Нийл Стивънсън
Снежен крах (34)

34

Всеки пешеходец може да се вмъкне в Грифит парк, без да го забележат. Уай Ти схваща, че въпреки преградите на пътя, лагерът на Фалабала не е кой знае колко добре охраняван, ако си способен да се движиш извън пътищата. За една скейт нинджа върху чисто нова дъска, с чифт чисто нови очила за нощно виждане (хей, за да спечелиш пари, трябва да похарчиш пари) няма никакъв проблем. Само си намери стръмен наклон, спускащ се надолу към каньона, и обикаляй по ръба, докато не видиш лагерните огньове в ниското. А после се пусни по хълма. Довери се на гравитацията.

Някъде по средата на спускането тя разбира, че комбинезонът й в синьо и оранжево, макар и такъв суперски, посред нощ в зоната на Фалабала би станал същински център на внимание. Затова посяга към яката, напипва вшития в плата твърд диск и го стисва с два пръста. Той щраква. Дрехата потъмнява, цветът прозира през електропигмента като маслено петно и после почернява.

При първото си посещение тя не огледа мястото кой знае колко внимателно, защото се надяваше никога повече да не стъпи тук. И затова склонът се оказва по-висок и по-стръмен, отколкото си го спомня. Може би повече напомня на урва, отвесна скала или бездна, отколкото в спомена й. Единственото, което й навява тези мисли е, че май тук й се събира много свободно падане. Свободно падане в страхотен балистичен стил. Суперготино е, всичко това си е част от работата, казва си тя. Умните колела са много подходящи за целта. Стволовете на дърветата са синкавочерни и не се открояват особено на черносинкавия фон. Единственото нещо, което вижда освен тях, е червеният лазерен лъч на дигиталния спидометър отпред на дъската, който не показва никакви съществени данни. Цифрите треперят и са се превърнали в облак зърнеста червена светлина, а радарният скоростен сензор се мъчи да се закачи за нещо.

Тя изключва спидометъра и се понася в пълен мрак. Втурва се презглава към сладкия бетон на дъното на потока като черен ангел, комуто Всемогъщият току-що е прерязал въжетата на небесния парашут. И когато колелата най-сетне срещат платното, коленете й насмалко не пробиват челюстта. Тя завършва цялата тази гравитационна трансакция не особено възвишено, гадно повлечена от тъмна скорост.

Бележка наум: Следващия път просто скочи от някой шибан мост. Така поне няма да ти наврат невидим кактус в носа.

Тя завива стремглаво зад един ъгъл, килва се така, че едва не забърсва жълтата линия, а очилата й разкриват всичко в сиянието на многоспектрално излъчване. В инфрачервено лагерът на Фалабала представлява бушуваща сияйна розова мъгла, раздирана от нажежените до бяло взривове на лагерни огньове. Цялото това нещо се вихри над неясна синкава настилка, което във фалшивата цветова схема означава, че тя е студена. Над всичко на хоризонта се издигат назъбените очертания на онази шашава импровизирана бариерна технология, в която тия фалабали са такива спецове. Бариера, напълно презряна, прескочена и смело преодоляна от Уай Ти, паднала от небето посред лагера като бомбардировач „Стелт“ с комплекс за малоценност.

След като вече сте в самия лагер, хората изобщо не ви забелязват, нито пък им пука кой сте. Няколко човека я виждат, наблюдават я как се плъзга покрай тях, обаче не се шашкат. Сигурно тук идват много Куриери.

Много смахнати, лековерни Куриери, пиячи на „Куул ейд“. Тия тук не са достатъчно отракани да забележат, че Уай Ти е от друга порода. Но това е чудесно — засега тя минава метър, стига да не огледат оборудването на новата й дъска.

Огньовете осигуряват достатъчно от добрата стара обикновена видима светлина, за да разкрият това окаяно местенце такова, каквото е: тайфа умопобъркани бойскаути, събор без значки за заслуги и хигиена. Където върху видимото се наслагват инфрачервените лъчи тя вижда и неясни, призрачни червени лица, които изплуват от сенките там, където невъоръженото й око би видяло само мрак. Тези нови нощни очила й струват голяма пачка от мафиотските дрогаджийски пари. Тъкмо онова, което имаше предвид мама, като настоя щерка й да си намери почасова работа.

