Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,9 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2016)

Издание:

Рицарят на Бялата дама

Хаим Оливер

 

Рецензент: Максим Наимович

Редактор: Максим Наимович

Нац. бълг.; I издание; Лит. група V

Изд. №5885

 

Художник: Христо Жаблянов

Художник-редактор: Димко Димчев

Технически редактор: Свобода Николова

Коректор: Елена Баланска

 

Дадена за набор на 25.X.1974 г.

Подписана за печат на 20.III.1975 г.

Излязла от печат на 30.III.1975 г.

Формат 60×84/16 Печатни коли: 12,75

Издателски коли: 10,84 Тираж 25105

Цена на дребно: 0,81 лв.

 

Държавно издателство „Медицина и физкултура“, пл. Славейков 11 — София, 1975

Държавна печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Запознанство с древността и първи сблъсък с Пепи

Двамата потънаха в прозрачната зеленина на боровете. Гърбавият крачеше мълчаливо. Валери вървеше до него и си мислеше, че сега най-добре би било да се прибере в стаята, да вземе един аспирин и разиграе една Сицилианска защита.

Навлязоха сред разкопките. Това бе един сложен лабиринт от траншеи, дълбоки и обширни ями, тесни проходи, криволичещи ровове, гладки ескарпи и просто дупки в земята. И навсякъде сред тях или над тях бяха находките. Имаше тежки гранитни блокове, основи на тухлени стени, грамадни мраморни саркофази, надгробни камъни с непонятни надписи…

— През лятото отново ще дойдат археолозите — продума замислено Гърбатко, — и ще продължат разкопките. Цял римски град са открили под тоя хълм, чак до полето. А какво още се спотайва отдолу, един господ знае.

— А вярно ли е — попита Валери, — че тук броди призракът на цар Михаил?

Гърбавият го стрелна с тъжните си, умни очи:

— Кога пък са успели да ти пуснат мухата!

— Но аз сам видях… Снощи, когато… — Валери млъкна, осъзнал, че отива твърде далече.

Гърбатко се усмихна с разбиране:

— … Когато те изнесоха навън, нали? Разни лилави светлинни, въздишки и прочее?…

Валери не отговори. Гърбавият продължи:

— Аз нито съм ги виждал, нито чувал, но ако наистина съществуват, уверявам те, в тях едва ли има нещо свръхестествено. Ще се гмурнат археолозите в земята, ще почовъркат и ще открият най-естествените причини на шумовете и светлинните… Не, тук не броди призракът на цар Михаил, макар че е бил убит някъде насам преди шестстотин и петдесет години… Няма го и неговото съкровище… — Той се поусмихна: — Пък, кой знае… може да е наистина долу… Ти бил ли си друг път в нашия град?

— Не — отвърна Валери. — Но татко ми е бил. Той е строил фабриката за кондензатори.

— Какъв е той?

— Монтажник. Замина за Куба, там ще строи завод за лед. И мама е с него. Аз също исках да отида с тях, но там е нездравословно за мен, а аз, знаете ли, съм много болен, всяка година боледувам по една болест. По-лани изкарах скарлатина, после бронхопневмония, лани ми оперираха сливиците, защото имам ларинго-фарингит, а тая зима все ме болеше синузитът и кихам… Трябва много да се пазя!

Обикновено Валери не обичаше да интимничи с чужди хора, но кой знае защо този гърбав учител му вдъхваше симпатия.

— И защо нападна Тото? — попита внезапно гърбавият.

— Той откъсна главата на моята дама — изсумтя Валери.

— Главата на твоята дама?

— Да, на бялата. И я хвърли в гората. А, също и конете, и пешките… И за малко не удуши Лори…

— А, да, спомням си, червения папагал! — Гърбавият едва скри усмивката си. — Ти шахматист ли си?

— Кандидат-майстор.

— Не е лошо! Трябва да поиграем някой ден. Участвуваш ли в състезания?

— Много пъти, когато живеех в София. Готвех се даже за спартакиадата. Но тук…

— Да, тук нямаме шахматен отбор — каза гърбавият и попита: — Е, успя ли?

— Какво?

— Успя ли посредством боя с Тото да си върнеш фигурите?

— Не — промърмори Валери. — Но като го набия здравата…

Гърбатко приседна върху един от мраморните блокове.

— Валери — продума той, — знаеш ли върху какво седя?

— Не.

