Нийл Стивънсън
Снежен крах (3)

3

Хиро Протагонист и Виталий Чернобил, съквартиранти, разпускат вкъщи. „Вкъщи“ е просторно помещение шест на девет метра в един склад в Ингълууз, Калифорния. Подът е от бетонни плочи, ръждясали стоманени стени ги отделят от съседните помещения. Има — това е белег на изисканост и лукс — и плъзгаща се стоманена врата със северозападно изложение. В миговете, когато слънцето залязва над лосанджелиското летище, тя пропуска по някой червен лъч. От време на време някой „777“ или Свръзвуков транспорт „Сухой/Кавазаки“ минава през слънцето и затулва залеза с корпуса си или просто изцапва червената светлина с реактивните си газове и заплита успоредните лъчи в пъстра шарка на стената.

Но има и по-лоши места за живеене. Точно тук, в този склад, има къде-къде по-лоши места. Само големите помещения като това си имат собствени врати. В повечето се влиза през общ товарен док, водещ към лабиринт от широки ръждясали стоманени коридори и товарни асансьори. Това са бордеи, метър и половина на три метра и три на три метра, където хората от племето яноама готвят боб и варят шепи листа от кока над купчини горящи лотарийни билети.

Шушука се, че в старите времена, когато складът бил използван по предназначение (а именно, осигуряване на евтина допълнителна складова площ на калифорнийците, притежаващи твърде много материални богатства), някакви предприемачи дошли в парадния офис, наели с фалшиви документи няколко стаички три на три, струпали там стоманени варели, пълни с токсични химически отпадъци, а после ги зарязали и оставили Корпорация „Складове за вас“ да се оправя с тях. Според тези слухове корпорацията просто им турила катинара и ги отписала. И сега, твърдят имигрантите, това химическо привидение се явява в определени стаи. Те плашат с тази история децата си, за да не се опитват да се вмъкнат в заключените с катинар помещения.

Никой никога не се е опитвал да влезе с взлом в стаята на Хиро и Виталий — вътре няма нищо за крадене, а на този етап от живота си никой от двамата не е достатъчно важен, че да го убиеш, отвлечеш или разпиташ. Хиро притежава чифт хубави нипонски мечове, но винаги ги носи със себе си и цялата идея да откраднеш тези фантастично опасни оръжия за набедения престъпник е свързана с изначално присъщи й опасности и противоречия: когато се бориш, за да завладееш меч, човекът, който стиска дръжката, винаги печели. Хиро има също и доста сносен компютър, който обикновено взема със себе си, когато излиза. Виталий е собственик на половин кашон „Лъки Страйк“, електрическа китара и тежък махмурлук.

В момента Виталий Чернобил се е изтегнал неподвижно на футона, а Хиро Протагонист седи със скръстени крака до ниска масичка в нипонски стил. Масичката представлява товарен палет, подпрян със строителни блокчета. Докато слънцето залязва, светлините на многобройни неонови надписи, греещи от франчайз гетото — естественият ареал на този склад — пропъждат червените му лъчи. Тази светлина, известна като логло, изпълва тъмните ъгли на стаята с крещящи, прекалено наситени цветове.

Хиро има кожа с цвят капучино и щръкнали подкастрени раста-плитки. Косата му вече не заема толкова голяма площ от главата му като навремето, но той е млад, изобщо не е плешив или оплешивяващ, а лекото олисяване само подчертава още повече високите му скули. Носи лъскави очила, опасващи наполовина главата му. В дръжките на очилата са монтирани малки слушалки, напъхани в ушните му миди.

Слушалките притежават вградена способност да заличават някои звукове. Тези неща работят най-добре при постоянен шум. Когато гигантските реактивни самолети се засилват по пистата отсреща, звукът е сведен до тихо драскащо жужене. Но когато Виталий Чернобил изпраска някое експериментално китарно соло, Хиро го заболяват ушите.

Очилата хвърлят лека димна завеса върху погледа му и отразяват изкривен широкоъгълен образ на бляскаво осветен булевард, отплуващ в безкрайния мрак. Този булевард не съществува в действителност — това е компютърно генериран изглед от въображаемо място.

Под този образ се виждат очите на Хиро — приличат на азиатски. Наследил ги е от майка си — корейка от Нипон. Останалото прилича повече на баща му, тексаски африканец от армията, от времето преди тя да се разцепи на няколко конкурентни организации като Защитната система на генерал Джим и Националната охрана на адмирал Боб.