Някои от хората, които бяха тук последния път, сега ги няма. Има няколко нови, които тя не познава. Има даже и двама-трима в усмирителни ризи. Тази мода е запазена за онези, които са напълно извън контрол и се тръшкат и въргалят по земята. Има и неколцина обхванати от гърчове, които обаче не са чак толкова зле, и един-двама просто изперкали, като обикновените стари деградета, които можете да видите в „Дремни и продължи“.

— Хей, вижте! — подмята някой. — Нашата приятелка Куриерката! Добре дошла, приятелко!

Течните й стави са открити, подръка, и добре разклатени преди употреба. На китките си има високоволтови ултрамодни метални маншети за в случай, че някой се опитва да я стисне за същите. И палка-зашеметител в ръкава. Само най-първобитните задръстеняци носят огнестрелно оръжие. С пистолетите работата много се проточва (трябва да чакаш на жертвата да й изтече кръвта и да умре), но по парадоксален начин те доста често трепят хора. Но никой няма да те тормози, ако го фраснеш с палка-зашеметител. Поне така твърдят рекламите.

Така че не че се чувства точно уязвима, но все пак би искала да избере мишената си. Затова поддържа скорост, подходяща за бягство, докато намери жената с дружелюбния вид — плешивата мацка със съдраната имитация на тоалет от „Шанел“. После връхлита към нея.

 

 

— Аре в гората — предлага й Уай Ти. — Искам да си поговорим за това какво става с остатъците от мозъка ти.

Жената се усмихва, изправя се с мъка на крака с добродушната непохватност на дебил в добро настроение.

— Обичам да говоря за това — казва тя. — Защото вярвам в него.

Уай Ти не си губи времето с приказки — направо хваща жената за ръката и я помъква нагоре по склона, към ниските шубраци, далеч от шосето. Не вижда розови лица да се спотайват в инфрачервения спектър — трябва да е чисто. Но зад нея има две-три — шляят се небрежно и не поглеждат към нея, все едно току-що са решили, че е време да се поразходят из гората посред нощ. Единият е Върховният жрец.

Жената е вероятно около двайсет и петгодишна, висока и дългуреста, хубавичка, но не красавица. Сигурно е била енергична, но не и резултатна нападателка в училищния баскетболен отбор. Уай Ти се настанява на един камък в мрака.

— Имаш ли някаква представа къде се намираш? — пита Уай Ти.

— В парка — отговаря жената. — С моите приятели. Ние помагаме за разпространението на Словото.

— Как попадна тук?

— От „Ентъпрайз“. Там ходим да се учим.

— Искаш да кажеш, от Сала? Салът „Ентърпрайз“? Оттам ли идвате всичките?

— Не зная откъде сме дошли — отговаря жената. — Понякога ми е трудно да си спомням. Но това не е важно.

— Преди къде си живяла? Не си израснала на Сала, нали?

— Бях системен програмист за „3върс Систъмс“ в Маунтин Вю, Калифорния — отвръща жената, като изведнъж превключва на идеален, нормален английски.

— Как тогава попадна на Сала?

— Не знам. Старият ми живот приключи. Започна новият ми живот. Сега съм тук. — Пак заговори на бебешки.

— Какво е последното нещо, което си спомняш отпреди края на стария си живот?

— Работих до късно. Имах компютърни проблеми.

— Само това ли? Това ли е последното нормално нещо, което ти се е случило?

— Системата ми преживя срив — обясни тя. — Видях точици на екрана. И после ми стана много лошо. Отидох в болницата. Там, в болницата, срещнах един мъж, който ми обясни всичко. Обясни ми, че съм била окъпана в кръвта. И че сега принадлежа на Словото. И изведнъж проумях всичко. А после реших да отида на Сала.

— Ти ли го реши или някой реши вместо тебе?

— Исках го. Там ходим ние.

