Дерек Паркър
Казанова (8)

Седма глава
Кавалер дьо Сенгал
1760 — 1761 г.

Флоренция, ноември 1760 г. Стаи в хотел „Ванини“ с изглед към река Арно. Карета с кочияш и лакей, облечени в синьо-червените ливреи на сенатора Брагадино. И ново име, все по-често използвано от Казанова — кавалер Дьо Сенгал. За пръв път го използва през юли 1760 г. в Гренобъл и после отново, когато се регистрира във „Ванини“. По време на полицейски разпити е докладвано, че той се е представил като „кавалер дьо Сенгал“, макар в регистъра да пише и „кавалер Сантакруз“ от Португалия. Във всеки случай е ясно, че Казанова използва фалшиви имена поради някаква причина. Запитан за това по-късно от съдия в Аугсбург, той наивно пита защо да не го прави. Измислил е името „Сенгал“, следователно то му принадлежи, затова защо да не го използва? От време на време Казанова се представя и като граф Фарузи (използвайки моминското име на майка си) и това също е безобидно в неговите очи.

Защо използва фалшиво име? Причината трябва да е необходимостта от прикритие. Казанова не е склонен към задкулисни игри, но през по-голямата част от живота си действително се прехранва с находчивостта си и използва фалшиво име, за да не бъде лесно проследен. Доставя му удоволствие да бъде загадъчен. Винаги се стреми да бъде герой и смята, че малко романтика няма да навреди. Да си кавалер на орден (макар че скоро той наистина получава това отличие) вдъхва доверие дори у търговците. Казанова използва името Сенгал до края на живота си, но ще продължим да го наричаме с името, с което е известен на поколенията.

Три дни след пристигането си във Флоренция Джакомо отива на опера в Театро дела Пергола и както обикновено се настанява близо до оркестъра, за да вижда по-добре актрисите (той признава, че музиката не го интересува, дори го отегчава). За негово изумление примадоната е Тереза — същата, която го запленява като Белино, предполагаемия кастрат. Казанова я среща за последен път в Римини петнайсет години по-рано.

Тя го познава от сцената и Джакомо отива да я види. Тереза не е остаряла и той слага ръката й на гърдите си, за да усети учестените удари на сърцето му. Те се уговарят да се срещнат сутринта, но веднага щом тя го оставя, за да продължи изпълнението си, Казанова осъзнава, че не знае адреса й, нито какво име използва, и пита млад мъж, застанал зад кулисите. Човекът отбелязва, че Джакомо трябва да е отскоро в града. Всички знаят, че това е Тереза Палези. Взела е фамилното му име, защото от два месеца му е съпруга.

На другия ден Ледук се изненадва, когато господарят му става преди зазоряване и старателно се издокарва. Казанова потропва на вратата на семейство Палези и Чирило Палези му отваря по нощно боне.

След миг се появява и Тереза. Двамата с Джакомо избухват в сълзи и се прегръщат. Докато Чирило отива да стопли шоколад, прегръдката става по-страстна. После Тереза се откъсва от обятията му и заявява, че обича съпруга си и не трябва да остава насаме с Казанова. Чирило не знае за предишната им връзка и тя иска това да остане в тайна. Джакомо харесва съпруга й, макар да смята, че е „твърде красив за мъж“ и Тереза се е увлякла по хубавото му лице. Той придружава съпружеската двойка на репетиция в операта и после вечеря с тях. Пристига възрастен абат и Казанова го познава — това е отец Гама, бившият главен секретар на кардинал Аквавива в Рим. Изненадани, двамата се поздравяват и известно време разговарят за общи познати. После Джакомо се обръща и изведнъж се вижда като млад. Влязло е петнайсет-шестнайсетгодишно момче, което много прилича на него. Тереза да го представя като дон Чезарино, но е очевидно, че е техен син. Присъстващите са смутени, защото приликата е поразителна, но решават, че Чезарино е брат на Тереза (а тя още изглежда твърде млада, за да му е майка), пък и Казанова е близък приятел на майката на певицата. Когато остават сами, Тереза признава, че момчето (което смятат, че й е брат) наистина е техен син, отгледан от великодушния херцог Кастрипиняно, неаполитански дипломат, който известно време й е бил любовник и покровител.

