Дерек Паркър
Казанова (1)

Увод

Една вечер през 1763 г. Джакомо Казанова стои на Уестминстърския мост в Лондон, втренчен в мътните води на Темза, пълни с мръсотиите на града. Джобовете му са натежали от олово, което да го повлече към дъното, когато се хвърли в реката.

Този момент на отчаяние е едно от онези важни обстоятелства, които ни помагат да вникнем в характера му. Той е на път да се самоубие, не защото, подобно на други мъже, е беден, не може да си проправи път в живота, няма приятели или е преживял любовно разочарование, а защото красива млада жена с лоша репутация е интимничила с него, но не му е позволила да стигне до края. Казанова е разочарован не от любов, а от сладострастие и не е в състояние да го понесе. Непоправим женкар, той не може да се примири с факта, че е отхвърлен от жената, която харесва. Младата проститутка Мари Шарпийон е една от малкото жени, устояли на чара му. А Казанова не е изнасилвач. За него благосклонността е толкова важна, колкото и притежаването. Затова моментното отчаяние го завежда на моста Уестминстър.

Поколенията го помнят преди всичко като „голям любовник“. Той притежава загадъчността и сексуалното обаяние на неустоимия прелъстител. Неговите любовни авантюри са интригуващи, тъй като представляват ярко свидетелство за сексуалния и социалния живот в Европа през XVIII век. Те са изключително забавни и по нищо не отстъпват на най-гениалните комедийни сюжети на Голдони. И макар че всеки, който чете „Спомени“ на Казанова, веднага забелязва неразривната връзка между човека и мита, талантът му определено не се ограничава само до спалнята. Важно е да го видим в неговата цялост — мъж, чийто характер е толкова разнолик, че почти всеки ден от живота му, както става ясно от спомените, разкрива нови и нови прояви на коварство, щедрост, сладострастие, чар, лукавство, остроумие, проницателност, користолюбие и интерес към човешката природа. Тъкмо когато насочим вниманието си към личността на един Казанова, внезапно пред нас се появява друг.

Очевидно той се нрави на почти всеки, с когото се запознава — не само на многото жени, които прелъстява — а често и на техните съпрузи и любовници, но и на хора, които далеч го превъзхождат в интелектуално отношение — Волтер, Екатерина Велика, Фридрих Пруски, папа Климент XIII и Бенджамин Франклин. Казанова обича да общува, особено с известни и влиятелни личности, и успява да спечели благоразположението им. Прави го не просто като им въздейства с чара си. Той води интелектуален живот и може да обсъжда теории за данъчно облагане с Фридрих Велики или пък предимствата и недостатъците на Грегорианския и Юлианския календар с Екатерина Велика. Въпреки безкрайните си любовни авантюри и интриги Казанова намира време да изнася лекции за Хораций и Омир в Римската академия и да прочете пред членовете й одата си за страстите на Христос. В Швейцария, след спор с Волтер за достойнствата на Ариосто и Тасо, Казанова отива на разгорещена оргия с три красиви млади жени.

Седне ли да работи — обикновено, когато не е зает с поредната си любовница или не крои планове за набиране на средства, той е способен да мисли задълбочено и постига завидни резултати. Освен „Спомени“ в списъка на публикуваните му произведения влизат двайсет и пет тома и множество журналистически статии. Казанова е драматург и математик, разбира от химия, не му липсва проницателността на дипломат, работи върху либретата на първите френски оратории и доносничи на Венецианската инквизиция. Той е човек на приятните усещания, обича хубавата храна, доброто вино, изисканите дрехи и охолния живот. Казанова е съобразителен и разсъждава бързо, а това му дава възможност да натрупа много пари, без да работи. Близо деветдесет процента от значителните му доходи през периода след публикуването на спомените му идват от дарения — изпросени или получени по друг начин. Животът му е разнообразен и противоречив, плетеница от професионална изобретателност и любовно лицемерие. Не е чудно, че Казанова се превръща в мит още приживе, мит е и сега — за онези, които знаят за него съвсем малко, освен името му.