— Кой друг беше на Сала с тебе?

— Други хора като мен.

— Какви като теб?

— Всичките — програмисти. Като мен. Видели Словото.

— На компютъра ли са го видели?

— Да. Или понякога на телевизионен екран.

— Какво правеше ти на Сала?

Жената запрята ръкава на дрипавата си дреха и показва ръка, цялата в белези от игли.

— Дрогирала си се?

— Не. Давахме кръв.

— Точили са ви кръвта’?

— Да. Понякога пишехме и програми. Но само някои от нас.

— Откога си тук?

— Не знам. Преместват ни тук, когато вените ни вече не стават за нищо. Просто вършим разни неща, за да помогнем за разпространението на Словото — мъкнем предмети, издигаме барикади. Но не прекарваме особено много време в труд. През повечето време пеем песни, молим се и разказваме на другите хора за Словото.

— Искаш ли да се махнеш оттук? Мога да те измъкна.

— Не — отвръща жената. — Никога не съм била по-щастлива.

— Как можа да го кажеш? Била си хакер, голяма клечка. Сега си отрепка, ако бъда искрена.

— Няма нищо, не ме обиждаш. Когато бях хакер, всъщност не бях щастлива. Изобщо не се замислях за важните неща. Бог. Раят. Духовното. Трудно е да мислиш в Америка за подобни неща. Просто ги изтласкваш настрани. Но именно те са важните неща — не програмирането на компютри или правенето на пари. Така мисля аз.

Уай Ти държи под око Върховния жрец и приятелчето му. Все повече се приближават, стъпка по стъпка. Вече са толкова близо, че тя подушва какво са вечеряли. Жената полага длан на раменната подплънка на Уай Ти.

— Искам да останеш тук с мен. Искаш ли да слезем долу и да пийнем нещо? Сигурно си жадна.

— Тря’а да бягам — Уай Ти се изправя.

— Налага се да се противопоставя — обажда се Върховният жрец, като пристъпва напред. Не го казва сърдито. По-скоро се мъчи да се държи като таткото на Уай Ти. — Не това е правилното решение за теб.

— Ти какво си, да не си ролеви модел?

— Добре, не си длъжна да се съгласяваш. Но хайде да слезем долу и да поговорим за това край огъня.

— Хайде да се разкараме по-далечко от Уай Ти, преди да е влязла в режим на самозащита — тросва се тя.

И тримата фалабали се отдръпват от нея. Много са сговорчиви. Върховният жрец вдига умолително ръце.

— Извинявам се, ако си се почувствала заплашена — казва той.

— Просто сте малко смахнати — отвръща Уай Ти и отново превключва очилата си на инфрачервено.

В инфрачервените лъчи тя вижда, че третият фалабала, който придружава Върховния жрец, държи в ръката си нещо дребно и необикновено топло.

Тя насочва към него фенерчето си и тънкият жълт лъч го осветява до кръста. Мъжът е мръсен, сиво-кафяв на цвят и почти не отразява светлината. Но там проблясва нещо лъскаво и червено — рубинено острие.

Подкожна игла. Спринцовка, пълна с червена течност. Инфрачервената светлина показва, че е топла. Прясна кръв.

Тя не го проумява съвсем — защо тия пичове ще се разкарват със спринцовка, пълна с прясна кръв. Но е видяла достатъчно.

Течните стави се изстрелват от кутията в дълга, тясна неоновозелена струя, и когато тя удря в лицето онзи с иглата, той отмята глава назад, сякаш току-що са го фраснали между очите и се строполява, без дори да гъкне. После, за всеки случай, обстрелва и Върховния жрец. Жената просто стърчи там, като че изпаднала в пълен потрес.

 

 

Уай Ти изскача от каньона толкова бързо, че когато се стрелва сред движещите се коли, направо хвърчи. Веднага щом се лепва здраво за един нощен танкер, натоварен с марули, тя звъни на мама.

— Мамо, чуй ме. Не, мамо, зарежи бученето. Да, пътувам със скейтборда по магистрала. Но, мамо, изслушай ме за секунда…

Принудена е да затвори телефона на дъртачката. С нея е невъзможно да се говори. После се опитва да установи гласова връзка с Хиро. Това отнема няколко минути.