Казанова е възхитен от младежа. Чезарино е интелигентен, добре възпитан, учтив, жизнен, красив и талантлив — всичко, което един баща може да иска от сина си. „Дай ми го — моли той. — Ще го науча на нещата от живота.“^[1] Но Тереза не се съгласява. Срещите между бащата и сина трябва да бъдат кратки. Въпреки това Джакомо е много щастлив, че се запознава с него, и Чезарино остава единственото му дете, на което обръща внимание.

На другия ден абат Гама поканва Казанова да представлява Португалия на конгреса с Аугсбург, който Франция свиква през август 1761 г. в опит да сложи край на Седемгодишната война. Джакомо е изненадан, когато абатът му обяснява, че ако се представи добре, властта ще го възнагради подобаващо, и се съгласява.

Междувременно Казанова кани на вечеря хубавата тринайсетгодишна балерина Мария Ана Кортичели, която танцува в операта, поверена на майка й Лаура. С тях идва братът на Мария, цигулар в оркестъра. Джакомо веднага дава на синьора Кортичели няколко дуката, за да заведе сина си на вечеря другаде и да го оставят с „Ла Кортичели“, както е известно момичето, и с другите му гости — високата красива актриса Редегонда от Парма, абат Гама, Тереза и съпруга й Чезарино. Неочаквано абатът се оказва триумфът на вечерта. Той е изненадващо остроумен и забавен, макар че според Казанова твърде много флиртува с Мария. Смешно е да гледаш как възрастен мъж оглежда похотливо момиче, което изглежда дори десетгодишно. Разбира се, случаят с Джакомо е съвсем различен. Той още е млад.

Казанова се колебае между Ла Кортичели и Редегонда и е принуден да изтърпи присъствието на майка й, чичо й и няколко братя и сестри. Джакомо решава проблема, като влиза в гримьорната й, докато тя се приготвя за представлението, където в подходящо поставено огледало вижда прелестите й. Той й заявява, че „трябва да я притежава“. Редегонда се преструва, че не го разбира, а майка й отказва предложените от него сто цехини, ако момичето „склони“.

На другия ден идва ред на Мария Кортичели. Казанова не може да остане насаме с нея и майка й и те много се забавляват, когато красивото й братче сяда на коленете на Джакомо и започва възмутително да флиртува. Сестра му излиза от стаята и той прави неприличен жест. Казанова му удря плесница. Но после, когато майката пита дали смята момченцето за прекрасно, му дава един дукат и решава да приеме случката като шега.

Една-две вечери по-късно, след твърде нелепа сцена, по време на която майката на Редегонда осуетява опит за посегателство върху добродетелта на дъщеря си, Казанова отива в къщата на Кортичели, влиза в спалнята й и комедията продължава. Той върви пипнешком в тъмнината, когато изведнъж напипва нечий член. После запалва свещ и вижда, че Мария и брат й са голи в леглото. Джакомо е възмутен от интимността им, макар майка им да твърди, че това е напълно невинно. Вбесен от инцидента, той дава на Мария десет цехини, за да си купи легло, и си тръгва.

Младата танцьорка го моли да говори с нейния импресарио, за да й издейства да танцува pas de deux, в което се надява да блесне. Казанова изпълнява желанието й и когато й съобщава, че целта е постигната, Мария незабавно го поканва на вечеря, подчертавайки, че си е купила легло. Той тръгва с няколко бутилки вино на вечеря за четирима. Братът и майката се напиват и си лягат. Джакомо прекарва някак час-два с Мария, но е нащрек. В спалнята й е студено и той се притеснява, че ще настине. Затова обещава да й даде петдесет цехини, ако следващата вечер запали огън и си купи дебел юрган. За съжаление, след като си свършва работата, момичето го разочарова. Тя е приятна и забавна, но не достатъчно страстна за него.^[2]

* * *

Неочаквано се появява тъмен субект от миналото — някакъв руснак на име Чарлс Иванов, който се представя като херцог Кърланд. Казанова се запознава с него в Гренобъл. Руснакът продава течност, която уж спира кръвоизливи и лекува рани. Никой не знае нищо за него. Той няма слуги, нито пари. Опитва се да вземе заем от Джакомо, но той му отказва. После Иванов се появява в Авиньон, където признава, че е син на часовникар, и отново моли за помощ. Дават му четири луи (280 английски лири) и го отпращат, но той се появява отново в Генуа добре облечен и със слуга в ливрея. Очевидно има пари. Но го издава фалшифицирана банкова гаранция и той е принуден да избяга, преследван от полицията. Накрая пристига във Флоренция, или по-точно в Пистоя, на около трийсет километра от града, и отсяда в Нуово Остерия, откъдето изпраща писмо на Казанова. То съдържа менителница за двеста флорентински дуката (около 3500 английски лири), която може да бъде осребрена при известен флорентински банкер. Той обяснява, че менителницата му е дадена от щедър англичанин, и моли Казанова да му я осребри, защото се опасява, че полицията го търси.