Върху палета има четири неща: бутилка скъпа бира от Пугет саунд, която Хиро всъщност не може да си позволи; дълъг меч, известен в Нипон като катана, и къс, наричан уакизаши. Бащата на Хиро ги плячкоса от Япония, след като Втората световна война се превърна в атомна. Има и компютър.

Компютърът представлява неизразителен черен клин. Кабел няма, но от един отвор отзад излиза тясна прозрачна пластмасова тръбичка, която се вие в спирала по палета и по пода и се пъха в грубо инсталирана фиброоптична фасунга над главата на спящия Виталий Чернобил. През центъра на пластмасовата тръбичка минава тънко като косъмче оптично влакно, което пренася купища информация напред-назад между компютъра на Хиро и останалия свят. За да се прехвърли същото количество информация на хартия би трябвало да уредят товарен „Боинг 747“, претъпкан с телефонни указатели и енциклопедии да долита в стаята им на всеки две минути, докато свят светува.

Хиро всъщност не може да си позволи и компютъра, но му се налага да има такъв. Той е оръдието на труда му. В световната общност на хакерите Хиро е талантлив скиталец. Този начин на живот му се струваше романтичен само преди пет години. Но в мрачната светлина на пълната зрелост, което в сравнение с времето, когато си бил на двайсетина години, е като неделната сутрин в сравнение със съботната вечер, Хиро ясно вижда какво означава той: няма пукната пара, няма и работа. А само преди някакви си седмици кариерата му на разносвач на пици — единствената безсмислена, безперспективна работа, която наистина му харесва — приключи. Оттогава той набляга много повече на допълнителната си работа, резерва за спешни случаи: нещатен сътрудник на свободна практика на ЦРК, Централна разузнавателна корпорация, със седалище Лангли, щата Вирджиния.

Бизнесът е прост. Хиро събира информация. Това може да са клюки, видеозаписи, аудиозаписи, фрагмент на компютърен диск, ксерокопие на документ. Може да е дори виц на тема последното раздухано в медиите бедствие.

Той я прехвърля в базата данни на ЦРК-Библиотеката, известна преди като Конгресната библиотека, но вече никой не я нарича така. На повечето хора не им е съвсем ясно какво точно означава думата „конгрес“. А дори и значението на думата „библиотека“ вече е доста мъгляво. Навремето това е било помещение, пълно с книги, предимно стари. После започнали да включват и видеозаписи, плочи и списания. После цялата информация била конвертирана във форма за машинно разчитане, което ще рече в единици и нули. С разрастването на броя на медиите материалът ставал все по-актуален, а методите за търсене в Библиотеката — все по-сложни и накрая се стигнало дотам, че вече нямало съществена разлика между Конгресната библиотека и Централното разузнавателно управление. Случайно това съвпаднало с момента, когато властта и без това се разпадала. Така че те се слели и изтърсили на борсата купища тлъсти акции.

Милиони други нещатни сътрудници на ЦРК прехвърлят милиони други фрагменти по едно и също време. Клиентите на ЦРК, предимно едри корпорации и Суверени, ровят из библиотеката в търсене на полезна информация, и ако нещо от приноса на Хиро им влезе в работа, тогава му плащат.

Преди година той прати цял първи чернови вариант на филмов сценарий, който открадна от кошчето за боклук на един агент в Бърбанк. Половин дузина студиа поискаха да го прегледат. От него Хиро яде и си почива половин година.

После настанаха по-оскъдни времена. Той научи по трудния начин, че 99 процента от информацията в Библиотеката така и си остава неизползвана.

Пример: след като някакъв Куриер му спомена за съществуването на Виталий Чернобил, няколко седмици той интензивно проучваше новия музикален феномен — възхода на украинските ядрени фъз-гръндж колективи в Ел Ей. Внедри в Библиотеката най-изчерпателни бележки за тази тенденция, включително видео– и аудиозаписи. Нито една звукозаписна компания, агент или рок критик не си направи труда да влезе там.

