Нийл Стивънсън
Снежен крах (45)

45

— Смятах да се свържа с Големия Хонконг на господин Ли и да подам жалба по повод държанието на техния проконсул тук, в Порт Шърман — шегува се Хиро. — Сутринта никак не желаеше да ми съдейства, когато настоях да наема този кораб вместо вас.

Хиро седи в първокласната трапезария на „Коулуун“. От другата страна на бялата ленена покривка е седнал мъжът, който Хиро преди сметна за смотаняк от Индустрията в отпуска. Той е облечен безупречно в черен костюм и има стъклено око. Не си е направил труда да се представи, все едно очаква Хиро вече да знае кой е той.

Мъжът като че не намира историята на Хиро за забавна. По-скоро изглежда слисан.

— Е, и?

— Вече не виждам причини да подавам оплаквания — казва Хиро.

— Защо?

— Ами защото разбирам неохотата му да ви разкара, пичове.

— Как така? Нали имаш пари?

— Да, ама…

— О — възкликва мъжът със стъкленото око и пуска насилена усмивка. — Защото сме от Мафията, искаш да кажеш.

— Аха — потвърждава Хиро и усеща как лицето му пламва. Няма такова нещо на света като да се направиш на пълен кретен. Няма друго такова нещо на света, няма и туйто!

Престрелката навън се чува само като смътен рев. Тази трапезария е изолирана от звук, вода, вятър и нажежено летящо олово с двоен слой забележително дебело стъкло, а пространството между двете стъкла е пълно с нещо хладно и пихтиесто. Ревът като че не е така нестихващ като преди.

— Скапани картечници — изругава мъжът. — Мразя ги! Може би една на хиляда уцелва наистина нещо, дето си струва. И ми съсипват ушите. Искаш ли кафе, нещо друго?

— Чудесно.

— Скоро ще ни сервират богата закуска. Бекон, яйца, пресни плодове — направо да не повярваш.

Мъжът, който Хиро забеляза по-рано на палубата — дето тупаше оня с бинокъла по гърба — подава глава през вратата.

— Извинявай, шефе, ама такова, преминаваме към трета фаза на плана. Мислех си, че е редно да ти кажа.

— Благодаря, Ливио. Кажи ми, когато Ивановците стигнат до кея. — Мъжът отпива от кафето си и забелязва объркания вид на Хиро. — Виж, ние имаме план, и този план е разделен на различни фази.

— Това го разбрах.

— Първата фаза беше имобилизация. Те изкараха хеликоптера. После дойде фаза две — да ги накараме да си мислят, че се опитваме да ги избием в хотела. Според мен тази фаза мина забележително успешно.

— И според мен.

— Благодаря. Друга важна част от тази фаза беше да докараме задника ти тук, което също е осъществено.

— Аз съм част от този план?

Мъжът със стъкленото око се усмихва бодро.

— Ако не беше част от този план, досега да си мъртъв.

— Значи сте знаели, че ще дойда в Порт Шърман?

— Нали познаваш онова маце, Уай Ти? Дето го използваше да ни шпионира?

— Да. — Няма смисъл да отрича.

— Е, ние пък я използвахме да шпионира теб.

— Защо? За какво, по дяволите, съм ви притрябвал?

— Това би предизвикало отклонение от основния ни разговор, който е за всички фази на плана.

— Добре. Току-що приключихме с фаза две.

— Сега, във фаза три, която тече в момента, ние им позволяваме да си мислят, че осъществяват невероятно героично бягство, като тичат по улицата към пристана.

— Четвърта фаза! — провиква се Ливио, лейтенантът.

— Скузи — извинява се мъжът със стъкленото око, бутва стола си назад, сгъва салфетката си и я оставя обратно на масата. Става и излиза от трапезарията. Хиро го последва на палубата.

Двайсетина руснаци вкупом се опитват да насилят вратата и да нахлуят на пристана. Само неколцина могат да минат през нея наведнъж. Най-накрая те хукват в колона на интервали от по триста-петстотин метра, до един устремени към безопасността в „Кралицата на Кодиак“.

Но около дузина успяват да останат накуп — група войници, оформящи човешки щит около по-малка групичка в средата.

— Големите клечки — казва мъжът със стъкленото око, като клати глава философски.

Всички тичат на зигзаг по кея, сгърбени, и от време на време изстрелват по някой картечен залп за прикритие към Порт Шърман.

Мъжът със стъкленото око присвива клепачи срещу внезапния хладен полъх. Обръща се към Хиро с едва забележима усмивка.

— Я виж сега — казва той и натиска един бутон на черната кутийка в ръката му.

Взривът е като един-единствен удар по тъпан, който идва отвсякъде едновременно. Хиро го усеща как излиза от водата и разтриса краката му. Няма пламъци и облаци дим, а нещо като двоен гейзер, който се стрелва изпод „Кралицата на Кодиак“ и запраща нагоре потоци бяла, вряща вода — като разперени крила. Крилата рухват изведнъж надолу, и „Кралицата на Кодиак“ устремно пропада надолу във водата. Надолу и все по-надолу.

Всички търчащи по кея мъже изведнъж замръзват на място.

— Сега — измърморва оня с бинокъла в ревера си.

