Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (41)

Ендшпилът на Пепи

В ъгъла на тепиха Старика, доктор Майспо и Елка бяха наобиколили Пепи и бършеха с пешкири потните му гърди.

— Къде са другите? — попита остро директорът. — Защо избягаха?

Пепи се обърна с невиждащи очи към него.

— Те не са избягали… — едва изрече той. — Те… отидоха да спасят Гърбатко…

— Защо? Какво се е случило с него?

— Сигурно е затрупан… В Галерията на призраците…

— Но защо е влязъл там? И къде точно?

Пепи пое дълбоко дъх:

— Сигурно е в Главната квартира. Тая, която въстаниците са разгромили на 24 септември 1918 година…

Директорът изгледа Пепи така, сякаш малкият бе полудял.

В този момент удари гонгът. Започваше третият и последен манш. Доктор Майспо и Старика не го дочакаха и се отправиха към изхода. Остана Елка.

— Пепи, миличък! — прошепна тя. — Трябва да победиш! Чуваш ли? Заради Валери и Тото, които не могат да се борят! Заради Гърбатко!

И го погали по потната, румена буза.

Бабанката се надигаше, страшен и безпощаден, готов да нанесе последния удар.

Пепи се изправи. Дясната му буза пламтеше. И пак видя Гърбатко, видя Валери, Тото, другите, там… Да, заради Гърбатко, заради „Термалия“! Бабанката летеше към него, Пепи го изчака, подложи ръце под гърдите му, в движение легна по гръб и го прехвърли зад себе си. Оня се изтърколи далече извън тепиха… Залата избухна в овации. Пепи мигновено се изправи и този път, без да дочака нова противникова атака, сам нападна…

И започна един пищен фойерверк от майсторски хватки, които Пепи прилагаше с такава лекота и изящество, сякаш се бореше не с шампиона на града, а с чучелото в стъклената зала. Бабанката, тъй мощен и агресивен през първите маншове, ставаше все по-беззащитен и плах. Публиката крещеше от възторг, термалийци размахваха плакатите „Термалия — шега ли е?“ Многострадалната Геновева въздишаше: „Боооже, Пепи, стъпи му на шията!“, вълнуваха се даже съдиите.

И само десет секунди преди края, когато точките все още бяха във вреда на „Термалия“, Пепи се метна под Бабанката, вдигна го на плещите си, завъртя го два-три-четири пъти като въртележка и го тръшна по гръб. Съдията се наведе, погледна: плещите му бяха здраво притиснати върху тепиха. Едно, две, три… Туш!

— Ураааа! — гръмна публиката. — Бравоооо!

Пепи не дочака да вдигнат ръката му, с бързи крачки пресече пътечката към изхода и оттам, все тъй по трико и потен, се втурна към кулисите на сцената. Видя празния стол пред първата маса, пристъпи напред и седна. Погледна часовника: бяха минали петнайсет минути от началото на партията, противникът — инженерът от кондензаторния завод — търпеливо чакаше. Решително вдигна десница и премести царската пешка напред…

 

 

А там, в Главната квартира, Валери се наведе над учителя:

— Гърбатко! — зашептя той в ухото му. — Чувате ли ме?

Но учителят не чуваше, — само продължаваше да хрипти в неравни, спазмодични тласъци.

— Хайде, стига си дрънкал, кросмайсторе! — каза грубо Тото. — Трябва да го изнесем безусловно оттук!

— А носилка?

— Няма нужда! Давай! Ще го нося аз. Но най-напред да го измъкнем оттук!

Хванаха учителя за ръцете и краката и с големи усилия го провряха през отвърстието на преградата. Тук Тото наплюнчи пръсти, позаглади перчема на върха на главата си, после приклекна и с помощта на Валери пое Гърбатко на гръб. Учителят не беше тежък, но гърбицата опираше до свода, та Тото бе принуден да крачи, приведен почти до земята.

Валери се движеше отпред, светейки с фенера. Зад себе си чуваше тежкото дишане на Тото и задавеното хриптене на Гърбатко.

Стигнаха пред разклонението във формата на буква Г.

— Сега накъде? — попита Валери.