За Хиро в това има нещо еротично. Отчасти, защото не е правил сносен секс вече от няколко седмици. Но има и още нещо. Баща му, години наред разквартируван в Япония, беше маниак на тема камери. Постоянно мъкнеше камери от командировките си в Далечния изток, опаковани в многобройни защитни обвивки, така че като ги вадеше, за да ги покаже на Хиро, беше все едно да гледаш изтънчен стриптийз — докато най-сетне се покажеха изпод всичките тези черна кожа и найлон, ципове и каишки. А когато обективът най-сетне се оголеше — въплътено чисто геометрично уравнение, едновременно така мощно и така уязвимо, единствената мисъл на Хиро беше, че това е като да ровиш из фусти и бельо, и големи срамни устни, и малки срамни устни… Чувстваше се гол, слаб и храбър.

Обективът вижда половината вселена — онази половина над компютъра, която включва и преобладаващата част от Хиро. По този начин той може да следи къде се намира Хиро и накъде гледа.

Вътре в компютъра има три лазера — червен, зелен и син. Те са достатъчно мощни да произведат ярка светлина, но не дотам, че да прогорят очното ти дъно и да ти сварят мозъка, да ти изпържат фронталния лоб и да ти излазерят останалите. Както всеки е учил в началното училище, тези три светлинни цвята се съчетават с различен интензитет и възпроизвеждат всички цветове, които окото на Хиро е способно да различи.

По този начин тънък лъч във всеки възможен цвят може да бъде изстрелян от вътрешността на компютъра и нагоре през лещата тип „рибешко око“ във всяка една посока. Чрез използването на електронни огледала вътре в компютъра лъчът може да бъде насочван напред-назад по лещите на Хировите очила кажи-речи по същия начин, както електронният лъч в телевизора рисува по вътрешната повърхност на епонимната телевизорна тръба. Полученият в резултат на това образ увисва в пространството пред погледа на Хиро към Реалността.

Чрез леките разлики в образа пред всяко око се получава триизмерна картина. С промяната на образа седемдесет и два пъти в секунда той може да бъде накаран да се движи. Ако подвижният триизмерен образ се рисува с разделителна способност 2К пиксела за всяка страна, той става възможно най-отчетлив за окото, а чрез надуването на стерео дигитален звук в малките слушалки движещите се картини добиват съвършено реалистичен саундтрак.

Затова Хиро всъщност изобщо не е тук. Той се намира в една компютърно генерирана вселена, която компютърът му рисува върху очилата и надува в слушалките. На съответния жаргон това въображаемо място е известно като Метавселената. Хиро прекарва много време в тази Метавселена. Тя направо изравнява склада със земята.

Хиро приближава Улицата. Тя е Бродуей и Шанз Елизе на вселената. Това е ярко осветеният булевард, който се вижда, миниатюризиран и обърнат наопаки, като отражение в стъклата на очилата му. Той не съществува в действителност. Но точно сега милиони хора се разхождат напред-назад по него.

Измеренията на Улицата са фиксирани с протокол, изкован от нинджите-повелители на компютърната графика от Глобалната мултимедия протокол група към Асоциацията за Изчислителни машини. Улицата прилича на великолепен булевард, опасващ целия екватор на черна сфера с радиус малко повече от десет хиляди километра. Това е равно на 65 536 километра в диаметър, което е значително повече от земния екватор.

Числото 65 536 е странна цифра за всеки, освен за хакера, който го разпознава по-бързо и от майчината си дата на раждане: то представлява 2 на степен — 2 на 16-та степен, ако бъдем точни. Дори и степенният показател 16 е равен на две на четвърта степен, а четири — на две на втора. Заедно с 256, 32 768 и 2 147 483 648, 65 536 е един от крайъгълните камъни на хакерската вселена, в която две е единственото важно число, защото компютърът разпознава точно толкова цифри. Едната от тези цифри е 0, а другата — 1. Всяко число, получено чрез фетишистко умножаване на двойки помежду си и вадене чат-пат на единица, хакерът разпознава мигновено.

Както всяко едно място в Реалността, и Улицата подлежи на развитие. Предприемачите могат да строят свои собствени малки улици, излизащи от главната. Могат да слагат знаци, да строят сгради и паркове, както и неща, които не съществуват в Реалността, като например огромни, реещи се в небето светлинни шоута, специални квартали, където се пренебрегват правилата на триизмерното пространство-време и зони за свободни битки, където хората ходят да се преследват и убиват.

