Дерек Паркър
Казанова (13)

Дванайсета глава
Неопределени скитания
1768 — 1783 г.

Казанова напуска Барселона и отива в Периньо, град на около 150 километра. По пътя кочияшът му забелязва, че ги преследват трима разбойници, които през нощта се появяват в крайпътната гостилница, където отсяда Джакомо. Убеден, че те са изпратени от Рикла, за да го убият, Казанова тръгва преди зазоряване и пристига жив и здрав в Периньо, а сетне продължава към Нарбон, Безие и Монпелие.

Монпелие много му харесва. Храната — риба или птици — е чудесно сготвена, виното е отлично, а и момичетата са красиви. Казанова решава да прекара приятно тук поне седмица. Пък и в града живее мадам Кастел-Бажак, или мадмоазел Блазен, както я нарича, с която преди две години се разделя във Виена. Тъй като знае, че тя е омъжена за аптекар, Джакомо влиза във всяка дрогерия в града и обсъжда надълго и широко занаята на аптекарите, докато най-сетне попада в магазина, собственост на съпруга на мадмоазел Блазен. Докато двамата разговарят, тя го вижда през прозореца и му изпраща бележка. Казанова се запознава със съпруга й и свекърва й, вечеря няколко пъти с тях и със задоволство установява, че тя е абсолютно щастлива. На практика благополучието й се дължи предимно на неговата помощ.

Четири дни по-късно Джакомо отива в Ним и после в Екс-ан-Прованс, където остава четири месеца и прекарва голяма част от времето си с маркиз Д’Аржен, бивш шамбелан на Фридрих Велики и директор на Академията на науките в Берлин. Те имат много общи интереси и то не само към науката и книгите, но и към изкуството на любовта. Но Казанова се разболява от плеврит и оживява благодарение на всеотдайните грижи на една жена, която се появява изневиделица и изчезва, когато болестта преминава, без да каже името си или да разкрие самоличността си.

Джакомо оздравява и води дълги разговори с Д’Аржен, особено за Фридрих, чийто личен живот е неизчерпаем източник на анекдоти за домакина. Д’Аржен предупреждава Казанова да не публикува спомените си, защото не само ще си създаде врагове, но и ще стане за смях, ако откровено каже цялата истина. Джакомо уверява приятеля си, че и през ум не му минава такова нещо (по-късно той твърди, че пише автобиографията си само за да се пребори със скуката, и се надява никога да не бъде публикувана).

Казанова има и друга интересна среща в Екс с някой си Джузепе Балзамо, двайсет и шест годишен известен шарлатанин и магьосник. Израснал е в предградията на Палермо и е пътувал в Гърция, Египет, Персия, Арабия и на остров Родос, където е изучавал алхимия. Предишната година се е оженил за много красива римлянка на име Серафина. Балзамо продава възбуждащи средства и еликсири на любовта и работи като алхимик, медиум и лечител. По-късно той става известен в цяла Европа като граф Александър ди Калиостро.

Балзамо се появява със съпругата си — първата от двете жени, която привлича погледа на Казанова — в гостилницата, където той е отседнал. Те закусват заедно и Балзамо казва, че всъщност е художник и работи незаконно. Той твърди, че е отличен имитатор, и му показва ветрила, украсени с прекрасни рисунки. Балзамо показва и копие на картина на Рембранд, което според Казанова е по-хубаво от оригинала. Джакомо е смаян и му дава пари. Балзамо го пита дали би му написал няколко препоръчителни писма и той се съгласява. Серафина взима писмата и след известно време ги връща, като казва, че не са необходими, но моли Джакомо да провери дали това са истинските писма. Впоследствие признава, че всъщност писмата са фалшиви и са написани от приятеля й. Джакомо е изумен, но предупреждава и двамата да внимават. Това е талант, който може да доведе до смъртно наказание, особено ако Балзамо е достатъчно неразумен да покаже писмата в Рим. И действително, след двайсет години Балзамо е арестуван там, след като съпругата му го предава на Светата инквизиция като еретик и масон. Той е осъден на смърт, но присъдата е заменена с доживотен затвор.

* * *

По време на престоя си в Екс Казанова, естествено, мисли за Анриета. За последен път той чува за нея през 1763 г., когато Марколина я среща близо до Кроа д’Ор. После Анриета му изпраща кратко и сдържано писмо. През май 1769 г. Джакомо заминава за Марсилия и отива в замъка й. Отваря му загадъчната жена, която се е грижила за него по време на болестта му неотдавна. Тя казва, че господарката й е заповядала да отиде при болния и да се грижи за него, докато оздравее и че в момента Анриета е в градската си къща в Екс. Казанова решава да отиде пак, но после размисля и й написва благодарствено писмо с адрес в Марсилия, на който може да му пише.

