Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (8)

Едно предложение на Гърбатко, което завършва лошо

Класната стая на VI б блестеше от слънце. През отворените прозорци долитаха шумовете на градеца. Ръмжеше пълзящият към върха автобус; колбите във витрината мелодично звънтяха. Бе топло. Бе приятно.

Учениците нетърпеливо чакаха. Звънецът бе бил преди десет минути, а класният още го нямаше. Насядали по чиновете, те коментираха последните събития: схватката на новия с Тото и Пепи, предизвикателното му държане с Гърбатко, обидите, които хвърли срещу всички, и не на последно място издебнатия от малките диалог между Валери и папагала му, който разкриваше намерението им да се махнат.

Спорът бе започнал в трапезарията и се въртеше главно около два въпроса: ще върнат ли новия в София и ако не, в коя паралелка ще го пратят.

Трясъкът, с който Валери се бе вмъкнал в спокойния свят на интерната, бе объркал куп привични представи. До днес сутринта всички ученици приемаха като аксиома: най-силният измежду момчетата е Тото Тотото — той е гордостта на училището; най-умният измежду учителите е Гърбатко — той съчинява книги по история. Всички се подчиняваха на Тото, макар че бе слаб ученик. Всички обичаха Гърбатко, макар че безжалостно пишеше двойки. А ето дойде един хилав малчуган и вдигна ръка срещу единия и срещу другия. Това бе нечувано. Оформи се мнение, че ако не бъде върнат в София, Валери ще получи жестоко наказание и в никакъв случай няма да бъде приет в VI б, където абсолютен господар бе Тото, а Гърбатко — класен наставник.

Само четирима се надяваха на противното. Първият бе Спас Дългия, просто защото не обичаше борците.

Вторият бе Белия облак, който дори се беше примолил на класния да настани Валери на неговия чин.

Третият бе Пепи. Въпреки двете схватки, които го противопоставиха на новия, той не чувствуваше неприязън към него. Обратно — дълбоко в сърцето си таеше нещо като вина заради грубото нощно „кръщаване“ и придружаващото го ощипване. И му завиждаше за чудесните бронзови фигури. И немееше пред победите му над Гърбатко, защото за Пепи Гърбатко беше не обикновен учител по история и класен наставник на VI б, а пределът на човешките възможности.

Четвъртият бе, както навярно се сещате, Елка. Валери, това слабичко момче, възбуждаше нейното любопитство. Тя бе видяла неговия несръчен скок върху плещите на Тото, грозната сцена край саркофага на Касиус Клей и усещаше, че той е направил всичко това и заради нея. И сега, гризейки нокти от нетърпение, тя се ослушваше в стъпките, които долитаха от коридора.

— Идат! — извика дежурният. — Клас, стани!

Влезе Гърбатко, следван от Валери. Новият носеше пионерската си връзка, бе добре сресан и сега всички можаха да разгледат неговото мършаво асиметрично лице, високото чело, което заемаше цялата му горна половина и раздалечените, зелени, почти котешки очи. Не, не бе красив, но у него имаше нещо, което като магнит привличаше хората.

Гърбатко поизправи тяло и обгърна с поглед целия клас.

— Термалийци — започна той, — представям ви Валери, новия ученик от шести бе. Той идва при нас почти в средата на годината и навярно ще му бъде трудно. Той е съвсем сам, родителите му са в чужбина и аз искам да ви помоля да му помогнете да усвои пропуснатото и бързо да се приспособи към нашия колектив… Да, и още нещо. Снощи и днес сутринта с Валери се случиха някои… нередности. Предлагам да ги забравим. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме! Съгласни сме! — дойде отвсякъде. Не отговори само един: Тото. Той се подхилваше.

— Отлично! Къде да настаним Валери?

— При мен! — провикна се Белия облак.

Гърбавият колебливо присви устни.

— Не, при тебе не… Тото, какво ще кажеш, ако седне до тебе?

Тото така подскочи, че си перна коленете по чина.

— При мене ли?

— Имаш ли нещо против? Валери е физически неукрепнал… Ще му помагаш, ако е нужно, ще го покровителствуваш от хулиганите…

Взрив от смях огласи стаята. Устните на Тото се разтегнаха в широка усмивка.

— Великодушно приемам! — рече той, наплюнчи пръст и заглади перчема си. Около него отново се разкикотиха. — Всички знаеха какво означава за Тото това „покровителство“ и колко струва то на покровителствувания.

— Така си и знаех — продължи невъзмутимо Гърбатко. — Хайде, Валери, седни до Тото!

