Дерек Паркър
Казанова (7)

Шеста глава
Бягство от „Оловните стени“
1756 — 1760 г.

Казанова е отведен в двореца на херцога и после по Ponte dei Sospiri, Моста на въздишките, от Контино, в Nuove Prigioni, „новият затвор“, известен като Piombi или „Оловните стени“. Дворецът на дожите, в който се намира затворът, е построен в средата на XVI век. На масивната му фасада има огромни прозорци с решетки. В продължение на два века се носят легенди за ужасите, преживяни от затворниците там. Всъщност „Оловните стени“ не се различава по нищо от повечето затвори. Разбира се, килиите на приземния етаж са влажни и понякога дори наводнени, но и горните не са по-приветливи от килиите в други италиански затвори. Помещенията на последния етаж са запазени за видни личности и се смятат за относително луксозни. В една от тях въвеждат Казанова.

Тежката желязна врата се затваря и той се озовава в килия с толкова нисък таван, че не може да стои изправен. Помещението е празно — без маса, стол и легло. Има само кофа и закована на стената лавица. Казанова сваля шапката, наметалото и палтото си, сгъва ги внимателно, оставя ги на лавицата и чака. Никой не идва. Часовете минават. Стъмва се. Той се изляга на пода и заспива. Когато се събужда (напомняне за зловещата му шега преди години), Джакомо докосва леденостудена, мъртвешка ръка. Той изкрещява от ужас, а после установява, че това е собствената му ръка, която е изтръпнала, понеже е лежал върху нея.

На другия ден му казват, че ако плати, ще му докарат мебели — легло и маса, но огледалата, бръсначите, книгите, хартията и перата са забранени. Казанова се настанява малко по-удобно, но през нощта из килията бродят плъхове колкото зайци и навсякъде гъмжи от бълхи. На покрива има огромни оловни плочи (оттам идва името на затвора) и в лятната жега помещението се нажежава като пещ.

Дните минават в седмици. Макар че му позволяват да си купува храна, Джакомо не е в състояние да яде. Седмиците стават месеци и той все повече слабее. Мъчи го жесток запек, излизат му вътрешни хемороиди (проблем, който го тормози до края на живота). Лекарят обаче е добър и с уменията си облекчава състоянието на Казанова. Сенаторът Брагадино, който се моли на колене пред Светата инквизиция, му изпраща топли дрехи през зимата.

Отчаян, че никога няма да получи справедлив процес, нито да бъде освободен, Джакомо започва да обмисля бягство, макар това да изглежда невъзможно. Никой дотогава не е успял да избяга от „Оловните стени“. Това, което следва, остава една от големите класически истории на бягство и нейното подробно описание от Казанова наистина е интригуващо четиво.^[1] Тъй като позволяват на Джакомо да се разхожда на тавана на бившия Дворец на дожите, един ден той намира железен болт на пода. Взима и парче черен мрамор и ги занася в килията си. С помощта на слюнка и на мрамора в продължение на две седмици той оформя болта като късо и остро копие, което нощем крие в креслото си. Нужна му е лампа, защото през зимата килията му тъне деветнайсет часа в мрак (прозорецът е толкова малък, че и през деня положението не е по-различно). Джакомо напълва чинийка с олио от салата и прави фитил от подплънките на палтото си. Той убеждава лекаря да му предпише сяра и придумва лековерния тъмничар Лоренцо да му я даде под формата на кибритени клечки.

Неколцина затворници, с които от време на време Казанова е принуден да споделя килията си, му създават затруднения. Той не им вярва достатъчно, за да им разкрие плановете си, но когато остава сам, работи като луд. Всяка нощ за шест часа Джакомо дълбае дупка в дъските на пода и каменната тераса и в средата на август е готов да опита късмета си. За деня на бягството си Казанова определя 27 август 1756 г. Два дни преди това Лоренцо идва с добра новина — Джакомо ще бъде преместен в по-голяма и приятна килия.

За щастие острието не е открито по време на преместването. Но не след дълго Лоренцо разгневен нахлува в новата килия, тъй като е видял дупката. Тъмничарят се опитва да накара Казанова да признае как е успял да я направи. Джакомо отговаря, че ще обясни само на представителите на Светата инквизиция и че ще бъде принуден да каже, че Лоренцо го е снабдил с необходимите средства. Тъмничарят съобщава на властите, че затворникът не може да бъде убеден да разкрие плана си за бягство.

След няколко доста тежки седмици Казанова успява (благодарение на пословичния си чар) да спечели благоразположението на Лоренцо, който му позволява да разменя книги със затворника в съседната килия, монах с лоша репутация на име Марин Балби. Казанова крие бележки в подвързиите на книгите и разяснява на Балби плана им за бягство. Той решава, че няма смисъл да дълбае в пода, тъй като Лоренцо го проверява всеки ден. Остават таванските помещения. Джакомо е убеден, че ако успее да предаде копието на Балби, монахът ще може да пробие тавана на килията си и после да направи дупка в покрива, през която Казанова да се качи и двамата да избягат.

Балби е притеснен и се съмнява в успеха на бягството им, но накрая Джакомо успява да го склони. Той казва на Лоренцо, че много се е привързал към съседа си по килия и иска да му подари голяма Библия (монахът е късоглед) и чиния с макарони, за да отпразнуват деня на Свети Микеле. Лоренцо се съгласява и донася Библия. Казанова скрива копието в подвързията и слага чинията с макарони върху книгата така, че Лоренцо, който трябва да я занесе на Балби, да не я разгледа. Две седмици по-късно Джакомо чува почукване на тавана на килията си — сигналът, че Балби е успял да проникне в таванското помещение. За четири часа двамата затворници правят шейсетметрово въже от чаршафи, кърпи за хранене и парчета от дюшек, после се срещат на тавана и макар и трудно, успяват да махнат оловната плоча от покрива. Луната свети ярко и те нетърпеливо чакат да се скрие, притеснени да не би някой минувач да види сенките им на площад „Сан Марко“.

Едва след полунощ двамата се промъкват през дупката в покрива и сядат на ръба, с гръб към Сан Джорджо Маджоре и с лице към куполите на „Сан Марко“. Казанова се прокрадва и в двете посоки, но не намира място, където да завърже саморъчно направеното въже. Накрая вижда капандура на две трети от разстоянието между покрива и земята. Джакомо смело се спуска до нея и успява да разбие решетката. Десет метра по-надолу има голяма стая. Казанова спуска Балби вътре, но се налага да измисли как да го последва. Той се връща на покрива и на една малка тераса намира достатъчно дълга стълба, която с големи усилия успява да избута по водосточната тръба, и така стига до капандурата.

„Държейки копието, аз бавно плъзнах стълбата по водосточната тръба. Пръстите на краката ми бяха захванати в тръбата, защото не стоях, а лежах по корем. В това положение, събрах сили, вдигнах стълбата петнайсет-двайсет сантиметра и в същото време я бутнах напред. С удоволствие видях как влиза вътре… После трябваше да я вдигна още петдесет-шейсет сантиметра… Изправих се на колене, но силата, която използвах, за да я бутна нагоре, ме накара да се подхлъзна. Тялото ми пропадна до гърдите и увиснах на лакти. В същия ужасен миг използвах всичката си сила, за да се изтласкам напред и да преустановя падането си, и успях. Внимавайки да не се подхлъзна, с помощта на китките, се задържах по корем на водосточната тръба… и установих, че ако вдигна дясното си бедро, за да сложа първо едното си коляно и после другото на тръбата, ще се изложа на голяма опасност. Усилието, което положих, за да осъществя плана си, предизвика нервна спазма. Болката можеше да повали и най-силния мъж. Обзе ме, точно когато дясното ми коляно вече докосваше водосточната тръба. Но болезнената спазма, която се нарича «крампа», не само парализира крайниците ми, но и наложи да остана неподвижен и да я чакам да премине, както ме бяха научили предишни преживявания. Ужасен миг! Две минути по-късно направих опит и — слава Богу! — сложих едното си коляно на водосточната тръба и после другото и веднага щом реших, че мога да дишам по-спокойно, се изправих и вдигнах стълбата, доколкото можах.“^[2]

Казанова провира стълбата през прозореца и скача при Балби.