Няколко дни след пристигането си в града той получава отговор. Анриета изразява радостта си, че не са се срещнали, защото макар да не е погрозняла, е напълняла и се е променила. Тя споделя, че е вдовица, но не е нещастна, нито пък бедна, и е готова да му услужи с пари при нужда. Ако иска да й пише, винаги ще получава отговори. Между другото Анриета споменава, че е много щастлива от факта, че той е с жена, която обича. Това е Марколина, но тя отдавна си е заминала. Впоследствие двамата си пишат редовно. През следващите двайсет години Казанова получава над четирийсет писма, но ги унищожава, за да не опетни доброто й име. Анриета смята, че той е най-почтеният човек, когото познава.

Докато е в Марсилия, Казанова се среща с мадмоазел Крозен. От няколко години тя е щастливо омъжена и е майка на три деца. Крозен се радва да го види, но нетактично му казва, че е остарял, нещо, което по-късно чува и от двама свои приятели в Торино. Все пак той е на четирийсет и четири години, вероятно изнемощял от дългия си престой в барселонския затвор и наскоро е боледувал сериозно. Казанова смята, че сексуалната му мощ намалява, и се тревожи за бъдещето си. От известно време му се налага да живее по-скромно и не вижда кой знае какви перспективи пред себе си.

Той започва да играе на карти и спечелва малко пари, за да публикува книгата си за историята на венецианското правителство. Джакомо се надява, че произведението ще му спечели благоразположението на властите в града и ще му даде възможност да се върне там. Книгата е отпечатана в Лугано, където той отблизо следи издаването й в три тома, и се продава за една година. Но, уви, Венецианската инквизиция остава невъзмутима. Няма изгледи Казанова да се върне в родния си град. Той решава да потърси подкрепата на свой познат, когото среща в Русия — граф Алексис Орлов, адмирал на руския флот, който е в Легхорн и се подготвя за атака срещу Турция. Джакомо се надява, че може да бъде полезен на адмирала, ако го назначи на някаква длъжност. Той убеждава британския дипломатически представител сър Уилям Линч да му напише препоръчително писмо до консула в Легхорн, сър Джон Дик (който натрупва цяло състояние, доставяйки провизии на Орлов).

Адмиралът казва, че с удоволствие ще вземе Казанова във флота, но само като наблюдател, защото няма свободна длъжност. Това е неприемливо, тъй като Джакомо се нуждае от платена работа. Той напуска Легхорн и отива в Пиза, после минава през Парма, Болоня и Флоренция и пристига в Сиена, където прекарва забавна вечер с абат Чиачери, библиотекар в университета. Той го завежда при две сестри, които владеят до съвършенство играта на рими — казват ти няколко римувани думи и трябва да измислиш стих с тях, употребявайки ги в определена последователност. „Колкото повече остарявах, толкова повече ме привличаха интелигентните жени“^[1] — споделя Джакомо. Но макар че едната от сестрите, Мария Фортуна, е красива и изглежда достъпна (била е любовница на Чиачери и на местен епископ), Казанова не прави опити за сближаване. (По-късно Мария публикува две пиеси и няколко книги.)

В деня преди да замине за Рим кочияшът го пита дали би приел още един пътник. Джакомо не гори от желание, но се появява млад французин, който го моли да вземе съпругата му в каретата, а той самият е готов да язди до тях. Казанова е въодушевен от красноречивото описание, което кочияшът прави на жената, и се съгласява.

Джакомо се качва до спътницата си — Бети, млада и наистина изключително красива англичанка — и се сеща, че отдавна не е преживявал любовно приключение. „Бях на четирийсет и пет години; още обичах нежния пол, макар и съвсем не толкова пламенно, бях много по-опитен и по-малко готов за дръзки начинания, защото приличах повече на баща, отколкото на любовник, и смятах, че вече нямам права, нито основателни претенции.“^[2] Съпругът решава да язди пред каретата. Казанова кани спътницата си на обяд и по време на разговора установява, че имат общи познати в Лондон, сред които и дъщеря му Софи.

В Сан Куирико те настигат съпруга, който на следващата сутрин се скарва с кочияша и разгневен заминава, оставяйки жена си с Джакомо. Бети признава, че не са женени, а само сгодени. Казанова я съветва да се раздели с нелюбезния си приятел, но тя заявява, че го обича.