Смята се, че най-голямото му постижение е написването на „Спомени“, най-откровената и любопитна автобиография през XVIII век и една от най-добрите на всички времена. Цяло щастие е, че разполагаме с издание^[1], което съперничи на „Дневника на Пепис“ от Р. Латам и У. Матюс и „Дневниците на Бозуел“ от Фредерик А. Потъл. Книгата на Казанова е написана по-интересно и откровено и разбулва по неповторим начин социалните и сексуалните нрави през XVIII век. Но дали спомените му са наистина достоверни? Любовните авантюри, които той си спомня през годините на принудителното затишие в края на живота си, са описани с такива подробности, че читателите, а и биографите му, често са склонни да поставят под съмнение правдоподобността на неговите разкази за събития, случили се вероятно половин век, преди да ги напише.

Има обаче основателна причина да се предполага, че историите за живота му и тогавашната епоха са достоверни. Почти през цялото време Казанова води обширни записки, които оставя при приятели и любовници, но моли да му ги изпратят, когато започва да пише спомените си. Това са по-скоро откъслечни спомени, отколкото подробен дневник, с които не може да запълни някоя празнота. Понякога не си спомня точно фактите и прави хронологични грешки, поставяйки събитията по-рано или по-късно във времето, отколкото те реално са се случили. Но без съмнение като цяло повествованието в „Спомени“ е изключително точно. Винаги когато историците са поставяли под съмнение някоя случка, по-късно се е появявало доказателство, което я е потвърждавало.

Както ще стане ясно, за написването на тази книга, съм ползвал спомените на Казанова повече от допустимото поради липсата на достатъчно данни за живота му. Това е така, отчасти защото той не прави голяма кариера — за разлика например от Пепис, който е бил известен държавен служител и е играел важна роля в делата на Британския флот. На практика няма причина да се пише за него (макар да знаем, че е бил обект на клюки) и книгата му, тъй като има малко писмени сведения за това как е живял и какво е правил. За щастие спомените на Казанова са достатъчни, за да си изградим точна представа за него. Ако гледаме на него като на личност, а не като на летописец, сведенията, макар и пречупени през психиката му, са достоверни. Също като Бозуел Казанова има ясна представа за себе си — за добродетелите и постиженията си, но и за недостатъците си — и не се колебае да се представя „с всичките си кусури“. Той описва не само проявите на младежка наивност (например по време на първото си посещение в Париж), но и глупостта, алчността, начина, по който прелъстява и мъже, и жени (злочестата мадам Д’Урфе е особено зрелищно описана), мащабите на финансовите си измами и сексуалните си връзки с представители на двата пола. Като се има предвид откровеността му, невъзможно е да смятаме, че се старал да скрие нещо за себе си.

Славата на Казанова на голям любовник, слуховете за политически интриги, разпространявани от венецианските власти, както и основателните подозрения за участие в заговори и интриги, чрез които печели пари, хвърлят сянка върху таланта му на писател, политик, правителствен пратеник, делови човек и философ. Но съвременниците на Казанова, макар и понякога без желание, признават, че в крайна сметка той е необикновен човек. Прочутият австрийски държавник принц Шарл дьо Лин казва: „Няма нещо на света, на което той да не е способен.“ Граф Ламберг споделя, че познава „малцина, които могат да се сравнят с него по образованост, интелигентност и въображение.“ И накрая нека да се опитаме да разгледаме Казанова цялостно — като прелъстител и философ, картоиграч и предприемач, магьосник и шпионин, един от най-великите пътешественици през XVIII век, страстен любовник от Венеция, който прекарва по-голямата част от живота си в изгнание. Не го ли сторим, ще направим лоша услуга на една от най-интересните личности на осемнадесетото столетие.