Оригинално заглавие
Ляцi, Iкар! [= Лети, Икар!], (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и начална корекция
K-129 (2015)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2016)

Публикувано във вестник „Септемврийче“, броеве 21-52/1960 г.


„Човечеството няма да остане вечно на Земята…

Планетата е люлка на разума, но не може вечно да се живее в люлка.“

Константин Едуардович Циолковски

Глава първа

Катастрофата ● Търсения и надежди ● Трагедията на планетата Марс ● Откритието на Виктор Сергеев ● Кораби летят към Сирасколия ● Щурм през „зоната на непристъпността“ ● Пробуждане

Големият хронометър на централния пулт за управление отмери двадесет и първия час от оня миг, когато изгубилият управление първокласен междугалактически фотонен звездолет „Малахит“ започна да блуждае в безкрайните простори на вселената. Съвършените астронавигационни прибори в щурманската кабина чертаеха върху картата на звездното небе сложната крива линия на маршрута. Скоростта на кораба рязко падаше.

Андрей Дмитриевич Ожегов, командир на звездолета, вече двадесет и един часа не бе откъсвал възпалените си очи от полусферическия екран на локатора за далечно наблюдение. Всеки път, когато на черното кадифено поле се появяваше огнена точка, в кабината се чуваше рязък тревожен звън, придружен от сухо трещене. Това показваше, че свръхскоростната електронна изчислителна машина, съединена с локатора, пресмяташе траекторията на движещото се срещу кораба космическо тяло.

Шест звъна, шест огнени точки, които пресякоха екрана на локатора през двадесетте часа, говореха за това, че „Малахит“ се намира в зоната на гъсти метеоритни потоци.

Върху наклонения пулт, пред който седеше Ожегов, заиграха разноцветните стрелки на безчислените прибори. Командирът на кораба ги погледна и облекчено въздъхна: изчисленията, направени с голямо напрежение, показваха, че в близките осем часа „Малахит“ ще лети в свободно от космически тела пространство.

Катастрофата стана тогава, когато най-малко я очакваха. „Малахит“ премина „зоната на непристъпността“ и се готвеше да извърши последния си скок към двойната четиринадесета звезда от съзвездието Омега. Ожегов вече се готвеше да повика из сектора на главния двигател Кирилов и Соколов, за да отпразнуват заедно забележителната си победа над космоса, когато страшен взрив тласка кораба напред и командирът, повален внезапно от възникналата тежест, заслепен от пламъка, блеснал върху екрана на локатора, изгуби съзнание.

Когато Ожегов се съвзе, „Малахит“ вече с нищо не напомняше могъщия кораб; сега той представляваше многотонно металическо вретено, което силата на инерцията носеше из незнайните простори.

Андрей Дмитриевич се отпусна в хидравлическото кресло и впи дълги възловати пръсти в преждевременно посивелите си коси. Но нали преминаха „зоната на непристъпността“! От времето на първия съветски изкуствен спътник на Земята, който бе пуснат на 4 октомври 1957 година, до старта на „Малахит“ изминаха 932 години. Преминаването през „зоната на непристъпността“ беше велика победа на човечеството над непроницаемия мрак на вселената. Девет века хората вървяха към нея през най-тежките изпитания и изведнъж други неразгадани сили на космоса им преградиха пътя.

… Те бяха четирима в този звездолет — връх на инженерския гений. Четирима души и хиляди сложни машини и прибори, които трябваше да им помогнат да проникнат в неизмеримите простори на космоса.

Широкоплещестият синеок великан Ожегов — командир на кораба и астронавигатор; пъргавият, подвижен като живак астробиолог и лекар Крилов; суровият и винаги съсредоточен и замислен Соколов — инженер-механик на електронни машини и двигатели, и дванадесетгодишният син на командира Икар, който в корабния списък се числеше като оператор със снимачните апарати, но охотно помагаше с каквото може на всички членове от екипажа. Те летяха към планетата Сирасколия — най-голямата от четирите планети на двойната четиринадесета звезда от съзвездието Омега, разположено в глухата далечина на спиралното отклонение К–12–8 от нашата галактика.

Повече от сто години пътуваше лъчът на двойната звезда, за да измине чудовищното разстояние от тридесет парсека[1] и да стигне до Земята. „Малахит“ трябваше да извърши това пътешествие за 11 зависими[2] години. Той беше третият звездолет, който правеше опит да влезе в района на двойната звезда и ето, както първите два, претърпя неуспех.

… Почти хилядолетният път на победи и поражения бавно премина пред уморените очи на Ожегов.

По-малко от четвърт век след пускането на първия изкуствен спътник планетолетът „СССР–1“ кацна на Луната. В 1992 година хората вече достигнаха Марс. В средата на XXI век йонните планетолети на земляните обходиха всички планети на слънчевата система.

