Дерек Паркър
Казанова (14)

Тринайсета глава
Финално действие
1783 — 1798 г.

Казанова минава през Инсбрук и Аугсбург и през юли 1783 г. пристига в Екс-ла-Шапел. Там намира доказателство, че макар да наближава шейсетте, неотразимият му чар още действа. Една англичанка го поканва да пътува с нея четири дни. Случаят е странен и загадъчен. Джакомо явно не я харесва, вероятно защото тя е изключително ексцентрична — наред с другите неща настоява да говорят само на латински. Той отказва поканата й тя не се обижда, дори му дава чек за двайсет и пет гвинеи (почти 1800 английски лири). Разказвайки историята на познат, Казанова твърди, че англичанката му е направила предложение, което е смразило кръвта му, но отказва да разкрие какво. Може да е било план за политическо убийство. Казанова не е наивен и предложение, което очевидно смята за опасно, трябва да е било сериозно. И изчезва. Най-напред отива в Хага, после в Ротердам, Антверпен и накрая в Париж, където остава три месеца при брат си Франческо.

Мнозина от парижките му приятели или са умрели, или са се преместили, но Казанова намира нови познати. Един от тях е Бенджамин Франклин, който е в Париж като посланик на новата американска република, и го поканва на сесия на Академията на науките. Там членовете изслушват доклад за неотдавнашния зрелищен полет с балон на братята Монголфие, наблюдаван от шест хиляди зрители във Версай. Франклин не вижда смисъл от подобно начинание, но Казанова, макар и обезпокоен, че балонът вероятно няма да отпътува в желаната посока, е заинтригуван и дори замисля полет, но планът му не се осъществява. Той се запознава и с Бофранше д’Айя, синът на Мари Луиз О’Мърфи и краля. Мари Луиз приема името на френския офицер, за когото се омъжва, след като престава да бъде любовница на краля. Джакомо се запознава и със сина си от прелестната мадам Дюбоа, но не пише нищо за него, нито пък споменава името му.

Двамата с Франческо пътуват през Дрезден за Виена, където брат му става любим художник на принц Каниц. Казанова скита безцелно два-три месеца — отново в Дрезден, после в Берлин и Прага — и уж търси доходна служба. През февруари 1784 г. във Виена приема покана да стане секретар на венецианския посланик Себастияно Фоскарини. Главният му принос във венецианските дела е решаването на спора между Холандия и Венеция, който през януари довежда до обявяване на война между двете държави. Спорът започва заради финансово недоразумение между двама холандски търговци и двама братя от Венеция, Премислас и Стефано Занович, които Казанова помни от събитията, довели до изгонването му от Флоренция през 1771 г. Братята измамват холандците със значителна сума и Холандия иска 400 000 гулдена компенсация, но получава отказ и е обявена война.

През март Казанова взима всички документи по случая и се среща с императора Йосиф II. Благодарение на добрата воля на императора той написва четири памфлета, в които разобличава машинациите на братята и осмива злочестия венециански дипломат Кавали като наивника, който добронамерено е действал като посредник между тях и холандските търговци. В резултат на това Холандия е удовлетворена и до военни действия не се стига. Братята Занович са изгонени от Венеция, а Кавали е освободен от дипломатическия си пост.

Джакомо е persona non grata във Виена и се отдава на приятни забавления с най-малко две любовници. Едната е младо момиче („Катон М“), на което едва не предлага брак, а другата — по-възрастна жена на име Каспара, която по-късно става любовница на императора.

По онова време Казанова отново среща и Да Понте, сравнително новия си приятел от Венеция. Някога Да Понте прекратява боя между Джакомо и бившия му слуга Коста, който открадва подаръците, които мадам Д’Урфе дава на протежето си, за да подкупи делегати на предложената мирна конференция в Аугсбург. Докато се разхожда с Да Понте, Казанова изведнъж познава бившия си слуга и се нахвърля върху него. Да Понте едва успява да ги разтърве. В своята „История на моя живот“^[1] той описва последвалата сцена — съвсем типична за Казанова. Коста убеждава бившия си господар да чака, влиза в едно кафене, сяда и набързо съчинява стихове, в които намеква, че ако той краде, тогава Казанова от време на време лъже. Джакомо е смаян от наглостта и стиховете на слугата си. „Негодникът има право!“ — прошепва той на Да Понте и прави знак на Коста да излезе. Те се разхождат заедно известно време и се разделят приятелски — след като Коста връща малък пръстен с печат с изображение на Меркурий (богът на крадците, както отбелязва Да Понте), единствената останала скъпоценна вещ.

