Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (3)

Запознанство с призрака и с малката Бяла дама

Рицаря лежеше неподвижно, ослушвайки се в тишината на нощта. Над него беше звездното небе с полумесеца, под него мартенската трева, чиято хладина усещаше през тънката пижама. Да, сега ще хване хрема! А може и бронхопневмония! Той потрепера.

Разбира се, знаеше, че не съществуват никакви призраци и вампири, че тия бели грамади оттатък са само останки от римско селище, и все пак… нали по тия места е имало гробища, а в гробищата стават какви ли не неща!…

Положи усилие да се овладее и като заби пета в тревата, запълзя гърбом към общежитието. Но скоро се задъха и с огорчение си помисли, че никога не би могъл да се добере до стаята си. Ония данколовци бяха прави: той бе слабак и половина! Отново му се дорева и този път не се сдържа: от очите му потекоха тънки сълзи.

В този момент луната се скри зад боровете.

И той видя онова.

Отначало бе едно съвсем неопределено млечнобяло сияние, което пълзеше сред белите камъни на разкопките. После се превърна във виолетова светлинна, безшумна и безплътна.

Косата му се изправи на главата.

Впил очи в това нещо, той не смееше да помръдне, макар че предателско треперене го обземаше от главата до петите, а в носа му напираше кихавица. Нима — духът на цар Михаил?… Затаи дъх, захапа език — само да не кихне! Да не кихне!

Кихна.

— Наздррраве! — прозвуча любезният крясък на Лори.

Рицаря трепна, обърна глава и успя да зърне шарените криле на папагала, които с мъка разсичаха тъмата между дърветата. В следния миг луната отново се показа и призракът изчезна.

Лори обаче не престана да вика, въртейки звучно „р“-ъто:

— Валерррри!… Дрррругарю!…

Тогава именно се появи Бялата дама.

Рицаря замига — не, не сънуваше! Тя бе все там отсреща, до стъклената постройка сред гората. Осветена от лунните лъчи, тя стоеше права и тънка като млада ела с царствено вдигната глава и със златна плитка, която щедро падаше през рамото чак до кръста й.

Тя също се взираше в него, сякаш да се увери, че това отпред е човек. После предпазливо се доближи и внезапно се провикна и гласът й прозвуча като флейта:

— Момичета! Елате! Момичета!

От постройката изскочиха още пет тънки фигурки: пет момичета в анцузи и туфли на краката. Те наобиколиха лежащия, няколко секунди стояха неподвижни, сетне бързо свалиха кърпата от устата му и го развързаха.

Той все още трепереше, лицето му бе мокро от сълзите, пижамата разкривена пред хилавите му гърди. Гледаше малката Бяла дама и му се искаше да потъне вдън земя от срам. Никога, никога през живота си не бе изпитвал такова дълбоко унижение, никога, дори когато на турнира в Международния пионерски лагер онова беззъбо хлапе от Одеса му бе направило мат в двайсет и три хода!

Той кихна. Хремата идваше.

— Какво правиш тук? — попита най-после малката Бяла дама и Рицарят отново чу вълшебната флейта.

— Нищо — отвърна той глухо, — разхождам се…

Момичетата се разсмяха.

— Ти си новият, нали? — попита пак тя.

Той кимна и обърса бузи с длан.

— Значи, пак данколовци — каза тя — Те все така правят с новите. Кръщават го. Понякога даже им мацат лицата с вакса. Трябваше да ги набиеш.

Момичетата се изпискаха и Рицаря разбра защо. Той закри гърди с предницата на пижамата, дръпна крачолите на панталоните над тънките си пищялки и се изправи.

— Сега не можах — рече той задавено. — Но ще ги набия! Непременно ще ги набия!

Това прозвуча като клетва.

Момичетата отново прихнаха във весел смях. Очевидно те хич не вярваха, че това слабичко момче с размазани по лицето сълзи ще успее да набие могъщите данколовци.

Впрочем сам той имаше усещането, че някой друг е произнесъл заканителните думи, които слагаха началото на съдбоносни събития в интерната „Термалия“…

— Как се казваш? — попита малката Бяла дама.

— Валери.

— Аз съм Елка — представи се тя, понижи глас и продължи: — Ние сме от шести бе и сме отбор по художествена гимнастика.

Валери слушаше, без да откъсва очи от златната плитка. Елка продължи още по-тихо, почти поверително:

— Само че обещай, че няма да ни издадеш!

— За какво? — прошепна той и настръхна при спомена за светещия призрак на цар Михаил.

— Че си ни срещнал тук. Ние тренираме тайно във физкултурния салон, за да не видят другите нашите съчетания и да изненадаме другарката Каблешкова.

— А, да… — отвърна той неопределено. Можеше ли да им каже, че той никога не се е интересувал от гимнастика и даже от футбол?

— Обещаваш ли? — попита тя.

— Обещавам — каза той и кихна.

— Наздраве! — обадиха се едновременно и шестте.

Поиска му се да ги помоли те също да не разправят за окаяния вид, в който са го открили, но замълча: никога рицар не моли дама!

— Е, хайде, аз да си вървя — каза той. — Лека нощ.

— Лека нощ! — отвърнаха момичетата.

Той се обърна и си тръгна — по пижама, смачкан, бос, тънък, чорлав, с налепени по тила стръкчета трева. Чувствуваше на гърба си насмешливите погледи на момичетата и му идеше да хукне и да се скрие зад дърветата.

Но не хукна. Премина цялото разстояние до стаята си равномерно, хапейки език да не кихне, а като стигна под прозореца, повдигна се на перваза и с огромна мъка се прехвърли вътре. Там вече кихна.

Дебелият спеше. На пода сред гащи, фанелки и аспирини се върдаляха партиите на Алехин, празната шахматна кутия, кафезът на Лори, книгите. Погледна навън в мрака. Там някъде сред развалините лежаха бронзовите фигурки. Трябваше да ги намери! Да намери Бялата дама!

Ала не излезе. Страхуваше се.

От мрака, от гората, от призрака на цар Михаил.

От повторна среща с Елка.

И заплака.

Плачеше за всичко: за родителите си и за шахкръжока в София, за загубените фигурки, за своята самота и за унизителното си кихане пред момичетата…

Хлипайки, прибра вещите си, после почти с автоматично движение измъкна от джоба на сакото си мънинко като цигарена кутия шахче, чиито фигурки се задържат върху таблото с помощта на магнитчета, взе електрическото си фенерче, загаси лампата, легна, облегна се удобно на възглавницата, с още по-механично движение глътна аспиринче, светна с фенерчето, постави кутията върху коленете си, подреди фигурките и заигра срещу черните…

След третия ход престана да хлипа, след петия забрави къде се намира, след седмия вече щурмуваше центъра на черния цяр…

На единайсетия ход, тъкмо когато обмисляше сложна комбинация, усети на рамото си трептящото телце на Лори. Той се усмихна и го погали по меката перушина. А папагалчето, като оцени с един поглед разположението на силите върху таблото, дрезгаво произнесе:

— Офицеррр, напррред!

— Мълчи! — прошепна Валери. — Какво разбираш ти от шах?

И премести офицера напред.

Така играха, докато луната окончателно се скри.

После заспаха.