Михаил Герчик
Лети, Икар! (8)

Глава осма

Запознаване ● В Залата на мъдростта ● Сирасколийци приветствуват пратениците на Земята ● Планета на оранжевото и на синьото слънце ● Разглеждане на кораба

Икар отвори очи и няколко минути лежа неподвижно в слънчевата стая, малко по-голяма от неговата кабина в „Звездичка“. Леглото му приличаше на моряшка койка и висеше в центъра на стаята, не много високо от пода. По-право то не висеше, защото колкото и да се взираше, Икар не откри никакви въжета, привързани за тавана, или пък крака, опиращи на пода, които да поддържат леглото, стоящо във въздуха.

Но Икар вече не можеше да се учудва. Очите, които управляваха машините, фантастичният кораб в космоса, хората, които можеха да говорят на неговия език, змиевидните тръбички и прозрачният капак — всичко това беше премного за едно дванадесетгодишно момче, та макар да му се е случвало да лети във фотонни звездолети и да посещава други планети. Ето защо той скочи леко от койката върху еластичния под и направи няколко резки движения, за да се разсъни. В този миг с тих шум се премести част от стената и в отвора се показа началникът.

Икар притича до него с протегнати ръце. Хиляди въпроси го измъчваха и той нямаше търпение да дочака отговор. Отново сухо щракнаха гривните и Икар чу познатото и любезно:

— Здравей, момко! Добре ли спа?

— Благодаря — весело отвърна Икар. — Вие…

— Да, да, днес ние ще ти разкажем всичко. А и ти ще отговориш на някои наши въпроси. Но най-напред да се запознаем. Наричам се Алюа.

— А аз — Икар! — отвърна момчето. — Другарю Алюа, спасете моя баща! Той може би е още жив! Вие имате такъв прекрасен кораб!

Той гледаше Алюа с очи, пълни с молба и надежда.

Командирът се усмихна.

— Ние вече летим по курса, който ще ни отведе при твоя баща. Нека се надяваме, че вашият „Малахит“ е още цял. И тогава ти скоро ще можеш да прегърнеш баща си.

Алюа погали Икар, притиснал се до гърдите му.

— А сега да вървим. Съветът на експедицията ни чака. Старейшините искат да те видят и да побеседват с тебе.

Вървейки след Алюа, Икар излезе на тясната площадка пред стаята, оградена с ниска преграда. Командирът прегърна момчето и подът под тях пропадна. Лекият хлад в гърдите подсказа на Икар, че те със стремителна скорост летят някъде надолу.

След миг този странен лифт спря. Както и в стаята на Икар, част от стената се отмести и заедно с Алюа Икар влезе в оная същата зала, в която вече беше, когато попадна на кораба.

В центъра на залата, върху малко възвишение, в дълбоки кресла седяха хора. Те бяха много — около двадесет души. Мъже и жени, обвити в бели, дълги, тежко надиплени, широки дрехи, внимателно и дружелюбно гледаха Икар. Алюа постави Икар в едно кресло пред тях и ласкаво го потупа по рамото: „Не се страхувай, момко!“ После седна редом с него и каза:

— Днес ние се събрахме тука, за да приветствуваме първия пратеник на далечната планета Земя и в негово лице да поздравим всички нейни жители.

И Съветът на експедицията тържествено се изправи пред Икар. Смутен от това, Икар също стана и ниско склони глава.

— Нашият скъп гост е още много млад — продължи Алюа, след като всички отново заеха местата си — и само необикновените обстоятелства са го накарали да остави своя баща, на когото ние бързаме сега да помогнем. В разказа на момчето ние не намерихме и не ще намерим много сведения, каквито искаме да получим за планетата Земя и другите планети от системата на земното Слънце. Но той ни донесе вест, която струва колкото тези сведения: неговият баща Андрей Дмитриевич Ожегов е намерил проход в „зоната на непристъпността“, както те наричат спиралната мъглявина НТ–13–121, проход, който безуспешно търсят нашите кораби вече стотици години. Ние бяхме близко до целта, но първи откриватели на прохода станаха те, хората от Земята. Чест и слава на тях!

И отново Съветът на експедицията стана на крака, за да почете паметта на тия, които със собствения си живот заплатиха щурма през „зоната на непристъпността“.

— Нашият млад приятел се измъчва от любопитство. — Алюа ласкаво се усмихна: — Всеки от нас, оказал се на негово място, ще бъде също така любопитен, макар да сме видели и да знаем повече от него. Затуй нека му разкажем за нашата родина, за страната на човешкото щастие или Сирасколия, както я наричат земните жители.

Яснозелената светлина в залата бавно угасна и на купола загоря съзвездието Омега. Звездите от съзвездието се движеха по спирала към центъра на купола и изчезваха там, като отстъпваха място на двойната четиринадесета звезда, която скоро зае цялата карта. Икар възкликна от изумление: той видя две слънца — оранжево и синьо, стоящи редом едно до друго в черното като кадифе небе, и четири планети-спътници, въртящи се около слънцата.