През февруари 1784 г. Казанова се запознава с граф Йосиф Карл фон Валдщайн, шамбелан на императора. Те се срещат на вечеря при посланика Фоскарини, където Джакомо е представен на принц Дьо Лин, чичото на Валдщайн. Макар че графът е почти трийсет години по-млад от Джакомо, двамата мъже веднага си допадат. Това не трябва да ни изненадва, защото Валдщайн е масон и се интересува от хазарт и окултизъм. Скоро след като се запознават, графът поканва новия си познат в замъка му в Дукс. Там му показва библиотеката си с 40 000 тома, които са на разположение на Казанова. Отначало той отказва, тъй като все още е зает с двете си любовници и се колебае да напусне Виена. Но на 23 април 1785 г. Фоскарини внезапно умира и бъдещето на Джакомо отново е несигурно. Въпреки забавленията с двете жени, му хрумва да стане монах, но бързо отхвърля тази ексцентрична идея и решава да замине за Берлин, където е известен и уважаван и може да се надява на назначение в Академията. Но всичко това е твърде неясно и Джакомо е принуден да си спомни поканата на Валдщайн. Градът се намира в централната част на Бохемия и това му се струва накрая на света, но е най-добрата от останалите възможности и той приема длъжността библиотекар с годишна заплата хиляда гулдена (около 6000 английски лири). Това е много по-малко от дохода на висш чиновник или адвокат, но длъжността е единственото предложение. Казанова остава в Дукс до смъртта си тринайсет години по-късно.

Дукс сега се нарича Духов и се намира в Чехия, на около осемдесет километра северозападно от Прага. Замъкът е красив и въпреки суровия северен климат, неприятен за човек, живял под лъчите на италианското слънце, с отличната си библиотека изглежда идеално място за застаряващ мъж, който да се засели там и да пише спомените си. Но за Казанова този дом е непривлекателен. Той се разбира сравнително добре с Валдщайн, но графът има други занимания — голяма конюшня и млада селянка любовница — и няма много време за него. Често го пренебрегва на обеди и вечери и не го представя на бележитите гости, а това, естествено, дразни Казанова.

Дори в най-тежките моменти той едва ли си е представял, че го очаква толкова скучно, досадно, болезнено и отегчително последно десетилетие. Неизвестно защо (вероятно заради интелектуалното превъзходство на Казанова над останалите) повечето обитатели на замъка в Дукс го ненавиждат, включително майордомът на графа, Филдкирхнер, и помощникът му Видерхолт, които много му завиждат. Приятелят му принц Шарл дьо Лин оставя тъжен спомен^[2] за положението, в което се намира. Каквото и да поиска Казанова, храна или напитка, те се бавят с часове. Всъщност готвачът често отказва да му сервира, а когато го прави, се погрижва храната да е твърде гореща. Конярят му дава само куци и изтощени коне. Подстрекават кучетата да лаят пред спалнята му цяла нощ. Някъде наблизо непрекъснато звучи ловджийски рог с особено дразнещ тон. Свещеникът непрекъснато го укорява заради сторените грехове. Филдкирхнер скъсва портрета му от книга, залепва го на стената на тоалетната и го изцапва с изпражнения. Графът дава на свой приятел книга от библиотеката, без дори да го попита. Всички в замъка постоянно му се подиграват заради строгите му маниери и старомодните му дрехи.

Джакомо очевидно е много нещастен. Дните му на флиртуване свършват. Младата Ана Клер, дъщерята на пазача, го обвинява, че е забременяла от него, но накрая друг мъж си признава, че го е направил. Повечето слугини са недостойни за ухажването му, макар че една застаряваща, грозна готвачка, която графът наема за кратко, става доста търсена и заразява трима слуги с гонорея. Сексуалният живот на Казанова приключва и жизнената, всепоглъщаща част от съществуването му оставя голяма празнота, която може да запълни единствено с подробните описания в „Спомени“.