Изтощени, двамата спят до шест сутринта, сетне разбиват вратата на тавана и влизат в помещение, пълно с архивите на затвора, а оттам — в канцеларията на херцога, добре позната на Казанова. Вратата, водеща навън, е заключена. Джакомо пробива дупка с копието и двамата с мъка се качват на площадката. После слизат по две стълбища и стигат до друго помещение, където знаят, че се намират Кралските стълби, Скала дей Гиганти, точно под площадката, където по традиция коронясват венецианските дожи. Голямата и солидна врата обаче представлява непреодолима бариера. Казанова не се сеща какво да стори, но поне има възможност да се пооправи. Балби не е участвал в работата и видът му е относително приличен…

„Видът ми предизвикваше съжаление и ужас. Бях издраскан и охлузен от главата до петите и облян в кръв. Когато махнах копринените си чорапи от раните, и двете ми колена се разкървавиха. Водосточната тръба и оловните плочи бяха причината за състоянието ми. Дупката във вратата на канцеларията бе разкъсала жилетката, ризата, бричовете, хълбоците и бедрата ми. Имах драскотини навсякъде.“^[3]

Казанова накъсва носни кърпи за превръзки и от един вързоп изважда дрехите, с които е арестуван. Облича ги и стига до извода, че „приличах на човек, който, след като е бил на бал, е ходил на място с лоша репутация и там е бил раздърпан.“ Той се приближава до прозореца и надниква навън. Забелязва го случаен минувач, който решава, че някой се е заключил неволно, и казва на пазача. Казанова и Балби чуват дрънкане на ключове и вратата се отваря. Без да проронят и дума за обяснение, те минават покрай пазача, слизат по голямото стълбище, прекосяват площада и се качват в първата гондола, която виждат.

Когато потеглят в лагуната, Джакомо се обръща, поглежда канала, спокоен и блестящ на първите лъчи на слънцето, и се разплаква като дете.

В Местре Казанова и Балби взимат кон, отиват в Тревизо и тръгват към Фелтре, изгаряйки от нетърпение да напуснат Венецианската република. Джакомо иска да се отърве от монаха, дава му всичките си пари и така двамата се разделят. След като върви известно време, Казанова пита за пътя минаващ пастир, който му казва, че най-близката къща е на надзирателя на затвора. С невероятна невъзмутимост — самият Казанова така и не успява да обясни постъпката си — той отива в къщата и убеждава съпругата на собственика, че е негов приятел. Тя отговаря, че мъжът й не е у дома. Отишъл е с хората си да търси двама избягали затворници от „Оловните стени“. Единият се казва Казанова. Но, разбира се, пътникът е добре дошъл да пренощува и ако позволи, майка й ще се погрижи за раните му. Джакомо обяснява, че е паднал, докато е бил на лов. Раните му са измити и превързани. Поднасят му хубава вечеря и когато заспива, го събличат и го слагат в леглото. Казанова се събужда в седем часа сутринта, облича се набързо и незабелязано напуска къщата.

Случката е изключителна и макар Джакомо да я разказва убедително на обеди и вечери до края на живота си, мнозина негови съвременници и читатели го подозират, че преувеличава и че си измисля някои епизоди. Но ръкописите във венецианските архиви, както и други източници от онова време потвърждават бягството му, описано като „феноменално“^[4].

Казанова успява да се свърже със сенатора Брагадино, от когото взима пари, и веднага заминава за Мюнхен, а оттам — през Страсбург — за Париж. Там на 5 януари 1757 г. старият му приятел Балети, родителите му и красивата му, вече седемнайсетгодишна сестра Манон го посрещат с отворени обятия. Джакомо наема стая близо до къщата на приятеля си и посещава Дьо Берни, който отново е в Париж и е назначен за министър на външните работи. Но тъй като Дьо Берни е във Версай, Казанова наема файтон и потегля. На връщане го спират пред градските порти и в настъпилата суматоха му заповядват да влезе в караулното помещение. Казват му, че кралят е убит.

Оказва се, че това не е вярно. Покушението е извършено от Робер Франсоа Дамиен. Нараняванията на краля са незначителни, но на 28 март злочестият Дамиен е жестоко убит. Той е умъртвен в продължение на четири часа. Плътта му е разкъсана с клещи, в раните му е излята гореща мазнина, а после краката и ръцете му са завързани с въжета за четири коня, които го разкъсват. Казанова е сред тълпата, която наблюдава публичната екзекуция. Той наема стая с изглед към Плас дьо Грев, за да достави удоволствие на три познати жени, но не издържа докрай ужасната гледка на екзекуцията. Жените обаче наблюдават внимателно, като в същото време едната от тях се люби с граф Едуардо Тирета, познат на Казанова.

* * *

Брагадино обещава на Джакомо щедра месечна издръжка. Казанова най-после намира Дьо Берни и получава дебела пачка банкноти, пристигнали от Венеция. Той иска да го назначат на някаква работа и Дьо Берни го запознава с Жан дьо Булон, кралския ковчежник, отговарящ за Министерството на финансите, който на свой ред го представя на Жозеф дьо Пари-Дюверни, известен финансист. С присъщия си чар Джакомо заявява, че има план, с който ще събере значителна сума за короната, но се колебае дали да го разкрие (всъщност няма нищо предвид). На другия ден той присъства на заседание, когато друг италианец, гост в Париж, разяснява плана си за създаването на държавна лотария. Казанова дръзко заявява, че това е и неговата идея, и решава да се съюзи със съотечественика си Джан Калзабиджи.

Лотарията е популярна в Италия след въвеждането й във Флоренция през 1530 г. Облагите от нея са познати и другаде в Европа (през 1566 г. кралица Елизабет I организира лотария, за да плати за ремонта на едно пристанище; Джеймс I прави същото, за да финансира заселването на Вирджиния в Новия свят). Лотариите са средство за лесно събиране на големи суми, макар че в същото време дават възможност за злоупотреби от страна на организаторите. Френският ковчежник с готовност одобрява плана, предложен от двамата италианци, и дава разрешение за организиране на лотария с администратор Калзабиджи и директор Казанова. Процедурата е следната: от деветдесет числа трябва да бъдат изтеглени пет. Участниците могат да си купят един, два или три билета. При един печеливш билет участникът получава сума 15 пъти по-висока от стойността на билета; при два — 270 пъти по-висока, а при три — 5200 пъти. За тази работа Казанова получава осем хиляди франка (около 22 400 английски лири). Той продава и пет-шест лотарийни помещения и спечелва общо десет хиляди франка (почти 30 000 лири).

С обичайната комбинация от чар, късмет и компетентност той продължава да преуспява финансово. Дьо Берни го поканва в Дюнкерк, за да му поръча да изготви доклад за състоянието на френския флот там, включително и на няколко шведски плавателни съда, готови да нападнат Англия — враг на Франция от времето на Седемгодишната война (1756 — 1763). Мисията е строго секретна, но не особено трудна. Казанова признава, че всеки млад офицер би могъл да се справи с работата, за която получава сума, равняваща се на 42 800 английски лири. Задачата му харесва и той я изпълнява добре. Джакомо се сприятелява с офицери от армията и флота, които спечелва с разкази за пътешествията и авантюрите си, и е поканен на вечеря на почти всеки кораб в пристанището. Той разговаря с моряците, прави си записки и предава на Дьо Берни обширен доклад. „Нито жени, нито някакво друго удоволствие не ме отклони от course ми по време на това пътуване“ — пише Казанова^[5], макар че сред записките, очевидно предназначени за „Спомени“, бележката „Pederastie avec X. a Dunkerk“ предполага, че е имало поне едно развлечение.

Джакомо отново се връща в Париж и както обикновено, омайва жените там — съпруги и любовници на други мъже, с които се чувства в безопасност. Тези връзки са мимолетни и представляват само приятни начини за запълване на времето. Казанова обаче среща една жена, която се оказва изключително важна за него и това е Жана дьо Ларушфуко дьо Ласкари, маркиза Д’Урфе.

Той се запознава с маркизата, която е двайсет години по-възрастна от него, чрез племенника й, чийто болен крак успява да „излекува“ с магии. По време на първата им среща става ясно, че двамата имат общи интереси — химия, магьосничество, окултизъм и медицина (тя е поклонничка на Парацелс).^[6] Маркизата му показва колекцията си от окултни ръкописи, много от които са запазени в парижки и виенски библиотеки, както и частна лаборатория, където от петнайсет години постоянно гори огън. Тя му казва, че след още пет години огънят ще преобрази веществото, къкрещо над него, в прах, който ще може да превръща основните химични елементи в злато. Мадам Д’Урфе се занимава изключително сериозно с ученията си и е приятно изненадана от отзивчивостта на Казанова.

Тя побързва да го представи на всичките си приятели и той е неизменен гост на трапезата й. Насаме маркизата му признава, че голямата й амбиция е да общува с духове и да получи философския камък — общопризнатото средство за превръщане на основни метали в злато. В желанието й няма нищо странно. В своя дописка за Виена през 1779 г. един журналист отбелязва, че в града има три хиляди души, които търсят философския камък.^[7] Според маркизата обаче проблемът е там, че могат да го притежават само мъже. Но решение има. Тя моли Казанова да й помогне да прехвърли душата си в тялото на момче, родено от обикновен мъж и божествена жена, което ще знае голямата тайна. Джакомо не възразява, макар че в момента недоумява как може да стане това, защото за да се пренесе душата й, ще трябва да я убие. Но… „подкрепяйки налудничавите идеи на дамата, аз нямах чувството, че я лъжа — пише той, — защото това вече беше сторено и не можех да я извадя от заблуждението. Ако откровено й бях казал, че идеите й са нелепи, тя нямаше да ми повярва, затова реших да се нося по течението.“^[8] И това се оказва много доходоносно. През следващите десет години маркизата му дава почти един милион франка^[9] (близо три милиона английски лири по курса през 2001). Освен това Казанова вероятно й става любовник, макар да не го признава, може би защото изповедта би го представила като жиголо.

