Нийл Стивънсън
Снежен крах (44)

44

В Реалността Порт Шърман е изненадващо малко градче, всъщност само няколко квадратни квартала. До преди идването на Сала постоянното му население наброяваше две-три хиляди души. Сега сигурно е нараснало докъм петдесет хиляди. На Хиро му се налага да намали малко скоростта, защото всички бежанци спят по улиците и представляват пречка за уличното движение.

Това е добре, то му спасява живота. Защото не малко след като навлиза в Порт Шърман, колелата на мотоциклета му блокират — спиците замират и започва много да друса. Няколко секунди по-късно целият мотор угасва, превръща се в инертна буца метал. Дори и двигателят не работи. Той поглежда плоския екран отгоре на резервоара — иска да получи данни за състоянието на машината, но дисплеят показва само сняг. Биосът е получил срив. Ашера се е вселила в мотора му.

Затова той го зарязва насред улицата и тръгва към брега. Чува как зад гърба му бежанците се събуждат, измъкват се от одеялата и спалните чували, струпват се около закъсалото возило и всеки се опитва да докаже, че е бил пръв.

Чува дълбок тътен в гърдите си и за миг си спомня мотора на Гарвана в Лос Анжелис — как първо го почувства, а после го чу. Но тук няма мотоциклети. Звукът идва отгоре. Хеликоптер. В полет.

Хиро усеща мириса на гниещите по плажа водорасли — толкова е близо вече. Заобикаля един ъгъл и се оказва на крайбрежната улица, право срещу фасадата на „Спектър 2000“. Хотелът е малък — сръчно изпипан и с много стъкло. Хиро вижда кръстовете, изрисувани навсякъде върху червените петолъчки. Сградата е бляскава и ослепителна в хладната синя светлина на разсъмването, защото рони диря от звезди, синьо-бели магнезиеви пламъци, които се изсипват от него на всеки няколко секунди и рухват долу във водата. Там продължават да горят и оставят астрални пътеки по цялата дължина на пристанището. Предназначението им не е да красят пейзажа, а да объркват ракетите с топлинно насочване.

От мястото, където е застанал, той не може да види покрива на хотела, защото гледа право нагоре. Но има чувството, че Гуров трябва да чака там, на върха на най-високата сграда в Порт Шърман — очаква евакуация призори, за да го издигнат в порцелановото небе и да го откарат на Сала.

Въпрос: защо го евакуират? И защо се тревожат от ракетите с топлинно насочване? Хиро със закъснение осъзнава, че работата е дебела.

Ако все още имаше мотора, можеше да изкачи с него пожарното стълбище и да разбере какво става. Да, но го няма.

От покрива на сградата отдясно се чува грохот. Сградата е стара, оригиналната пионерска постройка отпреди сто години. Коленете на Хиро се подгъват, челюстта му увисва, раменете му се прегърбват неволно. Той поглежда в посоката, откъдето е дошъл звукът. И нещо привлича погледа му — нещо дребно и черно, което се стрелка от сградата нагоре във въздуха като врабче. Но щом се издига на стотина метра над водата, врабчето се запалва, изкихва огромен облак от лепкав жълт дим, превръща се в бяло огнено кълбо и се втурва напред. Движи се все по-бързо и по-бързо, прехвърча над пристанището и пробива малкия хеликоптер от край до край — влиза през предното стъкло и излиза отзад. Хеликоптерът се превръща в облак от пламъци, от който се сипят тъмни парченца метал, като излюпващ се феникс.

Очевидно Хиро не е единственият в града, който мрази Гуров. Сега Гуров ще трябва да слезе долу и да се качи на лодка.

Фоайето на „Спектър 2000“ представлява военен лагер, пълен с въоръжени брадати мъже. В момента организират защитата си — все повече войници се измъкват от чекмеджетата, нахлузват якетата и грабват пушките. Някакъв мургав тип, вероятно татарски сержант, остатък от Червената армия, тича из фоайето, облечен в префасонирана униформа на съветската морска пехота, крещи по хората и ги разбутва насам-натам.

Гуров може и да е светец, но не може да ходи по водата. Ще трябва да излезе на крайбрежната улица, да измине две преки до вратата, през която излиза на охраняемия кей, и да се качи на борда на „Кралицата на Кодиак“, която го очаква — черен дим започва да бълва от комините, лампите една след друга светват. Малко по-надолу на същия кей, до „Кралицата на Кодиак“, е „Коулуун“ — големият кораб на Големия Хонконг на господин Ли.

Не искат да го пуснат. Той размахва паспорта си — вратите се отварят. Стражът е китаец, но поназнайва английски. Това е мярка за царящата в Порт Шърман шантавост — имат си страж на вратата. Обикновено Големите Хонконги на господин Ли са отворени страни и винаги си търсят нови граждани, та ако ще и да са най-изпадналите бежанци.