През останалата част на пътуването до Рим Джакомо я убеждава, че той е недостоен за любовта й — има неплатени сметки, а и поведението му по пътя е непристойно. Оказва се, че е пребил няколко слуги. Ала когато настигат младия мъж в Аквапенденте, Бети се хвърля в обятията му. Той я омайва с разкази за храбростта си, когато го нападат разбойници (слугите, които е пребил) и дори показва нараняванията си. Казанова си дава сметка, че хубавата външност на французина е основателна причина за Бети да го предпочита пред него самия. Той обаче решава да й докаже, че любовникът й е подлец. Джакомо се обзалага с него, че няма да му позволи да спи с годеницата му. Французинът се съгласява и когато се опитва да склони Бети да му помогне да спечели облога, тя се вбесява. Отчаяна, младата жена прекарва нощта в стаята на Казанова. На другия ден двамата установяват, че годеникът й е изчезнал с кесията на Джакомо. Бети признава, че младият мъж я е прелъстил в Легхорн, където е била любовница на англичанина „сър Б. М.“. Казанова обещава да я закара до Легхорн и да я заведе при любовника й, който вероятно ще й прости. Тя с благодарност го приема в леглото си и както той отбелязва, се наслаждава на една изключителна нощ след раздялата си с Игнация. В Радикофани, по пътя към Легхорн, изневиделица ги настига някакъв мъж, който заплашва да убие Казанова. Това е сър Б. М., който преследва Бети. Тя успява да му обясни, че Джакомо съвсем не е негодник, а неин спасител. Сър Б. М. избухва в сълзи, момичето също и накрая тримата се отправят към Рим, където Казанова и сър Б. М. откриват, че имат общ познат — лорд Балтимор, един от любовниците на Ла Шарпийон. Той се готви да замине за Неапол и им предлага да го придружат. Казанова винаги е имал късмет в Неапол и с радост се съгласява.

* * *

Джакомо бързо се приспособява в неаполитанското общество, сякаш никога не е заминавал. Още с пристигането си вижда стар познат — това е Анж Гудар, журналистът и сводникът, когото среща в Лондон и който представя лорд Балтимор на Ла Шарпийон. Гудар споделя, че делата му вървят добре, че е женен и живее в хубава къща в Посилипо. Съпругата му е ирландка и Джакомо с изненада установява, че тя е бивша сервитьорка в лондонска таверна. Сега Сара е облечена елегантно, умее да води разговор, свири на клавесин и непринудено посреща знатни гости — херцози, принцове и маркизи. Гудар очевидно има набито око. Сара е голяма красавица и Казанова вярва на слуховете, че тя едва не става любовница на Луи XV, но е отстранена от мадам Дьо Бари.

Казанова разпитва Гудар как се издържа. Той признава, че е професионален комарджия и поканва Джакомо да му стане партньор. Казанова веднага се съгласява, защото кесията му е почти празна и отсяда в „Крочеле“, гостилница, посещавана от заможните люде в Неапол. При това мястото е безопасно за игра на карти. Там, за разлика от повечето комарджии, Казанова спечелва доста солидна сума.

Сред познатите му в Неапол са абат Гама, когото за последен път вижда в Торино, и Агата, която преди година е отстъпил на лорд Пърси. Сега тя е щастливо омъжена за Аниело Орчиволо, адвокат в Неапол, и има четири деца. В дома й Джакомо се запознава с очарователно четиринайсетгодишно момиче на име Агата Карара, известна като Ла Калимена, която учи за певица (по-късно се прочува и става любовница на венециански благородник). Казанова смята, че е прелестна. Тя живее с леля си. Двете са много бедни и отчаяно се нуждаят от петстотин лири, за да платят наема си. Джакомо го плаща и с нетърпение очаква да задълбочи познанството си с девойката.

През това време в града пристига група англичани, водени от госпожица Чъдли, с която Казанова се запознава по време на пътешествията си. Тя е близка с британския посланик сър Уилям Хамилтън (по-късно той се оженва за небезизвестната Ема Харт, която става любовница на Нелсън). На свой ред Джакомо запознава всички с Микеле Империали, принц на Монтена и Франкавил, майордом на краля на Неапол.

Империали ги поканва на великденски бал в къщата си в Портичи. Нарежда на пажовете си да се съблекат и да плуват в басейна — нещо, на което обикновено се наслаждава сам, но лейди Кингстън и другите дами са очаровани от гледката. Заинтригувани, мъжете питат принца дали зрелището може да се повтори с момичета и на следващата вечер в басейна се къпят няколко местни девойки.

