Хаим Оливер
Рицарят на Бялата дама (19)

Проблеми пред шахматистите

Отминаваха последните дни на пролетта. Лятото се задаваше топло, свежо и преизпълнено с юношеска бодрост.

Долу градът бе заприличал на гигантски пъстър букет, сред който надничаха червените керемиди на къщите. Горе Улпия Термалия тънеше в пищна зеленина. Входовете на галериите се губеха сред малинови храсти. Към синия космос летяха прозрачните ракетки на глухарчетата и възторжените песни на славеите. Дъхаше упоително на младост.

Нима е възможно да се учи в такова време?

Интернатът бе обзет от сладостно замайване, сякаш в стаите бе впръскан хлороформ. Термалийци слушаха с половин ухо монотонните уроци, прозяваха се до разчекване на челюстите и замечтано се вглеждаха в отворените прозорци, зад които бе светът. Нямаше ги обичайните сритвания под чиновете, нямаше крясъци, нямаше ги и Гърбатко, и доктор Майспо, за да разсеят дрямката. И даже Валери и Тото съжителствуваха мирно един до друг, без да се дърлят и щипят.

Всички само чакаха последния звънец, за да се изстрелят навън и дадат воля на натрупаната през дългите студени месеци енергия, по-силна даже от водородната бомба. Тичаха и се търкаляха като бесни по тревата, прескачаха като пощурели пантери рововете на Улпия Термалия, катереха се като подгонени маймуни по боровете, боричкаха се като пробудени от летаргичен сън мечета, крещяха до пресипване и едва когато се поуталожваха, хукваха да обядват.

Хапваха набързо, надраскваха надве-натри домашните си и чак когато учителите се прибираха по домовете, си, започваше истинският живот, онзи, чийто тласък бе даден в паметния ден на посещението на гросмайстор Качалски.

Общежитията обезлюдяваха, термалийци се пренасяха около саркофага на Касиус Клей и във физкултурния салон. Наистина имаше и трето място — кабинетът по музика, но там репетираше хорът на Добромир, а той беше неутрален.

Сгушени сред разкопките, членовете на „Абдул-Аба“ провеждаха редовните си занимания по шахмат. Положили върху камъните табла, наръчници и сборници със задачи, те слушаха поредната лекция на Валери.

Никой, ама никой не бе допускал, че тази игра може да бъде тъй увлекателна! Тя разкриваше такива необозрими хоризонти на въображението, такива пленителни светове на мисълта, такива безкрайни възможности за комбинации, че новаците бяха в състояние да седят по цели часове, без да мърдат, обзети от неизпитано дотогава блаженство.

И едва по време на тия уроци абдулабайци осъзнаваха, че тази древна игра освен таланта изисква и много, много труд. Валери ги караше да четат купища книги, да правят дълги анализи на партии на велики шахматисти, да изучават наизуст хитри комбинации. И с всеки изминат ден те с ентусиазъм установяваха колко бързо напредват и това им даваше импулси за още по-настървени занимания.

После идваше редът на секция „Борба“. Момичетата си отиваха, момчетата затваряха кутиите и заемаха места в един от тревясалите римски басейни. И Валери пристъпваше към поредната теоретическа инструкция…

Отначало всичко вървеше добре и курсантите се чудеха откъде Валери, който така безславно бе ял пердах от Тото и Осоговския тигър, знае всички тия сложни термини като „борба в стойка и партер“ или „преобръщане през полумост“. Засечката настъпи в часа, когато трябваше да се премине към практика.

Валери застана в средата на изкопа, извика Белия облак и накратко му описа хватката, която трябваше да изпълни с друг борец. Белия облак се опита, но не успя.

— Глупав си, затова! — нахока го Валери. — Спасе, ела ти!

И още по-подробно обясни къде трябва да легне дланта, къде да се провре бедрото и как да се притисне рамото на противника. Спас размаха непохватно дългите си крайници, заплете се и се получи такъв смешен възел от ръце и крака, че всички се разкиснаха.

— Какво се хилите? — ядоса се Валери. — Една обикновена хватка не можете да направите! Колко пъти трябва да ви я описвам!

— Направи я ти де! — подкани го Спас Дългия.

— Това не е моя работа! Аз съм инструктор, а не чучело за обучение. Вие сте длъжни да ме слушате и толкова! Утре да не ми се явите, докато не научите наизуст първите три хватки! Разбрано?

Захвърли всичко и се спусна към градската баня.

След малко вече пуфтеше в горещия басейн и усещаше как хилядите калории като иглички проникват в тялото му. От време на време опипваше мускулите си: не стават ли по-корави!

Като се върна в стаята си, спусна завесата и се залови за гарите. Лори критично го наблюдава цели пет минути, след което одобрително кимна:

— Бррррраво, Валерррри!

Тази история се повтори три дни наред. На четвъртия ден Спас Дългия свика на спешно заседание клубния управителен съвет.

Събраха се край зарешетения вход на Галерията на призраците.

— Какво има? — попита Валери. — Защо ми губите времето? Тъкмо в момента правех важен анализ на една партия на Капабланка. — Той все така се горещеше, когато наблизо биваше Елка.

— Предлагам две точки в дневния ред — каза невъзмутимо Спас. — Първо, научно съобщение за скривалището на цар Михаил, и, второ, въпроса за борбата. Съгласни ли сте?

Съгласни бяха. Спас се ослуша — няма ли някой наблизо, и зашептя:

— По точка първа, другари, мога да ви кажа, че знам вече къде се намира скривалището на цар Михаил. — Той млъкна, за да се наслади на нетърпението на съвета и продължи още по-тайнствено: — Вчера в градската библиотека открих една стара книга на монаха Андроникий от монастира „Свети Павел“. Там пише, че преди да загине, цар Михаил оставил в монастира скица на тайната пещера, където е заровил съкровището.