С трепет следяха хората екраните на своите телевизори в очакване на първите съобщения от междупланетните пътешественици. Човешкото въображение, разпалено от стотиците фантастични романи и научни хипотези, рисуваше причудливи картини от живота на другите планети, от срещите с хора от други светове.

И тези съобщения дойдоха. Мъртвите пейзажи на Луната — островръхите планини, студените долини, гигантските кратери на вулканите, „моретата“, пълни вместо с вода с космически прах, зеещите пукнатини — тоя безмълвен и страшен в своята неподвижност свят, отразен в телевизионните екрани, плашеше хората. А после се заредиха други картини и те накараха цялата Земя да потрепери от ужас.

Планетолетът „Мълния“ летеше в спирала около Марс и неговите предаватели изпратиха на Земята разказ за страшната трагедия, сполетяла преди много векове тая планета, за загиването на нейната цивилизация. Хората видяха опожарена почва, покрита с плътен слой радиоактивна пепел. Руини на изумителни дворци, оплетени във възли от металически конструкции, гигантски канали, затрупани с пръст, морета, в които радиоактивните лъчи са убили даже и бактериите — всичко това говореше за страшната война, станала самоубийствена за марсианите.

Болката и отчаянието, обхванали земляните, които видяха победата на смъртта над живота, бяха сменени от безмерната радост, че ние спасихме своята прекрасна, цветуща планета от такава гибел, че трагедията на Марс никога няма да се повтори на Земята.

Търсенето на разумни същества и висши форми на живот по другите планети продължи. Но то завърши неуспешно. На Венера поради отсъствието на свободен кислород и поради голямото количество на енергия, която планетата получава от Слънцето, животът бе представен само от лишеи и мъхове и най-прости микроби и бактерии, които учените успяха да открият в полярните области.

Да се намерят хора на далечните планети — Юпитер, Уран и Нептун — никой не бе очаквал. Вечен студ и мрак царяха в тези страшни светове, непознаващи ласката на слънчевите лъчи, тихия полъх на вятъра, лекия плясък на вълната…

Но слънчевата система беше само мъничко островче в безграничните простори на вселената. Някъде там зад десетки и стотици парсека път лежаха „архипелази“ от системи, подобни на слънчевата. И не на една, а на стотици планети се развиваше живот, близък до живота на Земята, а някъде дори достигнал много по-напред. И хората устремиха своя взор към тези светове. Да се срещнат с тия, които ги населяват, да установят с тях постоянна връзка — това бе най-великата мечта още в първия век на комунистическата ера. А сега бе изминал Деветият век, но хората, както и по-рано, бяха далече от своята мечта…

Ожегов включи локатора. Той трябваше да осъществи тая мечта, а сега тя се отдалечаваше за цял земен век. Но все едно, каквото и да се случи, тя няма да умре. Сергеев не може да се лъже: на Сирасколия трябва да има живот.

… В 2541 година младият учен, главен астроном на лунната обсерватория Виктор Сергеев, пръв се зае с изучаването на звездната система Омега. Мощните електронни телескопи, бързодействуващата изчислителна апаратура, които бяха построени в лунната обсерватория, му помогнаха да установи, че шест от седемдесет и двете звезди на съзвездието Омега имат свои планетни системи.

Особено внимание Сергеев обърна на планетната система на двойната четиринадесета звезда. По пътя на изчисленията той доказа, че тая система се състои от четири планети, които се въртят около своето слънце — двойна звезда. Едната от тези планети по своята физическа характеристика и по положението си в системата на двойната звезда се приближава до положението на Земята в слънчевата система. Виктор я нарече Сирасколия, което значи Надежда.

Като обобщи данните на наблюденията и изчисленията, астрономът направи извод, че на Сирасколия силата на тежестта, атмосферното налягане и температурата са почти такива, както и на Земята. А това значи, че на планетата има всички условия за появяването на живи същества, подобни на човека, още повече, че Сирасколия превъзхожда по възраст Земята.

Откритието на астронома Сергеев събуди у земляните огромен интерес.

Петдесет години по-късно, 2591 година, бе направен първият опит за достигане на Сирасколия. Йонният звездолет „Надежда“ стартира от космодрума на Луната. Експедицията бе възглавена от Виктор Петрович Сергеев.

Повече от сто години мощните радиоприематели и телескопи на Земята стояха напразно насочени към небето. Повече от сто години Земята напразно изпращаше радиосигнали, за да дири своите смели синове. „Надежда“ безследно изчезна в черните простори на вселената.

Но човечеството не губеше вяра, че ще достигне до Сирасколия. За сто години науката и техниката на Земята извършиха гигантски скок напред. В 2709 година към Сирасколия тръгна втора експедиция. И пак звездолетът и неговият екипаж не се върнаха у дома.