— С коня от c4 на д2 — отвърна Тото, без да се замисля.

Валери го стрелна изненадано с очи, но направи хода. Намери се в другата галерия и продължи нататък. Вървяха все по-бавно, Тото все по-уморено лъхтеше.

— Да ти помогна ли? — попита Валери.

— Върви, върви, от кекави кросмайстори помощ не ис…

Не завърши. Земята се разтърси. Със светкавичен рефлекс на опитен борец Тото положи Гърбатко на пода и го прикри с тялото си. Огромната маса земя и камъни, която се откърти от свода, с трясък се сгромоляса върху него. После всичко утихна.

Валери се върна към тях — те мълчаха.

— Тото, ей, Тото! — завика той. — Тотоооо! — И яростно загреба пръстта с ръце. Тото се пораздвижи, отхвърли пръстта от гърба си и бавно се изправи, мъчейки се да измъкне дясната си ръка изпод купчина камъни. И силно изпъшка.

Валери отмести няколко големи отломъка, освободи ръката. Тя безпомощно увисна…

Но под Тото учителят бе непокътнат…

— Какво ти стана? — попита Валери.

— Не знам… Не мога да я мърдам… Сигурно е фатално счупена…

Опита се още веднъж да я вдигне, не можа. Тогава седна до лежащия сред пръстта учител и беззвучно заплака.

— Ами сега… — хлипаше той. — Как ще го измъкнем оттук?

— Ще изтичам да потърся помощ.

— Ще се загубиш… Тук е безпощадно объркано.

Валери захапа устни, погледна тежко хриптящия Гърбатко, стенещия Тото и взе решението дори без да се замисли. Просна се по корем и така, както бе упражнявал много пъти при тренировки по борба, пъхна се под Гърбатко, после с невероятно усилие, бавно, много бавно го повдигна, докато се изправи напълно. Сега вече бе по-лесно. Прихвана с лявата си ръка висящите пред лицето му тънки китки на Гърбатко, а с дясната помогна на Тото да стане.

— Хайде! — рече той.

И тръгна. С Гърбатко на плещите си и с Тото, увиснал на десницата му.

Намираха се пред голямото кръстовище.

— Накъде сега? — попита Валери.

— С царицата от eЗ на e7 — изпъшка Тото.

Валери направи хода — пое право напред.

И вървеше, вървеше… И в ума му се въртяха безредни мисли, фигури, думи, цифри и все по-упорито му се набиваше някаква задача за един човек, който носи на гърба си 60 килограма в продължение на 20 минути на разстояние 654 метра и за това, че тази енергия е достатъчна да освети един тристаен апартамент през целия месец юли… И му се струваше, че ако направи още една крачка, ще падне; ще захлупи лице в калта и ще престане да диша.

Но не падаше, не преставаше да диша и с корава непреклонност, целият превърнат във воля, вървеше, вървеше, вървеше… Над него се люшкаше главата на учителя, до него креташе Тото…

Опряха до още едно разклонение.

— Накъде? — попита той и му се стори, че от устата му не излиза никакъв звук.

— С офицера от h7 на cЗ — отвърна също тъй безгласно Тото.

Валери мина по диагонала.

Пред очите му тъмнееше, краката му се подгъваха. Да, наистина, колко крушки по 200 вата ще подхрани енергията, която изразходва той сега на всяка крачка? Колко?… Колко?… Направи още една крачка… И още една… И още…

Отсреща се задаваше някакво червеникаво сияние. И шумове! И задавени викове!… Призракът! Да, призракът!

Валери коленичи и бавно полегна встрани. И последното нещо, което усети, бяха ръцете на учителя, които го бяха прегърнали около врата.

 

 

На двайсет и седмия ход положението върху първо табло се усложни толкова много, че Пепи дълго мисли: а сега накъде? Инженерът от кондензаторния завод насмешливо кривеше устни и го наблюдаваше: този ли маляк с мокро от пот трико и с белези от сълзи по лицето ще го победи?