— Че това нали е от твоя роман! — забеляза Валери.

— Какво от това? — отвърна хладнокръвно Спас. — Важното е, че е вярно.

Аргументът беше сериозен и съветът го прие.

— Намери ли скицата? — попита Елка, която припряно разплиташе и заплиташе златната си корона.

— Не, защото монастирът е опожарен от турците и скицата е изгоряла с библиотеката му. Но монахът Андроникий я е виждал и дава много точно описание на пещерата. Чуйте!

Спас извади от джоба си бял лист и бавно зачете:

— „И ще влезете в Голямата дупка, що се намира на 30 разкрача на изток от старата римска баня, и ще вървите все направо под земята, дордето стигнете до горещата вода, и ще стъпите в нея, и ще вървите, дордето стигнете до Каменния чатал, що разделя реката на две, и ще тръгнете по левия ръкав, и ще вървите все направо, дордето стигнете до Голямата стена, и ще се покатерите върху нея, и ще намерите пролука, и ще влезете в пещерата, голяма колкото храмът божий, построен в лято господне 1323 от православния Михаил Шишман, цар на българите…“

Спас млъкна. Белия облак неспокойно се размърда и посочи входа на галерията:

— Нали това е Голямата дупка?

— Може да е — отвърна Спас Дългия. — Ще проверим. Сега имаме сигурен инструктаж.

— Не разрешават — каза Елка. — Стават срутвания.

— А призракът? — обади се Валери.

— Ще влезем при голяма луна — обясни Спас Дългия. — Тогава призракът не се явява. Но дори и да се яви, какво от това? В края на краищата ние отиваме да си вземем съкровището, което е принадлежало на български цар, нали?

— Гениално! — възкликна Белия облак и весело разчорли сребристата си коса. — Представяте ли си, ако наистина намерим съкровището? Все злато, бисери и диаманти! Какво ще ги правим?

— Аз ще си нанижа гердан — рече Елка.

— Аз ще си изкова фигурки от платина — каза Валери.

— Бива! — разреши великодушно Спас. — Но другото ще дадем на държавата, да си плати дълговете.

— Ами няма ли да потърсим и мансубите на Абдул-Аба? — попита неспокойно Валери. — И те са много важни.

— Разбира се! — каза Спас. — Влезем ли веднъж в подземията, лесна работа. Само че всичко трябва да запазим в най-строга тайна.

— Кога ще направим експедицията? — попита Белия облак.

— Преди да са дошли археолозите. После няма да може.

— Добре! — рече Валери. — От днес почваме да се готвим. Облако и ти, Елка, съставете списък на необходимите съоръжения и почвайте да ги събирате. Искате ли?

Искаха.

Преминаха към втората точка от дневния ред. Пак взе думата Спас Дългия.

— Другари — загрижено започна той, — мене ме тревожи състоянието на курса по борба. До края на срока, даден от Старика, остават двайсет и шест дни, а ние тъпчем на едно място. Ако върви все така, ние никога няма да се научим да играем на борба и Старика ще разтури нашия клуб.

— Кой ви е крив, като сте кьопави! — забеляза Валери.

— Кьопав си ти! — отвърна студено Спас.

Валери стрелна с поглед Елка и бързо хвърли:

— Аз ли съм кьопав? Аз знам всички хватки наизуст и ако искаш да знаеш, вдигам по трийсет пъти на ден две гири по пет кила на височина един метър, което се равнява на триста килограмометри, или на 4 конски сили! Разбра ли? Освен това поемам всеки ден по десет хиляди калории енергия в банята, достатъчни да поддържат осветлението в един дом от три стаи в продължение на 6 часа!

Тия факти впечатлиха Спас Дългия. Въпреки това не отстъпи.

— Може да си силен колкото четири коня, но не умееш да се бориш. На нас ни трябва опитен инструктор, например доктор Майспо.

— Докато се върне от ГДР, ще стане късно — забеляза Белия облак.

— Тогава Тото Тотото — завърши Спас Дългия.

Валери скочи от мястото си като изхвърлен от пружина:

— Така ли? Добре! Вие си вземете Тото, а аз си отивам! И нека Тото ви учи и на шах!

Елка го хвана нежно за ръката. Той се вкамени.

— Недей така — каза тя с флейтичката си. — Ако ти си отидеш, клубът ще се разтури и тогава на никаква Прага няма да заминем. Хайде, хайде, не се сърди!

Той послушно седна. И като отдалеч чу предложението на Белия облак:

— Аз също съм против Тото. И затова нека вземем Пепи. Той е истински борец.

— Пепи е двуличник — вяло възрази Валери. — Три пъти ми се кле във вярност и три пъти ме напусна от страх пред Тото.

— Да, ама сега той е изгонен от данколовци — каза състрадателно Елка. — Хайде, Валери, кажи да!

Кой мъж, па бил той и най-твърдият, ще устои на такава мила молба? Не устоя, естествено, и Валери.

— Добре — отвърна той дрезгаво. — Но ако Пепи пак ни предаде?

— Няма, няма! — извика Белия облак и изтича зад колонадите, където малкият борец разиграваше Сицилианска защита срещу себе си.

След минутка Пепи стоеше пред управителния съвет и полагаше клетва, че ще бъде верен до гроб на клуба „Абдул-Аба“ и ще отдаде всичките си сили за разцвета на секция „Борба“.

— Само че — добави той — да не узнае Тото.

— Не бой се! — успокои го Валери. — Ние умеем да пазим тайна.

Сините като синчец очи на новия инструктор по борба засвяткаха от задоволство.