— Съжалявам — казва стражът с писклив, неискрен глас — не знаех… — и посочва паспорта на Хиро.

Франчулатът е буквално глътка свеж въздух. Няма я атмосферата на Третия свят, изобщо не вони на урина. Което означава, че това място е тукашният главен щаб или нещо такова, защото повечето от хонконгските имоти в Порт Шърманския Хонконг вероятно не представляват нищо повече от въоръжен мъж, награбил обществен телефон в някое фоайе. Но тук е просторно, чисто и приятно. Няколкостотин бежанци го зяпат през прозорците, усмирявани не просто от стъклата, но и от красноречивото обещание на трите къщурки на Плъхове, наредени до стената. Както изглежда, два от тях са били настанени наскоро тук. Когато Салът приближава, засилените мерки за сигурност впоследствие се отплащат.

Хиро отива до гишето. Някакъв мъж разговаря по телефона на кантонски диалект, което означава, че в действителност крещи. Хиро го познава — това е проконсулът на Порт Шърман. Потънал е дълбоко в разговора, но определено е забелязал мечовете на Хиро и го наблюдава внимателно.

— Много сме заети — казва той, докато затваря слушалката.

— Сега сте още по-заети — отговаря му Хиро. — Бих искал да наема вашия кораб, „Коулуун“.

— Много е скъпо — отсича мъжът.

— Току-що захвърлих насред улицата един чисто нов мотоциклет последен модел, защото ме мързеше да го бутам половин пряка до гаража — обяснява Хиро. — Разполагам с такава разплащателна сметка, че ум да ви зайде.

— Повреден е.

— Оценявам вашата любезност — не желаете да ми откажете направо — казва Хиро, — но случайно знам, че в действителност той не е повреден, така че трябва да приема вашето изявление за отказ.

— Не е на разположение — казва мъжът. — Вече е нает.

— Още не е напуснал пристана — отбелязва Хиро. — Така че можете да откажете този ангажимент, като използвате някое от извиненията, които току-що ми предложихте. В такъв случай аз ще ви платя повече.

— Не можем — възразява мъжът.

— Тогава ще изляза на улицата и ще осведомя бежанците, че „Коулуун“ потегля за Ел Ей точно след един час и че на борда има достатъчно място за двайсет бежанци — кой превари, той завари — безапелационен е Хиро.

— Не — стряска се мъжът.

— И ще им кажа да се свържат лично с вас.

— Къде искате да отидете с „Коулуун“? — пита мъжът.

— На Сала.

— Ама защо не казахте веднага! — възкликва мъжът. — Тъкмо там отива и другият ни пътник.

— Има и още някой, който иска да отиде на Сала?

— Точно това ви казвам и аз. Паспорта ви, моля.

Хиро подава документа. Мъжът го пъха в един процеп. Името на Хиро, личните му данни и снимките се прехвърлят дигитално в биоса на франчулата и след като почуква малко по клавишите, мъжът убеждава устройството да изплюе ламинирана лична, карта със снимка.

— Излизате на кея с това — обяснява му той. — Важи за шест часа. Сам се разбирайте с другия пътник. А после никога повече не желая да ви виждам.

— Ако ми трябват още консулски услуги?

— Винаги мога да изляза и да кажа на хората — заявява мъжът, — че някаква чернилка с мечове изнасилва наред китайски бежанки.

— Хммм. По-добре не помня да са ме обслужвали в Големия Хонконг на Господин Ли.

— Ситуацията не е нормална — тросва се мъжът. — Погледни през прозореца, гъз такъв.

По крайбрежието няма кой знае какви очевидни промени. Правчовците са организирали защитата си във фоайето на „Спектър 2000“: преобърнали са мебелите и са издигнали барикади. Вътре в самия хотел, както предполага Хиро, кипи трескава дейност.

Все още не е ясно срещу кого се отбраняват Правчовците. Докато върви по брега, Хиро не вижда кой знае какво: просто още китайски бежанци в торбести дрехи. Само дето някои от тях изглеждат много по-нащрек от останалите. Имат съвсем различно излъчване. Повечето китайци са приковали погледи в калта под краката си, а в мислите си изобщо не са тук. Но някои непрекъснато сноват нагоре-надолу по улицата и се оглеждат тревожно — а повечето от тези хора случайно са младежи с издути якета. И подстрижки от една съвсем различна стилистична вселена в сравнение с косите на другите. Наблюдава се присъствието на гел.

Входът към богаташкия вход е барикадиран с торби пясък, опасан с бодлива тел и пазен от стража. Хиро се приближава бавно, вдигнал ръце така, че да се виждат, и показва пропуска на началник-стражата — единственият бял човек, когото Хиро е видял досега в Порт Шърман.

