В навечерието на окръжните състезания
„Термалия“ кипеше.
До подборните окръжни състезания оставаха броени дни. Двата отбора приключваха последни тренировки.
Около саркофага на Касиус Клей, забили носове в таблата, Валери и абдулабайци анализираха партиите на Карпов — Спаски и усвояваха сложните тънкости в стратегията и тактиката на шахматното изкуство.
В салона данколовци усъвършенствуваха хватките, като лично Тото показваше всичките си шампионски тайни.
А Пепи, който още не беше решил окончателно какъв ще стане — борец или шахматист, — ту се бореше с Тото, ту играеше шах с Валери, а в промеждутъците мъкнеше от стаята си енергани, които щедро раздаваше на всички без изключение, като на борците препоръчваше повече луканка — за мускули, а на шахматистите повече мед — за мозъка… И непрекъснато щракаше с федката, като най-много снимаше Валери и Тото, защото нали победителите трябва да бъдат увековечени и техните героични образи да останат за поколенията…
Доктор Майспо пък сновеше от салона към саркофага и от саркофага към салона, наблюдаваше, съветваше, окуражаваше, критикуваше. И апелираше да не го изложат, защото иначе мислете му!…
При трениращите идваха и други учители и възпитатели, желаещи да помогнат на делото. Появи се инженер Пройко, който направи математически диаграми на шахматните дебюти. Многострадалната Геновева донесе цяла кутия с витамини, които раздаде „за сила“. Директорът разказваше разни бодри партизански истории за „повдигане на морала“.
С една дума, всичко живо се бе запретнало да допринесе с каквото може за постигането на победата.
Изключение правеше един-единствен човек: Гърбатко. Всичките си свободни часове той прекарваше в библиотеката, после отиваше в местния музей, където се застояваше пред макета на древното селище Улпия Термалия, проучваше старите пътища, акропола, бегло отбелязаните галерии. Сетне до късно в дома си чертаеше някакви скици и пишеше, пишеше…
И една вечер, последната преди състезанията, той тихомълком се появи в интерната, навлечен в стар работен комбинезон. Джобовете му бяха издути от голям електрически фенер, свещи, кибрит, захар и бисквити, бележник. На гърдите му висеше фотоапарат със светкавица. Той предпазливо заобиколи общежитията и се отправи към саркофага на Касиус Клей.
Бе полунощ. „Термалия“ спеше. Парцаливи облаци се гонеха под пълната луна и ту я закриваха, хвърляйки земята в мрак, ту я откриваха, за да блесне тя още по-светла.
С големи усилия той отмести похлупака на саркофага. Вътре всичко си беше така, както му го бяха описали абдулабайци: ботуши, въжета, торби, кирки… Обу чифт ботуши, нави въжето около пояса си, нарами една кирка и без да покрива отново саркофага — вече нямаше сили за това, — тръгна към Галерията на призраците.
Внимателно скочи в трапа и свали решетката. Това вече беше много за него и той приседна да си отдъхне, мислейки си над странното стечение на обстоятелствата, което го бе довело дотук. И се усмихна при спомена на абдулабайци и данколовци, които го бяха насочили към една от големите тайни от историята на този град…
Тогава усети „призрака“.
Най-напред чу дълбокото ахкане. После, когато луната се скри зад облака и настъпи мрак, видя виолетовото сияние…
В първия миг леко изтръпна, после гласно се засмя, протегна ръка и опипа сияещите коренища по стените на дупката. Това бе класическото излъчване на гниещи фосфоресциращи дървесини…
Гърбатко се изправи, извади от джоба хапче валидол, постави го под езика и без да изчака окончателното възвръщане на силите си, влезе в галерията.
Класният наставник на VI б клас в интерната „Термалия“, учителят, когото учениците нежно обичаха, специалистът по история, запалянкото, увлечен от загадките на Улпия Термалия, човекът, когото всички наричаха само Гърбатко, пристъпваше към своя ендшпил…
