Лорън Донър
Брон (4)

Глава 4

Бека все още таеше надежда, че полицията ще пристигне и ще ги спаси, докато не я тикнаха в черен микробус, паркиран на алеята пред къщата на Мел и Тина. Забеляза, че от едната страна на автомобила е залепен бял стикер с логото на фирма за домашна охрана. Нападателите бяха хитри, така ченгетата нямаше да ги спрат, смятайки, че са реагирали на включена аларма. Надеждата, която я крепеше досега, напълно изчезна.

Ранди я бутна в задната част на добре осветената вътрешност на буса, право в една голяма клетка. Бека се приземи върху нещо топло. Брон беше проснат под нея, неподвижен, със затворени очи. Силен звук зад гърба й я накара да подскочи — вратата на клетката хлопна и те се оказаха заключени вътре.

Младата жена наблюдаваше как мъжете се скупчват в предната половина на товарното отделение. Вратите отпред се отвориха и още двама се качиха на мястото на водача и на пътника до него. Общо седем човека. Лицето на шофьора не беше покрито и Бека беше абсолютно сигурна, че това е негодникът, който застреля Тина. Той се обърна и погледна назад.

— Да тръгваме, хора! — Засмя се. — Това бяха лесно спечелени пари. — Запали двигателя и подкара автомобила, отвеждайки Бека в неизвестното.

Из вътрешността на буса се разнесе смях, след като един от непознатите дръпна преградата, която ги отделяше от кабината, за да може осветлението да остане включено, без никой да ги забележи.

— Е, не и за Смити.

Още смях.

— И без това беше задник.

— Може би трябваше да вземем тялото му с нас.

— Не. Това ще обърка ченгетата. Той има досие — арести за обири.

Бека не можеше да познае кой говори, понеже лицата на всички бяха покрити с маски. Премести се леко, за да не тежи на Брон. Клетката беше голяма, предназначена за огромно животно, но не достатъчна, за да предотврати притискането й в тялото му. Седна на пода и се облегна върху гърдите на Новия вид. Огледа с безпокойство лицето му и притисна два пръста отстрани на шията му, за да усети слабия, но постоянен пулс.

— Вижте! Това трябва да е любов. Тя го докосва.

Друг се изхили.

— Не бих имал нищо против да докосва мен.

— Нито пък аз.

Младата жена не им обърна никакво внимание, отметна косата на Брон, паднала върху челото, и откри драскотина над едната му вежда. Раната не беше дълбока и не кървеше много. Попипа главата му за още наранявания. Усети колко копринено меки са кичурите, докато прокарваше пръсти през тях, но не намери никакви признаци за други травми.

— Мислите ли, че тя ще го направи с него?

Някои от мъжете се засмяха.

— Е, ако не с него, то с един от останалите.

Още смях.

— Смятам да се пиша доброволец и да дежуря при мониторите, когато се върнем. Искам да гледам, ако док ги накара да се чукат.

Нов смях.

Бека стисна зъби и погледна нагоре. Втренчи се в лицата на мъжете, обърнати към нея, и срещна погледите им. Те бяха свалили очилата си за нощно виждане и любопитно я наблюдаваха, докато тя преглеждаше Брон.

— Вие направихте най-голямата грешка в живота си. Баща ми ще преследва и убие всеки един от вас. Така че се надявам да похарчите парите си бързо.

Един от нападателите се подсмихна.

— И кой е баща ти, сладко задниче?

— Той живее в голямата къща на имота, който току-що нападнахте. И много мрази наемниците — заяви тя, за да види как ще реагират. Нуждаеше се от отговори и всяка изтървана дума можеше да й подскаже в каква каша се е забъркала.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, но никой няма да те намери в дупката, в която отиваш. Баща ти сигурно е треперил под леглото, когато е чул изстрелите. Всички задници обичат да се изхвърлят пред децата си.

Още смях.

Бека нямаше представа по каква причина тези мъже искаха Брон и не намираше обяснение защо просто не я бяха убили. Очевидно не изпитваха угризения да погубват живота на невинни хора, след като Тина бе мъртва. Почувства леко облекчение, защото знаеше едно нещо със сигурност. Баща й щеше да се появи на прага на дома й точно в осем сутринта, за да вземе Брон. Той беше жив.