Джакомо мъдро решава, че не бива да има никаква връзка с Иванов. Но не проявява такава мъдрост, когато отива в Пистоя да му върне лично писмото. Руснакът изглежда странно незаинтересован и причината се изяснява два дни по-късно, когато при Казанова идва Сасо Саси, въпросният банкер заедно с някакъв непознат, който се оказва гостилничарят от Пистоя. Иванов се е погрижил мъжът да види, че Джакомо го посещава, заклел се е, че писмото е донесено от него, така че гостилничарят го е осребрил и сега си иска парите. Саси вярва на обяснението на Джакомо, но не и гостилничарят. Дори да вярва, той е твърде притеснен за парите си и се обръща към властите. Началникът на полицията във Флоренция привиква Казанова и без да обръща внимание на фактите, му нарежда да върне парите. Джакомо отказва и получава заповед да напусне Флоренция до три дни и Тоскана до пет.^[3]

Казанова е възмутен и то с основание, тъй като началникът на полицията не търси доказателства и не изслушва никого, освен гостилничаря. Така че той се приготвя да напусне града и след три дни се озовава в Рим. Джакомо пристига един час след полунощ във Ville de Londres на площад „Испания“, странноприемница, която му е препоръчана. Всички спят, но той събужда портиера, който го поканва в стая на партера, докато приготвят апартамента му. Върху мебелите е разхвърляно женско бельо и Казанова скоро открива легло с две спящи момичета. Естествено, той присяда на леглото, повежда разговор с тях, но като разбира, че една от девойките е съвсем гола, тактично се оттегля. Тя се представя като Тереза, дъщерята на гостилничаря, и добавя, че още не е навършила седемнайсет години. Казанова мигом се влюбва в нея и понечва да задълбочи нещата, когато прислужницата съобщава, че стаята му е готова.

Джакомо спи до обяд и докато закусва, се появява по-малкият му брат Джовани. Повикал го е Коста, който му е намерил подслон в къщата на художника Рафаел Менгс. Още съвсем млад Джовани започва да рисува във Венеция и през 1750 г. отива в Рим, за да учи при Менгс, който през 1745 г. е дворцов художник в Дрезден. Негов покровител е Йохан Йоаким Винкелман, първият голям немски специалист по история на изкуството. В Рим Менгс изписва тавана на църквата „Сан Еузебио“, ръководи Художествената академия и работи върху най-известното си произведение — „Парнас“ — на тавана на Вила Албани.

Винкелман е човек ексцентричен и често се напива, а в такива моменти е изключително заядлив и избухлив. Той обича да „палува с младите“ и неуморимо играе на пода с децата на Менгс.^[4] Веднъж, когато Казанова неочаквано посещава семейството, Винкелман набързо закопчава бричовете си в компанията на красиво момче. Без да се смути, той обяснява, че не е педераст, но това не означава, че не иска да опита. Макар и историк, Винкелман смята за странно, че много от древните хора са били отдадени на този порок. Той се възхищава на древните гърци, отъждествява се с тях и се срамува, че не споделя предпочитанията им. Затова от три-четири години събира най-красивите момчета в Рим и се опитва да блудства с тях — за съжаление безуспешно, защото душата иска, но тялото не може. Винкелман твърди, че предпочита жените, но моли Казанова да запази този факт в тайна. Репутацията му ще бъде опетнена, ако хората разберат, че държи метреса, а не педераст. (По-късно братът на Казанова и Менгс си правят шега с него като фалшифицират „древен“ римски стенопис, изобразяващ хомосексуална сцена. Известно време Винкелман разпалено пише, че това е доказателство за склонността на римските художници към хомосексуализма.)

