Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (4)

Бурно утро в интерната „Термалия“

— Добррроутррро!

Валери се събуди и първото нещо, което като светкавица проряза съзнанието му, бе образът на едно момче в смачкана пижама, което киха пред Бялата дама и произнася кобните думи: „Но ще ги набия! Непременно ще ги набия.“

Кацнал върху гардероба, Лори повтаряше папагалски: „Добрррутррро! Добрррутррро!“ Дебелото момче припряно се обличаше.

Валери скочи. И изстена. Боляха го китките на ръцете, гърбът, вратът. На бедрото личеше синината от ощипването. С мъка се наведе, прибра шахчето и угасналото фенерче и ги пъхна под дюшека.

Започваше първото му утро в новия интернат.

— Хайде да се запознаем! — предложи той. — Аз съм Валери.

— Аз Добромир — отвърна дебелото, без да го погледне.

— Защо не ми помогна снощи? Нали си пионер?

Добромир дълго мълча, уж оправяйки леглото си. На края все пак продума:

— Аз съм късоглед. И пея в хора.

— Въпреки това аз ще ги набия! — процеди през зъби Валери и отново се учуди на думите си.

— Недей! Те са шампиони по борба.

— Голямо чудо! — рече наперено Валери.

Прозвуча звънец.

— Това е за физкултурата — обясни Добромир и без да чака втори сигнал, изскочи навън.

Валери заключи Лори в кафеза и също излезе.

В коридора момчетата от съседните стаи притичваха покрай него и от израза на лицата им разбра, че вече знаят за снощното „кръщаване“. Някои го поздравяваха с потупвания по рамото, други се подхилваха, трети си даваха вид, че не го забелязват.

При изхода го спря едно високо, слабо момче с продълговато лице, дълги ръце, дълги крака и спокойни, сиви очи. Той мълчаливо огледа Валери, сякаш проучваше има ли смисъл да се занимава с него или не. Най-после се реши и заговори:

— Чух, че си донесъл много книги.

— Донесох — отвърна Валери, озадачен от внезапния въпрос. — Кой си ти?

— Аз съм Спас Дългия от шести бе. Има и един Спас Късия, от шести ве. А исторически романи донесе ли?

— Не. Само шахматни.

— Е, нищо… — Спас Дългия се поогледа наоколо и тихо добави: — Аз пиша исторически роман, истински, с герои от средните векове!

И тъй като Валери не се учуди, той продължи:

— В него се разказва за последните дни на цар Михаил Шишман, как се сражавал със сръбския крал Стефан Дечански, как скрил съкровището си в подземията на Улпия Термалия, как го убили и как се превърнал в призрак…

Валери си спомни снощните виолетови светлинни.

— Ама вярно ли е, че тук има призраци? — попита той.

— Има, разбира се! Това съм го чел в едни спомени на монаха.

Отвън долетя пронизителна свирка.

— Доктор Майспо! — съобщи Спас Дългия. — Да вървим! Романа ще ти го разкажа друг път… — И вече на двора погледна към прииждащите отвсякъде ученици и с вдъхваща спокойствие сигурност завърши: — А ти не обръщай внимание на данколовците. В главите си те вместо мозък имат сталактити и сталагмити.

Валери трудно позна местността, толкова на слънце всичко изглеждаше различно от снощната обляна в лунни лъчи картина. Но видя отпред остъклената сграда, вдясно разкопките и веднага се ориентира. Всъщност всичко бе просто като шахматна позиция до третия ход.

Целият комплекс „Термалия“ бе кацнал на върха на хълма. Долу лежеше градчето и от класните стаи можеха да се видят гарата, площадът, стадионът, новият ГУМ и бялата лента на реката. Нагоре пък се извисяваха първите гърбици на планината. Комплексът се състоеше от четири постройки: училището, двете общежития и физкултурния салон. Наоколо бяха развалините на Улпия Термалия, които се простираха почти до полето. За двор служеше тревистата поляна между общежитието и разкопките, същата, в която Валери се бе опитал да пълзи и която щеше да стане свидетел на много, вълнуващи събития от неговия живот…

Той обаче още не знаеше това, макар че когато изтича към поляната, в главата му вече гореше онази мисъл, която щеше да даде тласък на тия събития: да открие Черния войвода, да му отмъсти!

Докато търсеше място в строя, той поразгледа новите си съученици. Както навсякъде, и тук имаше хлапенца, които идеха от четвъртите класове, имаше и почти юноши и девойки, които скоро щяха да преминат в гимназията. И както навсякъде, малките гледаха със страхопочитание на големите, а големите им отвръщаха със снизхождение.