Тим Оберто щеше да направи всичко възможно, за да открие единствената си дъщеря. Можеше да отнеме време, но това бе неговата работа. Той проследяваше и намираше Нови видове, които бяха държани в плен. Бека наведе глава и отново се взря в Брон. Заспал, той изглеждаше различно — уязвим и по-малко страховит. Баща й и неговият екип щяха да ги открият. Просто трябваше да останат живи дотогава.

Дали щеше да отнеме часове? Дни? Седмици? С мъка потисна надигащия се плач, не искаше да достави удоволствие на тези задници. Но не беше толкова лесно. Можеше да оцелее часове, но дни или седмици? Ами ако татко никога не ни намери?

Избута тази мисъл в най-далечното кътче на съзнанието си. Тим Оберто беше добър в това, което правеше. В спалнята й за гости имаше труп и докато похитителите им смятаха, че така ще обърка ченгетата, то за баща й беше следа. Той щеше да направи повече от това да провери досието му. Най-подробно щеше да проучи миналото на убития и да открие всеки един негодник в този микробус, за да го накара да говори и да разбере какво се е случило с нея.

— Някой информира ли кучката, че хванахме мъжкия и неговата приятелка? Може би ще получим бонус.

— Аз. — Бека позна гласа на Ранди. — Много е развълнувана. Тя фактически иска тестов обект без лекарства. Смята, че медикаментите ще провалят експеримента й. Убедена е, че в това се крие ключа към успеха. За първи път я чувам да звучи толкова щастливо.

— Може би трябва да скочи на някой от мъжките в клетката. Док е толкова ужасяващо зла, че той ще бъде прекалено уплашен, за да не направи онова, което иска от него.

— Тя е прекалено голяма сухарка, едва ли е способна да се подмокри — засмя се един от тях. — Или може би е помислила и върху това. Знам, че ако ме погледне свирепо и ми нареди да си сваля панталоните, може и да ми се иска да лапна дулото на пистолета, но ще бъда твърде уплашен, за да й откажа. Бих се сковал от страх.

В буса избухна смях. Един от мъжете удари с юмрук по стената.

— Представете си тази кучка наведена напред — извика той през смях.

— А какво ще кажете да се наведе пред 358? Кой ще представлява по-ужасяваща гледка? Той готов зад док или нейното лице?

— Забрави за лицето на доктор Елза. Кой би искал да я види гола? Добре че пропуснах вечерята.

Те се разсмяха отново.

— Представете си я да говори мръсотии. Или по-лошо, да има копеленце? Не ме интересува кой ще чука кучката, но ако то прилича на нея, това ще бъде най-грозното проклето бебе на света.

Всички дружно се смееха, а Бека изпитваше страх. Която и да бе тази доктор Елза, мъжете, които командваше, не я харесваха. Всичко, което изричаха нападателите, й даваше ценна информация, затова държеше погледа си съсредоточен в Брон, надявайки се онези да продължават да си бъбрят. Колкото повече говореха, толкова повече научаваше.

Номер 358 беше личност. На всички Нови Видове са били дадени номера вместо имена, когато са ги създали в лабораториите на Мерикъл Индъстрис. Бека предположи, че този номер е бил на Брон, което означаваше, че задниците бяха дошли специално за него.

Щом знаеха лабораторният му номер, то тогава… мамка му! Със сигурност работеха за Мерикъл Индъстрис. Тази информация беше строго секретна. Дори баща й не можеше да получи достъп до нея. Беше й казал, че персоналът на Мерикъл е бил изгорил медицинските досиета и унищожил всички компютри по времето, когато спасителните отряди са проникнали в тези съоръжения, за които са били издадени заповеди за обиск, за да намерят Нови Видове.

Защо Мерикъл искаше Брон жив? Имаше повече смисъл, ако смятаха просто да го убият.

Почти всеки месец НСО печелеше дела в съда, като по този начин се опитваше да унищожи компанията финансово. За всеки намерен и спасен Нов вид се повдигаше обвинение в криминално престъпление и се завеждаше дело срещу Мерикъл Индъстрис, извършваха се още арести. В този случай Организацията на Новите Видове беше предприела много умен тактически ход. Тя искаше да бъде сигурна, че компанията никога няма да се възстанови достатъчно, за да поднови своите изследвания.

— Хей! — извика един от мъжете.