— Ало! Ало! Ало! — крещи тя, после чува бибипкането на клаксон — от телефонната слушалка.

— Ало?

— Уай Ти е.

— Как е? — този тип вечно изглежда прекалено лежерен в личните си дела. Тя не иска да му обяснява как е. Отново чува бибипкане на клаксон някъде около Хиро.

— Хиро, ти къде си, по дяволите?

— Разхождам се по една улица в Ел Ей.

— Как така вървиш по улицата и в същото време си в Метавселената? — и тогава ужасяващата реалност достига до съзнанието й. — Ти да не си станал гаргойл?!

— Ами… — проточва Хиро. Колебае се, срам го е, все едно още не му е хрумвало, че действа тъкмо като такъв. — Не е точно като да си гаргойл. Помниш ли като ми мрънкаше, че съм харчел всичките си пари за компютри?

— Да.

— Реших, че не харча достатъчно. И затова си купих машина, която се носи на кръста. Най-малката, произвеждана някога. Вървя по улицата, а това нещо ми е закачено на корема. Много е готино.

— Ти си гаргойл.

— Да, ама не е като всичките тия машинарии да са накачени по цялото ти тяло…

— Ти си гаргойл. Слушай, говорих с една от ония търговци на едро.

— Така ли?

— Каза, че навремето била хакер. Видяла нещо странно на екрана на компютъра си. После се разболяла, влязла в тая секта и накрая се намерила на Сала.

— На Сала. Говори ми.

— На „Ентърпрайз“. Точат им кръвта, Хиро. Източват я от телата им. Заразяват хората, като им инжектират кръв от болни хакери. А когато вените им се калцират като на наркомани, ги пускат и ги пращат да бачкат на континента — да пласират на едро.

— Хубаво — казва той. — Информацията си я бива.

— Тя казва, че видяла някакви точици на екрана си и това я разболяло. Знаеш ли нещо по въпроса?

— Да. Вярно е.

— Вярно ли е?

— Да. Но ти не се тревожи. Засяга само хакерите.

Цяла минута тя не може и дума да обели, толкова е вбесена.

— Майка ми е програмистка при федералните, тъпако! Защо не ме предупреди?

Половин час по-късно тя си е у дома. Този път не си прави труда да се преоблича в шикозното маскировъчно костюмче — нахлува в къщата в първично, гадно черно. На влизане пуска дъската на пода. Грабва от полицата една от антикварните рядкости на мама — тежка кристална купа, всъщност чиста пластмаса, с която я удостоиха преди две години, задето се беше подмазвала на шефа и беше минала всичките тестове с детектора на лъжата, и влиза в кабинета й.

Мама е там. Както винаги. Работи на компютъра. Но в момента не гледа екрана — преглежда някакви бележки в скута си.

Щом мама я поглежда, Уай Ти мята купата със замах. Купата прелита над рамото на мама, отскача от масата на компютъра и се врязва в монитора. Грандиозен резултат. Уай Ти винаги е искала да го направи. Спира за няколко секунди, за да се възхити на творението си, а мамичка я тресат всякакви шантави емоции. Каква е тая униформа? Не ти ли казах да не караш скейтборда по истински улици? Не бива да разхвърляш неща из къщата. Това ми е много ценно. Защо счупи компютъра? Правителствена собственост. Какво изобщо става тук?

Уай Ти знае, че това ще продължи още няколко минути, затова отива в кухнята, налива си сок и оставя мама да й върви по петите и да каканиже зад гърба й.

Най-сетне мамичка млъква, победена от стратегията на мълчание на Уай Ти.

— Току-що ти спасих скапания живот, мамо — осведомява я Уай Ти. — Можеш поне да почерпиш една бисквитка.

— За какво говориш, по дяволите?

— Ако вие, хората на определена възраст, се понапънехте да държите връзка с елементарните неща от днешния ден, нямаше да се налага децата ви да вземат такива драстични мерки.