Нийл Стивънсън
Снежен крах (25)

25

Уай Ти не може да определи къде точно се намират. Ясно е, че са попаднали в задръстване. Не че ставащото може някак да се предвиди.

— Уай Ти трябва вече да се чупи оттук — обявява тя.

Отпървом никаква реакция. После хакерът се обляга на стола си, втренчва се през очилата — пренебрегва триизмерния компютърен образ, наслаждава се на прекрасния изглед на стената.

— Добре — казва той.

Бърз като мангуста, мъжът със стъкленото око се втурва вътре, изважда алуминиевия куфар от криогенния цилиндър и й го подхвърля. Междувременно един от излежаващите се мафиоти отваря задната врата на камиона и им разкрива прекрасна гледка към автомобилното задръстване на булеварда.

— Още нещо — казва мъжът със стъкленото око и напъхва един плик в един от многобройните джобове и джобчета на Уай Ти.

— Какво е това? — пита тя.

Той вдига отбранително ръце.

— Не се тревожи, просто нещичко. А сега се задействай.

Той махва на типа, който държи дъската й. На него май му е досадно — просто й я подхвърля. Дъската се приземява под странен ъгъл на пода помежду им. Но спиците отдавна са видели приближаващия под, изчислили са всички ъгли, изпънали са се и са се свили като краката на баскетболист, приземяващ се след чудовищен плонж. Дъската пада на крака, накланя се насам, после натам, постига равновесие, тръгва право към Уай Ти и спира до нея.

Тя стъпва отгоре й, ритва няколко пъти и изхвърча през задната врата на камиона върху предния капак на понтиака отзад, който ги следва по петите. Предното му стъкло е добра повърхност за отскачане и когато пада на платното, вече е успяла сръчно да се извърти. Собственикът на Понтиака надува възмутено клаксона, но няма как да я подгони, защото движението е напълно замряло. Уай Ти е единственото нещо на километри наоколо, способно изобщо да се движи. В което, на първо място, е и целият смисъл на Куриерите.

„Райските врата на Преподобния Уейн“ № 1106 са доста големички. Малкият сериен номер намеква за старост. Били са построени отдавна, когато земята е била евтина, а парцелите — грамадни. Паркингът е полупълен. Обикновено при Преподобния Уейн е пълно със стари трошки с изписани по задните брони с лак за нокти смахнати испански лафове — колите на центроамериканските евангелисти, дошли на север да си намерят свястна работа и да избягат от безмилостно католическия стил в родината си. На този паркинг има и доста съвсем нормални стари кукленски колички с номера от всички бърбклави.

По тази отсечка на булеварда движението е малко по-добре, затова Уай Ти навлиза в паркинга с прилична скорост и прави една-две обиколки около франчайза, за да убие инерцията. Трудно е да устоиш на гладък паркинг, когато си на скорост, а погледнато от една недотам пуберска гледна точка, добра идея е да се поогледаш, да се запознаеш с обстановката. Уай Ти разбира, че този паркинг е свързан с паркинга на съседния франчайз — Автоморга („Превръщаме всяко возило в ПАРИ за минути!“), който на свой ред преминава в паркинга на съседен търговски център. Преданият трашър вероятно може да стигне от Ел Ей чак до Ню Йорк, като само преминава от един паркинг в друг.

Този паркинг на места издава пукащи и приплъзващи звуци. Тя поглежда надолу и вижда, че зад франчайза, до контейнера за боклук, асфалтът е осеян с малки стъклени тръбички, същите като онези, които Скръц-Скръц оглеждаше снощи. Въргалят се наоколо като фасове зад бара. Когато подложките на колелата й прегазват тръбичките, те изскачат изпод тях и се пръсват по платното.

Хората са се строили пред вратата и чакат да влязат. Уай Ти предрежда опашката и хлътва вътре.

