Михаил Герчик
Лети, Икар! (2)

Глава втора

Баща и син ● Преглед на звездолета ● Звезда, запалена от „Малахит“ ● Подвигът на Крилов и Соколов ● Ожегов търси разрешението

Икар веднага отвори очи. Автоматичните скоби, които го придържаха към креслото, се отвориха и той скочи на крака.

Икар беше невисок, набит здравеняк с порозовяло от съня лице. Той много приличаше на баща си, бе също така пълен, със залято от лек загар чело, с неспокойни сини очи, с правилен нос. Меките, с цвят на слама коси покриваха главата му като с гъста паяжинна мрежа. Той беше обут в къси панталони и облечен в куртка с къси ръкави, много удобна, защото на нея имаше множество джобове. Леките сандали допълваха цялото му облекло.

Ожегов със скрита нежност огледа своя син. Ето вече повече от пет години Икар делеше с него радостите и трудностите в живота на астролетеца и едва сега Андрей Дмитриевич съжали, че взе сина си в това опасно пътешествие. А имаше ли друг изход? Гъстите вежди на Ожегов се събраха над носа и той отрицателно поклати глава: не, нямаше друг изход. Разбира се, за момчето беше по-добре да остане на Земята, да ходи на училище заедно със своите връстници и само когато закрепне физически и се изучи добре, да тръгне по пътя на покорителите на междузвездните простори. Но от тоя ден, когато, предотвратявайки взрива на атомния реактор и спасявайки стотици хора, загина неговата майка, Икар не можеше да живее нито ден без своя баща.

Съветът за покоряване на космоса, като взе под внимание големите заслуги на Ожегов, му разреши да вземе Икар със себе си. Икар растеше смело и не по възрастта си умно момче. Окръжен от най-сложни механизми и прибори, той изпитателно се вглеждаше в тях и незабележимо усвояваше основите в науката за звездоплаването. Разпален, нетърпелив, живеещ сред хората, чиито имена на Земята станаха легендарни, той пиеше жадно знания, учеше се на издръжливост, мъжество, точно пресмятане.

От старта на „Малахит“ минаваше пета година. Гледайки своя син, Ожегов с мека усмивка си помисли за това, че ако Икар беше останал на Земята, той сега щеше да бъде не дванадесетгодишно момче, а петдесетгодишен мъж — защото на Земята от времето на отлитането на „Малахит“ досега бяха изминали повече от четиридесет години и синът щеше да бъде по-стар от своя баща. С пилотите на фотонните кораби такива неща се случваха неведнъж.

— Ти ме събуди, татко. Минахме ли вече „зоната на непристъпността“? — прекъсна неговите мисли Икар.

Ожегов мълчаливо кимна и се обърна към картата, където огнена пунктирана линия бележеше пътя на „Малахит“.

Икар проследи неговия поглед и го обхвана предчувствие за беда. Прекарал половината от своя живот заедно с баща си на космическите кораби, той знаеше, че звездолетът, който се движи със скорост, много по-голяма от скоростта на светлината (а точно такава трябваше да бъде и скоростта на „Малахит“, изтръгнал се от пленничеството на раздробените планетни частици), може да лети само по права линия. Лъчът на светлината не признава никакви отклонения в своя път. На картата се очертаваше огнена, начупена крива и тя безмълвно показа на Икар, че „Малахит“ се движи с незначителна скорост. Иначе те нямаше да издържат налягането, което възниква при най-малките отклонения на кораба от курса.

Момчето хвана баща си за ръка и впи в него очакваш поглед. Продължавайки разглеждането на картата, Ожегов сурово каза:

— Да, момчето ми, катастрофа. И както изглежда — сериозна!

Той с няколко думи разказа на Икар защо по негово мнение е станала катастрофата.

— Сега ние ще излезем да разгледаме останките от „Малахит“ — каза той, без да пуща ръката на Икар от своите големи длани. — По-рано това не беше възможно. Уредите показваха, че ние влачим след себе си като опашка жарките излъчвания, възникнали от избухването на двигателя и запасите от гориво. Нашите скафандри не биха могли да издържат. Сега радиацията съвсем намаля. Обличай се. Като се върнем, ще помислим какво трябва да правим по-нататък.

В изходната кабина те бързо облякоха скафандрите си, които бяха снабдени с носими радиостанции и малки реактивни двигатели за летене в безвъздушно пространство. Равномерно забръмчаха помпите, изсмуквайки от изходната кабина въздуха, безшумно се отвори тежкият люк и по леката металическа стълбичка Икар и баща му излязоха на външната площадка.

Окръжаваше ги черна космическа нощ, гъста като туш. Някъде далече ярко блестяха звездите на Омега, също като скъпоценни камъни, забодени върху черно кадифе. Оттук те можеха да се наблюдават с невъоръжено око. Вляво се виеше насипаната с мънички звездички спирална мъглявина, отвеждаща към центъра на Галактиката. Светът на безмълвието, враждебният свят с температура на абсолютната нула^[1], се разстилаше наоколо на милиарди километри, сякаш гледаше в нямо изумление „Малахит“ — тая нищожна прашинка, запратена тук от силата и дързостта на човешкия гений.

Вниманието на Икар беше привлечено от една необикновена звезда, която гореше надалече. Тя трептеше с неравна, пулсираща светлина. От време на време от нея изригваха огнени вихри. В едно мигновение те като спирали се впиваха в небето, а след това безсилни падаха на звездата и разпръскваха фонтани от едри искри. Върху картата на звездното небе, която Икар погледна преди излизането от звездолета, тая звезда я нямаше.

— Каква е тая звезда, татко? — извика той в микрофона.

— Това е всичко, което остава от нашия двигател и запасите от гориво — чу момчето в наушниците глухия глас на баща си. — Сега там се извършва верижка ядрена реакция с огромна мощност.

Ожегов включи прожектора, закрепен на неговия скафандър. Широкият лъч изтръгна „Малахит“ из тъмнината на вечната нощ. И само защото помнеше, че Икар слуша всяка негова въздишка, той не изкрещя от болката, която го обхвана.

От силата на взрива шестдесетметровото съоръжение с височината на триетажно здание, в което се намираха главният и спомагателният двигател заедно със съединителната тръба, бяха отрязани като с бръснач. От кораба оставаха само помещението за екипажа, лабораториите, приборите — четиридесет и два метрова пура с височина девет метра и с венец от стърчащите ленти на разтопен и разкъсан метал.

Ожегов наблюдаваше потресен резултатите от катастрофата. Целият му опит на учен и инженер не можеше да му подскаже какви сили бяха тласнали кораба в момента на взрива напред и го бяха спасили от пълна гибел. Обяснението можеше да бъде само едно: в последния момент преди взрива Крилов и Соколов, за да спасят Икар и баща му, бяха освободили автоматично двигателя от кораба и намалили хода на двигателя. Тоя миг е бил достатъчен, за да може „Малахит“ да се отдалечи на безопасно разстояние от центъра на взрива.

Енергията в резервните аварийни акумулатори оставаше съвсем малко. Ожегов изключи прожектора и влезе в отворения люк на изходната кабина. Без да промълви дума, Икар го последва.