Рязко изтръгната от мислите си, Бека погледна нагоре. Единият от нападателите се бе приближил и я гледаше с присвити сини очи.

— Може би ще предпочетеш да се отдалечиш от него. Трябва да го упоим отново. Доктор Елза иска да си будна и готова, когато пристигнем там. Освен това, ако получиш една стреличка с тази гадост, ще умреш от свръхдоза.

Мъжът насочи пистолета и Бека се дръпна колкото е възможно по-далеч от Брон. Когато острието попадна в плътта му, младата жена мигновено заслони торса му и на секундата извади стреличката, за да не може пълната доза от приспивателното да се абсорбира в тялото му. С течение на времето му биха успокоително още няколко пъти. Бека махаше възможно най-бързо стреличките, без да събуди подозрение, но започваше да се тревожи. Щяха да го убият с това предозиране. Опита се да разубеди похитителите, но те отказаха да я слушат. Пулсът на Брон оставаше стабилен и тя притисна ухо до сърцето му, за да е сигурна, че то продължава да бие силно. Огромното му тяло й даряваше топлина, докато километрите минаваха, отвеждайки я надалеч от дома.

Когато най-накрая микробусът спря и двигателят угасна, Бека мигновено изпита страх. Тя седна и почувства болка. Дебелите решетки на клетката се бяха впили в дупето й, тъй като не се бе движила в продължение на много време. Усещаше тялото си изтръпнало от кръста надолу.

Мъжете излязоха от буса и я оставиха сама с Брон. Тя обхвана с длани лицето му и потърка бузите му с палци.

— Брон? Чуваш ли ме? Събуди се! — нарочно говореше тихо.

Той изобщо не реагира. Бека подскочи, щом вратата на автомобила рязко се отвори зад нея. Освободи лицето на Брон и се обърна, за да погледне петимата мъже, които бяха застанали до задната част на превозното средство, където се намираше вратата на клетката. Единият от тях я отключи и я отвори със замах. Извади пистолет с упойваща стреличка и го насочи към гърдите й.

— Излизай! — заповяда й.

Младата жена трябваше да преодолее сковаността на тялото си, за да се раздвижи. Излезе навън и босите й крака докоснаха студен, твърд бетон. После огледа огромното помещение, което й напомни на склад с високия си таван и металните греди. На едната страна, близо до тавана имаше няколко големи прозореца. Нечия ръка я сграбчи за лакътя и я дръпна далеч от микробуса.

Бека обърна глава и видя как четиримата мъже вдигат Брон, хванали го за крайниците. Той висеше като люлка между тях, а дългата му коса докосваше пода, докато го мъкнеха към стълбището в другия край помещението. Стана й лошо, когато видя колко безпомощен бе огромният Нов вид в ръцете на похитителите. Преглътна задавено и се запита пред какъв ад й предстоеше да се изправи.

Онзи, който я бе сграбчил за ръката я дръпна силно, принуждавайки я да последва Брон и тя бързо запристъпва след него. Не искаше да губи Новия вид от погледа си. Стълбите бяха широки и метални, и водеха надолу към пълна тъмнина. Бека извърна поглед към прозорците. Разположението на слънцето я увери, че бяха пътували най-малко три часа и половина.

Налегна я клаустрофобия, тъй като слязоха минимум по три тъмни стълбища, спускайки се все по-дълбоко в недрата под склада. Само няколко крушки тук-там осветяваха пътя, за да се виждат стъпалата. С всяко следващо стъпало въздухът ставаше значително по-хладен. От минута на минута страхът й се засилваше, но поне Брон оставаше пред погледа й.

Последното ниво свършваше с голяма двойна, метална врата, която мъжете отвориха и пренесоха Брон през нея. Гледката, която изплашеният поглед на Бека съзря, я накара да се закове на място. Залата бе голяма и ярко осветена — множество дълги лампи висяха от тавана. Те хвърляха силна светлина върху две огромни клетки, поставени в центъра на стаята, на около десетина крачки една от друга. Тези масивни решетъчни кафези би трябвало да се намират в зоологическата градина, а не в мазето на склад. Идиотът, стиснал ръката й, я бутна силно напред.

— Мърдай!

