Кърт Вонегът
Галапагос (50)

13.

Мрачно място е историческата плитчина близо до дома на *капитана! Учудвам се, че е искал да я вижда всеки ден. Точно по тази полупотопена гърбица суша се спуснали ръка за ръка *Хисако Хирогучи и сляпата *Сълини Макинтош, когато заедно потърсили и намерили синия тунел към Отвъдния свят. Тогава *Сълини била на четирийсет и осем години и още можела да ражда. А *Хисако била на петдесет и шест години и отдавна нямала овулация.

Всеки път, когато видела плитчината, Акико отново се разстройвала. Чувствала се виновна за самоубийството на двете жени, които я отгледали, макар че според *"Мандаракс" несъмнена причина за смъртта на двете била скритата, еднопосочна и вероятно наследствена депресия на *Хисако.

Но имало един факт, който Акико не можела да пренебрегне: *Хисако и *Сълини се самоубили скоро след като Акико си направила собствено домакинство.

Тогава тя била на двайсет и две години. Камикадзе още не бил влязъл в пубертета, така че това не било свързано с него. Акико просто заживяла сама, което много й харесало. На нейната възраст повечето млади хора отдавна напускат родното гнездо и аз напълно я подкрепях. Виждах колко се измъчва, когато *Хисако и *Сълини продължават да разговарят с нея като с дете, а тя вече беше силна и зряла жена. Бездруго търпя това прекалено дълго, защото им беше много благодарна за всичко, което те бяха направили за нея, когато е била безпомощна.

Не знам дали ще ми повярвате, но в деня, когато тя ги напусна, те както винаги й бяха накълцали предварително месото от синеногия рибояд.

Цял месец подир това те продължаваха да предвиждат място за нея на трапезата, накълцваха й предварително месото, като й говореха гальовно или приятелски я закачаха, макар че нея вече я нямаше там.

После явно е дошъл денят, когато не си е струвало да се живее.

Независимо от всичките си болежки *Мери Хепбърн била в добро състояние, когато отишла да види *капитана на смъртния му одър. Все още сама събирала и приготвяла храната си, и домът й блестял от чистота. Тя напълно заслужено се гордеела с това. За разлика от *Мери *капитанът бил в тежест на колонията, тоест в тежест на Акико. *Мери често казвала, че ако усети да се превръща в тежест на някого, тя ще последва Хисако и Сълини в плитчината, и ще се събере с втория си съпруг на океанското дъно.

Контрастът между нейните ходила и ходилата на разглезения *капитан бил поразителен — те явно можели да разкажат съвсем различни истории. Неговите били бели и меки. Нейните били груби и здрави като туристическите обуща, които била занесла в Гуаякил преди толкова много години.

Тя казала на мъжа, с когото не била разговаряла от двайсет години:

— Научих, че си много болен.

Всъщност *капитанът все още изглеждал красив, със запазено тяло. Имал хубав вид и бил чист, понеже Акико го къпела всеки ден и миела косата и брадата, му. Използвала сапун, който жените канка-боно правели от стрити кости и пингвинска лой.

Едно нещо дразнело при болестта на *капитана: че тялото му продължавало да се намира в идеална форма. Било много по-силно от тялото на *Мери. Не то, а неговият скапал се мозък го карал да прекарва толкова време в леглото, да се изпуска, да отказва да яде и така нататък.

И още нещо: неговото състояние не било характерно само за Санта Росалия. Милиони старци на материка били безпомощни като бебета, и млади хора, състрадателни като Акико, се грижели за тях. А благодарение на акулите и на китовете убийци в днешно време проблемите, свързани със стареенето, не съществуват.

— Коя е тази вещица? — попитал *капитанът Акико. Мразя грозните жени. През живота си не съм виждал толкова грозна жена!

— Това е *Мери Хепбърн, госпожа Флеминг, дядо — казала Акико и по косматата й буза се плъзнала сълза. — Това е баба.

— Не познавам тая жена — рекъл той. — Кажи й да се маха оттук. Ще затворя очи. Като ги отворя, искам да я няма.

Той затворил очи и започнал да брои високо, макар и под нос.

Акико доближила *Мери, уловила я за крехката дясна ръка и казала:

— О, бабо, нямах представа, че той ще се държи така!