И това го пропуска на кея. Просто ей така. Също като хонконгския франчулат, и той е празен, спокоен и не вони. Приливът го полюлява леко и това успокоява Хиро. Всъщност, кеят представлява просто поредица от понтони — платформи, построени върху плаващи буци стиропор, и ако не го охраняваха, сигурно най-накрая щяха да го отмъкнат и да го вържат за Сала.

За разлика от обикновените пристани този не е тих и усамотен. По принцип хората закотвят яхтите си, заключват ги и си тръгват. Тук на всяка яхта се мотае поне по един човек — пие кафе, държи оръжието си така, че да се вижда и не откъсва очи от Хиро, докато той върви по кея. На всеки няколко секунди по понтоните отекват стъпки и покрай Хиро притърчат по един-двама руснаци, хукнали към „Кралицата на Кодиак“. Всичките са млади мъже, моряшко-войнишки тип, и се мятат на кораба, сякаш той е последният кораб от Ада. Навиквани от офицери, те търчат на постовете си и трескаво се захващат с моряшките си задачи.

На „Коулуун“ е къде-къде по-спокойно. И него го охраняват, но повечето хора там са келнери и стюарди, облечени в елегантни униформи с пиринчени копчета и бели ръкавици. Униформи, предназначени за използване на закрито, в приятни трапезарии с климатици. Тук-там се виждат неколцина членове на екипажа със зализани назад черни коси, облечени в тъмни анораци, които ги пазят от студа и водните пръски. Хиро вижда на кораба само един мъж с вид на пътник — висок, строен бял мъж с тъмен костюм, който се разхожда насам-натам и говори по мобилен телефон. Вероятно някакъв тъпанар от Индустрията, който иска да си направи дневна екскурзия и да поразгледа бежанците на Сала, докато си седи в трапезарията и нагъва изискани ястия.

Хиро е стигнал до средата на кея, когато на брега, пред „Спектър 2000“, настава същински ад. Започва се с дълга поредица от мощни картечни откоси, които като че не причиняват много поражения, но доста бързичко разчистват улицата. Деветдесет и девет процента от бежанците просто се изпаряват. Другите — младежите, които Хиро забеляза, вадят интересни хай-тек оръжия изпод якетата и хлътват в разни входове и сгради. Хиро ускорява малко крачка и тръгва обратно по кея, като се опитва да се крие зад по-големите яхти, та да не го уцели някой заблуден куршум.

Откъм водата по кея полъхва свеж бриз. На минаване покрай „Коулуун“ той подхваща аромата на цвъртящ в тигана бекон и врящо кафе и Хиро не може да се сдържи да не помедитира върху факта, че за последен път е ял в „Бирарията на Кели“ в „Дремни и продължи“.

Сцената пред „Спектър 2000“ е преминала в общ рев на небивало силен шум — всички вътре в хотела и извън него стрелят напред-назад по улицата.

Нещо докосва рамото му. Хиро се обръща да го изтръска и се оказва лице в лице с нисичка китайска сервитьорка, дошла по кея от „Коулуун“. След като успява да му привлече вниманието, тя отново връща ръцете си в оригиналната им позиция, а именно долепени до ушите.

— Ти Хиро Протагонист? — промълвява тя. Гласът й е заглушен от абсурдния грохот на престрелката.

Хиро кимва. Тя му кимва в отговор, отстъпва встрани и рязко извърта глава към „Коулуун“. С долепените до ушите ръце това прилича на някакво движение от фолклорен танц.

Хиро я следва по кея. Може би в края на краищата ще му позволят да наеме „Коулуун“. Тя го повежда по алуминиевото мостче.

Докато го изкачва, той поглежда към една от горните палуби, където двама членове на екипажа се мотаят с тъмните си якета. Единият се е облегнал на парапета и наблюдава престрелката с бинокъл. Другият, по-възрастният, отива при него, навежда се да огледа гърба му и го плясва няколко пъти между лопатките.

Мъжът сваля бинокъла да види кой го тупа по гърба. Очите му не са китайски. По-възрастният му казва нещо и с жест си „прерязва“ гърлото. И той не е китаец.

Онзи с бинокъла кимва, пресята се и натиска ключ на ревера си. Следващия път, когато се обръща, на гърба му с неоновозелен електропигмент е изписана една-единствена дума: МАФИЯ.

По-възрастният се обръща — и на неговото яке пише същото.

Преполовилият мостчето Хиро се обръща. И вижда, че е наобиколен от двайсетина членове на екипажа. Изведнъж по якетата на всички се изписва думата МАФИЯ. Изведнъж всичките се оказват въоръжени.