* * *

Славата на Казанова като финансист нараства от успеха на лотарията. В разговор с банкер той изразява идеята си да отиде в Амстердам, за да продава френски облигации, а после да купува ценни книжа от други страни с по-добър кредит от Франция и да преговаря продажбата им срещу пари в брой. Финансите на Франция са в лошо състояние, отчасти заради прекомерните разходи на двореца на Луи XV и заради огромните загуби по време на Седемгодишната война. Главният ковчежник одобрява идеята и на 14 октомври 1758 г. Казанова заминава за Холандия, където извършва сложни финансови операции за двайсет милиона франка (57 милиона английски лири). Той се завръща триумфално и със значителна лична печалба — сума, възлизаща на 19 300 лири от официалните сделки и на 35 700, получени от мадам Д’Урфе, на която свършва някаква работа в Хага.

Междувременно Джакомо преживява поредната любовна авантюра, която обаче му носи по-скоро облаги, отколкото еротично удоволствие. В Амстердам Казанова се запознава с Естер, дъщерята или може би племенницата (роднинската връзка не е ясна) на Томас Хоп, влиятелен и богат търговец и член на масонска ложа.^[10] Естер е смаяна от кабалистичните пирамиди, които Джакомо й демонстрира (той използва това като прелюдия към прелъстяването) и уведомява баща си за странните му способности да предсказва бъдещето. Хоп незабавно моли Казанова да му даде съвет за състоянието на някакъв холандски плавателен съд, който закъснява с два месеца и чийто собственик иска да го продаде на ниска цена. Казанова построява пирамида и заявява, че корабът е в пълна безопасност и е на път към пристанището. Новината е чудесна. Хоп решава да купи плавателния съд и да реализира голяма печалба. Джакомо се опитва да го разубеди (какво ще стане с него, ако Хоп загуби?), но търговецът е непреклонен. За щастие корабът пристига невредим. Хоп предоставя на съветника си десет процента от печалбата (равняваща се на 320 805 английски лири) под формата на менителница и правото да изтегли два пъти повече. Естер също му дава немалка сума като „прощален подарък“.^[11]

Преди да напусне Холандия на 3 януари 1759 г., чувствайки се изключително доволен от себе си, Казанова отива в долнопробна таверна, където се навъртат размъкнати жени, обслужващи предимно военни. Посочват му една венецианка, с която Джакомо може да се забавлява. Казанова завързва разговор с нея и тя му се струва позната. Той отказва да ползва услугите й, дава й бакшиш и я пита откъде е. Отговорът й потвърждава съмненията му. Тя се оказва Лучия от Пазеано. Прелъстена и по-късно изоставена, Лучия пътува из Европа и си изкарва прехраната като проститутка. Изглежда състарена, нечистоплътна, неподдържана и извратена. Казанова си ляга безкрайно потиснат.

* * *

В Париж френските власти го посрещат с въодушевление и му предлагат да се замисли за френско поданство, тъй като е допринесъл много за Франция. Няколко дни след завръщането си Казанова отива в „Комеди Италиен“, очевидно в отлична форма. Джустиниана Вин, любовницата на познатия му Андреа Мемо (венециански благородник, известно време посланик в Рим) го вижда в ложата му и казва на любовника си:

„Той има карета и лакеи и е облечен великолепно. Има два красиви пръстена с диаманти, две златни кутии за емфие, подбрани с отличен вкус, и е отрупан с дантели. Не знам как, но е успял да влезе в най-отбраното парижко общество… Казаха ми, че го издържа много богата възрастна дама. Той има страхотно самочувствие и е горд до глупост, накратко, непоносим, когато говори за бягството си от затвора, за което впрочем разказва възхитително.“^[12]

Казанова решава да похарчи пари за къща и взима под наем „Кракови ен бел еър“ на Пти Полоня^[13] за 100 луи (седем хиляди лири) на година. В жилището има три големи приемни, бани, хубава изба, грамадна кухня, две градини и конюшни за двайсет коня. За една седмица Джакомо наема двама лакеи, кочияш, коняр, пет коня и две карети — diable и кабриолет.^[14] Той живее със стил, а щедростта и пищността на обедите и вечерите, които дава, стават пословични — макароните, пилафът, пресните яйца и масло и превъзходното вино възхищават гостите.

В края на януари към Казанова се обръща Джустиниана Вин, която въпреки лошото си мнение за него, се нуждае от помощта му. Тя е бременна, но не от Мемо. Джакомо й казва, че познава акушерка, която ще предизвика аборт за трийсет луи (3500 английски лири). След първата си среща с акушерката Джустиниана предлага на Казанова да отидат в дома му на Пти Полоня, защото още не го е виждала. Той с радост приема, тъй като от известно време й е хвърли око. Поръчва шампанско и омлет и двамата вечерят пред камината (навън е натрупал сняг).

Джустиниана приема ласките му, докато приключват с вечерята. Когато Казанова я хвърля на леглото, тя му казва да спре. И той се подчинява. „Мисълта за насилие ме отвращава… Играта свърши.“^[15] Това не означава, че Джакомо е ядосан от случилото се. Но сутринта стига до извода, че може би си заслужава да продължи да я ухажва. Казва й, че мадам Д’Урфе му е дала мехлем, който би трябвало да предизвика спонтанен аборт и е много по-безопасен от незаконната хирургична намеса. Мехлемът е приготвен от жълт минзухар, смирна и други съставки, примесени с див мед. Рецептата е на Парацелс (и това е истина). Важен е методът на приложение. Мехлемът трябва да се постави в края на цилиндър „с подходящ размер“ и после да се вкара във влагалището, за да стимулира клитора. Приложено неколкократно с достатъчно умение, за да предизвика оргазъм, веществото би трябвало да изхвърли зародиша.

Казанова обяснява процедурата на Джустиниана и добавя, че мехлемът действа най-добре, когато е смесен със семенна течност. Би било хубаво, ако с нея е някой приятел, за да може процедурата да се приложи три-четири пъти дневно. Джакомо й предлага да извика Мемо. Джустиниана отговаря, че това е невъзможно, но може би той може да намери друг мъж, който да й помогне. Казанова изпълнява молбата й. За съжаление процедурата е неуспешна, но с посредничеството на една приятелка той намира подходящ манастир, където Джустиниана може да отиде и да роди бебето, без семейството й да разбере. Но близките й се усъмняват. Майка й, мадам Вин, поръчва да проследят Казанова, за да разберат кой е извършил аборта и да го обвинят в насилие и евентуално в убийство на дъщеря й, която не може да се яви в съда и да докаже противното. За щастие Джакомо представя приятелката, благородничката графиня Дю Рюмейн, която е препоръчала манастира. Тя излага фактите пред полицейския комисар и обвинението не може да бъде доказано. Мадам Вин е принудена да се извини.

Казанова започва да търси подходяща дейност, в която да вложи значителните си спестявания. Богатите парижани са погълнати от луксозните вещи — килими от килимарската работилница на Гобелин или на Савонери, изящни платове от Ру Сен Виктор, шапки, коприна, тафта и панделки. Хрумва му идеята да направи фабрика за производство на ръчно рисувана коприна. Китайските коприни са на мода и той смята, че в Париж ще ги произвежда много по-евтино, отколкото, ако ги внася. Джакомо наема художник и къща и обзавежда голяма работилница, в която млади жени рисуват коприната. Той изчислява, че през първата година трябва да похарчи сто хиляди екю (над 890 000 английски лири), но се надява да печели по 500 000 лири годишно, след като фабриката заработи. Казанова дава 17 875 английски лири за материали и помещението и определя седмични заплати на стойност 3570 лири. Той е доволен, докато обмисля резултатите, и тъй като е Казанова, особено се радва на персонала — „двайсет момичета на възраст между осемнайсет и двайсет и пет години, всички скромни на вид и повече от половината достатъчно хубави“.^[16] През първите седмици от начинанието той им отделя доста време, макар да се упреква за разточителството си, защото щом някоя от тях забележи, че я харесва, иска обзаведена къща за проявената благосклонност.

Но се задава нещо по-сериозно. Седемнайсетгодишната Манон Балети му се вижда поразително красива. Отначало Казанова не смята да я прелъстява, защото родителите и брат й са му приятели. Джакомо обаче трудно устоява на красотата и девойката продължава да го очарова. След няколко месеца Джакомо решава, че Манон е влюбена в него, макар че баща й възнамерява да я омъжи за учителя по пиано Шарл Франсоа Клемен, надежден, второкласен композитор. Вероятно изпълнен с ревност (Клемен очевидно е влюбен в Манон, а тя поне се преструва, че е влюбена в него), Казанова разкрива чувствата си и Клемен излиза от играта.