Абат Ботони е още по-гостоприемен. Той живее в Соренто и е страстен любител на бижутата и момичетата. Разполага и с двете в изобилие и им се наслаждава с еднакво удоволствие. (Казанова отбелязва, че абатът е най-малко дванайсет години по-възрастен от него, но е изключително жизнен, което донякъде го утешава). Джакомо завежда Ла Калимена в Соренто на кратка почивка. Там той отива с нея на разходка в уединена градина и в един доста странен час (пет сутринта) тя „възнаграждава страстта“ му. Казанова проявява почтеност, незабавно казва на леля й и обещава (макар вече да не е богат) да уреди дълговете й и да осигури учител по пеене на момичето, за да си изкарва прехраната на сцената. Оттогава той спи в едно легло с Ла Калимена и похарчва около седем хиляди лири за нея. Джакомо отново остава без пари и е принуден да приеме предложението на съпруга на Агата да му изплати бижутата, които някога й е подарил на стойност 15 000 ливри (45 000 английски лири).

Междувременно Джакомо среща още един познат от Англия — Джоузеф, синът на госпожа Корнелис, който е пътешествал из Европа (ходил е в Торино, Милано, Генуа, Венеция, Болоня, Флоренция и Рим и възнамерява да посети Парма, Модена, Мантуа, Швейцария, Германия и Нидерландия), благодарение на щедростта на майка си, която му е предоставила 200 гвинеи. Казанова е смаян. Шест месеца пътуване само с двеста гвинеи?^[3] Как е възможно? Лесно, отговаря Джоузеф и добавя, че дори смята да спести част от сумата. Той отказва да приеме пари от Казанова, тъй като е обещал на майка си, че няма да го стори, ако се срещнат. Впрочем госпожа Корнелис умее да управлява парите си и въпреки че неколкократно лежи в затвора за дългове, винаги съумява да ги изплати. Джоузеф остава в Неапол седмица, после заминава, като забравя няколко ризи и едно палто. Той пише писмо, в което моли да му ги изпратят, но не съобщава адрес. Джакомо не го вижда повече. Нито пък майка му. Госпожа Корнелис се „оттегля от обществения живот“ и скоро толкова обеднява, че е принудена да продава магарешко мляко в Найтсбридж. През 1797 г. умира в затвора „Флийт“.

Преди да замине за Рим, Казанова трябва да посети още някого — Лукреция Кастели, която живее в Салерно с дъщеря им Леонилда, вече омъжена за импотентен шейсетгодишен мъж, маркиз С. К., както Джакомо го нарича. Лукреция го посреща любезно. Тя още е красива, изглежда десет години по-млада за възрастта си и го поканва да отседне при семейството й. Леонилда също се радва да види баща си и го представя на болния си от подагра съпруг, който го целува по особен начин, давайки му знак, че и той е масон. Джакомо се разбира много добре с възрастния мъж и е щастлив да поднови старото си приятелство с двете жени.

Но приятелството с една жена не е силната страна на Казанова и докато се разхождат из великолепните градини на вилата на маркиза, Лукреция бързо забелязва, че отношението му към дъщеря им е много по-топло от допустимото. Тя вижда, че си разменят ласки и ги предупреждава да не извършат грях, но после ги оставя сами и отива в друга част на градината. Неизбежното се случва и продължава през цялото време, докато Казанова е със семейството в Салерно и в замъка на маркиза близо до Пизенца. Лукреция знае, че маркизът ще бъде доволен, ако Леонилда зачене, тъй като смята, че не е съвсем импотентен, и няма да заподозре изневярата. Казанова взима допълнителни мерки и се преструва, че е влюбен в прислужницата Анастасия. Тя е работила при херцог Маталона и някога Джакомо е флиртувал с нея. Анастасия е готова да поднови любовната игра, но за съжаление започва да мисли, че Казанова има сериозни намерения. За да поддържа измамата, която смята за жизненоважна, Казанова е принуден да прекарва почти всяка нощ от престоя си в леглото й. В резултат на това той успява да се люби с Леонилда само един-два пъти, когато в градината няма никого. Хитрият му план обаче се оказва безсмислен, тъй като херцог Маталона казва на маркиза, че Леонилда е дъщеря на Казанова и че двамата прекарват нощите си заедно.