Когато влезе през двойните врати, Бека можа да огледа по-добре помещението. Още клетки бяха наредени покрай едната стена и тя с ужас видя, че в тях има двама мъже. Единият лежеше на легло, а другият крачеше нервно зад металните пръти на затвора си. Когато непознатият обърна глава, тя разпозна чертите на Новите видове.

Явно бяха заловили повече от тях. Това разкритие я накара да замръзне от ужас. Зад редицата от клетки, които бяха по-големи и по-дълги от тези в средата, бе издигната бетонна стена. Онзи, който я държеше за ръката, я отведе до една от килиите, отвори вратата и я бутна вътре. След това заключи решетъчната преграда.

Четиримата, които мъкнеха Брон, го хвърлиха върху леглото във втората клетка, вдясно от нея, и излязоха, като не само заключиха вратата, но и омотаха няколко пъти верига около металните пръти, за да обезопасят ключалката.

После свалиха от главите си маските, докато прекосяваха помещението, за да го напуснат през двойна врата, близо до тази, през която бяха влезли. Тишината в огромната зала бе зловеща. Бека се обърна, за да разгледа затвора, в който я бяха тикнали.

Легло беше опънато със сгънати одеяла върху него, а в ъгъла бе поставена лагерна тоалетна. Младата жена се втренчи в металния под под краката си, след което вдигна поглед и огледа решетките над главата си. С мъка потисна надигащия се плач. Мисли! Запази спокойствие! Тези безмълвни заповеди й помогнаха внимателно да огледа обстановката извън клетката.

След като разгледа тавана, не беше трудно да забележи камерите, насочени към нея. Те бяха от по-големите — модели, приспособени за външно наблюдение — а бетонната стена й пречеше да види какво има зад нейната клетка. Височината на преградата беше около три метра и половина и повече от достатъчна да запали любопитството й за онова, което не можеше да съзре.

Пръстите й се увиха около дебелите, студени пръти и започнаха да ги изучават. Нямаха следи от ръжда по повърхността и Бека предположи, че клетките никога не са стояли отвън, изложени на атмосферните условия. Приближи до вратата и установи, че почти не може да я различи от останалата метална решетка, явно бе много стабилно направена. Желязна плоча покриваше целия страничен отвор, за да няма възможност да промуши ръка и да достигне ключалката. От вътрешната страна на кафеза бравата бе изцяло затворена, без отвор за ключ. Това определено й подсказваше, че тези клетки не бяха предназначени за животни. Потръпна от ужас.

Бека приближи колкото се може повече до клетката на Брон и се загледа в него. Гърдите му се повдигаха и спадаха, което я увери, че все още е жив. Количеството приспивателно, с което го бяха упоили, я притесняваше. Смяташе, че всеки, инжектиран с толкова много наркотик, би се предозирал.

— Брон? — Тя прочисти гърлото си. — Моля те, събуди се! Чуваш ли ме?

Ръмжене в другия край на залата я накара да обърне глава в тази посока, за да види, че мъжът, който крачеше из затвора си, се бе преместил в ъгъла на клетката, сграбчил решетките и втренчено я наблюдава. Той имаше черна коса, дълга до кръста — дива маса от заплетени, копринени кичури — но младата жена не можеше да различи цвета на очите му. Само формата им, а изразените му пълни устни и широки скули я увериха за промяната в неговата ДНК.

— Аз съм Бека — представи се тя, като се надяваше, че ще й отговори. — От колко време си тук?

Той изръмжа отново — плашещ, дълбок звук. Явно не бе от приказливите, реши тя, нито пък приятелски настроен. Но нямаше намерение да се предаде лесно. Колкото повече информация успееше да събере, толкова по-добри шансове имаше да се измъкне от кошмара, в който бе попаднала.

— Можеш ли да говориш? — Тя пусна решетките и докосна гърдите си. — Бека. — После посочи към него. — Как е твоето име?

Новия вид пак изръмжа, след това се отдръпна от металните пръти и започна отново да обикаля из тясното пространство. Младата жена разбра, че няма смисъл да се опитва да научи нещо от него. Направи й впечатление онова, с което бе облечен — бели панталони с широки, плътни шевове, спускащи се отстрани по крачолите, и това бе всичко, което носеше. Гърдите му бяха масивни, ръцете му — с яки, изпъкнали мускули. Пръстите му бяха свити в юмруци до хълбоците.

— Брон! — Гласът й рязко се повиши. — Събуди се, дявол да го вземе!