Джовани предлага Джакомо да се премести при него, в свободния апартамент на Менгс, и след кратко колебание Казанова се съгласява. Той обяснява, че е смятал да остане във Ville de Londres, защото е влюбен в една от дъщерите на гостилничаря. Няколко дни по-късно, когато има възможност да интимничи с нея, Казанова решава, че тя не е толкова привлекателна, колкото е мислел. Но брат му Джовани я харесва и след година се оженва за нея.

Винкелман показва Рим на новия си познат. По онова време той е библиотекар на кардинал Алесандро Албани, собственикът на Вила Албани, и позволява на Казанова да види картината на Менгс, която почти е завършена. Джакомо е смаян не само от картината, но и от вилата, в която има великолепна колекция от антики. Той получава покана и за аудиенция при папа Климент XIII, с когото се познава още като епископ Карло Резонико в Падуа. Казанова разказва на папата заплетена история, която се разиграва между него и кардинал Пасионей, библиотекар във Ватикана. Двамата се надпреварват кой на кого да даде по-ценен подарък. Джакомо е изключително горд и желае да бъде пръв във всяко съперничество, както и става. Той дава на кардинала великолепна книга, която Пасионей настоява да плати, за да не се чувства задължен. Негово светейшество е възхитен от цялата тази игра и най-вече от хубавия подарък на Казанова, когото удостоява с папския орден „Златната шпора“.

Джакомо не е на себе си от радост. Сега наистина може да се нарича „кавалер“. Той обаче сваля автентичния обикновен кръст на ордена и си купува друг за хиляда дуката, богато инкрустиран с диаманти и рубини. Въпреки че не смее да се появи с него в Рим, по-късно (съвсем неуместно) гордо го окачва на врата си по време на пътешествията си до момента, в който през 1765 г. във Варшава един благородник го пита защо му е тази дрънкулка. Носели го единствено самозванци. Казанова го маха и повече никой не вижда кръста.

* * *

Опитвайки се да поднови стари приятелства, Джакомо отива при дона Чечилия, майката на сестрите Анджелика и Лукреция. Но тя е починала, а Анджелика се престорва, че не го познава. Казанова няма намерение да се лиши от женска компания. Разхождайки се из Рим преди Коледа на 1760 г., той среща бившия гондолиер от Венеция Джовани Ригети, който сега работи във Ватикана като уличен метач. Казанова всъщност не го помни, но след като той приятелски го поздравява, с удоволствие приема поканата да вечеря със семейството му — Ригети (когото нарича Момоло), съпругата му, четирите им дъщери и двамата им сина. Джакомо установява, че те са много бедни и поръчва да им донесат вино и бекон. Разговорът се насочва към лотарията. Една от девойките заявява, че печелившото число ще бъде двайсет и седем и Казанова й дава двайсет дуката да заложи на него. Печалбата е значителна, но семейство Ригети проявява неблагодарност, възмущавайки се от факта, че макар всяка от девойките да спечелва по 27 дуката, Казанова, който залага на друго число, печели много повече. Когато отново ги посещава, една от дъщерите язвително отговаря, че няма никой вкъщи. Светът е неблагодарен, решава той.

Но с помощта на Коста, когото момичетата харесват, дъщерите на Ригети променят отношението си и на Казанова му се струва, че едната от тях — седемнайсетгодишната Маруция — го харесва. Години по-късно, пишейки спомените си, той още я помни ясно. Заслужава си да цитираме подробно описанието й. Казанова не споменава нищо за фигурата й, което доказва, че преди всичко той се е възхищавал на красивите лица на жените, които са го привличали.

„Тя беше русокоса, но не с твърде светли коси… Маруция беше изключително жизнена, досущ розов цвят, който никой художник не би могъл да нарисува. Големите й черни очи постоянно се стрелкаха насам-натам и бяха влажни, сякаш покрити с най-финия емайл. Тази едва забележима влага, бързо разсейвана от въздуха, мигновено се възстановяваше от бързото мигане на клепачите. Косите й бяха сплетени на четири тежки плитки, които се събираха на тила й и образуваха красив венец, но не толкова стегнат, че да не позволява на малки къдрици да се измъкнат, особено за да украсят високото й, голямо чело с неподражаема артистичност. Руменина оживяваше страните й и звънлив смях трептеше на красивата й уста и огненочервени устни, които бяха нито съвсем стиснати, нито разтворени твърде много и разкриваха две редици съвършени зъби…“^[5]

Казанова прави опит да се сближи с нея в полуразрушена църква, където двамата са се уговорили да се срещнат. Маруция споделя, че иска да се омъжи за млад перукер и че майка й сигурно ще се съгласи, стига да събере 400 дуката зестра, от които не й достигат 200. Джакомо веднага обещава да й даде необходимите средства, а после се среща с изповедника й и го убеждава да приеме парите и да издаде срещу тях благотворителни купони на същата стойност, за да може момичето да представи сумата пред крайно консервативната си майка като дарение.