Джакомо почти веднага е обзет от съмнения. „Мъж, който заявява, че е влюбен в жена само с езика на жестовете, трябва да ходи на училище.“^[17] Но Манон наистина е красива и Казанова я харесва все повече, макар че полага завидни усилия да се въздържа. Тя изглежда все по-влюбена в него и не скрива отношението си по въпроса за младите работнички във фабриката. Казанова се чуди какво да прави. Не може да се реши да я прелъсти, макар че Манон явно има желание. Постепенно тя му влиза под кожата. Проявява сдържаност, която има същия ефект — сякаш нарочно го дразни, като осуетява опитите му за сближаване. Щом въпросът с Джустиниана се урежда, Джакомо взима решение и предлага брак на Манон. Тя е очарована. Няма съмнение, че чувствата й са сериозни — запазени са 41 нейни писма до него, които говорят за голяма нежност и обич. През това време Казанова изпада във финансови затруднения. Той харчи прекалено много. Продава пет хиляди акции от фабриката си за петдесет хиляди франка (около 149 000 английски лири). За беда три дни по-късно една от работничките му изчезва с цялото съдържание на склада. Купувачът на акциите решава, че бизнесът не може да бъде възстановен, и си иска обратно парите. Казанова отказва да му ги върне; кредиторите го притискат и той е арестуван. Плъзва слух, че е замесен в съмнителни менителници — сериозно престъпление, което ако бъде доказано, го очаква каторга. Но доказателства няма и той е освободен. Невинността му е потвърдена от факта, че френското правителство отново го моли да отиде в Холандия, за да преговаря за заем.

В Холандия Джакомо отново се среща с Томас Хоп и Естер, с която започва усилено да флиртува. Впуска се и в разгулни игри с две проститутки, което впоследствие го отвращава (сексуалните авантюри с жени, които не харесва, не го удовлетворяват). После пристига писмо от Манон от Париж, написано в деня, преди да се венчае с архитекта Жак Франсоа Блондел^[18]. Тя пише, че ще направи всичко възможно да забрави Казанова, и го моли, ако отново се срещнат, да се престори, че не я познава.

Джакомо е сломен от скръб, или поне така пише. Вероятно това е истина. Той не може да понесе мисълта, че е отхвърлен. Освен това претърпява неуспех в преговорите от името на френското правителство, решава да се откаже от идеята да продава френски държавни ценни книжа и напуска Амстердам. През първата седмица на февруари 1760 г. пристига в Кьолн, където възнамерява да отиде на театър, а после да отпътува за Бон. Като видна личност, му дават място на сцената, откъдето лесно може да наблюдава и зрителите, и актьорите. Казанова веднага забелязва особено красива жена и в антракта си урежда да го заведат в ложата й, или по-скоро в ложата на генерал-лейтенант граф Фридрих Вилхелм фон Кетлер, австрийския военен аташе. Дамата е любовница на фон Кетлер и е очарована да се запознае с Казанова. Двамата много си допадат и когато той казва, че на другия заминава, тя лесно го убеждава да остане в Кьолн.

Жената се оказва Мария фон Гроте, съпруга на бургмайстера на Кьолн, Франц фон Гроте. Мими, както се представя, поканва Джакомо на бала, който любовникът й дава на следващата вечер (фон Кетлер също учтиво настоява Казанова да присъства). Възможността е обещаваща. Съперникът му е много по-възрастен от него (всъщност само седем години) и е грозен, без „умствени качества, които да му дават претенции да вдъхновява любов“.^[19] На бала Казанова обещава да остане в Кьолн, ако разговаря насаме с Мими. Тя го запознава набързо със съпруга си (когото той описва като „любезен“) и през нощта го скрива в една църква с тайна врата, водеща към спалнята й. Двамата прекарват няколко часа в студената и тясна изповедалня, но си заслужава, макар че трябва да внимават, за да не събудят бургмайстера (който спи) в съседната стая.

Междувременно Джакомо се издига в кьолнското общество. Мадам Д’Урфе го представя на фелдмаршал граф дьо Торси, комисар на френските сили в града, който има покана за всяка вечеря и бал. Новината за присъствието на Казанова бързо се разпространява. Курфюрстът на Бон, Клеменс Август фон Вителсбах, е прочел за бягството му от „Оловните стени“ и иска да чуе историята лично от него, както и да го разпита за Венеция, смятана тогава за най-модния град в Европа. Той поканва Казанова да присъства на бал с маски^[20] на карнавала преди Великите пости. Мими го убеждава да даде обяд в двореца на курфюрста в Брюл, между Кьолн и Бон, за някои от най-видните й приятелки. Желанието й е удовлетворено. Гостенките са двайсет и четири (сред тях има шест, които не са поканени, но не са изгонени), а обядът струва двеста дуката^[21] — на трапезата има позлатени, сребърни прибори, порцеланови чинии, 24 основни ястия, 24 блюда с английски стриди, 20 бутилки шампанско, огромна купа с рагу от трюфели и ликьор.

В Кьолн Кетлер дава вечеря и бал в последния ден на карнавала. Казанова не е поканен. Фон Кетлер явно знае какво става между него и Мими. Тя настоява Джакомо да присъства, независимо, че не е поканен. След известно колебание той се съгласява да отиде. Посрещайки гостите, графът го поглежда студено и отбелязва: „Сър, не съм ви канил.“ „Така е, генерале — отговаря Казанова. — Но бях сигурен, че това може да е само пропуск и затова дойдох да изкажа почитанията си на Ваше превъзходителство.“ Фон Кетлер се муси известно време, но с присъщото си хладнокръвие и очарователни обноски Джакомо му прави комплимент за проявената в битките храброст и демонстрира познания за къщата му и нейната история. Очарован за пореден път, Кетлер му подарява бутилка хубаво вино и вечерта завършва приятелски.^[22]

* * *

Казанова напуска Кьолн в средата на март, минава през Бон, за да изкаже почитанията си на курфюрста, и среща актрисата Изобел Тоскани, с която се е запознал в Париж, и е подарил кокер шпаньол на дъщеря й. Девойката е учила балет при великия Гаетано Вестрис. Тя още е девствена и предстои да бъде заведена в Щутгарт като подарък за херцог Вюртемберг с надеждата, че ще измести настоящата му любовница. Джакомо е любопитен да разбере дали момичето наистина е целомъдрено. Изобел няма нищо против да му го позволи. Тримата си лягат заедно и той се люби с майката, въодушевен от хубостта на дъщерята. (Казанова обяснява, че Изобел вече не е толкова красива и без допълнителен стимул не би могъл да се справи подобаващо.)

Джакомо решава да отиде с тях в Щутгарт в края на март, вероятно привлечен от репутацията на херцога, Шарл Южин, който председателства съда по безнравствеността, но в същото време управлява град, в който има подчертан интерес към изкуствата и особено към театъра. Жан Жорж Новер, великият хореограф, и Николо Жомели, именитият оперен композитор, работят под покровителството на херцога. Там Казанова намира неколцина стари приятели, сред които Луиджи Джузепе Балети, двайсетгодишният син на семейството. Луиджи работи в театъра и се държи приятелски с Джакомо, въпреки някогашния проблем със сестра му. Казанова познава и любовницата на херцога, Урсула Мария дел Агата, примабалерината в театъра. Последния път, когато я вижда, тя е едно от двете момичета, които сенаторът Малипиеро забавлява и прелъстява във Венеция. Съпругът й с удоволствие я отстъпва на херцога. Когато му омръзва, Урсула се заема с приятно начинание, уреждайки частни прослушвания на момичета за балета.

Джакомо има и други познати — например балерината Ана Бинети, която среща в Падуа през 1747 г. Тя е все още привлекателна и изглежда добре за възрастта си и е любовница на австрийския посланик. (Ана явно е неподвластна на времето и последният й любовник умира, когато тя е на шейсет и осем години). Друг приятел от миналото е Андреас Курц, бивш колега цигулар в театъра във Венеция. Казанова харесва дъщеря му Катерина, която по-късно става известна балерина. Андреас казва, че е твърдо решен да я държи далеч от херцога, но въпреки това впоследствие тя му ражда две деца.

Хазартът слага край на пребиваването на Казанова в Щутгарт. Подтикнат от трима офицери да играе на карти в един бордей, Джакомо е упоен, излъган с четири хиляди луи и пренесен в безсъзнание в стаята си. Когато се свестява, той установява, че са му откраднали часовниците и златната кутия за емфие. Офицерите си искат парите, но Казанова се оплаква от случилото се и отказва да плати. Той не може да се обърне за помощ към херцога и остава затворен в стаята си. Адвокатът, с когото се съветва, му казва, че понеже е известен като професионален комарджия, никой няма да повярва на разказа му. Ако не плати, Казанова ще бъде арестуван и принуден да стане обикновен войник във войската на херцога.