— Мраморен ковчег, в който са погребвали патрициите. В този е лежал някой известен военачалник, наречен Касиус, и ние си го наричаме саркофагът на Касиус Клей. А сега, на̀, виж какво има в него: шишарки, изпражнения, боклуци… „Сик транзит глория мунди.“ На латински това означава: „Така преминава славата мирска.“ Изобщо нашият град е пример за преходността на човешката суета…

Гърбавият млъкна, замислен, после тихо продължи:

— Най-напред в дълбока древност тук живели траки. Но дошли елини, клали, рушили и овладели града. След тях нахлули македонци, те клали, рушили и овладели града. После римляни… те клали, рушили и овладели града… По-после тук заживели славяни, сетне се появили българите и го присъединили, към своята държава. Но дошли сърби и овладели града… Тогава именно и загинал цар Михаил Шишман. После връхлетели турците… Докато на края дойде освобождението и оттогава ние сме пак тук, надявам се, завинаги…

Валери внимателно слушаше, без да разбере накъде бие учителят.

— … Кой ли не е минавал по тия места с огън и меч! Александър Македонски, византийският император Василий, сръбският крал Стефан Дечански, френски кръстоносци, арабски халифи, турски султани, немски есесовци, та и български въстанали войници през Първата световна война. — Гърбавият с широк жест на малката си ръка показа развалините: — И ето какво е останало от тия хилядолетни насилия: камъни и пепел.

— Значи, да не бия вече Тото, така ли? — попита Валери.

— Смяташ ли, че това ще ти върне главата на Бялата дама?

В този момент пред тях изникна едно момченце. Бе толкова красиво, че ако нямаше такива яки гърди и силни рамене, би могло да мине за ангелче от старите италиански картини: прекрасна глава с кестеняви къдрици, небесносини очи, нежни като синчец, пухкави, румени бузи. То държеше една ученическа фуражка, пълна с някакви предмети, и смутено пристъпваше от крак на крак.

— Добър ден.

То произнесе думите тихичко, но Валери веднага позна в гласа звънливия сопран на дребосъчето от четата на данколовците, онова, което се перчеше, че е велик борец, и което така жестоко го бе ощипало за бедрото. Той настръхна.

А лицето на гърбавия светна — сякаш виждаше сина си. Прегърна го мило през рамо, отвърна:

— Добър ден, Пепи — погледна към Валери, попита: — Вие познавате ли се?

Малкият попремига с дългите си като метли мигли и кимна. Валери само присви злобно зелените си очи.

— Какво има, Пепи? — попита пак учителят.

Пепи се измъкна от прегръдката му, приближи се до Валери и му подаде шапката.

— На̀!

Бяха бронзовите фигурки. Валери възбудено бръкна във фуражката, намери обезглавената Бяла дама.

— А главата? Главата къде е? — извика дрезгаво той и посегна с юмрук към малкия, но този ловко се отдръпна назад и избягна удара.

— Няма я — иззвънтя със сопрана си Пепи. — Търсих я навсякъде. Сигурно се е търкулнала в Галерията на призраците. А там…

Там, разбира се, никой не влиза…

Гърбавият изведнъж се затресе в беззвучен смях.

— Ох! — застена той. — Отиде ми на вятъра лекцията за безсмислеността на насилието. Ох!… Пепи, ти разруши устоите на моите възгледи за мира и войната!

Малячето само мигаше и нищо не разбираше. И за да не издаде незнанието си, издебна едно утихване на смеха и се обърна към Валери:

— Слушай, хайде ме научи да играя на шах! Аз пък ще те науча да се бориш и ако искаш, даже да фотографираш.

Тия думи пресякоха смеха на гърбавия.

— Затова ли събра фигурките? — бързо попита той.

— Ами, да! — кимна Пепи. — И защото са много красиви…

Учителят отново го обгърна с ръка и с лукава сърдечност произнесе:

— Значи, борецо, не защото си се уплашил, че ще те напердаши!

Малякът се наду като петле пред бой.

— Кой, мене ли ще напердаши тоя? Убивате ме!

Валери пак замахна с юмрук, Пепи пак светкавично се наведе и ударът пак отиде напразно.

— Стоп-стоп! — развика се гърбавият и спусна ръце между двамата. Тъкмо потвърдихте мирната ми теория, и вече искате да я опровергаете. По-добре да изиграем една партия, а? Хем ще покажем на Пепи някои ходове… Само че дъска нямаме…

— Аз имам! — прописка Пепи.