В случая недвусмислено става дума за кръвосмешение. През XVIII век в много среди (не на последно място сред висшето духовенство) кръвосмешението е смятано за простим грях, табу, измислено по-скоро по социални, отколкото по религиозни причини. Наказанията, присъждани от църквата в подобни случаи, далеч не са сурови. Содомията и бруталността отвращават много повече обикновените хора, вероятно защото мнозина живеят в къщи, където няколко деца от двата пола спят не само в една стая, но и в едно легло, и първото им сексуално преживяване всъщност е в семейството. В „Спомени“ няма доказателства, че извършеното кръвосмешение с дъщеря му тревожи съвестта на Казанова, на Лукреция или на Леонилда. Бащата и дъщерята не изпитват „нито вина, нито се измъчвахме от угризения… Дори ако ангел бе дошъл да ни каже, че чудовищно сме възмутили природата, щяхме да му се изсмеем.“^[4]

След година Леонилда ражда дете, което е едновременно син и внук на Казанова. Двайсет и една години по-късно той го вижда сред свитата на краля на Неапол по време на коронацията на Великия херцог на Тоскана. Междувременно маркизът му подарява пет хиляди дуката (над 80 000 английски лири) за вниманието, което някога е оказал на Лукреция.^[5]

* * *

През юни 1770 г. Казанова отново отива в Рим и се настанява в къща на площад „Испания“ — част на града, която познава добре. Тук той се наслаждава на шестнайсетгодишната дъщеря на хазяина си — Маркучия, чиято обич спечелва, като му купува хубаво изкуствено око. Момичето е непринудено и простовато, но забавно и лудориите им пробуждат детето в Джакомо, който облича роклите й, кипри се с шапките й, а на нея рисува с мастило мустаци. Той скоро открива, че тя и приятелката й се забавляват с красив и видимо доста надарен шивашки чирак. Казанова с удоволствие се включва като четвърти в любовните им игри, а склонността му към воайорство засилва насладата от преживяното.

Младият шивач решава да посети сестра си Армелина в манастира и поканва новия си приятел да го придружи. Щом я вижда Джакомо се влюбва от пръв поглед. Но той харесва и Емилия, младата приятелка на Армелина. Редът в манастира е строг и за да опознае момичетата, Казанова се обръща за помощ към стария си приятел Дьо Берни. Той вече е кардинал, френски посланик и е сред високопоставените лица в града; живее в разкош с любовницата си принцеса Санта Кроче. Дьо Берни, който на младини е бил голям развратник, издава специално разрешение на двете момичета да излизат от манастира. Казанова ги завежда на театър, а после заедно се отдават на среднощни гуляи в стаите му. Девойките са възхитени от стридите, които дотогава не са опитвали. Първата вечер тримата изяждат петдесет стриди и изпиват две бутилки вино. Момичетата се напиват, но Джакомо не се възползва от тях. Той обаче смята случая само за прелюдия и следващия път им поднася сто стриди и голямо количество пунш.

Тъй като е топло, момичетата събличат връхните си дрехи. Те се забавляват, като всеки взима стриди от устата на другия, и по небрежност стридите падат в корсетите им. Това е повод за разговор относно разликите между мъжкото и женското тяло — тема, по която Казанова винаги е готов да изнесе лекция на млади жени, при това със съответните демонстрации. Всъщност двете девойки остават девствени. Те настояват за това и Джакомо не ги насилва. Но въпреки всичко прекарва приятно.

Той се среща и с Маруция, момичето, чийто брак е уредил преди известно време. Тя и съпругът й го приемат любезно, но за негова изненада мъжът го запознава с прелестно деветгодишно момиченце, което очевидно му е дъщеря. Отначало Казанова отрича, но приликата е голяма. Съпругът е сигурен и детето е кръстено Джакомина. Гостът е поканен да отседне при семейството. Запознават го и с учителката по музика на Джакомина, както и с тринайсетгодишната й племенница Джулиелмина, копие на Джовани, братът на Джакомо. И тя наистина се оказва негова племенница.

Случката, която следва, е твърде смущаваща. Маруция завежда Казанова в спалнята на децата си, дръпва завивките и той вижда голите им тела. Възбудата му е непоносима, но той я утолява в обятията на Маруция, която, след като засища страстта му, се връща в леглото на съпруга си. Джулиелмина започва често да се пъха в леглото на Джакомо и дори води със себе си младата си братовчедка. Двете го подлудяват със закачките си. Казанова с усилие се въздържа и се осмелява само да целува дъщеря си. Но след известно време отстъпва пред ласките на племенницата си и я люби, докато дъщеря му гледа. С присъщото за децата любопитство Джакомина е впечатлена от гледката и Казанова с готовност й показва как се прави любов. Тя, естествено, се възбужда и единствено самоконтрола (в този случай) не му позволява да й отнеме девствеността. Струва си още веднъж да отбележим, че Маруция много добре знае какво става, но така и не се намесва.