Джакомо повиква кредиторите си. Обяснява, че е готов да се предаде, но му трябва малко време, за да събере пари. Междувременно той поканва на вечеря Ана, Балети и Изобел Тоскани и съставя план. През следващите няколко дни жените тайно изнасят от стаята му повечето вещи и дрехи, криейки ги под фустите си. После, на 2 април вечерта, когато е рожденият му ден, Казанова слага на възглавницата си перука с нощно боне, за да заблуди пазача, в случай че надникне в стаята му, измъква се незабелязано от гостоприемницата и отива в къщата на австрийския посланик, която се намира в укреплението на града. Ана му отваря и го завежда в стая, където чака съпругата на Балети. Балетистът е долу, затънал до коленете в кал, готов да поеме Джакомо, след като двете жени го спуснат с въже. Накрая го завеждат в чакаща карета и той потегля за Цюрих.

В спомените си Джакомо пише, че като на сън се е добрал до бенедиктинското абатство в Айнзиделн. Той знае, че там е единствената църква, осветена от Исус Христос, и вижда отпечатъците от пръстите му върху мрамора. Игуменът Себастиан Имфелд, известен като абат Николай II, го поканва на вечеря. След като похапва бекасини и пъстърва и пийва хубаво вино, Казанова решава да стане монах. Игуменът го съветва да изчака поне две седмици, преди да предприеме каквато и да е било необратима стъпка. Макар и без желание, Джакомо се връща в Цюрих. Богатата библиотека и тихата, спокойна атмосфера в Айнзиделн са изключително привлекателни.

В Цюрих Казанова доста скучае. Но една сутрин поглежда от прозореца на стаята си в „Шпагата“ (известна гостоприемница, където са отсядали Моцарт и Гьоте) и вижда красива брюнетка в пътнически дрехи, която слиза от карета. Той се надвесва рисковано, за да я види по-добре; тя вдига глава и улавя погледа му. Изведнъж монашеският живот му се струва не толкова привлекателен.

Сервитьорът му казва, че жената (която е с три приятелки) е от Золотурн, но не знае нищо повече за нея. Джакомо му дава бакшиш, взима зелената му престилка, завързва косите си на опашка (както ги носят сервитьорите), грабва нож и се приготвя да сервира на дамите. Докато прислужва на красивата брюнетка, от ръкава му се подават дантелените му маншети. Тя забелязва качеството им, вглежда се в него и сякаш го познава, но не казва нищо. След вечерята му позволява да развърже и събуе обувките й, макар че се противи, когато Казанова се опитва да изхлузи чорапите й.

Джакомо е запленен. Той научава от кочияша, че името на дамата е Мари Ан Луиз Рол фон Еменхолц.^[23] Тя е двайсет и двегодишна и омъжена за барон Урс Виктор Йозеф Рол фон Еменхолц, двайсет и седем години по-възрастен от нея. Рано сутринта Казанова я наблюдава как се качва в каретата си. Тя пита кочияша дали вали, маха шапката си и поглежда нагоре. Казанова сваля нощното си боне. Мари Ан се усмихва.

Джакомо отива в абатството, за да каже на игумена, че идеята за живот, посветен на религията, вече не го привлича, след което да прекара известно време в един бордей. (Той е разочарован, тъй като жените там говорят само неясен швейцарски диалект, който не разбира, защото „без думи, удоволствието от любовта намалява най-малко с две трети“.^[24]) Казанова заминава за Золотурн и посещава маркиз Дьо Шавини, френският посланик, на когото представя препоръчително писмо от херцог дьо Шоаси, който го приема радушно. На вечерно увеселение, две жени, на които е сервирал в Цюрих, го познават и уверяват посланика, че е поканил преоблечен прислужник в кръчма. Джакомо е принуден да признае измамата. Шавини е очарован. Историята скоро се разпространява из града. Дамите и барон Рол искрено се забавляват. Не е необходимо да споменаваме, че Казанова не си губи времето да разговаря насаме с Мари. За съжаление тя не се поддава на ухажванията му, макар да изглежда отстъпчива.

Докато я чака да промени отношението си, Джакомо участва в любителски театрални постановки. Играе в Le Cafe ou l’Ecossaise от Волтер ролята на Мъри, който е влюбен в Линдане, представена от Мари, а Шавини се появява като баща й. Казанова няма опит в актьорското изкуство и иска съвет от член на трупата — мадам Ф., куца вдовица на възраст между трийсет и четирийсет години, със зъл нрав и жълтеникава кожа. Тя е доста глупава и опитите й да бъде остроумна бързо досаждат на Джакомо. Скучните жени (с изключение на красивите) лесно го отегчават.

Плановете му за Мари бележат известен напредък. Най-после тя му позволява да я целуне. Той решава, че изгледите са добри, за да удължи престоя си, и наема голям замък в Ринберг, близо до града, двама слуги и икономка, която му препоръчва майордомът на посланика — красива, млада вдовица на двайсетина години. Тя става прислужница на известната британска интелектуалка Елизабет Монтагю и се омъжва за лакея й, възрастният Дюбоа.^[25] Три години, след като отива в Англия, овдовява и се връща в Швейцария. Пряко волята си, тя се оказва единствената прислужница жена в къщата на развратен млад мъж, но е целомъдрена и твърдо решена да се брани — настоява да не присъства, когато господарят й се къпе, и негодува, когато един от лакеите се опитва да я целуне. Като допълнителна предпазна мярка взима дъщерята на пазача да спи при нея.

Казанова не може дори да я целуне. Тя приема целувка по бузата, но предпочита само да разговаря с него. За негова изненада камериерката се оказва не само красива, но и интелигентна — интересува се от философия и е последователка на английския мислител Джон Лок. Но главната цел на Джакомо е да прелъсти Мари, която вече му дава знаци, че съпротивата й не е непреодолима. Той я поканва заедно със съпруга й да прекарат няколко дни в замъка и за щастие баронът приема. Точно преди да пристигнат, неочаквано се появява мадам Ф. с намерението да отседне при Казанова за няколко седмици и се настанява в две стаи на партера. Джакомо няма желание да я забавлява, но тъй като тя има влияние над барон Рол и би могла да попречи на авантюрата му с Мари, решава, че е по-добре да й угоди.

Мари и съпругът й също са настанени в стаи на партера. Двете им легла се намират в ниша, преградена с междинна врата. Вратата на едно от антретата води към градината и ключът, естествено, е в Казанова. Дьо Шавини вечеря със семейство Рол и настоява мадам Дюбоа да седне до него, тъй като знае, че е остроумна жена с добро име. Тя забавлява гостите с истории за госпожа Монтагю и е толкова мила, че Мари недоумява защо Джакомо още не я е прелъстил. Той от своя страна я моли да му позволи да я посети през нощта. Мари отговаря, че в момента баронът я обгражда с внимание, но ако първо се люби с него, той, както обикновено, ще заспи дълбоко, след като напусне леглото й. Затова ще бъде безопасно Казанова да дойде след полунощ.

В един и пет Джакомо се промъква в мрака към апартамента на семейство Рол, натиска дръжката на вратата и усеща върху дланта си топла ръка. Двамата веднага се хвърлят на канапето. Той е очарован от предвидливостта й да го посрещне в антрето, защото иначе може да събудят съпруга й, ако легнат в леглото й. Няколко часа те прекарват изключително приятно. „Страстта й — пише Казанова, — надминаваше моята“^[26], макар че тя внимава да не вдига много шум. Преди зазоряване той я оставя напълно задоволена.

Докато Казанова закусва с Рол, влиза мадам Ф. и съобщава, че си тръгва. По-късно Джакомо се среща с Мари в градината. Тя го пита къде е бил. Чакала го е до четири сутринта. Казанова се подпира на едно дърво, за да не припадне от ужас. Страстната му партньорка явно е била мадам Ф. Най-много го притеснява фактът, че се е забавлявал. Колкото и да му е досадно, той признава истината на Мари. Джакомо иска да намери мадам Ф. и да я убие. Мари смята, че това не е доброто решение и че сигурно има по-подходящ начин да си отмъстят. И наистина е така. Мадам Ф. допуска грешка, като изпраща на Казанова възторжено писмо, в което между другото го предупреждава да внимава, тъй като може да го е дарила с нещо неприятно. Мадам Дюбоа си позволява волността да прочете писмото и предлага план за отмъщение. Тя случайно знае, че младият лакей Ледук е болен от гонорея. По нейно предложение Казанова пише на мадам Ф. и я уверява, че не е напускал стаята си цяла нощ. След дълги разпити са разкрили, че не друг, а лакеят му е бил мъжът, с когото се е забавлявала в замъка. После изпраща Ледук в дома й, за да я обвини, че го е заразила с шарка. Ужасена, тя се извинява на човека и го отпраща с щедър подарък и писмо за Джакомо, в което го умолява да мълчи.

