Знака на Атина.

— Ако Анабет е едно от тези деца, трябва да й помогнем.

— Може би — поколеба се Джейсън. — Когато приближим Рим, ще й кажа това, което знам. Честно! Но според легендата, поне така, както я знам аз, гърците никога няма да ни простят за това, когато разберат какво сме им откраднали. Те ще унищожат Рим и легиона веднъж завинаги. И като имаш предвид, че според Немезида на града му остават пет дни живот…

Пайпър се загледа в лицето на Джейсън. Той несъмнено бе най-храбрият човек, когото познаваше, но осъзна, че в момента е изплашен. Легендата и идеята, че групата им може да се разпадне, а градът — да загине, го ужасяваше.

Пайпър се запита какво толкова може да е било откраднато от гърците, че да е толкова ценно. Не си представяше, че нещо би могло да настрои Анабет срещу тях. Но, от друга страна, не можеше и да си представи, че би могла да избере да пощади един герой за сметка на друг, а днес едва не го направи на изоставения път. Гея почти бе успяла да я изкуши…

— Съжалявам, между другото — каза Джейсън.

Пайпър избърса остатъка от сълзите си.

— За какво? Ейдолонът бе този, който нападна…

— Не за това. — Малкият белег на горната устна на Джейсън блесна на лунната светлина. Пайпър винаги бе обичала този белег. Малкото несъвършенство правеше лицето му много по-интересно. — Беше глупаво от моя страна да те карам да говориш с Рейна — каза той, — не мислех какво говоря.

— О — погледна Пайпър към небето и се замисли дали майка й, Афродита, не му влияе по някакъв начин. Извинението му звучеше прекалено хубаво, за да е истина.

Не спирай — помоли се тя, но на глас каза само:

— Не се притеснявай.

— Просто… никога не съм имал такива чувства към Рейна — каза Джейсън, — не искам да мислиш такива неща. Няма от какво да се притесняваш, Пайпс.

— Исках да я мразя — призна Пайпър. — Бях толкова уплашена, че ще се върнеш в лагер „Юпитер“.

— Това никога няма да стане. — Джейсън изглеждаше изненадан. — Освен ако не дойдеш с мен. Обещавам.

Пайпър хвана ръката му. Успя да се усмихне, но отново се сети за ужасния ред от пророчеството: Клетва трябва да се спази със сетен дъх.

Джейсън току-що бе направил още едно обещание.

Опита се да не мисли за това. Знаеше, че трябва да се наслади на времето, което има с него. Но погледнеше ли през релинга на кораба, виждаше прерията — черна, тъмна и безкрайна.

Като водата в отражението на кинжала й.