Единствената разлика е в това, че Улицата не съществува в действителност — това е само компютърен графичен протокол, записан някъде на лист хартия. Никое от всички тези неща не се изгражда веществено. Те са по-скоро компютърни програми, предоставени на публиката по световната мрежа от фиброоптични кабели. Когато Хиро влиза в Метавселената, оглежда Улицата и вижда сгради и електрически надписи, прострели се в мрака и скриващи се зад извивката на кълбото, той всъщност съзерцава графичното представяне — потребителският интерфейс — на безброй разнообразни софтуерни продукти, разработени от големите корпорации. За да разположат всичко това на Улицата, те трябва да получат одобрение от Глобалната мултимедия протокол група, да закупят територия на Улицата, да бъдат причислени към зона, да получат разрешителни, да подкупят инспектори, изобщо пълна програма. Всичките пари, давани от тези корпорации, за да строят на Улицата, отиват във фонд под попечителство, собственост на ГМПГ, която се разпорежда с него. Този фонд предоставя средствата за разработване и разширяване на съоръженията, осигуряващи съществуването на Улицата.

Хиро има къща в квартал, граничещ с най-оживената част на Улицата. Според критериите на Улицата, кварталът е много стар. Преди около десет години, когато бе създаден протоколът на Улицата, той и още неколцина негови авери си заложиха парите, закупиха един от първите лицензи за разработване и построиха малък хакерски квартал. По онова време кварталът представляваше само малко петънце от светлина сред огромния мрак. Тогава Улицата беше само огърлица от улични лампи, опасваща черно кълбо в пространството.

Оттогава кварталът не се е променил много. Но не и Улицата. Приятелите на Хиро се усетиха навреме и набраха преднина в целия този бизнес. Някои от тях дори страшно забогатяха покрай него.

Ето защо Хиро притежава хубава голяма къща в Метавселената, но в Реалността се налага да дели със съквартирант стая шест на десет. Находчивостта при боравенето с недвижими имоти невинаги важи за всички вселени.

Небето и земята са черни като компютърен екран, върху който все още нищо не е нарисувано. В Метавселената винаги е нощ, а Улицата неизменно е ослепително ярка — същински Лас Вегас, освободен от всякакви физични и финансови ограничения. Но съкварталците на Хиро са много добри програмисти и затова кварталчето е подредено с вкус. Къщите изглеждат като истински къщи. Има една-две репродукции на Франк Лойд Райт и няколко във викториански стил „ала фантазе“.

И затова излизането на Улицата винаги предизвиква шок — там височините са километрични. Това е Центърът, най-силно разработената част. По протежение на около двеста километра и в двете посоки броят на постройките се стапя кажи-речи до нула — остава само тънка верига улични лампи, очертали бели локви върху черната кадифена земя. Но Центърът — това са десет Манхатъна, извезани с неон и струпани един върху друг.

В реалния свят — планета Земя, Реалността — живеят между шест и десет милиарда хора. Във всеки един момент повечето от тях правят тухли от кал или разглобяват своите калашници. Може би един милиард от всички имат достатъчно пари, че да притежават компютър. Тези хора имат повече пари от всички останали, взети заедно. От тези един милиард потенциални собственици на компютри около една четвърт са си направили труда наистина да се обзаведат с такива, а на свой ред една четвърт от тях притежават машини, достатъчно мощни, за да поддържат протокола на Улицата. Това прави около шейсет милиона души, които могат да се намират на Улицата по всяко едно време. Добавете още около шейсет милиона, които не могат да си го позволят, но все пак ходят там — използват обществени компютри, или училищните и служебните. По всяко едно време броят на хората по Улицата е два пъти колкото населението на Ню Йорк.

Тъкмо затова проклетото място е така мощно застроено. Сложете надпис или постройте сграда на Улицата, и стоте милиона най-богати хора на Земята, най-големите тежкари и най-яките връзкари ще я виждат през всеки един ден от живота си.

Улицата е широка сто метра, а по средата й минава тясна монорелсова линия. Монорелсата е безплатна програма за обществено ползване, чрез която потребителите могат да се придвижват по Улицата бързо и без сътресения. Много хора само се возят напред-назад с нея и зяпат пейзажа. Когато преди десет години Хиро видя това място за първи път, монорелсата все още не беше написана. За да обикалят насам-натам, на него и на приятелите му им се налагаше да пишат програми за коли и мотоциклети. Изкарваха софтуера си и го пришпорваха сред черната пустиня на електронната нощ.