Казанова забавлява двете момичета и майка им, като ги развежда из Рим и се наслаждава на хубави мигове, които му доставят такова голямо удоволствие, че „ме направиха сто пъти по-щастлив, отколкото лошите ме направиха нещастен“^[6]. Той залага пари от тяхно име на лотарията и заедно с Клементе, съпругът на Маруция, и лелята на Джулиелмина спечелва солидни суми, добре дошли за всички.

По време на десетте месеца на престоя си в Рим Казанова получава специален достъп до голямата йезуитска библиотека и дори му позволяват да взима книги за вкъщи. Той редовно посещава Академията на Аркадия, в която членуват повечето видни италиански учени, изнася лекции и дори чете свои стихове. Казанова се интересува и от интригите (в които Дьо Берни е дълбоко замесен) около Ватикана и папа Климент XIV във връзка с гоненията срещу на йезуитите.

В Рим Казанова има и друга среща, която в началото го притеснява. Той подозира граф Мануци не само за участие в изгонването му от Испания, но и в опита да бъде убит от тримата разбойници, които го следят, след като напуска Барселона (брат му Франческо му казва, че веднъж Мануци се похвалил, че го е убил). Ето защо, когато Джакомо случайно среща графа в Рим, двамата се поздравяват твърде предпазливо. Казанова обаче решава да избегне взаимните обвинения, още повече че няма пари, за да си позволи да обиди някого. Затова преглъща гордостта си и слуша с особено задоволство, когато Мануци уверява всички наоколо колко талантлив, смел, интелигентен, отзивчив и очарователен е приятелят му Казанова.

* * *

Джакомо напуска Рим през юли 1771 г. Той възнамерява да отиде във Флоренция и да изучи подробно Омировата „Илиада“. От време на време все още се опитва да я превежда на италиански.^[7] Пътешествията — и дори любимото му развлечение — започват да му омръзват. Той не иска да се откаже напълно от жените, но решава (не за пръв път, както признава) да приема удоволствията по-леко и да не се увлича емоционално.

Добрите му намерения за пореден път се провалят, но по вина на други хора. Развратният венециански комарджия Премислас Занович пристига във Флоренция със съучастника си Алвиси Дзено. И двамата търсят богат наивник. Те го намират в лицето на лорд Линкълн, синът на херцог Нюкасъл. Занович убеждава любовницата на Линкълн да се включи в заговора, завежда англичанина на игралните маси и го изиграва с дванайсет хиляди гвинеи (почти 900 хиляди английски лири). Измамата на Занович е разкрита. Той и Дзено са изгонени от града, но същата участ сполетява и Казанова, и приятеля му граф Томасо Медини, познат комарджия от няколко години, който също е заподозрян. И двамата са напълно невинни. Джакомо лъже на карти, но такъв организиран обир на нищо неподозираща жертва съвсем не е в неговия в стил.

Той заминава за Болоня, където е сравнително евтино, където се надява да се отдаде на интелектуални занимания. Но Казанова е все така пристрастен към удоволствията и има нещастието да срещне един свещеник, който го запознава с твърде много танцьорки и актриси, за да устои на изкушението. Разстроен от това и от поредица дребни недоразумения, Казанова крои планове отново да отиде в Полша и в Русия, но накрая решава да тръгне за Триест, откъдето пътят до Венеция е кратък, ако успее да получи разрешение да се върне. Той обича родния си град и никога не се отказва от възможността един ден пак да се засели там.

Но Венецианската инквизиция не го изпуска от поглед. С упоритостта на несменяеми държавни служители шпионите на Светата инквизиция никога не забравят имена, пък и Казанова е прочут не само с простъпките си срещу религията, но и с това, че е единственият човек, избягал от „Оловните стени“.

Той спира за малко в Анкона и един от шпионите на Инквизицията докладва за пристигането му (12 октомври 1772). Дж. М. Бендиера пише на господаря си, че Казанова е видян в града, но смята скоро да замине за Триест и после за Германия. Бендиера оставя едно от малкото физически описания на Джакомо. „Той е най-много на четирийсет години^[8], висок, с хубава и жизнена външност, мургава кожа и живи очи. Носи къса кестенява перука. Казаха ми, че е смел и надменен, но умее да разговаря и е остроумен и начетен.“