Шест години Ожегов се бори, за да получи разрешение за трета експедиция. Шест години борба…

Както и очакваше Ожегов, пътят към Сирасколия бе затворен от необикновено гъсто натрупване на късове от някакви неизвестни планети, разрушени в резултат на сложни химически и физически процеси, станали преди милиарди години в техните недра. Тези късове заемаха площ от стотици светлинни години, летяха в сложна вихрена спирала с огромна скорост и имаха чудовищна притегателна сила.

Причината за гибелта на „Надежда“ и „Лъч“ беше открита. Попаднали в гравитационното поле (поле на притеглянето), корабите не можеха да се измъкнат от пленническите вериги на „зоната на непристъпността“, както Икар нарече това натрупване на отломъчна материя. Потокът от планетни късчета мигновено е разрушил обшивката на корабите, превърнал ги е в най-дребни частици космически прах, като не е дал възможност на космонавтите дори да изпратят радиограма за сполетялото ги бедствие.

Не много сложните пресмятания показваха, че даже и такъв кораб като „Малахит“ не може да мине през „зоната на непристъпността“.

Дванадесет дни Ожегов търсеше проход. Звездолетът като гигантска риба-вретено пълзеше в черния океан на космоса, изследвайки с високочувствителните си прибори неговите простори. Фотонният двигател, изнесен далече назад, за да предпази екипажа от пагубното действие на излъчванията и съединен с кораба посредством тръба-тунел, му придаваше фантастична форма.

В края на дванадесетото денонощие, когато Ожегов вече започна да се колебае дали да продължи търсенето, защото борейки се с колосалното притегляне на „зоната на непристъпността“, „Малахит“ изразходваше много гориво, радиолокационните прибори отбелязаха границата на преминаване от областта на твърдите частици в областта на газообразните. В квадрата Алфа–217 Ожегов даде заповед да приготвят „Малахит“ за пробив.

Крилов и Соколов отидоха в сектора на главния двигател. Въпреки указанията на приборите, че обшивката на „Малахит“ ще издържи налягането и температурата на газовете, а двигателите ще преодолея силата на притеглянето, членовете на екипажа разбраха, че всичко трябва отново да се провери, че борбата ще бъде тежка и напрегната.

Как не моли Икар баща си за разрешение да остане в щурманската кабина, докато „Малахит“ премине през нажежения вихрен поток! Ожегов беше неумолим. Покорявайки се на неговия ласкав, но твърд поглед, Икар покорно легна в хидравлическото легло, глътна една таблетка за сън и след няколко секунди заспа.

„Малахит“ се вряза в „зоната на непристъпността“.

Мощният светещ поток разтърси корпуса на кораба. Стрелките на приборите, които отбелязваха трептенията, се плъзнаха нагоре. Но металът издържа. Ожегов включи всички хладилни устройства, за да намали бързо покачващата се температура, и той успя, макар че понякога горещината в кабината достигаше до 50–60 градуса.

… Те бяха четирима в „Малахит“ и корабът за 2 часа и 17 минути премина „зоната на непристъпността“. Взривът избухна, когато звездолетът вече излизаше на свободен космически простор и започна да забавя хода си. Изглежда, че огромната температура бе предизвикала прегряване в главния двигател и бе изменила атомната структура на метала. Отражателите бяха започнали да се топят. Кой знае по какви причини, механическите роботи не бяха успели да ги заменят с нови.

… Върху пулта тревожно зачука уредът, който контролираше запасите на енергия в аварийните батерии. Андрей Дмитриевич равнодушно погледна към него. Още тридесет и пет часа аварийните батерии ще подхранват с енергия приборите, ще доставят въздух, ще поддържат температурата в кабината. А после…

Ожегов решително стана от креслото. Не! Да се мисли за смъртта е рано. Тридесет и пет часа — това е време, в което трябва да се мисли за живота. Първо трябва да се прегледат останките на кораба. От вредни излъчвания вече няма опасност.

Стъпвайки тихо по мекия мъхнат килим, който застилаше пода на кабината, Ожегов приближи до креслото, в което сладко спеше Икар, и внимателно сложи ръка на рамото му.

— Ставай, синко — не много високо каза той.

Бележки

[1] Парсек — единица за измерване на звездните разстояния, равна на 3.26 от светлинната година.

[2] Зависимо време, което зависи от скоростта на кораба. По теорията за относителността при скорост по-голяма от скоростта на светлината (субсветлинна скорост), времето в движещия се предмет (звездолет) става много по-кратко, отколкото времето, което протича за наблюдателя, останал на Земята, тъй като той е неподвижен по отношение на летящия предмет (звездолет).