Нийл Стивънсън
Снежен крах (21)

21

Уай Ти си мисли, че ще прекара целия следобед като лайно на отбивката. По автострадата „Харбър“, която я откарва от Центъра до Комптън, движението винаги е оживено, но страничните отклонения по пътя към този квартал се използват толкова рядко, че дупките по тях са обрасли с трънаци. А тя определено не смята да стигне до Комптън на собствен ход. Иска да се закачи за нещо голямо и бързо.

Не може да използва стандартния трик да поръча пица до местоназначението и после да се лепне за разносвача, когато той профучи покрай нея, защото нито една от веригите за пици не извършва доставки в този квартал. Затова се налага да виси на отбивката и да чака с часове за кола. Лайно на отбивката.

Тя изобщо не иска да достави тази пратка. Но началникът й адски настоява да е точно тя. Ама адски. Сумата, която й предложи за това, е толкова голяма, че е чак тъпо. Пакетът сигурно е пълен с някоя яка нова дрога.

Но това дотук не е чак толкова шантаво, колкото онова, което ще последва. Тя се е запътила по автострадата „Харбър“ към желаната отбивка, закачена за голям камион, пътуващ на юг. На четиристотин метра от отклонението я задминава нашарен от куршуми черен „Олдсмобил“ и дава мигач за завой надясно.

Докато слиза по отклонението подир тази префърцунена лимузина, тя оглежда шофьора в огледалото за задно виждане. Това е самият началник — онзи, който й плаща направо идиотска сума пари, за да свърши тя тази работа.

Сега повече я е страх от него, отколкото от Комптън. Този сигурно е психопат. Сигурно се е влюбил в нея. Всичко това е извратен психарски любовен заговор.

Ала вече е малко късничко. Тя остава с него и търси изход от тази горяща, разлагаща се махала.

Приближават се до голяма и гадна на вид мафиотска барикада. Той надува газта, устремен към смъртта. Тя вижда пред тях франчайза, където трябва да достави пратката. В последната секунда той завива рязко встрани и спира със скърцане.

Страшно й помогна. Тя се откача тъкмо когато той й дава този последен енергиен тласък и преминава през контролно-пропускателния пункт с безопасна, разумна скорост. Стражите продължават да държат пушките си насочени към небето и когато ги подминава, завъртат глави да огледат дупето й.

 

 

Комптънския франчайз „Нова Сицилия“ е страхотия. Събор на „Младата Мафия“. Тия младежи са още по-тъпи и от ония от Всемормонския бърбклав Десерет. Момчетата са със скучни черни костюми. Момичетата — покрити с кора от безсмислена женственост. Момичетата дори не могат да членуват в „Млада Мафия“, те членуват в Помощния момичешки отряд и сервират макарони в сребърни чинии. „Момичета“ е прекалено префинена дума за тия организми — издига ги твърде високо на еволюционната стълбица. Те дори и мацета не са.

Тя върви твърде бързо, затова обръща дъската странично, пуска набивките, навежда се и спира, вдигайки вълна от прах и чакъл, която напрашава лъскавите обувки на неколцина от „Младата мафия“. Те се въртят отпред, гризкат финички итало-мезенца и си играят на възрастни. Прахта се сляга върху белите дантелени чорапи на младомафиотските протомацета. Тя пада от скейтборда и в последния момент успява да запази равновесие. Настъпва с крак ръба на дъската, тя отскача на метър във въздуха с бързо въртене по дългата си ос и се шмугва под мишницата й. Уай Ти я притиска силно. Спиците на умните колела се прибират до една и сега са големи почти колкото главините. Тя залепва „МагнаПун“-а в удобно гнездо от долната страна на дъската, така че цялото й оборудване е в един удобен пакет.

— Уай Ти — представя се тя. — Млада, бърза и от женски пол. Къде е Енцо, мамка му?

Момчетата решават да се държат „зряло“ с нея. Мъжете на тази възраст се занимават предимно с опъване на ластиците на гащите си и пиене до коматозно състояние. Но когато наблизо има жена, се правят на „зрели“. Да си умреш от смях. Единият пристъпя леко напред и застава между Уай Ти и най-близкото протомаце.

— Добре дошли в Нова Сицилия — поздравява той. — Мога ли да ви бъда полезен с нещо?