Ръката му трепна, това я изпълни с надежда, и тя се притисна още по-плътно до решетките.

— Брон? Отвори си веднага очите! Притеснявам се за теб. Упоиха те с голяма доза, трябва да се бориш. Чуваш ли ме? Аз съм Бека. Помниш ли ме? Ние живеем заедно. Брон!

Много бавно той се претърколи и падна долу, точно до леглото. Бека трепна, когато огромното му тяло издумка на металния под. Това изглежда го стресна, защото той изръмжа, надигна се на ръце и отвори очи. Гняв изкриви красивите му черти, докато се взираше в решетките, след което вдигна поглед, за да огледа тавана на клетката. Всеки мускул в тялото му се напрегна.

— Брон? — Тя смекчи гласа си. — Добре ли си?

Главата му рязко се обърна към нея, а на лицето му се изписа объркване. Гневът му намаля и той пребледня.

— Не.

— Бяхме нападнати. Помниш ли?

Бавно, Вида се изправи, разтривайки бедрата си там, където го бяха улучили упойващите стрелички, и се огледа наоколо. Погледът му се задържа върху клетките от другата страна, където стояха останалите двама затворници. Раздвижи се бързо, удари странично решетките и изръмжа към мъжа, който обикаляше.

Другият не му обърна никакво внимание и продължи да се движи из килията. Брон подуши шумно.

— Мамка му!

— Какво?

Той обърна глава.

— Намираме се в голяма беда.

— Без майтап! — Тя прехапа устни и погледна към камерите. — Наблюдават ни.

Той проследи погледа й, после се обърна към Бека, приближи се до ъгъла, в близост до нейната клетка, и бавно огледа тялото й.

— Ранена ли си? И теб ли те упоиха?

— Не. Мисля, че нападателите ни са от Мерикъл — прошепна. — Чух достатъчно, за да разбера, че работят за някаква лекарка и знаят номера ти. Това е секретна информация, нали?

— Моят номер?

— 358.

— Това не съм аз.

Бека погледна към непрестанно крачещия Нов вид.

— Може би е той.

Брон погледна към другия мъжкар и пак насочи вниманието си към нея.

— Мога да подуша огромното количество наркотик в залата, и подозирам, че той е упоен. И преди съм усещал мириса на тези химикали, ако миризмата идва от него, значи мозъкът му е увреден. Казал ли ти е дори една дума?

— Не. Само ръмжи, без да говори. Попитах го от колко време е тук, но той просто закрачи отново. Прави това откакто ни доведоха.

— Колко дълго бях в безсъзнание?

— Според мен, около четири часа, но може да е било и по-дълго. Видях слънчевата светлина, преди да ни вкарат долу. Били сме в онзи бус поне три часа и половина, точно толкова време е необходимо, за да изгрее слънцето, откакто ни нападнаха. Докараха ни тук във фирмен микробус с логото на компания за домашна охрана, но съм напълно убедена, че не работят за нея. Успях да видя достатъчно ясно, че това бе един от онези магнитни стикери, които се залепят, а една истинска компания би написала името си с боя.

— Ние сме в сериозна беда.

— Така ли мислиш? — Погледна го учудено. — Това, което не мога да разбера, е, защо ни искат живи. Служителите на Мерикъл не предпочитат ли да те видят мъртъв? Вие, момчета, съдите до дупка компанията, а и баща ми спомена, че издирвате всеки, който е работил за нея, за да му покажете снимки на жертвите и да се опитате да идентифицирате онези, които са малтретирали вашите хора.

Той подуши отново въздуха.

— Надявам се паметта ми да ме лъже.

— Какво означава това?

Брон се поколеба.

— Надушвам лекарството, което те използваха върху нас при експериментите за размножаване.

Коленете на младата жена омекнаха.

— Какво означава това?

— Те разработиха силно стимулиращ медикамент, за да ни принудят да искаме секс и ни инжектираха с него, когато отказвахме да се чифтосваме с нашите жени. Опитваха се да разберат защо ние, мъжете, не сме в състояние да ги забременим. Помещението вони на него, и това е много лошо.

Без майтап, помисли си Бека.

— Не виждам тук нито една от жените ви. Само онзи приятел, дето спи на леглото и този. — Тя погледна към Новия вид, който обикаляше из вътрешността на клетката без да спира.

