Михаил Герчик
Лети, Икар! (3)

Глава трета

В щурманската кабина ● „Аз няма да те оставя!“ ● „Звездичка“ ● Надеждата на астронавтите ● Път с дължина десет години ● Жестоката дума „трябва!“ ● Преди отлитането ● „Аз ще се върна, татко!“

Като седна в дълбокото въртящо се кресло до пулта за управление и набързо погледна в екрана на локатора, Ожегов посочи на Икар съседното кресло. Момчето седна внимателно на самото крайче и въпросително загледа баща си.

— След тридесет часа и двадесет и осем минути аварийните акумулатори ще спрат — спокойно, като за нещо съвсем обикновено, каза той. — Цялата енергия на „Малахит“ ще започне да се подхранва от хелиоелектростанцията. Тя улавя сега съвсем нищожно количество лъчи. Страхувам се, че тази енергия няма да стигне даже за да поддържа температурата на кораба и да привежда в действие приборите за изработка на кислород. Ако ние не замръзнем и не се задушим, „Малахит“ може да продължи своя свободен полет, докато не се блъсне в някой метеорит или не попадне в зоната на притеглянето на някоя звезда и не изгори в нея.

Бащата изпитателно погледна сина си.

— Изпратих радиограма на Земята. Ако тя не срещне никакви пречки, то приблизително след половин век хората ще узнаят подробностите по катастрофата. И тогава към Сирасколия ще полетят нови кораби.

— Но нас вече няма да ни има, татко! — едва чуто прошепна Икар.

— Не! Ние трябва да останем, момчето ми — уверено отвърна Андрей Дмитриевич. — Не зная какво ще стане с мене, но ти непременно трябва да оцелееш. Аз мечтах за Сирасколия през целия си живот и ако аз не успея, ти трябва да бъдеш сред първите, които ще я достигнат. За това ние с тебе ще трябва да се разделим, сине. „Звездичка“ ще те отнесе на Земята за шест-седем години. Ти ще бъдеш там осем пъти по-рано, отколкото нашите радиосигнали ще достигнат до слънчевата система.

Синкава бледост заля лицето на Икар. Като изхвърлен от пружини, той скочи от креслото и стисна ръцете на баща си.

— Аз няма да те оставя! Чуваш ли! Аз не ще те оставя и не ще полетя със „Звездичка“ — задъхвайки се, шепнеше Икар и едри сълзи трепкаха в ъгълчетата на очите му. — Ако ние двамата не можем да се спасим, тогава ще загинем заедно.

Сдържайки вълнението си, Ожегов ласкаво погали сина си по главата.

— Да загинем — това е най-простото нещо, което можем да направим. Но ние трябва да живеем, непременно трябва да живеем, за да разкрием на хората тайната на „зоната на непристъпността“, за да поведем към Омега пак своите кораби. Повярвай ми, че и на мене не ми е леко да се разделя с тебе, но това е единственият изход. Ти ще доведеш тука нов звездолет и може би ние пак ще се срещнем, за да можем да завършим нашия полет. Бъди мъж, Икар. Земята те очаква. А тук, в космоса, ще те чакам аз!

Икар знаеше, че щом баща му заговори за „Звездичка“, това е единственият изход. Притиснал лице към неговите длани, той беззвучно плачеше, защото разбираше, че когато се върне от Земята с новия кораб и бъдат намерени останките на „Малахит“, баща му вече не ще е между живите.

„Звездичка“ беше дванадесетметровият конус на „Малахит“, автоматична аварийна ракета със самостоятелен двигател.

Запасът от енергия в ракетата трябваше да стигне само за първия тласък, който би й дал нужната траектория. По-нататък тя трябваше да се движи в свободен полет. В случай на катастрофа ракетата автоматически се отделяше от корпуса на кораба. След това един кибернетически робот трябваше да включи механизмите, да пресметне курса и да я отправи към Земята, където хората щяха да се запознаят с резултатите от работата на експедицията.

Да се използува двигателят на „Звездичка“ за „Малахит“ беше невъзможно. „Звездичка“ не беше определена и за спасяването на хора. В такива ракети строго е пресметнат всеки килограм тежест, всеки квадратен сантиметър площ. Пагубни биха били за пасажера и радиоактивните излъчвания, които макар и в незначителна стенен проникваха в нея през защитните приспособления.