Валери последва Спас Дългия. В същия миг до него се лепна едно момче, което се отличаваше от всички останали с особената си външност. То имаше съвсем бяла коса и бели вежди, тъмночервено лице, големи уши и приличаше на фотографски негатив. То се усмихна с добродушна усмивка и подаде ръка:

— Здрасти! — рече то. — Вярно ли е, че си шахматист?

— Вярно — отвърна Валери. — Кандидат-майстор…

— Гениално!

— Да. И един ден ще стана гросмайстор!

Бялото момче едва не се пръсна от възторг:

— Еха! Знаеш ли какво? Аз за първи път виждам жив кандидат-майстор. — Бялата му усмивка засия. — Добре, че дойде, защото тук почти няма с кого да играеш шах. Само с Гърбатко. Той е гениален, но е много зает. Всички останали са пощурели по борба, а момичетата само за Мария Гигова сънуват. Искаш ли да станем приятели?

— Щом като настояваш — рече Валери.

— Значи, сме приятели! — Момчето отново подаде ръка. — Аз се казвам Мишо, ама ми викат Белия облак. Защото имам бяла коса…

Аз се казвам Валери и си имам папагал.

— Свръхгениално! Искаш ли да седим на един чин? Ще говоря с Гърбатко, той ми е приятел.

В този момент Валери зърна Елка. Тя тичаше към плаца заедно с група момичета, развявайки златната си плитка под утринното слънце. Погледът й се плъзна върху лицето му и го отмина с безразличие. Изтръпнал, той я проследи с очи.

— А аз не обръщам никакво внимание на момичетата — рече с небрежен тон Белия облак. — Знаеш ли какво казва Ницше за жените? Че са непълноценни същества. Затова са и кьопави в шаха, математиката и киното. На тях им дай топки и кукли. Но ако искаш, мога да те запозная с Елка, тя ми е приятел…

— Не, не! — уплашено отвърна Валери, още повече че не знаеше кой е Ницше. — Няма нужда!… — И продължи да търси данколовците сред десния фланг на строя, където се нареждаха най-високите.

И веднага откри черния: огромен, широкоплещест, с бедра като римски колони, малка глава и стърчащ на върха й черен перчем. Имаше кръгли очички и високо вдигнати дъгообразни вежди, които му придаваха постоянен израз на учудено глупаче. Позна го по копчетата на ризата, подредени като неграмотни пешки. Той се разправяше, като подскачаше на място и се боксираше с невидим противник. Около него същото правеха още няколко момчета. Всички те от време на време се обръщаха към Валери, шушнеха си нещо и си умираха от смях. Дребосъчето го нямаше между тях.

— А този, дето гледа насам — подхвана усърдно своите информации Белия облак, — е Тото Тотото. Искаш ли да те запозная с него? Той ми е приятел.

— Откъде е?

— От София. Там е бил футболист, но са го изгонили от отбора за недисциплинираност. Това съм го чел даже — в една книга, казва се „Гол от засада“. Доктор Майспо казва, че Тото е гордост на училището и че един ден ще прослави и България.

— Кой е доктор Майспо?

— Майспо ли? — Белия облак се засмя с добрите си очи. — Нашият физкултурник. Майспо значи съкратено „майстор на спорта“, все така ни вика. Борец е, а сега и доктор. Той също ми е приятел… А, ето го!

Пред строя се появи един русокос, строен мъж в червен анцуг. Беше красив и само посмачканият нос нарушаваше хармонията на неговата великолепна фигура. Той огледа немирното множество, плесна с ръце и се провикна с дълбок баритон:

— Хайде, майстори на спорта, малко тишина! И моля, заемете местата си в строя. Днес започваме с утринен крос…

След минута всички вече тичаха из гората в индианска нишка, като прескачаха повалени трупи и заобикаляха каменните блокове на римските разкопки и зарешетените входове на подземните галерии.

Отначало Валери бягаше трудно: все още го боляха краката от снощните преживявания, но скоро се посъвзе. Кристалният планински въздух, ослепителното пролетно слънце, шумящите борове, веселите подвиквания на момчетата вливаха у него бодрост и енергия. Той позабрави слабите си крака, хремата, болките, почувствува се по-як и по-гъвкав. И съвсем неочаквано мисълта, която не преставаше да изгаря мозъка му, пламна в неудържимо желание: той трябва да си отмъсти още сега, веднага!

Кой знае, може би причината за този внезапен порив да бе предизвикателно развяващият се черен перчем на Тото там отпред, начело на колоната… Или малката Бяла дама, която се мяркаше сред боровете и звънливо се смееше… Тъй или иначе, без много да се колебае, той се реши. Пое дълбоко дъх и ускори крачки, като изпревари две момчета пред себе си.

— Ей, къде си се разбързал! — чу той зад себе си Белия облак. — До финала е далече!