Преддверието на „Райските врата на Преподобния Уейн“, разбира се, е като всички други. Ред от тапицирани винилови столове, където богомолците изчакват да съобщят номера им, със саксии в двата края и маса, осеяна с праисторически списания. Детски кът, в който дечицата да си убиват времето с разиграване на въображаеми космически битки в лети пластмаси. Тезгях от фалшиво дърво, така че да прилича на стара църковна мебел. Зад тезгяха — дундеста гимназистка: перхидролено руса коса, старателно обработена с маша за къдрене, сини сенки металик на очите, равномерно покритие от червен руж върху широките пихтиести бузи, една такава никаква роба на хористка, надяната върху фланелката.

Когато Уай Ти влиза, я сварва по средата на трансакция. Онази веднага я забелязва, но нито един началник на света няма да ви позволи да се оклюмате или да се провалите по средата на трансакция.

Попаднала в безизходица, Уай Ти въздъхва и скръства ръце, за да изрази нетърпението си. Във всяка друга търговска фирма досега вече да е вдигнала патърдия и да нахлула зад тезгяха, като да й е бащиния. Но това тук е църква, да му се не види.

Пред тезгяха има малка полица, отрупана с религиозни брошури — безплатни, с молба за дарение. Няколко от отделенията на лавицата са заети от прочутия бестселър на Преподобния Уейн, „Как Америка се спаси от комунизма: ЕЛВИС ЗАСТРЕЛЯ КЕНЕДИ.“

Тя изважда плика, който мъжът със стъкленото око пъхна в джоба й. Не е достатъчно дебел и мек, че да е натъпкан с банкноти, за жалост.

Вътре има шест-седем снимки. На всичките е Чичо Енцо. Сниман е на широкия, плосък, извит като подкова път, водещ към огромна къща, най-огромната от всички къщи, които Уай Ти е виждала със собствените си очи. Застанал е върху скейтборд. Или пада от скейтборд. Или бавно се носи, размахал диво ръце, преследван от изнервена охрана.

Снимките са увити в лист хартия. На него пише:

„Уай Ти, благодаря ти за помощта. Както виждаш от тези снимки, опитах се да потренирам за тази задача, но има още много да тренирам. Твой приятел, Чичо Енцо“.

Уай Ти увива снимките, както си бяха, пъха ги обратно в джоба, мъчи се сдържи усмивката си и се връща към деловите въпроси.

Момичето с робата продължава да осъществява трансакцията зад тезгяха. Другата страна в сделката е пълна испаноговоряща жена с оранжева рокля.

Момичето въвежда нещо в компютъра. Клиентката плясва картата си „Виза“ върху олтара от фалшиво дърво — сякаш пушка гръмва. Момичето отлепва картата с трисантиметровите си нокти — сложна и рискована операция, която подсеща Уай Ти за измъкването на насекомите от пашкулите им. После извършва тайнството — прекарва картата през електромагнитния процеп с внимателно отработено движение, все едно отмята воал, връща картончето и измърморва, че й са нужни подпис и телефонен номер за свръзка. Със същия успех можеше да го каже и на латински, но няма нищо — клиентката е запозната с литургията и подписва и дава номера, още преди онази да се е доизказала.

Остава само Словото Свише. Но компютрите и комуникациите в днешно време са ужасно добри и обикновено проверката на разплащателна карта не отнема повече от две секунди. Машинката избръмчава одобрителния код, от тенекиените тонколони се разнася божествено пение и огромната перлена на цвят порта в дъното на стаята се разтваря величествено.

— Благодаря за дарението — казва момичето, като замазва думите в една-единствена сричка.

Клиентката се запътва тромаво към двойната порта, притегляна от хипнотични органни звуци. Интериорът на параклиса е в шантави цветове, осветен отчасти от флуоресцентни лампи, монтирани на тавана, отчасти от големи цветни лампиони, имитация на витражи. Най-големият, оформен като тлъста готическа арка, е монтиран на задната стена, над олтара, и изобразява ослепителна троица: Иисус, Елвис и Преподобния Уейн. За Иисус се плаща най-скъпо. Богомолката не е направила и половин дузина крачки, когато тупва на колене сред пътеката и почва да бърбори на езици: „ар йя ари ар иса ве на а мир йя и са, ве на а мир йя а сар йя…“

Вратата отново се затваря.