— Надушвам още един мъжкар от Видовете, най-малко дванадесет различни мъже — човеци и две човешки жени. Ти си едната от тях.

Това бе наистина много обезпокоително. Бека знаеше, че лекарят, за когото наемниците работеха, е жена, така че това я поставяше в доста неизгодно положение. Кръвта се отече от лицето й, щом мозъкът й стигна до заключението.

— Нали не мислиш, че са ме довели тук, за да… нали се сещаш? — Вдигна ръце, за да скрие профила си от камерите и много бавно, само с устни, изрече следващите думи, като се надяваше той да я разбере. — Те мислят, че съм твоята приятелка.

Брон се извърна и се отдалечи с ръмжене, очевидно бе в състояние да чете по устните. Отиде до вратата на килията, огледа я и я изрита с босия си крак. Бека трепна, знаеше, че е изпитал болка, но металът не помръдна. Той вдигна крака, разтърка пръстите си и изръмжа отново. После се обърна и бързо се върна в най-близкия до нея ъгъл.

— Ще направя всичко възможно, за да те защитя — обеща й тихо. — Трябва да ми се довериш.

— Добре — отвърна тя, и го мислеше. Не го познаваше от отдавна, но той беше добър мъж. — Ще ни намерят. — Не искаше да му казва за мъртвото тяло на единия от нападателите и как баща й ще го използва, за да изрови миналото на мъжа, защото твърде много се страхуваше, че камерите ще уловят думите й. Нямаше намерение да предупреждава онези задници. — Нищо няма да ги спре.

Той кимна.

— Внимавай какво говориш.

Този малък съвет бе безполезен, тъй като тя вече се бе досетила. Брон се вгледа в лицето й и пое дълбоко въздух.

— Не съм бил инжектиран с медикамента за разплод. Това е добра новина.

Двойната врата, през която похитителите им бяха излезли, изведнъж се отвори със замах. Звукът отекна в голямото помещение и Бека зяпна при вида на четиримата мъже, бутащи носилка на колелца. Огромен мъж от Новите видове бе завързан върху нея. Очите му бяха затворени, но произходът му личеше от едрата мускулна структура на торса. И това стана още по-очевидно, когато негодниците го избутаха по-близо. Скулите и пълните му устни изглеждаха като на мъртвец. Брон подуши въздуха шумно, когато групичката мина покрай техните клетки и се изгуби от погледа им зад бетонната стена. Шумът от колелата на носилката спря скоро след това.

Мина повече от минута преди да се чуе затръшването на врата на клетка. Звукът бе достатъчно характерен и Бека със сигурност разбра, че го затварят. Издрънчаха вериги. Очевидно обезопасяваха вратата, както сториха и с килията на Брон. Четиримата мъже се върнаха без носилката и Новия вид. Единият от тях спря и погледна към Брон.

— Ти си следващият, задник.

Бека позна гласа. Това беше Ранди, онзи, който бе ранила в къщата си, водачът на наемниците. Когато се обърна към нея, тя видя превръзката на раната до ухото му.

— После си ти, кучко. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как страдаш.

— Защо сме тук? — попита Брон с нисък глас.

Усмивка изви устните на копелето, и той сложи ръце на кръста си.

— Докторката искаше прясно месо, а приятелката ти е бонус. — Ранди направи крачка напред, но остана на около четири метра от клетката на Брон. — Знаеш ли какво ще се случи? Не разполагаме с нито една женска, не успяхме да отвлечем някоя от вашите, когато нападахме, така че приятелката ти е всичко, което имаме. — Усмивката му стана по-широка. — Надявам се, че тя харесва котета като теб, котенце. — Той вдигна ръка и посочи към постоянно крачещия Нов вид. — Той ще бъде пръв, а ти ще я имаш след него.

Брон изрева, хвърли се напред и сграбчи металните пръти.

— Той ще я убие.

— Много добре. — Ранди докосна превръзката си. — Тази мръсница се опита да ми пръсне мозъка. Ще се наслаждавам на писъците й. — После се обърна и се отдалечи, а другите трима тъпаци го последваха.