Той продължи, без да отговори, и с лекота, каквато отдавна не бе усещал, задмина още няколко момчета. Сега вече ясно виждаше широките плещи на черния, двата му мускулести лакътя, които като локомотивни бутала го тикаха напред. Още няколко метра, и ще го настигне. И ще се метне на гърба му, ще го повали и ще му върне тъпкано за снощи! И хем пред очите на всички! И на Елка!

Усилията му да мине напред не останаха незабелязани от колоната и бягащите му подвикваха: „Давай, новият! Още малко! Вече си четвърти, трети…“

Виковете стигнаха до Тото, той обърна глава. За един кратък миг смутено присви глуповатите си вежди, после презрително се усмихна и засили темпото. Но Валери не изостана и дори успя да заеме втора позиция. Тото дръпна още по-напред и се откъсна. Валери почувствува липса на въздух, сърцето му заби като опънат до пръсване барабан. Въпреки това не отстъпи. Черният перчем действуваше върху него като черния цар върху Бялата дама… Вече бе на три метра от широките плещи… На два… На един… Сега!

Отпред се мярна дълбока яма. Валери събра последните трохи енергия, които още се криеха в изнуреното му тяло, и се хвърли върху плещите. И тъкмо да ги сграбчи, те светкавично се изместиха встрани. Той се пльосна в ямата.

Тутакси се изправи. До него, огромен, се хилеше Тото.

— Значи, така, а? — заговори той със зигзагообразния си глас. — Фукаш се, че ще ме напердашиш безпощадно! Мухльо! — захлупи лицето му с ръка и го бутна.

Валери пак падна в ямата, но бързо скочи, загледан с ненавист в малките очи. Някак си отдалеч чу собствения си вопъл; пред взора му се спусна червена завеса, той се вкопчи в тялото на бореца… Тото се залюля.

Започна неравна борба.

Около двамата се насъбра народ и Валери, въпреки заслепението, в което бе изпаднал, успя да зърне уплашеното лице на Белия облак, очилата на Добромир, студените очи на Спас Дългия, златната плитка на Елка…

Внезапно Тото направи остро движение и Валери попадна сякаш между два воденични камъка. Не можеше да мръдне, не можеше да диша, пред очите му тъмнееше. Още едно притискане, и — край!

И тъкмо когато камъните окончателно го смазваха, те се отпуснаха. Той задиша, погледна: доктор Майспо бе сграбчил десницата на Тото и я навиваше.

— Не така, майсторе, не така! — говореше физкултурникът кротко. — Той е друга категория. — Помогна на Валери да излезе от ямата и едва тогава освободи ръката на Тото. — Ти си значи, новият, а?

Валери, задъхан, кимна. Доктор Майспо го изгледа от глава до пети и поопипа мускулчетата на ръцете му.

— Колко тежиш?

— 45 кила.

— Чуваш ли, майсторе? — обърна се той към Тото. — 45 кила! А ти?

— 64 — отвърна намръщено Тото. — Но той пръв ме нападна!

— Така ли?

Валери не отговори. Впрочем той нямаше никакво намерение да разкрива причините на сблъскването.

— Я гледай какъв агресор се извъдил! — рече доктор Майспо. — Още не дошел, и вече налита на бой! Така ли ви учат в София? Как се казваш? Валери. Е, добре, Валери, набий си в главата един свещен принцип: бори се само с равностойни противници! Нападнеш ли по-слаб, значи, си подлец! Нападнеш ли по-силен, значи, си глупак! Но най-добре не нападай никого… Ти, хм, нямаш лошо телосложение, само че си малко кекав…

Валери погледна стърчащия над ямата Тото и мрачно произнесе:

— Аз ще го набия и така!

Сред множеството настъпи раздвижване, кръгът се отвори, появи се гърбавият учител, задъхан, потен.

— Какво става тук? — попита той.

— Лека схватка между двама майстори на спорта — отвърна доктор Майспо. — Новият нападна Тото, а Тото в състояние на законна самоотбрана едва не го строши…

Гърбавият дълго мълча и Валери можа да види отблизо лицето му: огромно изпъкнало чело, къс, ястребов нос и необикновено проницателни очи, които сякаш виждаха и през хората. Стоеше наведен, като че гърбицата му тежеше повече от поносимото.

— Защо нападна Тото? — попита той.

Валери отклони очи: не издържаше той този всевиждащ поглед. И не отговори.

— Някой друг да знае?

Мълчание. Погледът на гърбавия се спря върху дебелото:

— Ти, Добро? Нали сте в една стая?

— Нищо не видях… — отвърна Добромир, като свали очила. — Аз съм късоглед.

Валери със свито сърце очакваше отговора на Елка, но тя също не каза нищо: все пак бе обещала!

— Благодаря ви — каза тогава гърбавият. — Можете да продължите. А ти, Валери, остани!