Казанова наистина се заразява от мадам Ф., но за щастие, не е нищо опасно. Мадам Дюбоа се заема с лечението му и той й разказва любовните си авантюри и то така подробно, че макар да не могат да се любят заради болестта му, двамата се задоволяват както могат. На Джакомо му се струва, че се влюбва в икономката си, и това е добре дошло, защото отношенията му с Мари явно няма да стигнат доникъде. В един последен разговор тя признава, че съвсем не е поласкана от факта, че Казанова може, дори в тъмнината, да я сбърка с четирийсетгодишна жена с увиснала плът и лош дъх. Казанова не съжалява особено. Той напуска Золотурн заедно с мадам Дюбоа и заминава за в Берн. Там икономката му става любовница.

Джакомо посещава известните бани в Берн. В продължение на повече от триста столетия обществените бани в Европа са място за проституция, а баните Мате до река Ар са прочути сред пътешествениците.^[27] Трийсет-четирийсет „кабинки“ се обслужват от момичета. Казанова си избира едно от тях и плаща сравнително дребна сума, възлизаща на около десет английски лири. Девойката се съблича, влиза в банята с него и го изкъпва („без да й позволя“^[28]) — явно неискрено пише Казанова. Той не е очарован от правилата, които правят всичко твърде очевидно. Без кокетиране, постепенно разсъбличане и тръпката от прелъстяването Джакомо остава равнодушен. Затова изпива чаша кафе, момичето му помага да се облече и той се връща в стаята си чист, но незадоволен.

Казанова разказва за случилото се на мадам Дюбоа. Тя не може да повярва, че той е останал безучастен към подобна ситуация, и изразява желание да посети баните. Мадам Дюбоа облича бричовете му и взима връхната дреха на Ледок и макар да личи, че е жена, служителят в баните флегматично ги пита дали искат кабинка за двама или за четирима. Те наемат същото момиче, а мадам Дюбоа (малкото й име е неизвестно) избира друго. Най-после Джакомо е щастлив, че я държи в обятията си, докато двете девойки се отдават на лесбийство и това му напомня за авантюрата с Катерина и М. М. във Венеция. Икономката е изумена от това, което вижда, и казва, че не е чувала за подобно нещо. Независимо обаче дали гледката й въздейства, или не, тя определено възбужда Казанова.

Така или иначе, мадам Дюбоа вече му е любовница и скоро демонстрира, че отлично познава неговите склонности. След няколко дни тя с радост се впуска в любовни игрички с тринайсетгодишната дъщеря на своя позната, а Джакомо се наслаждава и на двете.^[29] Той е убеден, че никой не го е разбирал по-добре от нея и започва да чувства, че мадам Дюбоа може би е неговата „избраница…“. Тя е „съвършена любовница и ме прави напълно щастлив“.^[30]

Междувременно от Золотурн пристига писмо от Лебел, майордомът на Шавини, който иска ръката на мадам Дюбоа. Той е отличен кандидат, но тя обича Казанова и се надява, че любовта й е споделена. Мадам Дюбоа заявява, че не я интересува дали Джакомо ще се ожени за нея, но е решена да откаже на Лебел.

Казанова се колебае и пише на Шавини, като го моли за съвет. Той обича мадам Дюбоа, но тъй като познава характера си, съзнава, че животът й с Лебел ще я направи по-щастлива. Посланикът му отговаря с писмо от четири страници и го съветва не само да се съгласи с този брак, но и да убеди любовницата си да приеме, както и да осъзнае, че след време всеки брак се превръща в приятелство и че той няма да бъде способен на вярност. Мадам Дюбоа се противи, но се съгласява да посети майка си в Лозана, а Казанова й обещава по-късно да отиде при нея. След няколко дни той напуска Берн и заминава за Муртен, а после за Рош, където се отбива при поета и ботаника Албрехт фон Халер^[31]. Бернар дьо Муралт, съдия, с когото се запознава в Берн, му е дал препоръчително писмо, в което хвали способностите му на „магьосник“, чиито главни интереси са химията и естествознанието.

Казанова остава при Халер три дни, доволен от разговорите, които водят за химията и поезията. После заминава за Лозана, където двамата с мадам Дюбоа дълго обсъждат бъдещето си. Накрая тя му казва да изпрати писмо на Лебел, в което да му съобщи, че или трябва да дойде, за да я вземе за съпруга, или да я забрави. Джакомо пише на майордома, че мадам Дюбоа е съгласна да се омъжи за него. Лебел пристига след четири дни. Тя дава на Казанова венчалния си пръстен от първия брак, за да го пази. Уверява го, че ще се омъжи веднага за Лебел, който обаче се е съгласил да не консумират брака си поне два месеца, за да бъде тя сигурна, че детето, което носи в утробата си, е от Джакомо. Обещава да му съобщи. Раздялата е тъжна. Казанова отпътува за Женева, където наема стаи в една гостилница. Когато се приближава до прозореца, вижда издраскани с диамант думите „Tu oublieras aussi Henriette“.^[32] Той вече е бил там.

* * *

На другия ден — през юли 1760 г. — Казанова посещава великия Волтер. Всеки образован човек, минал през Женева, трябва да се срещне с него. В средата на 60-те години на XVIII век френският философ е най-бележитият сред европейските интелектуалци. Той е автор на театрални пиеси, стихове, есета и е отдаден на кореспонденцията си. Най-незабравимите му герои са Кандид и учителят му доктор Панглос, (за чийто прототип използва своя съгражданин философа Лайбниц, и който смята, че всичко е за добро във възможно най-добрия от всички светове).

Джеймс Бозуел описва философа колоритно. Той е облечен със „сиво-син, красив плътен халат и носи перука с три възела“. Седи с изправен гръб и „се усмихва превзето, докато говори“.^[33] Бозуел смята Волтер за малко смешен — с „неестествен, странен стил, който не може да бъде надминат и от най-комичните герои в театъра“^[34].

Казанова не изпитва голямо уважение към учения. Дьо Муралт доверява на Халер за намерението на Казанова да каже на Волтер колко много грешки има в книгите му^[35], и че не споделя желанието му „да видя последния крал удушен с червата на последния свещеник“. Но щом застава пред по-възрастния мъж, смелостта му се изпарява. Джакомо спечелва благоразположението на Волтер, като заявява, че от двайсет години се смята за негов ученик. Философът отговаря, че след още двайсет години ще очаква с нетърпение да получи значително възнаграждение.

Волтер очевидно смята госта си за интересен, защото четири дни поред го кани на обяд във вилата си Les Delices. Те разговарят предимно за италианската литература и Джакомо стига дори дотам, че укорява домакина си за критиките, които отправя към Ариосто в книга, която е написал преди петнайсет години. Философът признава, че това се дължи на факта, че недостатъчно разбира италиански. Дори го уведомява, че вече предпочита Ариосто пред Тасо и цитира произведенията му. Казанова също декламира любими откъси от Ариосто. Той заявява, че се е посветил предимно на поезията и е написал две хиляди сонета.

На другия ден двамата обсъждат Омир, Данте и Петрарка. Казанова тактично се въздържа да отправя критики към Волтер, който отрича произведенията на последните двама. Джакомо е смаян, когато философът го завежда в спалнята си и му показва кореспонденцията си от пет хиляди писма от цяла Европа. Волтер твърди, че не само е отговорил на всяко едно, дори пази копия на собствените си писма.

Отношенията им все пак остават хладни. Суетността не им позволява искрено да се възхитят един на друг. Иронията и саркастичният хумор на философа са в разрез с прекалено сериозното отношение на Джакомо към италианската литература. Положението още повече се влошава, когато Казанова изпраща на французина копие на стихотворение, на което се възхищава^[36]. Волтер язвително му отговаря, че в продължение на няколко часа е бил принуден да чете глупости.

По-късно Казанова съжалява, че не е прозрял добрите страни на Волтер и си е позволил да бъде прекалено осъдителен. Но тогава, както и десет години по-късно, той критикува философа.

Сред гостите (присъстват още двама англичани и Волтер не учудва италианеца, като казва, че предпочита да се е родил англичанин) Казанова се запознава с Мишел Люлин дьо Шатовьо, шейсет и шест годишен синдик от Женева. Той отива при Джакомо късно вечерта по време на първото му посещение в Les Delices и двамата прекарват приятно, споделяйки пикантните си преживелици. Дьо Шатовьо кани Казанова на бал на следващата вечер, а след това двамата отиват в една къща, където се срещат с три момичета^[37], с които вечерят. Горещо е и се налага да се разсъблекат. Дьо Шатовьо е отгледал девойките и се смята за техен настойник, но това не му пречи да позволи на Джакомо да ги „задоволи“. Предупреждава го обаче, че ако забременеят, шансовете им за брак ще се провалят. Когато на другия ден Казанова отново е поканен да посети момичетата, той занася няколко златни монети на местен златар, накарва го да ги претопи и да направи три златни топчета от по две унции. Впоследствие уверява девойките, че ако поставят златните топчета на съответното място, ще могат да се предпазят от забременяване поради взаимодействието на златото с телесните им секрети. Макар че топчетата изпадат по време на развихрилите се страсти, момичетата са доволни, понеже ги предпочитат пред грубите английски презервативи, които синдикът обикновено използва. И не забременяват.