Пепи затвори очи и отново, за кой ли път вече, видя Тото и Валери, видя Гърбатко, ниските сводове на галерията, задушния мрак. И кой знае защо си спомни диагонала на последното разклонение. Усмихна се на себе си: а защо пък не? Ходът никак не е лош!… Вдигна белополия си офицер и го премести от c2 на h7, като блокира противниковия топ.

Инженерът престана да криви устни, свали очила и внимателно се вгледа в позицията. Гледа дълго, най-после взе белия офицер с топа, но откри царския си фланг. Пепи само това и чакаше и се вмъкна с коня чак до шестия хоризонтал, като даде шах. Инженерът дръпна царя си в ъгъла, но това бе вече ариергардна маневра. Пепи заигра по-поривисто, по-стремително, сключвайки обръча около черните.

И както играеше, обърна глава към салона. И видя Елка. На първия ред, тънка, бледа, със златна плитка над челото. В очите й имаше такава нежна молба, че Пепи изведнъж почувствува на раменете си не криле, а атомни мотори на звездолет… Сега вече никой не можеше да го повали!

Грабна Бялата дама и я прати далече напред.

Знаеше, че ще победи.

 

 

Белия облак, Спас Дългия и Тони-48 мъчително джапаха в горещите локви на тясната галерия, когато неочаквано съзряха жълтеникавата светлинна. В същия миг тя се наклони, премига като око на болен Циклоп и като очерта тъжна дъга, падна и угасна. Те постояха секунда в нерешителност, после се втурнаха напред с насочени към тъмната купчина фенери.

И опряха до безформения възел от трите преплетени тела: Валери, Тото и Гърбатко, неподвижни и безмълвни.

— Облако! — прошепна Спас и всички чуха бесните удари на сърцето му. — Облако, бягай за помощ!

Първият бегач на „Термалия“ се стрелна към изхода.

И въпреки локвите, въпреки ботушите, въпреки умората той пробяга първите сто метра за 12 секунди и 2 десети — първи рекорд на новата спортна дисциплина „бягане в тунел“.

На сто и петдесетия метър мощен прожектор го блъсна в очите. Прозвучаха гласове, блеснаха пожарникарски каски. Зад тях се задаваха Старика, доктор Майспо, другите…

 

 

— Мат! — рече Пепи.

Инженерът поседя още няколко секунди напълно неподвижен с очи, впити в белите фигури, които бяха обкръжили черния му цар, въздъхна дълбоко, изправи се и подаде ръка.

— Поздравления! Ще чакам реванша…

Ала Пепи не го чу, даде знак с глава към първия ред и през кулисите се понесе към главния вход. Елка вече го чакаше.

Двамата едновременно погледнаха към върха на хълма. Там нямаше нищо.

Но откъм завоя на шосето се показаха две линейки. Движеха се бавно, а зад тях тичаше цяла „Термалия“, водена от шампиона й на къси и средни разстояния Белия облак.

Колите се изнизаха покрай тях и се отправиха към болницата, все тъй следвани от данколовци и абдулабайци, от гимнастици и атлети, от хористи, танцьори и художници, и ей тъй, просто от ученици. И всички крещяха до пресипване:

— Живи са! Живи са! И намерихме съкровището!

Отминаха.

Не отмина само Белия облак. Все тъй тичешком той се отклони към Пепи и също като при щафетно бягане му подаде щафетата, само че тя не беше тояжка, а един син плик, извика: „От Гърбатко!“ — и с всички сили хукна подир другите.

Пепи отвори плика. Бяха марките. Ония. С лъвовете и главата на Леонардо да Винчи…

Той заплака. И Елка не можа да разбере — от радост ли плаче или от мъка…

А Пепи избърса с юмрук насълзените си сини като синчец очи, поизсекна се и ядовито произнесе:

— Тия ме убиват! Но нищо, ще им го върна тъпкано!… А сега трябва да ида да се боря пак на шах и да играя на борба!

— Да — каза Елка. — Побързай! — И усмихнато добави: — Рицарите не бива да закъсняват никога, нали?

Тогава Пепи, Рицар на Бялата дама и момче на място, се обърна и прескачайки по три стъпала наведнъж, влезе в амфитеатъра.

Чакаха го много и много славни битки.

Чакаше го Животът.