Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Ляцi, Iкар! [= Лети, Икар!], (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, броеве 21-52/1960 г.

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Самота ● Години, събития, хора… ● Срещу мечтата ● Стремеж за скорост ● В името на живота ● „Малахит“ загубва скорост ● Звезда или планета?…

Олюлявайки се, Ожегов се върна в щурманската кабина и морно се отпусна в креслото. Почти всички източници на светлина угаснаха. Само малкото замаскирано таванче над пулта за управление едва осветяваше приборите. Корабът се подхранваше само от хелиоелектростанцията и Ожегов включи цялата енергия за локатора и за приборите, които регулираха въздуха и температурата на изолационната обшивка. С това като че ли неговата работа беше свършена. Оставаха наблюденията, но с тях Ожегов реши да се заеме по-късно.

Сега с всяка секунда Икар се отдалечаваше от него с близо сто хиляди километра. Ще долети ли той до Земята?

Ожегов почувствува лек хлад, като си и представи, че е на мястото на Икар. Десет-дванадесет години в самота! Какво щастие, че повечето от тия дълги години той ще прекара в сън. Автоматите ще поддържат неговия организъм с хранителни таблетки — те като грижливи бавачки ще следят всяко негово движение.

Дете в космоса… Ожегов си спомни своето детство. Той не бързаше. За пръв път в живота си имаше време да помисли за себе си, много време — и само смъртта можеше да прекрати хода на мислите му. Но за смъртта той се стараеше да не мисли.

… Колко отдавна беше това! Тиха улица в малкото градче на селскостопанската зона, едноетажен, въздушен дом, просторен двор, обрасъл с буйни акации и люляци, тънкото жужене на пчелите над цъфтящите ябълки… И той, светлокос, бронзов от слънцето и вятъра, в ръка с книгата на Циолковски „Изследване на световното пространство с реактивни прибори“, със замислен поглед изпраща леките сребристи облаци…

То беше чудно време, когато комунизмът навлизаше в деветия век, когато само в часовете по история можеше да се чуят разкази, че някога всичко е било другояче. Земята, населена от човека, като скъп роден дом вече беше тясна за него и той все по-смело и по-смело проникваше в глъбините на света. В небето, на недостижима височина летяха по своите орбити десетки изкуствени спътници с различно назначение. Те носеха научна и радиотелевизионна апаратура и придвижиха безкрайно далече границите на човешките знания. На Луната и Марс, спазвайки строго разписанието, летяха рейсови ракети. Над Арктика и Антарктика грееха изкуствени слънца и разтапяха многокилометровата ледена броня…

И момчетата на тази тиха улица, както и на хиляди други улици по градове и села, приседнали до екраните на телевизорите, жадно гледаха лунните пейзажи, проникваха заедно с учените в огромните кратери на лунните вулкани, чертаеха планове за унищожаване радиацията и сътворяване на живота на Марс, бленуваха за междупланетни полети и други велики дела, достойни за тяхното велико време. И тогава, както и в далечната 1957 година, годината на първия изкуствен спътник, бъдещите космонавти майсторяха десетки ракети с най-причудливи конструкции, пълнеха ги с главички от кибритени клечки, стари киноленти или барут и те избухваха със „страшен“ грохот, като оставяха по дрехите на своите „изобретатели“ видими следи от катастрофите.

Но нищо не можеше да отклони Андрей и другите момчета от опитите. Физиката, химията, математиката станаха най-любимите предмети в училище и понякога даже на учителите беше мъчно да задоволят голямата любознателност на децата.

Андрей бе пръв ученик, гордост на своето училище-интернат. Той блестящо владееше точните науки, неговите лабораторни работи по атомна физика, термоядрени двигатели, радиотехника за свръхдалечна връзка учудваха опитни учители. На петнадесет години той с отличие завърши училището и като проявил склонност към техниката, бе изпратен в индустриалната зона в голям металургичен комбинат.

Ожегов беше 18-годишен, когато защити своята дипломна работа за званието инженер-металург, специалист по свръхздрави сплави за космически кораби. Неговите опити за изменение на атомната структура на металите привлече вниманието на най-големите учени, които се занимаваха със задачите на космонавтиката. Мечтата на Андрей се осъществи — той бе извикан да работи и се учи в Междугалактическия институт.

… Години, събития, хора… Те се редят на невидимата лента на спомените и бавно минават пред погледа като страници на увлекателна книга.

Шест дълги години, увлечен от хипотезата на Сергеев за живот на Сирасколия, Ожегов създаваше своя проект за „Малахит“. Стотици учени самоотвержено му помагаха да разреши големите и малки задачи свързани със съоръженията на фотонния двигател, който би позволил на кораба да развие скорост макар и 260 километра в секунда…

… Веселите звуци на марша, които заляха кабината, накараха Ожегов да потрепне и прогониха спомените. Той включи локатора.

„Малахит“ навлизаше в зоната на мрачна мъглявост и бавно, но неотклонно губеше скорост. Стрелката на електронния измерител продължаваше да пада. Линията на маршрута върху картата се превръщаше в широка дъга.

Малкото петънце върху екрана на локатора обърна внимание на Ожегов. В този миг равномерно забръмча изчислителната машина, на матовия пулт се появи дълъг ред от цифри и Андрей Дмитриевич, изстинал от вълнение, включи аварийните задържащи парашути. Останките на „Малахит“ стремително бяха притегляни от някакво космическо тяло, скрито в дълбините на тъмната мъглявост.

… Безвъздушното пространство не представлява пълна празнота, както мислеха някога. В него има разредени газове и затова на „Малахит“ бяха направени задържащи движението устройства. Това бяха гигантски парашути от синтетична свръхздрава материя, които, улавяйки разредените газове, бавно намаляваха скоростта на кораба. Особено неоценими бяха те, когато корабът навлизаше в атмосфера.

„Малахит“ трепна. Скоростта му започна да намалява и след малко достигна до две хиляди километра в час. Подкрепян от парашутите, той започна да навлиза в атмосферата на неизвестна планета.

С помощта на мощния телескоп Ожегов разбра, че тази планета е изстинала преди милиони години. Засега това беше най-главното. Ожегов знаеше: ако „Малахит“ не изгори в нейната атмосфера, планетата ще му бъде надеждно пристанище за много години, докато се появи в този район нова експедиция от Земята. Това бе по-добре, отколкото да броди из космоса, като рискува всеки миг да бъде унищожен от някакъв метеорит…