Уай Ти въздъхва тежко. Тя е напълно независимо бизнеслице, а тези хора се опитват да я приравнят към себе си.

— Пратка за някой си Енцо? Нямам търпение да се разкарам от тоя квартал, нали разбирате.

— Сега кварталът е приличен — казва онзи МлаМаф. — Трябва да поостанете с нас няколко минути. Може пък и да се понаучите на обноски.

— А ти вземи се пробвай да сърфираш по „Вентура“ в час пик. Може пък да се понаучиш да не си вреш гагата, където не трябва.

МлаМафът се смее, все едно казва „Добре де, щом така искаш“ и посочва към вратата.

— Човекът, с когото искате да разговаряте, е вътре. Но не съм убеден дали той иска да разговаря с вас.

— Той ме извика, мамка му — осведомява го Уай Ти.

— Той прекоси цялата страна, за да бъде с нас — отвръща пичът, — и като че с нас му е доста добре.

Всички останали МлаМафи мърморят и кимат одобрително.

— Тогава що стоите навън? — пита Уай Ти и влиза вътре.

Вътре във франчайза нещата са смайващо спокойни. Чичо Енцо е там и изглежда съвсем като на картинките, само дето е по-едър, отколкото е очаквала Уай Ти. Седи зад едно бюро и играе карти с някакви типове в погребално облекло. Пуши пура и си пийва еспресо. Очевидно не получава достатъчно стимули.

Тук вътре има цяла портативна система за поддръжка на Чичо Енцо. На съседното бюро е инсталирана подвижна кафемашина. До нея се мъдри барче с отворени врати, разкриващи голям станиолен плик с италианско безкофеиново кафе и кутия хавански пури. Освен това в единия ъгъл стърчи гаргойл, включен към по-голям от нормалното лаптоп, и си мърмори под носа.

Уай Ти вдига ръка и дъската пада в дланта й. Плясва я върху едно празно бюро и отива при Чичо Енцо, като пътьом откача пратката от рамото си.

— Джино, ако обичаш — казва Чичо Енцо и кимва към пратката. Джино пристъпя напред, за да я поеме.

— Трябва да ми се подпишеш — заявява Уай Ти. Кой знае защо не добавя „приятел“ или „пич“.

Джино временно я разсейва. Не е усетила кога Чичо Енцо се е приближил непосредствено до нея и е уловил десницата й в лявата си ръка. Куриерските й ръкавици имат отвор отгоре, точно колкото устните му. Той полага целувка върху ръката на Уай Ти — топла и влажна. Не лигава и мазна, не и антисептична и суха. Интересно. Тоя пич притежава самоувереност. Божке, ама той е супер. Хубави устни. Стегнати, мускулести устни, не пихтиести и размекнати, каквито често са петнайсетгодишните устни. От Чичо Енцо лъха съвсем слаб аромат на цитруси и тютюн. За да го усети напълно човек, трябва да застане съвсем плътно до него. Той се извисява над нея, застанал на почтително разстояние, и я гледа с обградените си с бръчици блеснали очи на дядка.

Доста приятен изглежда.

— Не мога да ти кажа с какво нетърпение очаквах да се запознаем, Уай Ти — казва й той.

— Здрасти — отвръща тя. Гласът й е по-чуруликащ, отколкото й се ще, и затова додава: — К’во има толкова в тая торба, че е толкоз ценна бе, мама му стара?

— Абсолютно нищо — отвръща Чичо Енцо. Усмивката му не е точно самодоволна. По-скоро притеснена — все едно, що за смотан начин да се запознаеш с някого. — Заради имидженеринга — и той презрително махва с ръка. — Не са много начините мъж като мен да се запознае с младо момиче, които не пораждат неправилен медиен образ. Тъпо е. Но ние съблюдаваме тези неща.

— И що си искал да се запознаеш с мен? Да ти доставя някоя пратка ли?

Всички мъже в стаята се разсмиват.

Смехът им стряска малко Уай Ти — напомня й, че играе пред тълпа. Очите й за миг се откланят от Чичо Енцо.

Чичо Енцо го забелязва. Усмивката му едва забележимо се стеснява и той се разколебава. В този миг всички останали мъже в стаята стават и се отправят към изхода.