* * *

От Женева Казанова потегля към Рим и Неапол, но, както обикновено, си позволява да отвлекат вниманието му още на първата спирка — Екс-ан-Савой, сега Екс-ле-Бен. Отначало градът му се струва грозен и скучен, но когато се вглежда в модно облечените мъже и жени, дошли на минералните бани там, Джакомо решава, че ще има възможности за развлечения. Едно от забавленията е играта на карти. Казанова се впуска в играта и разорява „банката“. После, докато се връща в мрака към гостоприемницата, вижда две монахини, застанали до градския фонтан. Джакомо е готов да се закълне, че едната е М. М., и тръгва след нея. Тя изчезва в една селска къща, а после, забелязала вниманието му, изпраща послание с молба да поговорят. Казанова се съгласява и на лунната светлина се изкачва по стълба до прозореца й.

Това, разбира се, не е М. М., а някаква французойка. Тя му разказва, че е била принудена да стане монахиня, защото е била прелъстена от млад мъж и е забременяла, а сега се преструва, че страда от болест, която само водите на Екс могат да излекуват. За нещастие трябва да се върне в манастира при злонравната игуменка. Придружава я друга монахиня, твърдо решена да я предпази от някоя злополука по пътя. Както обикновено, Казанова се влюбва в нея. Явно Бог е решил така, сътворявайки я по подобие на М. М. и му е помогнал да спечели на карти много пари, с които да се погрижи за младата жена.

Джакомо се снабдява с опиум и успява да упои възрастната монахиня с надеждата, че момичето ще роди, докато тя е в безсъзнание. И наистина става така. Селянката, в чиято къща се случва това, акушира. За нещастие обаче дозата опиум се оказва твърде голяма и монахинята умира. Ленив свещеник удостоверява смъртта й като причинена от внезапен сърдечен удар и набързо я погребват.

Казанова прави всичко възможно да се грижат добре за протежето му. След като тя се възстановява след раждането, той й обяснява как е пленила сърцето му заради приликата си с венецианската монахиня М. М. Джакомо й показва портрета й, на който е гола, и двамата обсъждат приликите. Младата монахиня с готовност се съблича, за да улесни сравняването. И неизбежното се случва. Тъй като скоро е родила, Казанова използва презерватив. („Малка обвивка от много фина прозрачна кожа, дълга осем инча и затворена в единия край, а в другия — с тънка, розова панделка“).^[38] Те прекарват часове наред в леглото. Джакомо искрено й предлага да отидат в Рим и да се оженят. За щастие и на двамата тя отказва, но му подарява портрет, на който е изобразена гола, в същата поза като М. М., и заминава за манастира си в Шамбри.

Не особено натъжен, Казанова отива в Гренобъл, където упорито преследва Ана Роман-Купие, осемнайсетгодишната дъщеря на чиновник, една от малкото жени, успели да отблъснат опитите му за сближаване. Тя е съгласна да се омъжи за него, но дотогава няма да спи с него. Ана смята, че той е привлекателен и интересен мъж и след като разговарят за астрология, го пита дали може да й направи хороскоп. Казанова не е в състояние да го стори, но с помощта на учебник по астрология и ефемерида^[39] успява да начертае рождената й карта. Той решава да й предскаже, че ще отиде в Париж и ще стане любовница на краля, и добавя, че трябва да замине веднага (надявайки се да го помоли да я придружи, за да я прелъсти по време на пътуването). Казанова придава пикантност на предсказанието си, като „вижда“ на картата няколко събития в досегашния й живот, които всъщност е чул от разговори с леля й, мадам Морин. Морин твърди, че звездите никога не лъжат, и след два дни заминава заедно с племенницата си. След година Ана наистина става любовница на Луи XV, получава титлата баронеса Мели-Колон и през 1772 г. се омъжва за маркиз Дьо Каванак.

* * *

Казанова тръгва с лодка по Изер към Авиньон. През последната нощ, която прекарва в Гренобъл, той прелъстява три сестри и накрая ги убеждава да легнат при него за сбогом в продължение на „три-четири изключително оживени часа“.^[40] Главната причина да отиде в Авиньон е, че там е живял Петрарка, поета, на когото се възхищава най-много. Долчи, млад капитан от швейцарската гвардия, го завежда на гробницата на Петрарка. Казанова стои сред развалините на къщата му и плаче.

В местния театър Джакомо се запознава с актрисата Маргарита Астроди, сестрата на много по-красива и талантлива жена, която осем години по-рано той среща в Париж. Маргарита е придружавана от гърбава прислужница на име Лепи и макар и неохотно, Джакомо се оставя да бъде убеден да легне и с двете. После се чувства неловко. За пореден път силата на сексуалния му нагон го е изкушила да стори нещо, за която по-късно съжалява.

През същите няколко дни Казанова проявява съвършено различно отношение. Слугата му Ледук му казва, че една семейна двойка, отседнала в съседната стая, е заплашена от изгонване и конфискуване на имуществото заради неплатени сметки. Ледук твърди, че жената е изключително красива и че той е готов да уреди сметките им. Казанова повиква собственика, научава, че семейството дължи петдесет франка (около 148 английски лири) и незабавно плаща дължимото, при условие че самоличността му ще остане анонимна. Собственикът на гостоприемницата обаче го разпознава.

Фамилията на семейството е Стюард, макар че като стар мошеник, мъжът е известен с няколко имена — включително барон Стюарт дьо Фрисо и барон Нисен. Съпругата му Мари е дъщеря на адвокат от Екс-ла-Шапел, избягала от дома си, за да участва в авантюрите му. Тя наистина е изключително красива — с кестеняви коси и хубава фигура и вероятно леснодостъпна, стига господинът да прояви щедрост. Когато обаче отиват на екскурзия до къщата на Петрарка, тя е доста сдържана и необщителна. На вечеря Казанова, Долчи и Стюард изпиват осем бутилки, а тя — само две чаши вино.

Джакомо е озадачен. Ако иска парите му, Мари трябва да бъде по-дружелюбна. Долчи смята, че тя се въздържа само за да изостри желанието му. После Казанова среща богата позната, отседнала в същата гостоприемница. Той я ухажва, давайки ясно да се разбере, че е готов да я възнагради щедро за вниманието й. Тя му отказва. Вечерта Джакомо и приятелят му виждат как богат, но простоват благородник флиртува с нея, но конфузно е отпратен.

Сутринта собственикът отново заплашва да изхвърли семейство Стюард от гостоприемницата. Казанова му казва, че може да живеят там на негови разноски, колкото искат. Стюард му благодари и го моли да утеши съпругата му, която лежи, изпаднала в истерия. Джакомо се качва в спалнята и когато дамата го вижда, започва да се гърчи конвулсивно, отмята завивките, припада и лежи на дюшека гола „в съблазнителна поза, каквато самото сладострастие не може да изобрети“.^[41]

Казанова се досеща, че всичко това е измама, внимателно я завива и отива на дълга разходка, за да охлади страстите си. Той очевидно желае жената (дори започва да мисли, че е трябвало да се възползва от нея) и решава да плати. Вечерта Джакомо предлага на Стюард двайсет и пет луи (1780 английски лири), за да му помогне да преодолее затрудненията си. „Точно толкова ни трябват“ — отговаря съпругът и завежда благодетеля в спалнята.

Там го посреща Мари. Казанова се приближава до леглото и тя казва: „Тук съм, мосю, готова да платя с тялото си за нищожните двайсет и пет луи, от които се нуждае съпругът ми. Правете каквото желаете с мен. Няма да се противя. Но запомнете, че ако се възползвате от тялото ми, за да уталожите страстта си, ще се чувствате по-унизен от мен, която се продавам толкова евтино само защото нуждата ме принуждава. Вашето падение е по-достойно за съжаление от моето. Елате. Правете каквото искате.“^[42] И Мари отмята завивките.

Казанова ги грабва, хвърля ги върху нея и заявява, че презира красотата й. Той не е имал представа, че трябва да плати, за да й се наслади. Дал е пари на съпруга й от състрадание и сега съжалява, че не го е превъзмогнал. Ако е порядъчна жена, Мари трябва да знае, че щом веднъж се продаде на мъж за пари, става проститутка. Тъй че не бива да го обвинява в „падение“. Случаят е доста неприятен, с изключение, разбира се, на Мари.