Казанова престоява в Анкона достатъчно дълго, за да преживее изпълнена със страст авантюра с дъщерята на хазяина си евреин, след което, на 15 ноември, пристига в Триест. И там наистина се залавя за работа. Той довършва книгата си за историята на Полша — Istoria della turbolenze della Polonia, произведение, върху което с прекъсвания работи след посещението си във Варшава, и участва в написването на комедията La Forza della vera Amicizia, представена през юли 1773 г. в Триест. Джакомо написва няколко стихотворения и либрето на кантата. Освен това непрекъснато се опитва да получи благосклонността на венецианските власти чрез граф Адолф фон Вагенсперг, губернатора, на който предава секретна информация от австрийското правителство на властите във Венеция. За това получава сума, равностойна на 335 английски лири месечно, както и допълнителни възнаграждения. През септември 1774 г. дългоочакваният документ пристига и благодарение на доброто си поведение на 14-и същия месец Казанова се връща в родния си град.

* * *

Спомените на Казанова внезапно свършват дотук, по средата на разказ за балерина на име Ирена, която той познава от Генуа. Джакомо едва ли е искал да прекъсне почти по средата на изречението, но е възможно и да не е желаел да продължи. Той споделя с приятел, че вероятно ще сложи край на историята си през 70-те години на XVIII век, защото на четирийсетгодишна възраст може да пише само за отслабващата си енергия и обземащата го меланхолия. От известно време той чувства, че сексуалното му влечение намалява. Голяма част от живота му е изпълнена с любовни приключения и сексуалната немощ го натъжава, както вероятно се случва с повечето мъже на тази възраст. Но също така е вярно, че и животът му става много по-скучен без авантюрите през изминалите четирийсет години. Казанова е свикнал толкова много с разнообразието, пътешествията и пъстрия калейдоскоп от места и лица, че би било изненадващо, ако принудителното бездействие не сломи духа му.

Посрещането му във Венеция е по-радушно, отколкото очаква. Канят го на вечеря самите инквизитори, които искат да чуят лично от него как е избягал от „Оловните стени“. Интересът към това приключение надделява над неодобрението им към бягството му, очаровало цяла Европа. Казанова посещава всичките си стари приятели и любовници — К. Ч., Марколина, Кристина и съпруга й. Вече покойният му покровител сенаторът Брагадино не му завещава нищо. Марко Барбаро също е мъртъв, но му оставя 144 солида месечна издръжка. Дандоло още е жив и Джакомо взима назаем пари и от него. Доходът му е далеч по-скромен от онзи, с който е свикнал да живее, и Казанова не вижда начин да го увеличи. Преводът на „Илиада“ е одобрен, но привлича интереса само на 339 абонати и публикуването му спира след издаването на три тома.

През 1776 г. той преглъща гордостта си и става шпионин на Светата инквизиция за 15 дуката на месец (около 460 лири). Докладите му (запазени са над петдесет от тях) явно не са особено задоволителни, защото работата му е отнета само след две години. Вероятно най-забележителният му труд през онзи период е един доклад за нечестиви и безнравствени книги, които трябва да бъдат изгорени. Колкото и да е странно Казанова става цензор на книги. Но както Райвс Чайлдс твърди^[9], въпреки греховете си, той е добър християнин и явно държи на някои свои принципи.

Междувременно Джакомо по навик продължава да работи върху превода си на Омир и се занимава, така да се каже, с литературен журнализъм, като наред с другите си произведения публикува критика срещу Волтер^[10], която написва, докато се лекува в минералните бани в Албано. Главното му възражение срещу философа е враждебното му отношение към религията. Онези, които познават Казанова като свободомислещ човек, се стъписват както от атаките му срещу антирелигиозните възгледи на Волтер и от действията му спрямо нерелигиозните и безнравствени книги, така и от факта, че той определено е на страната на църквата. Така или иначе, Джакомо приема религията изключително сериозно. Той започва да издава месечен литературен бюлетин Opuscoli Miscellanei, чието съдържание е изцяло негово дело. В него включва откъси от историята си на Полша, няколко превода и автобиографични разкази за дуела си с Браники през 1766 г. За съжаление към бюлетина има слаб интерес и изданието излиза само от януари до юли 1780 година. След това Казанова се занимава с театрални постановки и представя в театър „Сан Анджело“ няколко спектакъла на специално подбрана трупа, в която участват предимно френски актьори начело с известната мадам Клермон. За да рекламира това начинание, той издава седмично списание за театрална критика Le Messager de Thalie, което излиза само единайсет седмици. Тъй като никоя от тези дейности не му носи реална печалба, Казанова става секретар на Карло Спинола, ексцентричен богаташ от Генуа.