От време на време Казанова бяга от замъка. През 1787 г. той отива в Прага, където се крие една от най-интересните загадки в по-късния му живот. По това време там е старият му приятел Да Понте, който следващите поколения помнят като автор на либретото на „Дон Жуан“ от Моцарт. Предполага се, че Казанова му е помагал в подготовката на последното действие. Тази версия произлиза от бележки на пражкия историк Г. А. Майснер, събрани и публикувани от внука му Алфред. Там се разказва сега известната история как на 27 октомври 1787 г., в нощта преди генералната репетиция, Моцарт завършва операта, но без увертюра, и е заключен в стаята си в Прага, докато я напише. Майснер твърди, че точно тогава Казанова е бил в града. Всъщност Джакомо е повикан във Виена преди 27-и, макар че със сигурност на 25-и е в Прага и работи с Да Понте върху либретото на последното действие, а може би му предоставя свои бележки. Сред документите му са намерени два листа, изписани с неговия почерк, в които е набелязана ситуацията във второто действие на операта, след като Дон Жуан е изпратен в ада от Командора.

Никога няма да разберем колко (или дали изобщо) Казанова е допринесъл за шедьовъра^[3], но е имал необходимите качества да го направи. Той непрекъснато пише стихове, има опит в създаването на първата френска оратория (написва текста, който по-късно е преведен от абат Воасенон по музика на Мондовил), пиесите му са поставени в Дрезден, Генуа и Триест, а в Мадрид написва либрето за опера. Героят Дон Жуан сигурно му харесва, макар да е много по-груб, жесток и пресметлив. Известната ария на Лепорело от първо действие може да се отнася и за него, защото Казанова също омайва с чара си „селянки, слугини, градски дами, графини, баронеси, маркизи и принцеси — жени от всяка класа, с всякакви форми и на различна възраст… Не го интересува богатството, красотата или грозотата — стига тя да носи пола, знаете точно какво ще направи той!“^[4]

През следващите години Да Понте поддържа връзка с приятеля си. Пет години след премиерата на „Дон Жуан“ той и съпругата му посещават Казанова. Мадам Да Понте го вижда за пръв път и е възхитена от чара, остроумието и жизнеността на възрастния мъж. Страстите затихват и Казанова вероятно се смята за непривлекателен, но явно не е така. Двамата си разменят писма, изпълнени с приятелски закачки и взаимно възхищение.

* * *

„Спомени“ не е единственото, нито първото литературно произведение, което Казанова написва в Дукс. След смъртта си той оставя огромен куп ръкописи. Някои са издадени, но повечето остават в библиотеката. Сред публикациите е филипика срещу Калиостро, Soliloque d’un penseur, с която Казанова се надява да спечели симпатиите на императора Йосиф II, осъждайки нечестните приключения. Творбата излиза през 1786 и следващата година е последвана от Histoire de ma fuite — разказ за бягството му от „Оловните стени“. Казанова се надява да извлече полза още веднъж с историята, заинтригувала цяла Европа. За съжаление разказът не се продава толкова добре, колкото той очаква. Повечето хора вече са го чували.

Петтомното произведение Icosameron е публикувано през 1788 г. и загатва за „Пътуване до центъра на земята“ от Жюл Верн. Там Казанова предсказва изобретяването на автомобила, аероплана, телевизията и няколко други бъдещи открития. Книгата обаче е толкова многословна, а теориите така витиевати, че на практика е невъзможно да се прочете. Той я публикува на собствени разноски, успява да привлече вниманието само на 156 абонати (трябват му 350, за да покрие разходите си) и загубва повечето си спестявания. Филдкирхнер е доволен и злорадства. Казанова му написва няколко подигравателни писма, които не изпраща и след смъртта му са намерени в бюрото му. Но в крайна сметка Джакомо удържа победа над врага си. След все по-ожесточени разпри (Видерхолт го напада на улицата) оплакванията му до графа имат резултат и двамата мъже са уволнени.

Казанова пътува още няколко пъти в компанията на Мелампиж, къдрав фокстериер, когото смята за единствения си истински приятел и който го придружава навсякъде. През септември 1791 г. Джакомо отива в Прага на коронацията на Леополд II, при когото неуспешно търси работа във Флоренция през 1772 г. На коронацията Казанова среща сина (и внука) си от Леонилда. Красивият двайсет и една годишен мъж пътува в свитата на краля на Неапол. Леонилда научава за срещата и го кани на гости в Салерно, но Казанова отказва. Историята е приключила.

През 1795 г. Джакомо твърдо решава да избяга от Дукс. Той напуска замъка без разрешение и отива в Тюрингия, за да се срещне с херцог Ваймар и да спечели благоволението му. Херцогът го приема, но след като не му предлага нито пари, нито работа (Ваймар вече има писар на име Гьоте) Джакомо е принуден да се върне в Дукс с подвита опашка. За щастие Валдщайн не се обижда от постъпката му и Казанова отново е зад бюрото си в библиотеката.