— Оранжевата звезда ние наричаме Хатра — звезда на живота — тихо и замислено говореше Алюа. — Тази звезда е като вашето Слънце. Тя се отличава от него само по своя спектър. Синята звезда наричаме Ентра — звезда на сътворението. Тя е осем пъти по-голяма от Слънцето, но е много по-лека от него. Тези две звезди са източниците на живот за нашата планета…

Затаил дъх, Икар гледаше звездите, които приличаха на огромни плоски дискове, нарисувани в непрогледната черна космическа нощ. Тяхната светлина беше толкова ярка, че само специалните светофилтри, закрепени под купола, позволяваха да се наблюдават. Звездите бяха окръжени от блестящи корони, от техните недра изригваха вихрени огнени езици. Струваше му се, че сините и оранжеви огнени змейове, изхвърлени от ядреното разпадане вътре в звездите, ей сега ще се сплетат и ще превърнат светилата в хаос от всеизгарящи пламъци, които ще унищожат всичко наоколо. Но минаваха няколко секунди и страшният бунт на синия и оранжевия огньове стихваше, за да избухне пак след малко.

После, кой знае откъде, в единия край на купола, стеснявайки чудноватите звезди, изплува огромно кълбо. Обвито в плътна броня от атмосфера, залято от оранжево-синя светлина, то се движеше по небосвода и като се приближи, запълни целия купол.

Стотици пъти бе разказвал Андрей Дмитриевич на Икар за откритията и изчисленията на Виктор Петрович Сергеев. И сега, като слушаше Алюа, момчето бе поразено от силата на човешкия гений, съумял през главозамайващото разстояние от сто и повече светлинни години да даде такава точна характеристика на планетата. Маса, гравитационно поле, период на въртенето — всичко, за което говореше Алюа, беше известно на Земята още преди сто години, благодарение на труда на знаменития астроном.

А после Икар почувствува, че някаква неизвестна сила го подхвана и той вече летеше над чудната страна, която нейните жители наричаха страна на човешкото щастие. Усещането на момчето бе такова, сякаш то самото бе свидетел на събитията, които гледаше, заснети на магнитна лента.

Светлината на оранжевото и синьото слънце обърка всички представи на Икар за цветовете. Пред неговите очи плуваха светлозелени реки и морета, в бреговете се разбиваха изумруднозелени вълни. Розово-сини гори сменяха жълтите и гълъбови разливи на степите и черно-виолетовите вериги на планините; леките облаци в небето се преливаха във всички цветове на дъгата. Икар видя огромни градове, къщите на които приличаха на гигантски белоснежни куполи, безконечни ленти от ескалатори, опасали цялата планета, весели хора в снежнобели дрехи.

Алюа развълнувано разказваше на момчето как преди милиони години на планетата възникнал живот, какъв мъчителен и дълъг път на развитие преминала тя, дордето не се появил на нея човекът. Хората обединили своите усилия за борба с природата и така задружно заживели през вековете.

Чудната „машина на времето“ пренесе Икар в далечното минало на планетата. И това, което той видя, много му напомняше историята на Земята.

Все повече и повече сложни машини се появяват на Сирасколия. Учените, инженерите, работниците, разбили ядрото на атома, строят гигантски летателни апарати, съединяват с леки ажурни мостове цели материци. Сирасколия е разделена на четири: по броя на континентите-страни. На Великото събрание представителите на тези страни вземат решение за обединение в едно семейство.

Икар вижда как се променя ликът на планетата още в началото на новата ера — ерата на едно семейство. Хората прекрояват своята земя. Мощни машини им помагат да прокарат канали в пустините, да унищожат хищните зверове и вредните насекоми, да построят прекрасни градове. В две широки ленти тези градове обвиват приекваторналните области — тук условията са най-добри за живот. Средните ширини са заети от гигантски пасбища, от гъсти гори и необгледни поля. Сирасколийците не се грижат за храната си: почти всички видове продукти се изработват в огромни заводи-лаборатории по химически път от органични и неорганични съединения.

… Сепнат сякаш от рязко тласкане, Икар отваря очи. Под угасналия купол бавно заблестява зеленикаво-оранжева светлина.

— За днес стига толкова — ласкаво казва Алюа. — Ти още много ще научиш за нашата страна. Сега ще отидеш с Ия. Тя ще ти покаже нашия кораб и ще отговори на твоите въпроси. А ние тук ще се заемем с изучаването на документите, които взехме от вашия звездолет.

Ия стана, хвана Икар за ръка и двамата излязоха от Залата на мъдростта. Членовете от Съвета на експедицията разстлаха на масата документите и материалите, предназначени от Ожегов за изпращане на Земята, и склониха глави над тях.

Ия и Икар стъпиха на лифтовата площадка. Ия натисна бутончето върху поставката на оградата и двамата полетяха надолу, към вътрешността на кораба.