— Само секунда — казва момичето и поглежда малко нервно Уай Ти. Завива зад ъгъла, влиза в детския кът, като без да иска закача подгъва си за боен модул на „Воините-нинджи от Сала“, и почуква на вратата там.

— Зает съм! — обажда се мъжки глас отвътре.

— Куриерът дойде — обяснява момичето.

— Идвам веднага — казва мъжът, по-тихо.

И наистина идва веднага. Уай Ти не забелязва да се е бавил — да си е вдигнал ципа или да си е измил ръцете, например. Облечен е в черен костюм със свещеническа якичка и пътьом намъква отгоре леко черно расо, когато нахлува в детския кът, тъпчейки наред с черните си обувки екшънгерои и бойни звездолети. Косата му е черна, силно напомадена, с отделни сиви кичури. Носи бифокални очила с телени рамки с лек кафеникав оттенък. Има много едри пори.

Когато се е приближил до Уай Ти достатъчно, че тя да забележи всички тези детайли, тя усеща и мириса му. Лъха на „Олд Спайс“ плюс силна миризма на повръщано от дъха му. Но не е драйфал от преливане.

— Дай т’ва — изстрелва той и дръпва алуминиевото куфарче от ръката й.

Уай Ти не позволява на никого да се държи така с нея.

— Първо трябва да се подпишеш — заявява тя. Но знае, че вече е твърде късно. Ако не ги накараш първо да подпишат, прецакан си. Нямаш власт, нямаш влияние. Ти си само една хлапачка на скейтборд.

Тъкмо затова Уай Ти никога не позволява на никого да изтръгва пратки от ръката й. Но този тип е свещеник, за Бога. Не че тя разчиташе на това. Той изтръгна куфара от ръката й, а сега търчи с него към кабинета си.

— Аз мога да подпиша — предлага момичето. Изглежда уплашена. Нещо повече — като че й прилошава.

— Трябва той да подпише лично — отвръща Уай Ти. — Преподобният Дейл Т. Торп.

Шокът вече й е минал и започва да се вбесява. Затова просто влиза след него в кабинета му.

— Не може да влизаш там — обажда се момичето, но го произнася унесено, тъжно, сякаш вече е започнала да забравя всичко това. Уай Ти отваря.

Преподобният Дейл Т. Торп е седнал на бюрото си. Алуминиевото куфарче е отворено пред него. Пълно е със същите ония сложни джунджурии, които тя видя оная вечер след историята с Гарвана. Преподобният Дейл Т. Торп като че е вързан за уреда с каишка на врата.

Не, всъщност носи нещо на верижка на врата си. Държал го е под дрехите, както Уай Ти държи кучешките медальони на Чичо Енцо. Сега го е извадил и го е пъхнал в процеп вътре в алуминиевото куфарче. Оказва се ламинирана лична карта с баркод.

Той изважда картата и тя увисва на гърдите му. Уай Ти не може да познае дали я е забелязал. Той чука по клавиатурата с два пръста, пропуска букви, започва пак да пише.

Моторите и сервомеханизмите вътре в алуминиевото куфарче забръмчават и потръпват. Преподобният Дейл Т. Торп е извадил една от малките стъкленички от скобата на капака и я е пъхнал в гнездо до клавиатурата. Тя бавно потъва в машината.

Стъкленичката отново изскача навън. Червената пластмасова тапа излъчва зърнеста червена светлина. В нея са вградени малки светодиоди и те изписват цифри, броят секунди: 5, 4, 3, 2, 1…

Преподобният Дейл Т. Торп вдига тръбичката към лявата си ноздра. Когато броячът стига до нула, тръбичката изсъсква като въздух, излизащ от вентил на гума. В същото време мъжът вдъхва дълбоко, всмуква всичко в дробовете си. После сръчно изстрелва тръбичката в кошчето за боклук.

— Преподобни? — обажда се момичето. Уай Ти се обръща и я вижда как се носи към кабинета. — А сега може ли и на мен, моля ви?

Преподобният Дейл Т. Торп не отговаря. Той се е свлякъл върху кожения си въртящ се стол, вторачен в неоновата снимка в едър план на Елвис от времето на войниклъка, нарамил пушка.