Джакомо се залавя с математика — и по-точно с въпроса за удвояването на обема на куба, занимавал учени като Декарт и Нютон — и публикува три памфлета на тази тема. Те обаче не правят впечатление, въпреки че са твърде остроумни. Основният труд през последните му години в Дукс са дванайсетте тома на неговите спомените. Джакомо, изглежда, ги започва през 1790 и за две години завършва първата чернова. През следващите шест години той преработва произведението, спомня си и записва допълнителни подробности и проверява фактите (макар и не особено старателно). Всъщност, както Райвс Чайлдс, най-бележитият биограф на Казанова, подчертава^[5], документите, намерени в архивите из цяла Европа, до голяма степен потвърждават написаното. Макар от време на време паметта да му изневерява, в основната си част спомените трябва да се смятат за точни от гледна точка на фактологията. Без съмнение това се отнася както за описанието на политическите и другите известни личности от онова време, така и на любовните му приключения. Казанова отбелязва и провалите, и успехите си и не се стеснява да описва неприятните положения, в които изпада, и злощастните си приключения, наред с онези, разкриващи щедростта, великодушието и добротата му. В повечето случаи можем да му вярваме.

Той непрекъснато се колебае за достойнствата на спомените си. Веднъж е убеден, че създава шедьовър, а после се пита дали някой ще ги публикува, имайки предвид откровеността, с която са написани. От време на време му се иска да унищожи ръкописа. Но продължава упорито да пише и да работи в библиотеката в Дукс. Скъпият му Мелампиж умира (Джакомо написва надгробно слово на латински), но се появява друг фокстериер, който му подарява принцеса Лобковиц. Казанова обгражда кучето с цялата любов, която му е останала.

Той твърди, че възнамерява да завърши „Спомени“ през 1774 г., но разказът прекъсва внезапно и можем да допуснем, че е смятал да напише поне още няколко страници. Работата му остава недовършена. Няколко записки навеждат на мисълта, че е могъл да добави още подробности. През 1797 г. Казанова публикува последното си произведение A Leonard Snetlage, сборник от анекдоти, допълващи някои откъси на „Спомени“, съпроводени от лексикографични бележки.

* * *

През февруари 1798 г. Казанова започва да страда от простата. Той се залежава твърде дълго със силни болки и яде основно супа от раци, която много обича. Накрая не може да приема дори нея и състоянието му бързо се влошава. На 4 юни 1798 г. Казанова умира на 73 години и 2 месеца.

Единственият роднина до смъртното му легло е далечният му племенник по брачна линия Карло Анджиолини (съпруг на Мария, дъщеря на сестрата на Казанова). Джакомо му оставя всичките си ръкописи, включително „Спомени“, които така и не продава на работодателя си. Спомените са написани на френски и за пръв път се появяват в превод на немски от Вилхелм фон Шуц през 1822 — 1828 г. През 1826 — 1827 г. излиза цензуриран и до голяма степен преписан френски превод от някой си Жан Лафорж, професор по френски, работещ в Германия. После следва дълъг период, през който изследванията на живота му прекъсват (ръкописът едва не е унищожен по време на Втората световна война). През 1960 г. издателят Ф. А. Брокхаус от Висбаден обявява намерението си да публикува цялото произведение така, както е написано. Части от книгата на Казанова излизат на английски, но представляват преводи на цензурираната версия на Лафорж. Нецензурираният превод на английски от Уилард Траск, който най-сетне показва великолепието и слабостите на пълния текст, е публикуван през 1966 г.

Казанова е погребан в Дукс, далеч от любимата си Венеция. На стената на църквата има паметна плоча, но гробът му не е отбелязан. Въпреки че приживе Джакомо е широко известен в цяла Европа сред редица прочути личности, въпреки публикациите му и произведенията със социален и политически характер, в които има принос, и въпреки пословичната му слава на комарджия и безделник, името му щеше да бъде само бележка под линия в историята, ако не съществуваха „Спомени“.

Казанова е героят на собствения си живот и неговите спомени го очертават като напълно завършена личност, каквато би сътворил всеки писател. Колкото и да не го одобряваме, колкото и някои негови възгледи и постъпки да ни възмущават или отблъскват, не можем да го подценяваме. Той е може би единственият от своите съвременници, който много трудно ще бъде забравен.