Младата жена се разтрепери. Не беше глупава и бързо схвана смисъла на думите му. Брон избягваше да я погледне, вместо това се втренчи в двойната врата, която се затвори зад мъжете. Бека се отдръпна от ъгъла на клетката и тежко се отпусна върху леглото. Краката й не я слушаха повече. Погледът й прекоси стаята и се спря на Вида, който не спираше нито за миг. Обхвана я ужас. Мъжът дори не можеше да говори и не изглеждаше приятелски настроен. Той със сигурност щеше да я убие, ако я затвореха в клетката му заради някакъв си експеримент за разплод.

— Бека?

При звука на дрезгавия глас на Брон тя обърна глава. Той я наблюдаваше, прекрасните му очи гледаха мрачно.

— Схванах. Лекарство за размножаване, аз съм единствената жена тук, а онзи Вид там не е с ума си, нали?

— Чуй ме! — Брон си пое дълбоко дъх и стисна решетките. — Недей да се бориш, ако те затворят при мъжа. В началото ще бъде агресивен, но ако се съпротивляваш, ще те… — Гласът му заглъхна.

— Убие?

Той задържа погледа си върху нея.

— Да.

Горещи сълзи напълниха очите й и тя премига, за да ги спре.

— Той е натъпкан с това лекарство и то му причинява болка. Тялото му изгаря в пламъци, необходимостта да се чифтосва с някоя женска е отнела здравия му разум, но ще съжалява, когато ефектът от медикамента премине. — Гласът му се изпълни с много печал. — Знам го.

Бека обгърна тялото си с ръце.

— Вече си го приемал преди, нали?

— Не ми беше даден избор. Използваха ме за тестове за разплод. Само две от петте лаборатории, които бяха открити, използваха това лекарство. — Той се наведе. — Не си спомням нищо, но разбрах, че съм правил секс с една женска, когато действието на лекарството отшумя. Никога не помирисах кръв по тялото си и се надявам, че не съм наранил някоя от нашите жени. Нито една от тях не ми е споменала, че съм й причинил болка, след като бяхме освободени, но може би са искали да ми спестят чувството за вина, ако наистина съм го направил.

Спомените за техния разговор на какъв вид секс се наслаждава той, я накара да потрепери. Тя не беше жена от Новите видове, издръжлива или създадена да бъде по-силна от нормалното. Беше най-обикновен човек, който дори не бе в добра физическа форма, и силно се съмняваше, че ще оцелее след един рунд на груб секс, с Вид, натъпкан с онова лекарство, независимо че нямаше да се съпротивлява.

— Бека?

Тя осъзна, че се е втренчила в пода, когато се наложи да вдигне глава, за да погледне Брон.

— Аз съм силна. Ще оцелея. — Пое си въздух. — Ще ни намерят. — Гневът направи гласа й по-силен. — Някой ще умре. — Тя погледна към двойната врата. — Голяма част от тях ще изгубят живота си.

— Мъжкият няма да осъзнава, че те наранява или насилва.

Продължи да се взира в Брон, избягвайки да поглежда към Новия вид, който продължаваше да крачи из килията си и я ужасяваше.

— Той също е жертва. Осъзнавам това. Не се притеснявай. Не е негова кръвта, която се надявам да видя пролята.

— Ще ни открият. — Гласът му премина в ръмжене. — Вярвай ми!

Оценяваше неговия оптимизъм. Тим Оберто беше добър в това, което вършеше, а и бяха оставили мъртво тяло, за да започнат разследване. Имаше вяра в баща си и неговият екип. Колегите му я харесваха и щяха да направят всичко възможно да я спасят.

— Онзи с превръзката е мой. Искам собственоръчно да убия кучия син.

Веждите на Брон се повдигнаха.

— Когато ни намерят — поясни тя, — ти ще държиш този скапан боклук, а аз ще го пребия, става ли? Ще взема назаем един пистолет от момчетата на баща ми и ще го застрелям, след като се наслушам на крясъците му, за да мога да се почувствам по-добре, заради това, което предстои да се случи с мен.

— Жестока си. — Устните на Брон трепнаха. — Това ми харесва.

— Екстремни обстоятелства. Има две възможности: или да сритам този тъпанар в топките, или да се свия на кълбо и да плача. Аз предпочитам първия вариант.

— Бека?

Тя го погледна в очите.

— Ще ни открият. — В тях прозираше искреност. — Кълна ти се.

Бека кимна, като се надяваше това да стане преди да започнат всякакви експерименти за разплод.