Михаил Герчик
Лети, Икар! (17)

Епилог

Те стояха и тримата на Червения площад в Москва — висок широкоплещест мъж с обветрено открито лице, смугла слабичка жена с отпусната синьо-черна коса и набит юноша със същото както у мъжа високо чело, със сведени над очите вежди, прилични на два узрели класа, и с леко закръглена брадичка. Те стояха на единственото върху земното кълбо място, недокоснато от времето, и се прислушваха в мекото биене на часовниците върху Спаската кула. Благодарното човечество като светиня пазеше тази кула и старите стени на Кремъл, сиво-синкавите ели, застинали в строго мълчание до тези стени, изгладения от вековете площад и изглеждащите като играчки наред с устремените в небето грамади от бетон, алуминий и стъкло гравирани куполи на църквата Василий Блажени. Човечеството ги пазеше, за да могат и след милиони години хората да идват и стоят с вълнение, както тия тримата, там, където бе започнал комунизмът.

Ранното майско утро позлати звездите на старинните кули. Стотици разноцветни огънчета пламнаха в прозорците на дворците, а тримата стояха здраво стиснали ръцете си и някакво още неизпитано щастие ги бе обхванало. Те летяха дотук през милиардите километри на космическата нощ, през безчислени изпитания, които лежаха на техния път — и те победиха, защото няма във вселената сила, която не би се покорила на силата на човека, въоръжен със знания и обич. Обич към своята земя, към всичко живо, което населява безкрайните светове на космоса. Те донесоха дотук своята обич и своята победа.

Лекият ветрец, напоен с аромата на далечните полета, подухваше в техните развълнувани лица, приглаждаше косите им. Обкръжаваше ги дълбока тишина: градът още спеше и никой не им пречеше с гръмките си слова, с веселия си смях, със звънките си песни — на тримата, които стояха на площада, беше нужна тишина.

Андрей Дмитриевич извади скритата в пазвата си, завързана на възел кърпичка и я развърза. И тримата склониха глави над бучката суха пръст, която той бе взел със себе си, отправяйки се в полет. В минутите на самота и отчаяние, в минутите, когато изглеждаше, че ей сега ще настъпи краят, тази бучка пръст сгряваше Андрей Дмитриевич, влизаше в него нови сили, както някога майката-земя вливала сили в своя син — легендарния Антей.

В сурово мълчание той целуна тая пръст и Ия и Икар също я целунаха и вятърът я подхвана и я разнесе, защото тя принадлежеше на всички хора, които живееха на планетата Земя.

Видяха ги в тоя ден на Площада на смелите, пред паметника на героите, загинали в черните глъбини на космоса. Гигантската сребриста ракета, устремена в небето, и многометровите бронзови фигури на хората потъваха в цветя. Тримата също поставиха в подножието й цветя — ярките, прекрасни цветя от Сирасколия, и дълго стояха, склонили глави и припомняйки си другарите, отдали своя живот, за да открият на човечеството път към звездите.

После те излязоха далеко от града, на космодрума, където върху естакадата стоеше готовата за отлитане ракета „Стремителна“. Тя трябваше да отнесе Икар на постоянния изкуствен спътник на Земята „Пионер–8“. Той бе космическото пристанище за корабите, излитащи в космоса. От Съвета на Института за покоряване на космоса Икар бе назначен за началник на експедицията, която трябваше да изследва централните звезди на Млечния път. Експедицията щеше да лети 15 зависими години. На земята щяха да минат 40.000 години, когато тя се върне. Андрей Дмитриевич и Ия се прощаваха с Икар завинаги — те, трябваше да останат на Земята, за да установят постоянна връзка със Сирасколия.

… Той стоеше на стълбата пред готовия да се затвори люк — млад, развълнуван и големите му сини очи ласкаво гледаха към баща му и Ия. Скръбта на раздялата го задавяше, превиваше широките му рамене, но той знаеше, че така трябва, че човечеството не може да спре в своето движение напред. Андрей Дмитриевич и Ия му махаха с ръце. Любов и гордост светеха в техните очи.

Люкът се затвори, но в едно последно мигновение юношата чу малко глухия глас на баща си, усилен от микрофоните:

— Лети, Икар! Щастлив път, синко!