Маруция е във възторг, а Казанова, който вижда възможност да получи своята награда, я отвежда в леглото още щом й връчва купоните — тъкмо навреме впрочем, тъй като на следващата сутрин заминава за Неапол. Той няма особена причина отново да отиде там, освен че херцог Маталона, с когото се запознава в Неапол през 1744 и среща в Париж през 1752 г., го поканва на гости, когато се върне в Италия. Изглежда, Джакомо просто решава, че моментът е подходящ да го стори. Той обещава да се върне в Рим съвсем скоро, но първо трябва да се наслади на Маруция още веднъж, за последен път преди венчавката й. Тя е доволна от уреждането на нещата и подчертава, че е спала с него от любов, а не от корист. Казанова й обещава още сто дуката, за да даде печалбата от лотарията за зестра. Той вечеря в дома на Ригети и когато сядат да играят фараон, прави всичко възможно, за да загуби четирийсет дуката в полза на семейството.

Потегляйки към Неапол, Казанова стига до извода, че е доста заможен. Освен спечелените пари, банкерът го уведомява, че в сметката му има почти 200 000 франка (около 595 300 английски лири) и бижута на стойност 10 000 дуката (178 225 лири). Той има и трийсет хиляди гулдена (194 500 лири) в банка в Амстердам. Въпреки че в „Спомени“ някои подробности и редът на събитията са неточно описани, очевидно по онова време Казанова е много богат и може да задоволява до насита слабостта си към хубавата храна и вино, скъпите дрехи и първокласното пътуване.

Джакомо пристига в Неапол, изгаряйки от нетърпение да види приятелите си отпреди осемнайсет години. Казват му, че далечният му роднина Антонио Казанова е в Салерно. Дженаро Пало, при когото е живял, е починал и синът му, който е поет, се е оженил и е в Санта Лучия. Адвокатът Кастели също е покойник. Вдовицата му, прелестната Лукреция, има къща на трийсетина километра от Неапол. Херцог Маталона, който е жив и се радва на добро здраве, незабавно изпраща слуга да пренесе вещите му от гостоприемницата, където Джакомо е отседнал, в двореца „Маталона“.

Херцогът се е оженил за красивата дъщеря на херцог Новино и е щастлив да съобщи на госта си, че има син. Казанова е малко изненадан, защото се говори, че херцогът е импотентен. Маталона признава, че освен със съпругата си половата му слабост се проявява с всички други жени, дори с любовницата му, красива и интелигентна седемнайсетгодишна девойка, която държи заради репутацията си и чиято компания му е приятна. Той обещава да я представи на Казанова. После го завежда в операта „Сан Карло“ на представлението на „Атилио Реголо“ от Йомели по случай десетия рожден ден на крал Фердинанд IV, който величествено седи в кралската ложа.

Леонилда, любовницата на херцога, също като Казанова не се интересува от музика и по време на представлението двамата непрекъснато разговарят за удоволствията на любовта. После Джакомо и Маталона отиват на вечеря в дома на друг неаполитански благородник. Казанова загубва много пари на фараон и не престава да мисли за любовницата на приятеля си. Херцогът споменава, че следващата вечер тя ще ходи на комична опера в Театро дей Фиорентини, и Джакомо веднага предлага да я придружи. Двамата отново говорят за любов. Леонилда твърди, че е студена в леглото. Маталона й е подарил китайски еротични картини, които обаче изобщо не я възбуждат, тъй че връзката им е изцяло платонична. Казанова не може да повярва, че това е възможно, и казва, че всеки мъж в нейно присъствие би я пожелал и в противен случай е по-добре да се самоубие. Тя е очарована, но остава все така сдържана. По-късно, когато херцогът я посещава и я пита дали операта й е харесала, Леонилда без колебание отговаря, че не е чула нито нота. Двамата с Казанова цяла вечер са разговаряли за любов. Маталона не е обезпокоен от безразличието й, а на сутринта завежда госта си при нея в стаята с прословутите китайски картини. Херцогът настоява да покаже на Казанова, че картините не възбуждат. Джакомо твърди, че и на него не му въздействат, и наистина е така, защото всъщност не са особено еротични. Маталона не му вярва и изказва предположение, че и гостът е импотентен. Казанова отрича, втренчва се в Леонилда и скоро реагира по начин, с който доказва точно обратното. Тези демонстрации стават пред Леонилда, която не възразява, дори когато двамата мъже стигат до оргазъм.