Но все пак с помощта на сложни изчисления, направени с електронната машина, Ожегов разбра, че заедно с приборите в ракетата може да отлети и Икар и че ако го облече в непропускащ излъчванията скафандър, има надежда благополучно да достигне Земята. Затова трябва да облекчи товара на ракетата с толкова, колкото би тежал Икар в скафандъра заедно с приборите за преработка и регулиране на въздуха. Това правеше около седемдесет килограма. Точно толкова тежи едното от трите автоматични оръдия, предназначени за унищожаване на метеоритите. От опита си с полета на „Малахит“ Ожегов знаеше, че двете оръдия са напълно достатъчни, защото вероятността за сблъскването на малката „Звездичка“ с метеорит в безбрежните простори на космоса бе нищожна.

Всичко това Андрей Дмитриевич обясни на потръпващия от вълнение Икар. Само в едно той го послъга: пътешествието на „Звездичка“ към Земята даже и при най-благоприятните условия, когато ракетата ни веднъж не би изменила своя курс, щеше да трае не шест, а десет-дванадесет години. Но Ожегов знаеше: ако открие това на Икар, той щеше да отнеме на момчето надеждата да спаси баща си — и всичко би било свършено — Икар никога нямаше да напусне „Малахит“.

— Дръж се, синко — каза Андрей Дмитриевич. — Запасите от енергия са към своя край, а ние имаме още много работа. Да не губим напразно време.

И като отстрани внимателно Икар, той излезе от командната кабина. Бързият лифт веднага го пренесе в носовия конус на кораба. Безшумно се отвори люкът и в светлината на ярките лампи Ожегов видя металическия блясък на приборите, гъсто преплетените жици, пулта, осеян с копчета и ръчки за управление.

Трябваше да се освободи място за Икар, да се направи някакво подобие на каюта и Ожегов пристъпи към работа. Загрижен, Икар мълчаливо му помагаше: носеше разглобените части в дъното на кораба.

Скоро каютата беше готова. Това бе правоъгълна ниша, широка седемдесет сантиметра, дълга два и висока един и половина метра. Като се стараеше да не гледа сина си, Ожегов настани в каютата хидравлическото кресло, защото Икар трябваше да прекара по-голямата част от пътя в сън, донесе микрофилми и любимите книги на момчето. Внимателно, без да бърза, той постави в контейнера документите на експедицията, корабния дневник, картите, негативите — всичко, което там, на Земята, щеше да помогне на хората, за да довършат неговото дело; регулира апаратите за въздух; зареди автомата с хранителни таблетки и пъхна в джоба на Икар кутийка с таблетки, в които имаше приспивателно вещество. Неговите движения бяха точни и отмерени и само по това, как потъмня лицето му, как рязко тупаха сините жилки на неговите скули, как конвулсивно преглъщаше от време на време сухата топка, заседнала в гърлото му, можеше да се разбере, че му е много тежко.

Сигналната червена лампичка на тавана трепна три пъти, предупреждавайки, че запасите от енергия в акумулаторите се привършват. Млечнобялата дневна светлина взе бавно да намалява и в ъглите започнаха да се образуват гъсти сенки. Ожегов помогна на Икар да облече тежкия скафандър.

Момчето вече не плачеше. Свикнал винаги и във всичко да вярва на баща си, Икар и сега повярва, че скоро ще се върне с нов кораб, който ще бъде сто пъти, не, хиляди пъти по-добър от „Малахит“. Той ще намери останките на „Малахит“ в космическата бездна и ще спаси баща си. А после те заедно ще направят курс до Сирасколия. А „Малахит“?… Корпуса на „Малахит“ те ще откарат на Земята и ще го поставят на най-големия площад в Москва като паметник на Крилов и Соколов и многото други герои, загинали в борбата за покоряване на междузвездните пространства.

Щракнаха ключалките на шлема и Икар влезе в каютата. Люкът бавно се затвори и момчето чу в наушниците гласа на баща си:

— Бъди мъж, сине — говореше Ожегов. — Помни: аз вярвам в тебе. Вярвам, че ти ще поведеш не един кораб на щурм през „зоната на непристъпността“, през всички трудности, които се падат на откривателя. Лети, Икар! Щастлив път, момчето ми!

— Прощавай, татко! — преглъщайки сълзите си, извика в микрофона Икар. — Аз ще се върна! Чуваш ли? Аз непременно ще се върна!

Ожегов натисна копчето и „Звездичка“, като се отдели от „Малахит“, който сега се превърна в металически цилиндър, започна стремително да набира скорост. Известно време Ожегов, застанал до електронния телескоп, още виждаше ярката точка, която летеше в небето, а после тя сякаш се разтвори в мрака на космическата нощ. Той остана сам. Командирът нямаше вече нито екипаж, нито кораб…