— Сигурно няма да ми повярваш — казва той, — но просто исках да ти благодаря, задето достави онази пица преди около месец.

— И що да не ти вярвам? — пита тя. Смаяна е, че чува от устата му да излизат приятни, мили думи.

Чичо Енцо — също.

— Убеден съм, че от всички хора точно ти можеш да ми посочиш причина.

— И к’во — казва тя, — приятно ли си прекарваш с Младата Мафия?

Чичо Енцо я поглежда и погледът му казва: „Внимавай, детенце“. Секунда след като се е уплашила, тя започва да се смее, защото това е номер, той просто я бъзика. Мъжът се усмихва — значи, тя също може спокойно да се смее.

Уай Ти не може да си спомни кога друг път е водила толкова увлекателен разговор. Защо всички не са като Чичо Енцо?

— Чакай да видя — казва Чичо Енцо, вперил поглед в тавана — преглежда банките си с памет. — Знам някои неща за тебе. Че си на петнайсет години и живееш в бърбклав в Долината заедно с майка си.

— И аз знам някои неща за тебе — рискува Уай Ти.

Чичо Енцо се разсмива.

— Не толкова, колкото си мислиш — обещавам. Кажи ми, какво е мнението на майка ти за твоята кариера?

Много мило от негова страна, че използва думата „кариера“.

— Тя няма съвсем точна представа за нея — или не иска да има.

— Вероятно грешиш — възразява Чичо Енцо. Казва го достатъчно ведро, не се опитва да я посече или нещо такова. — Може и да се шокираш от това колко добре е информирана. Или поне така сочи моят опит. Майка ти каква е по професия?

— Бачка за Федералните.

На Чичо Енцо това му се струва изключително забавно.

— А дъщеря й разнася пици до Нова Сицилия. Какво работи за Федералните?

— Нещо, дето не може да ми го каже, защото мога да се изтърва някъде. Правят й много тестове с детектор на лъжата.

Чичо Енцо като че разбира това много добре.

— Да, така е с много хора, които работят за Федералните.

Настава своевременно мълчание.

— Това направо ме побърква — казва Уай Ти.

— Фактът, че работи за Федералните ли?

— Тестовете с детектора на лъжата. Слагат й нещо на ръката — за измерване на кръвното налягане.

— Сфигмоманометър — отривисто произнася Чичо Енцо.

— И то й оставя синини по ръката. Кой знае защо, но това ме тревожи.

— И би трябвало.

— А къщата я подслушват. Когато съм си вкъщи, без значение какво правя, някой най-вероятно слуша.

— Много добре те разбирам — кима Чичо Енцо.

И двамата се разсмиват.

— Ще ти задам един въпрос, който винаги съм искал да задам на някой Куриер — казва Чичо Енцо. — Хора, аз винаги ви наблюдавам през стъклото на моята лимузина. Всъщност, когато ми се лепне Куриер, винаги казвам на Питър, моя шофьор, да не ги тормози. Въпросът ми е: вие сте покрити от глава до пети със защитен слой. Защо не носите каски?

— Костюмът има шийна надуваема възглавница, която се надува, ако паднеш от дъската, и затова не можеш да си удариш главата. А и с каска е много шантаво. Твърдят, че не ти пречи да чуваш, ама пречи.

— Значи, ти много използваш слуха си в своята професия?

— Определено да.

Чичо Енцо кима.

— Така и подозирах. И ние се чувствахме по същия начин — момчетата от моя отряд във Виетнам.

— Чувала съм, че си се бил във Виетнам, но… — тя млъква — надушва опасност.

— … си мислела, че е рекламна измислица. Не, бил съм там. Можех да не замина, ако исках. Но заминах доброволец.

— Заминал си доброволец във Виетнам?

Чичо Енцо се смее.

— Да, заминах. Единственото момче от моето семейство, което го направи.

— Защо?

— Мислех си, че там ще е по-безопасно от Бруклин.

Уай Ти се засмива.

— Неуспешна шега — признава той. — Записах се доброволец, защото баща ми не искаше да го правя. А аз исках да го вбеся.

— Наистина ли?

— Определено. Години наред прекарах в търсене на начини да го вбесявам. Ходех с черни момичета. Пуснах си дълга коса. Пушех марихуана. Но върхът, най-висшето ми постижение — даже още по-добро от това, че си пробих ухото — беше да се запиша доброволец за Виетнам. Но дори и тогава се наложи да взема крайни мерки.