Казанова обаче отново е неизлечимо „влюбен“. Той уведомява Маталона, че иска да се ожени за Леонилда и ще й предложи зестра от пет хиляди дуката.^[6] Херцогът няма нищо против и събитията се развиват благоприятно. Потискайки страстта си, Джакомо се държи с Леонилда почтено, както се полага на младата жена, която сериозно смята за своя годеница. Той очаква с нетърпение да се запознае с майка й, на която херцогът е осигурил постоянна издръжка, когато преди седем години е решил да поеме разходите за прехраната и образованието на дъщеря й. Срещата е уредена. Казанова е поканен на вечеря в дома им, където вижда Маталона, Леонилда и майка й — Лукреция.

Джакомо и Лукреция онемяват. Той осъзнава, че Леонилда сигурно е негова дъщеря. За последен път Казанова се е любил с Лукреция в Рим — точно преди седемнайсет години. Смутен, той пита херцога дали може да разговаря насаме с майката на Леонилда, и когато двамата остават сами, тя потвърждава подозренията му. Съпругът й знаел, но въпреки това много обичал детето и настоял да бъде кръстена Леонилда Джакомина. Лукреция се успокоява, когато Казанова я уверява, че не е спал с дъщеря си.

Очевидно Леонилда трябва да знае истината. Когато тя се обръща към Джакомо като към свой баща и се заклева, че е изпитвала към него само синовни чувства, всички се просълзяват. Това помрачава края на вечерта и след като прекарва безсънна нощ, Казанова решава незабавно да напусне Неапол. Херцогът го убеждава да остане още ден-два, защото подобно внезапно заминаване ще се отрази зле на репутацията на домакина. Сега, когато истината е известна, е по-добре да се отпуснат и да се опитат да погледнат на цялата история като на горчива шега. Джакомо се съгласява и когато отново посещава Лукреция и дъщеря й, Леонилда го прегръща и го нарича „скъпи татко“, а двамата с майка й си спомнят миналото. Докато става време за вечеря, страстта към Лукреция отново завладява Казанова. Той й предлага да се оженят и цялото щастливо семейство да се установи в Рим. Джакомо пие доста, ляга да поспи и когато след няколко часа се събужда, разбира, че Маталона е завел Леонилда на опера. Двамата са сами и неизбежното се случва.

Казанова подновява предложението си за брак и Лукреция се съгласява. Тя обаче настоява да живеят в Неапол, за да може Леонилда официално да остане любовница на херцога, докато й намерят подходящ съпруг. Разговорът е прекъснат от връщането на Маталона и Леонилда. Казанова решава да прекара нощта като съпруг и баща в дома на съпругата и дъщеря си. Херцогът се съгласява и си тръгва. Лукреция и Леонилда лягат при Джакомо и нощта е дълга, макар че „съпругът баща“ на практика не извършва кръвосмешение.

На студената светлина на утрото Казанова осъзнава, че всъщност не иска да се ожени за Лукреция, защото не е създаден за семеен живот. Освен това, макар още да го привлича, Лукреция е десет години по-възрастна от него и е твърдо решена да остане в Неапол с дъщеря си. Градът му харесва, но той не възнамерява да се застоява където и да било. „Ненавиждах мисълта да се заселя постоянно някъде — пише той. — В Неапол можех да си купя имение, което да ме направи богат. Но това означаваше да имам порядъчно поведение, което е напълно чуждо на натурата ми.“^[7] Изглежда, Лукреция не се притеснява от решението на Казанова. Той й дава петте хиляди дуката, предназначени за зестра на Леонилда, и двамата се разделят като приятели.