Докато Джакомо старее, монотонното му ежедневие е нарушено от вест за смъртта на майка му, която умира на 29 ноември 1780 г. в Дрезден. А от Париж пристига новината за кончината на Манон Балети. После го повикват на смъртното легло на жената, която като момиче го е посветила, макар и по малко смущаващ начин, в насладите на любовта — Бетина Гоци. Тя умира в ръцете му.

Макар последните му години във Венеция да не са отразени в „Спомени“ и Казанова може да е имал любовни приключения, за които не знаем, изглежда, че в средата на 50-те години на XVIII век той се установява на спокойствие в малка къща в Барбара дела Толе с шивачката Франческа Бушини, майка й и брат й. Явно и двамата са отдадени един на друг. Общественият му живот също е спокоен. Казанова има неколцина нови приятели — секретарят на един от малцината му останали приятели благородници във Венеция, Пиетро Дзагури — сенатор, който заедно с Марко Дандоло му помага да се върне в града. Името на секретаря е Лоренцо да Понте. Двамата се спогаждат, вероятно защото Да Понте веднага разбира, че новият му приятел не обича да му противоречат (веднъж те водят ожесточен спор за латинската проза). Но буйният темперамент на Джакомо за пореден път го довежда до катастрофа. Работодателят му Спинола, който е доста капризен, се обзалага с познат, че ще го ожени за една от дъщерите на принц Естерхази. Опитът не успява, но Спинола съвсем умишлено „забравя“ за облога (който е за 250 секвини — около 8000 английски лири). През май 1782 г. Карлети, човекът, с когото Спинола се обзалага, пристига във Венеция и случайно среща Казанова. Разбирайки за кого работи, Карлети го моли да напомни на Спинола за облога и за сумата, която дължи, намеквайки, че Казанова също ще спечели, ако парите бъдат изплатени.^[11]

Намекът не е достатъчен и Джакомо — макар да съзнава, че подобно напомняне няма да се хареса на Спинола — го пита направо какво възнаграждение има предвид. Карлети отказва да назове сума, но в присъствието на свидетел обещава, че сигурно ще бъде процент от стойността на облога. После Карлети приготвя писмен документ за облога и го дава на Казанова да го занесе за подпис на Спинола. Джакомо успява да получи подпис от работодателя си, гордо показва документа на Карлети и си иска наградата. Карлети му дава писмо с обещанието да му изплаща редовна сума, но частичните дялове трябва да бъдат свързани с действителното изплащане на дълга от страна на Спинола. Той смята това за съвсем разумно. Но Казанова не е съгласен и обвинява Карлети, че не държи на думата си. Карлети го удря и следва ожесточена схватка. Карло Гримани, свидетелят на първоначалното им споразумение, присъства на сцената, която всъщност се състои в дома му. Той казва на Казанова, че не е прав, и му заповядва да напусне. Джакомо отказва и препирнята продължава още известно време.

Някои от присъстващите проговаря и скоро целият град научава за разпрата. Потърпевш е преди всичко Казанова — не защото е сгрешил, а защото е допуснал честта му да бъде поставена под съмнение и не е предприел мерки, за да я защити. Вместо да пристъпи към физическа разправа, той публикува пасквил, в който Карлети е осмян като ръмжащо куче, Гримани като извънбрачно дете, а Джакомо като полубрат на незаконородения Гримани. Героите имат класически имена, но всички във Венеция ги разпознават. Пасквилът нито убеждава читателите в правотата на автора, нито осмива Гримани и всъщност наврежда на Казанова. След няколко дни той избягва в Триест с надеждата, че ако за известно време изчезне от Венеция, нещата ще се успокоят. Но те се усложняват и влиятелният му приятел Морозини му пише, за да го предупреди, че ако иска да избегне съдебно преследване за клевета, трябва да напусне републиката.

Това е ужасен удар. Казанова едва се е установил в любимия си град. Той наближава шейсетте и не изпитва желание отново да пътува. Както казва на Морозини^[12], трябва само да погледне в огледалото, за да види колко страшно би било да се окаже отново бездомен скитник. Но му предстои точно такава участ. През последните месеци на 1782 г. Джакомо отива във Виена и за последен път си прави шега с Венеция. Той успява да пусне в личната кутия на венецианския посланик анонимно предсказание за унищожително земетресение, което ще разруши града на 25 май 1783 г. Документът пристига във Венеция и тъй като вестта не остава скрита, градът е обзет от паника.

Не е изненадващо, че Казанова не казва на никого за последното си посещение в родния си град. През юни 1783 г. той се връща за кратко, за да се сбогува с Франческа и да си вземе някои ценни вещи. После напуска Венеция завинаги.