Очите на Уай Ти се стрелват първо към едното, после към другото сбръчкано, жилаво ухо на Чичо Енцо. На лявото едва успява да различи миниатюрна диамантена обичка.

— Как така крайни мерки?

— Всеки ме знаеше кой съм. Нали знаеш, мълвата плъзва. Ако бях постъпил доброволец в редовната армия, щях да си остана в Щатите и да попълвам формуляри — може би дори във форт Хамилтън, там, в Бенсънхърст. За да го предотвратя, се записах в Специалните сили. Направих всичко възможно, за да ме пратят на фронта. — Той се засмива. — И номерът мина. Ама аз какво се раздрънках като дъртак. Опитвах се да кажа нещо за каските.

— О, да.

— Задачата ни беше да сновем из джунглите и да създаваме неприятности на едни хлъзгави джентълмени с пушки, по-големи и от тях. Потайни пичове. И ние тогава зависехме от слуха си, също като вас. И знаеш ли какво? Никога не слагахме каски.

— По същата причина ли?

— Точно така. Макар и всъщност да не покриваха ушите, те по някакъв начин ни пречеха на слуха. Все още смятам, че дължа живота си на това, че се разхождах гологлав.

— Супер. Страшно интересно.

— Човек би си помислил, че досега би трябвало да са разрешили този проблем.

— Да — отзовава се Уай Ти. — Май има неща, които никога не се променят.

Чичо Енцо отмята глава и коремът му се разтриса от смях. Обикновено това дразни Уай Ти, но като че Чичо Енцо просто се забавлява, а не се опитва да я унижи.

На Уай Ти й се иска да го попита как така от крайния бунт е стигнал до управляването на семейната далавера. Не го пита. Но Чичо Енцо усеща, че това е следващата подразбираща се от само себе си тема за разговор.

— Понякога се чудя кой ли ще ме наследи — казва той. — О, разполагаме с много отлични хора от следващото поколение. Но след това… не знам. Сигурно на всички старци им се струва, че светът свършва.

— Ти имаш милиони от ония типове от Младата Мафия — казва Уай Ти.

— Всички до един предопределени да носят блейзъри и да се ровичкат в бумаги из предградията. Ти не уважаваш особено тези хора, Уай Ти, защото си млада и нахакана. Но и аз не ги уважавам особено, защото съм стар и мъдър.

Излезли от устата на Чичо Енцо, тези думи са доста шокиращи, но Уай Ти не се шокира. Звучат й просто като разумно изказване на нейния разумен приятел и другар, Чичо Енцо.

— Никой от тях никога не би отишъл доброволец, за да му откъсне снаряд крака в джунглата, само за да вбеси дъртия. Липсва им нерв. Те са безжизнени и убити духом.

— Тъжно — казва Уай Ти. Май е по-добре да каже това, отколкото да ги натупа, какъвто беше първият й подтик.

— Е — казва Чичо Енцо. Онова „Е“, с което започва краят на разговорите. — Смятах да ти изпратя рози, но теб това всъщност не би те трогнало, нали?

— О, не бих имала нищо против — отвръща тя и й се струва, че това е прозвучало покъртително слабо.

— Ето нещо по-добро — нали сме другари по оръжие — казва той, отпуска вратовръзката си, откопчава яката, бърка под ризата си и вади изумително евтина стоманена верижка, на която висят две сребърни плочки с печати. — Това са старите медальони на кучетата ми — пояснява той. — От години си ги нося, ей тъй на. Ще ми е приятно ти да ги носиш.

Мъчейки се да накара коленете си да не треперят, тя надява медальоните. Те увисват върху комбинезона й.

— По-добре ги прибери вътре — съветва я Чичо Енцо.

Тя ги пуска на тайното място между гърдите си. Още са топли от Чичо Енцо.

— Благодаря.

— Те са просто за забавление — казва той. — Но ако някога попаднеш в беда и покажеш тези медальони на онзи, който те тормози, тогава нещата вероятно бързо-бързо ще се променят.

— Благодаря, Чичо Енцо.

— Пази се. Дръж се добре с майка си. Тя те обича.