* * *

Джакомо пристига в Рим в средата на януари 1761 г. за осемте карнавални дни с надбягвания на хиподрума, специални представления в театъра, улични пантомими, обилна храна, пиене и разврат. За него карнавалът е забележителен най-вече заради вечерта, прекарана в дома на Джеймс Даниъл О’Брайън, граф Лизмор, бивш виконт Талоу, когото познава от Париж. Двайсет и пет годишният граф устройва увеселение за двайсет и трима млади мъже. След великолепната вечеря и сто бутилки вино те се наслаждават на бурна оргия с проститутки от двата пола. Графът явно е много по-голям развратник от Казанова, който е потресен от това, което се разиграва пред очите му. В спомените си Джакомо описва случая подробно и можем да му вярваме, когато пише, че извращенията, на които е станал свидетел, са го изпълнили с погнуса. Той споделя, че е бил готов да извади шпагата си, за да се отбранява от всеки, който би го принудил да участва. Казанова си тръгва възмутен, макар че от любопитство остава до края, доволен да присъства на зрелище, „каквото не бях виждал и никога повече не видях“.^[8] Казанова решава повече да не ходи в дома на Лизмор.

Няма причина да се съмняваме в неговата искреност. Мъж, който признава, че е посветил дъщеря си в изкуството на любовта, обладавайки майка й в същото легло, не би скрил отношението си към оргиите, необичайни за Европа в средата на XVIII век. Колкото и да е разкрепостен в плътските си авантюри, Джакомо не е склонен да приеме чак дотам разюзданите римски нрави. Казанова например е смутен от големия успех на прочутия кастрат Джовани Ости — успех, който се дължи не толкова на гласа му, колкото на външността му. Ости се появява на сцената в мъжки дрехи и безспорно е изключително красив. После обаче, натруфен с дантели, показва едрите си, твърди гърди, карайки всички да мислят, че е жена. Той оглежда похотливо зрителите с черните си омагьосващи очи, сякаш е решил да прелъсти всеки мъж или жена. И според Казанова в повечето случаи успява.

Джакомо се дразни не толкова от откритото флиртуване, колкото от факта, че след като през 1587 г. папа Сикст V забранява на жените да се появяват на сцената, за да не разпалват мъжките страсти, човек може да седи в театъра, да се възхищава на красиви мъжки гърди и изпитвайки възбуда (нещо, което църквата смята за много по-греховно), да се отдаде на нагона си. Това вече му се струва извратено. Казанова изпитва облекчение, когато се връща в дома на Ригети и се запознава с годеника на Маруция, порядъчен млад мъж. Джакомо веднага го харесва и му подарява двеста дуката (3560 английски лири), за да си купи пазар за цветя. Маруция, разбира се, е доволна и казва това на Казанова, когато се любят в нощта преди сватбата.

Той я вижда още веднъж след венчавката и й подарява скъп пръстен, както и часовник на съпруга й. После, след кратка аудиенция с папата, Казанова е на път да напусне Рим с препоръчително писмо от кардинал Джовани Франческо Албани за папския нунций във Виена. Документът го представя като „почтен и опитен в писането, както и в съдебните и търговските дела.“^[9]

Във Флоренция Казанова безцеремонно качва в каретата Ла Кортичели, без да й казва къде отиват. Макар да знае, че тя има ангажимент в Прага, той й е замислил друга роля, свързана с жената, която още го покровителства, мадам Д’Урфе. Те се разделят в Болоня и Джакомо продължава за Модена, а след това за Торино. Там наема стаи в една къща, където е отседнал и абат Гама, и чака официалните документи, с които ще бъде назначен за представител на Португалия на мирната конференция в Аугсбург.

* * *

Торино се оказва безинтересно място за Казанова, защото проституцията е строго забранена, и макар градът да е пълен с красиви момичета и благосклонни съпруги, полицейските шпиони са навсякъде и предотвратяват каквито и да било разговори с тях. За щастие предполагаемият внук на маркиз Дезармоа запознава Джакомо с шапкарка, французойка, при която работят няколко девойки. Под предлог, че иска да купи скъпа дантела за сто цехини (над 3200 английски лири), Казанова си осигурява благоразположението на шапкарката. Жената му урежда да наеме къща, където да се среща с момичетата й. Той обладава всичките една по една (или по-скоро две по две, защото го посещават на двойки).