Валери не мръдна, впил зеления си поглед в лицето на бореца.

— Не искам!

В стаята настъпи напрегната тишина. Та тоя слабак продължаваше да нахалничи!

— Защо? — попита учителят. — Не харесваш ли Тото?

— Не! — произнесе отчетливо Валери. — И ще го набия!

Нов взрив от смях. Наистина смешно бе предизвикателното поведение на това момче, което се заканваше на училищния шампион, след като само преди час едва не бе смазано от него.

— Аз пък ще те направя безпощадно на кюфте! — обади се Тото и пак всички се разсмяха, а някои и изръкопляскаха.

Гърбавият разпери безпомощно ръце:

— Искате да воювате? Моля, воювайте, бийте се, пребийте се, нямам нищо против, ще гледаме сеир отстрани и ще ръкопляскаме и даже входни билети ще си купим за това!

— Като на рицарските турнири! — извика Пепи и сините му ангелски очи възторжено засияха.

— Точно така, Пепи, двубой по рицарски и пред публика!

— Тото ще го изхруска с копчетата! — рече разочаровано Тони-48, наречен тъй, защото тежеше точно 48 кила. — Няма смисъл.

— Не бързайте! — отвърна Гърбатко. — Аз мисля така: Валери иска да напердаши Тото. Нека го пердаши. Но на тепиха.

— Хи-хи-хи! — произнесе разчленено Тото, без да се засмее.

Гърбатко не му обърна внимание и продължи:

— … Тото пък иска да направи Валери на кюфте. Нека го направи. Но на шахматната дъска. Пред всички.

Изведнъж всички млъкнаха. Ставаше интересно.

— Разбира се, не веднага. Сега и двамата ще загубят, защото Тото не знае как се местят фигурите върху таблото, а Валери не познава правилата на борбата. Да дадем срок, например до спартакиадата. Какво ще кажете?

Мълчанието този път бе така плътно, че се чуваха дори ударите на трийсет и три сърца, едно от които биеше в задъхан, неправилен ритъм.

— Гениално! — наруши тишината Белия облак.

Прозвуча и сопранът на Пепи:

— А каква ще бъде наградата за победителя?

— Та каква друга може да бъде тя — поусмихна се Гърбатко, — ако не съкровището на цар Михаил.

Тия думи експлодираха като бомба. Всички зяпнаха, онемели.

— Ама къде е то? — обади се пак Пепи.

— Не знам. Може би някъде под нас. Трябва да го потърсим. Даже договор може да съчиним за двубоя…

— Аз не искам! — прекъсна го рязко Валери.

— Защо бе? — попита Пепи едва ли не със сълзи в гласа.

— Защото не искам да ставам тъп борец, затова! — все тъй остро отвърна Валери.

— Правилно! — забеляза спокойно Спас Дългия.

Тогава Тото пъргаво се изправи и какъвто беше грамаден, също като Боримечката край черешовото топче, гръмогласно се провикна:

— Ама и аз не ща да ставам завеян шахматист, дето фатално клеква, като го плюнеш по носа!

— Тия ме убиват! — заключи изказванията Пепи.

В този миг спазма изкриви лицето на гърбавия. Той зина, сякаш се задушаваше, замахна непохватно с ръце, едва се дотътра до стола си и се вкопча с нокти за бюрото.

Помогнаха на учителя да седне, разкопчаха яката му, някой подаде чаша вода, той с мъка отпи. Една дълга минута се чуваше неравното му, болезнено дишане.

— … Ето че мина… — произнесе той най-после. На устните му се появи крива, виновна усмивка. — От златната ми гърбица… Тежи…

Пъхна пръсти в чашата и овлажни слепите си очи, ослушвайки се в сърцето, което още отказваше да бие в такт.

— Та… докъде бяхме стигнали? — попита той.

Пепи припомни:

— Валери и Тото не искат да има рицарски двубой. Искат война.

— Ах, да, война… Е, какво пък, „на война като на война“, както казват военнопрестъпниците. — С мъка се изправи. — И тъй, да забравим турнири, рицари и съкровища и да преминем към урока. Валери, седни! До Тото!

В последните думи имаше такава категоричност, че Валери не посмя да се противопостави и послушно се настани на петия чин до Тото.

И първото нещо, което усети, бе едно жестоко ощипване по бедрото. Той изпъшка. А Тото невинно гледаше напред.

— Тишина! — каза отпаднало Гърбатко. — Тишина!… Днес, ученици, ще говорим за експедициите на Христофор Колумб…