Джакомо напуска Авиньон и заминава за Марсилия, без да ги види отново. Той наема втори слуга — сговорчивия двайсет и шест годишен Гаетано Коста, който работи и като секретар. Младежът е толкова приветлив, че Казанова го взима въпреки странните му възгледи. Гаетано смята, че правописът е излишно нещо и стига човек да владее езика и да знае значението на думите, не е важно дали са написани неправилно, а ако не знаеш езика, няма да видиш грешките. Той обаче не се спогажда с Ледук, който ревнува, и му разбива носа заради безочливостта му. Предчувствията на Ледук (той не вярва на Коста от самото начало) в крайна сметка се оправдават. През 1761 г. Гаетано изчезва с петдесет хиляди дуката (над милион и половина английски лири) в брой и бижута и открива казино, но впоследствие загубва всичко. Разногласията между Ледук и Коста се решават след няколко дни и всички заедно потеглят към Марсилия. Казанова много харесва града. Той се наслаждава на оживлението по кейовете, на прясната риба (червеният барбун е несравним), на винарните, където опитва непознати вина от Испания и Левант и най-вече на пъстрата и разнолика тълпа от гърци, турци, африканци и англичани.

Вечерта Джакомо отива на театър. На първия балкон в театър „Вакон“ той вижда няколко хубави жени, които са сами в ложите, и чува как млад мъж си урежда среща на сутринта с една от тях. Щом мъжът се отдалечава, Казанова мигновено я поканва на вечеря. Тя се съгласява, но иска да й плати предварително. Джакомо й дава едно луи, а след това същият мъж, който й предлага да се срещнат на другия ден, го придружава до някаква къща. Човекът му казва, че тя е най-известната развратница в града, тъй че го очаква голямо забавление.

След вечерята момичето кани Казанова в леглото, при условие, че си купи презерватив. Онези, които му предлагат, са много плътни, и той си избира дузина по-тънки, които купува от хубаво петнайсетгодишно слугинче. Джакомо настоява да му ги пробват, за да провери дали ще му станат, но в резултат на това се изпразва. Обидена, тя го замерва с кутията и демонстративно излиза. Казанова избухва в смях и иска от стопанката на къщата да му каже адреса й. На другия ден Джакомо, когато я посещава в дома й, майка й я обвинява, че е курва, и хвърля бутилка по нея. После събужда съседите, които подгонват Казанова. Той успява да избяга и се скрива в една църква. За пръв път очарованието му не действа. По-късно момичето отива при него и му обяснява, че не може да се прибере вкъщи и че няма пари. Джакомо я настанява в къща, където наема стая и за себе си (не за да живее там, а за да му дадат ключ за външната врата). После, когато убеждава девойката да си легнат, тя (името й е Розали) му разказва как е започнала да работи за една проститутка и за униженията, които е принудена да понася. Повечето мъже се отнасят с нея така, както той току-що е направил, макар че вече осъзнава колко е мил.

Казанова отново е искрено влюбен. Колко е красива тя! Колко е тъжна историята й! И както обикновено, когато мисли, че е влюбен, той е изключително щедър. Джакомо й купува рокли, бельо, фусти, чорапи, носни кърпи, бонета, ръкавици, чехли, ветрило и пелерина и изхарчва сума пари. И когато я поглежда, се убеждава, че Розали явно заслужава това. Тя е висока, тъмнокоса, с черни очи, с трапчинки от двете страни на изкусителните устни, които са леко разтворени, сякаш се готви за целувка. А усмихне ли се, на брадичката й се появява трета трапчинка. Розали е омайваща.

По време на вечерята (сепия, дробчета от змиорки и раци) Казанова й предлага да заминат за Генуа. Уверява я, че Ледук и Коста ще се държат с нея като с негова съпруга. Тя се съгласява веднага, но за целта ще й трябва още една подплатена пелерина, боти, нощно боне, гребени, пухче за пудра и молитвеник. Джакомо незабавно й ги купува и прибавя към това златна игла и златен часовник.

Двамата тръгват за Генуа в открита карета. Следват ги още две коли със слугите и багажа. След пет часа спират в Тулон, за да пренощуват. Ледук и Коста се скарват кой да застане зад стола на новата им господарка. Ледук печели. Явно слугите също се възхищават на Розали. Рано сутринта продължават към Антиб, където Казанова поръчва гемия да ги закара до Генуа. Щом потеглят, внезапно се разразява буря, и те са принудени да се върнат във Вилфранш, откъдето наемат карета до Ница.

Заради лошото време се налага да останат в Ница три дни. Казанова се запознава с коменданта на града Джеймс Патерсън, който го осведомява по-подробно за семейство Стюард. Няколко месеца, преди Джакомо да отиде в Авиньон, Патерсън се запознава с барон Дьо Нисен и съпругата му, които трябва да напуснат гостоприемницата, тъй като не са платили сметката си. Докато органите на реда го разпитват, баронът се опитва да извърти нещата и твърди, че е барон Стюарт Фрисо, женен за графиня Дьо Лу. Били са принудени да избягат, за да предотвратят принудителния й брак с възрастен мъж. Истината се разкрива малко по-късно.

Когато пристигат в Генуа, Казанова се отправя към дома на маркиз Джан Джакомо Грималди, някога дож в Генуа, за да му предаде един пакет от Патерсън. Грималди се оказва мъжът, който се опитва безуспешно да прелъсти Мари Стюард в Авиньон. Той с удоволствие изслушва подробностите за съпружеската двойка и тъй като явно е женкар, харесва Розали и препоръчва на Казанова една прислужница на име Вероника, дъщеря на обеднели аристократи. По това време Казанова довършва превода на Le Cafe от Волтер, пиеса, в която е играл в Золотурн, и я предлага на Пиетро Роси, венециански актьор, чиято трупа гастролира в Генуа. Джакомо прочита пиесата на артистите. Творбата е одобрена, поставена и приета изключително добре.^[43] Настроението му обаче е помрачено, когато Розали му казва, че е бременна. Той смята, че момичето си въобразява. Спомените му този въпрос са твърде неясни. Така или иначе, ако детето не е от Казанова, тогава е от млад търговец на име Пирети, кръщелник на Грималди, който явно му съдейства да се сближи с Розали зад гърба на Джакомо. Грималди урежда среща между момичето, Пирети, чичо му и леля му и Казанова, но без неговото знание и разрешение.

Джакомо харесва младия мъж, но е ядосан от двойната игра на маркиза. Розали предлага да изчакат, докато роди (ако наистина е бременна) и да обмислят положението, когато стане ясно кой е бащата на детето — нещо, което вероятно ще се определи от датата на раждането. Казанова се съгласява. Той е унил, но не и съкрушен, може би защото момичето започва да му омръзва, и за сетен път се убеждава, че е по-добре да пътува сам.

Във всеки случай, когато Розали доброволно отива в манастир, Джакомо хвърля око на прислужницата й Вероника, която е доста привлекателна. Тя обаче се оказва целомъдрена, което не пречи на Казанова да се забавлява с по-малката й сестра Анета, която идва в къщата да й помага.

Една вечер, когато той се оплаква от натъртвания от седлото, Анета предлага да го намаже с мехлем. Джакомо се съгласява и двамата се любят. Скоро става ясно каква е целта на Вероника. Тя му пише дълго писмо, в което му предлага да спи с него, но само ако му стане официална любовница и по-късно се ожени за нея. В противен случай трябва да й даде пет хиляди генуезки лири (148 225 английски лири). Казанова отказва и заявява, че заминава за Флоренция.

През нощта Анета идва в леглото му. Това му доставя удоволствие, защото иска тайно да й даде петдесет цехини, без Вероника да разбере. Но след час Вероника също се появява. Рано сутринта Коста чука на вратата, за да съобщи, че гемията ги чака. Джакомо се ядосва, че го прекъсват, и му казва да отложи пътуването с двайсет и четири часа. Тримата прекарват деня „много интересно в обсъждане на онова, което ни се случи“ (ако може да се вярва на спомените му). После си хапват добре и се подготвят за втора щастлива нощ.

Но Казанова изпада в страшна беда. За пръв път в живота си се оказва импотентен. Отначало той не може да повярва, после се ужасява, стъписва и уплашва.

Джакомо е едва на трийсет и пет години. Нима всичко свърши? Вероника го утешава. „Вчера направихте твърде много. На вечеря пихте доста алкохол… Не насилвайте природата. Усилията ви само ще я отслабят.“^[44]

Тя, разбира се, има право и макар че на сутринта още не е в състояние да се сбогува със сестрите, както би желал, Казанова дава на всяка по сто цехини (около 3300 английски лири). След това отплава, слиза при Легхорн и поема към Пиза, където от английски пътник купува красива voiture anglaise. С тази кола той пътува осемнайсет месеца, изминавайки четири хиляди километра, най-напред до Флоренция, сетне до Лион и Париж, след това до Мюнхен, Аугсбург, Базел и Париж и накрая, през април 1762 г. я продава на мадам Д’Урфе.