В един понеделник по Великден пристига призовка от началника на полицията в Торино, който нарежда на Казанова да напусне града, позовавайки се на заповед, издадена от Карл Емануил II, крал на Сардиния. Джакомо настоява, че чака указания от съда на Португалия, и му позволяват да остане още няколко дни. (Той зарязва момичетата на шапкарката под претекст, че полицията го наблюдава и те могат да бъдат съдени за проституция.) После заминава за Шамбри, където се надява да види монахинята М. М., на която някога е помогнал в Екс-ан-Савой и която живее в манастир.

В гостоприемницата в Шамбри Казанова вижда хубаво момиче и научава, че тя е съпруга на млад мъж, който се възстановява от раните си след инцидент край града. На другия ден Джакомо получава писмо от Дезармоа, който го уведомява, че някакъв мъж е избягал с дъщеря му. Той го е ранил и предполага, че трябва да е някъде в Шамбри. Маркизът моли Казанова да го потърси. Дезармоа е разтревожен, тъй като двойката не е сключила брак, и настоява дъщеря му да се върне у дома.

Джакомо харесва младата двойка, но показва на момичето писмото от баща й и изчаква да види какво ще стане. Впоследствие тя признава, че не е омъжена и се е наложило да избяга, защото баща й не бил съгласен. Освен това намеква, че баща й изпитва неестествена любов към нея, но с помощта на майка си е успяла да отблъсне опитите му за сближаване. Казанова се опитва да измисли начин да осигури зестрата й. Тя обяснява, че няма зестра, защото баща й е беден и всъщност не е богатият внук на маркиз. Джакомо пише на Дезармоа, че дъщеря му е в безопасност и под закрилата на закона. После казва на двамата влюбени, че ги смята за свои деца, че ще им осигури достатъчно пари, за да се издържат.

Вниманието му е привлечено от пристигането на мадам Морин, която е леля не само на М. М., но и на госпожица Роман, чийто успех в Париж е предсказал, правейки се на астролог. Мадам Морин казва, че всички в Гренобъл говорят със страхопочитание за него, след като са чули предсказанието му. Девойката наистина е станала любовница на краля, бременна е от него и е на път да стане кралица на Франция. М. М. е красива както винаги. Правилата в манастира не са строги и Казанова дава вечеря за дванайсет души, които сядат около дълга маса, снабдена с решетка, която да разделя посетителите от монахините, и поставена така, че половината да е „извън“ манастира, а другата — „вътре“.

М. М. поканва пет други монахини да седнат при нея. Сред тях е особено красива млада жена, която веднага привлича погледа на Джакомо. От своята страна на преградата той забавлява госпожица Дезармоа, мадам Морин, дъщеря й и още две неизвестни гостенки. След три часа всички са пияни. Казанова има чувството, че ако не е решетката, може да обладае всички монахини. На другия ден той отново отива в манастира и разпитва М. М. за красивата млада девойка. Тя обещава да ги запознае и на следващия ден довежда момичето до решетката, за да разговаря с него.

Монахинята още не е навършила дванайсет години, но е добре развита и е облечена в светски дрехи (правилата за облеклото в манастира явно са по-свободни). Казанова откровено й казва, че би доставила удоволствие на всеки мъж, който извади късмета да се ожени за нея. Тя се изчервява. М. М. му позволява да погали младата й приятелка през решетката, а в нейно отсъствие Джакомо склонява момичето да направят сравнение между мъжкото и женското тяло. Тя няма опит в това отношение и се стъписва от въздействието, което оказва върху него, особено когато той стига до оргазъм.

Казанова се връща в гостоприемницата и се люби с госпожица Дезармоа, която прелъстява без никакви затруднения. На сутринта отново отива в манастира и М. М. му казва, че младата й приятелка изгаря от страст след първото си преживяване с мъж. По собствено желание девойката коленичи на перваза на прозореца и му прави френска любов през решетката.

Ненаситен както винаги, вечерта Казанова отново обладава госпожица Дезармоа, след като обещава да говори с баща й за нейното бъдеще. На следващата сутрин Джакомо отива в Лион и наистина се среща с Дезармоа. Той го убеждава да подпише документ, че е съгласен дъщеря му да се омъжи, и го изпраща в Шамбри. Сетне продължава пътуването си и три дни по-късно е в Париж, за да се срещне с мадам Д’Урфе.