По кея избухват по-слаби взривове. Целият пристан се мята и гърчи като змия във водата. Особено един сегмент — онзи, на който се намират големите клечки — се люшка и клатушка яростно. И от двата му края бълва дим. Откъснал се е от останалата част на пристана.

Всички на понтона залитат в една и съща посока и се строполяват, когато той отскача странично и започва да плава, изтръгнат от върволицата. Хиро вижда как кабелът за теглене се издига над водата, изпънат докрай, дълъг около шест метра. Води към една малка открита лодка с голям мотор, която в момента излиза от пристанището.

На сегмента има още дузина бодигардове. Единият преценява положението, прицелва калашника си над водата към теглещата ги лодка и мозъкът му гръмва. На горната палуба на „Коулуун“ има снайперист.

Всички останали бодигардове хвърлят оръжието си във водата.

— Време е за пета фаза — обявява мъжът със стъкленото око. — Шибана мощна закуска.

Когато двамата с Хиро сядат отново в трапезарията, „Коулуун“ вече се е откъснал от кея и е поел надолу по фиорда — следва курс, успореден на малката лодка, теглеща сегмента. Докато се хранят, те могат да гледат през прозореца над стотината метра открито море и да следят сподирящия ги сегмент. Сега всички големи клечки и бодигардове са си седнали на гъзовете и поддържат центъра на тежестта си ниско, защото сегментът подскача гадно.

— По-далече от сушата вълните стават все по-големи — обажда се мъжът със стъкленото око. — Мразя ги тези гадории. Искам само закуската ми да е достатъчно дълга, че да й туря за похлупак един обяд.

— Амин — завършва Ливио и натрупва още бъркани яйца в чинията си.

— Ще ги вземете ли тия на борда? — пита Хиро. — Или просто ще ги оставите да си повисят там?

— Майната им. Нека им измръзнат гъзовете. Тогава, като ги качим на този кораб, вече ще са готови. Няма да се съпротивляват много. Може дори да ни заприказват.

Като че всички са изгладнели. Известно време всеки просто нагъва. След малко мъжът със стъкленото око стопява леда, като обявява, че храната била страхотна, и всички се съгласяват. Хиро схваща, че сега вече може да се говори.

— Чудех се защо се интересувате от мен, пичове — Хиро смята, че е винаги добре да си наясно, щом е замесена Мафията.

— Всичките сме в една и съща щастлива банда — заявява мъжът със стъкленото око.

— И коя е тази банда?

— Бандата на Лагос.

— Ъ?

— Е, всъщност бандата не е негова. Но той я събра. Беше ядрото, около което се оформи.

— Как така, и защо, и за какво говориш?

— Добре. — Той бутва чинията, сгъва салфетката и я оставя на масата. — Лагос ги имаше тия идеи… идеи за какво ли не.

— Това го забелязах и аз.

— Той имаше хранилища информация навсякъде, всичките на различни теми. Хранилища, в които наливаше знания от цялата шибана световна карта и ги навързваше. Беше ги складирал тук-там из Метавселената и чакаше информацията да влезе в работа.

— Повече от едно хранилище?

— Предполага се. Е, преди няколко години Лагос се свърза с Л. Боб Райф.

— Така ли?

— Да. Разбираш ли, за Райф работят цял милион програмисти. Беше го прихванала параноята, че му крадат данните.

— Знам — слагал е подслушвателни устройства в къщите им и тъй нататък.

— Причината да го знаеш е, че си го намерил в хранилището на Лагос. А причината Лагос да се напъне да го провери е, че е правил пазарно проучване. Търсел е някого, който да му бутне яки мангизи за онова, което е закопал в хранилището Бабел/Инфокалипсис.

— И е смятал — заключава Хиро, — че на Л. Боб Райф някои вируси могат да му влязат в работа.

— Точно така. Виж, аз изобщо не ги разбирам всички тия лайна. Но според мен той е намерил някакъв стар вирус или нещо подобно, прицелен в елитните мислители.

— Технологичното свещеничество — обяснява Хиро. — Инфократите. Този вирус е помел цялата инфокрация на Шумер.

— Както и да е.

— Това е лудост — отсича Хиро. — Все едно, като откриеш, че подчинените ти крадат химикалки, да ги изкараш навън и да ги разстреляш. Той не би могъл да използва вируса, без да унищожи разума на всичките си програмисти.

— В оригиналната му форма, да — вмята мъжът със стъкленото око. — Но работата е там, че Лагос е искал да проучи този вирус.

— Проучване за информационната война.

— Бинго. Искал е да изолира това нещо и да го модифицира, за да може то да се използва за контролиране на програмистите, без да им взривява мозъка.

— И получи ли се?

— Кой да ти знае? Райф открадна идеята на Лагос. Грабна я и офейка. И Лагос нямаше представа какво е направил Райф по-нататък с нея. Но след около две години започна да се тревожи за много неща, които виждаше.

— Като например експлозивното разрастване на „Райските врата на Преподобния Уейн“.

— И тия руснаци, дето говорят на езици. И фактът, че Райф копае в онзи древен град…

— Ериду.

— Да. И онова с радиоастрономията. Лагос се тревожеше за много неща. И затова започна да се свързва с хора. Свърза се с нас. Свърза се с онова момиче, дето ти ходеше с него навремето…

— Хуанита.

— Да. Свястно момиче. Свърза се и с господин Ли. Така че може да се каже, че по този проект работят неколцина различни хора.