А *Мери й отговорила, без да понижава глас:

— И преди не се държеше по-хубаво.

*Капитанът продължавал да брои.

Наблизо, откъм извора, който бил на петстотин метра от тях, долетели победоносен вик на мъж и игрив женски смях. Мъжкият вик бил познат на острова. Така обикновено Камикадзе съобщавал, че е уловил същество от женски пол и започва съвокуплението. Тогава той бил на деветнайсет години, малко прехвърлил разцвета си, и като единствен пълноценен мъж на острова бил склонен да извършва полов акт с всеки или с всичко по всяко време. Това било още една мъка, която трябвало да понесе Акико — че другарят й не е способен да й бъде верен. Акико наистина била свята жена.

Жената, която Камикадзе уловил на извора, била Дърно, собствената му леля, която вече не можела да има деца. Но на Камикадзе му било все едно. Въпреки това щели да се съвокупят. Като по-млад той се бил съвокупявал дори с морски лъвове и тюлени, докато Акико не го убедила, ако не заради негово, то заради нейно добро, да престане да прави поне това.

Нито един морски лъв или морски тюлен не заченал от Камикадзе, и в известен смисъл това е жалко. Ако Камикадзе беше успял да оплоди поне един екземпляр, еволюцията на съвременното човечество можеше да отнеме по-малко от милион години.

Но отново ще кажа: а нима някой е бързал за някъде?

*Капитанът отворил очи и казал на *Мери:

— Защо си още тук?

А тя му отвърнала:

— О, не ми обръщай внимание. Аз съм просто една жена, с която ти живя десет години.

В този миг Лира, друга жена от канка-боните, извикала на Акико на канка-бонски, че Орлон, четиригодишният син на Акико си е счупил ръката и Акико веднага трябва да си иде у дома. Лира не искала да се приближи повече до жилището на *капитана, защото смятала, че там върлува много лоша магия.

Тогава Акико помолила *Мери да постои при *капитана, докато тя си отиде до къщи. Обещала да се върне колкото може по-скоро.

— Ще бъдеш добро момче, нали? — казала тя на *капитана. — Обещаваш ли?

*Капитанът кисело обещал.

*Мери била взела и *"Мандаракс", по молба на Акико, която се надявала да го използва, за да разбере каква диагноза може да се постави на болестта, накарала *капитана през изтеклото денонощие на няколко пъти да изпадне в наподобяваща смърт кома.

Но когато *Мери му показала компютъра, преди да успее да му зададе първия въпрос, *капитанът направил нещо изумително: грабнал машинката от ръцете й и се изправил, сякаш му нямало нищо.

— Мразя този кучи син повече от всичко на света! — казал той, смъкнал се до брега, нагазил до колене и запокитил компютъра в плитчината.

Клетата *Мери се опитала да го догони, но не била в състояние да попречи на толкова едър мъж. Гледала безпомощно как той хвърля *"Мандаракс" на място, което се оказало с дълбочина три метра. Плитчината имала рязък наклон, като гърба на морска игуана.

Виждала го на дъното. Безценното наследство, което обещала да остави на Акико след смъртта си. И храбрата стара дама се хвърлила да го спасява. При това успяла да го сграбчи, но в този миг една голяма бяла акула изяла и нея, и „Мандаракс“.

*Капитанът страдал от загуба на паметта, затова не можел да си обясни защо водата е окървавена. Той дори не знаел в коя част на света се намира. Най-много се изплашил, когато го нападнали птици. А това били безвредните чинки вампири, най-разпространените пернати на острова, които се интересували от раните му, получени от лежането. За него обаче птичките били нещо ново и ужасяващо.

*Капитанът размахвал ръце и викал за помощ. Долитали все повече и повече чинки, и той дотолкова повярвал, че те искат да го убият, че скочил във водата, където бил изяден от акула чук. Очите на тази твар са в края на стълбчета — дизайн, усъвършенстван от закона за естествения подбор преди много, много милиони години. Акулата чук е безпогрешно винтче в механизма на Вселената. В нея няма дефект, нуждаещ се от усъвършенстване. И може да се твърди със сигурност, че не й е бил необходим по-голям мозък, отколкото е имала.

Какво би правила акулата с един по-голям мозък? Щяла да съчини Деветата симфония на Бетовен ли?

Или може би е щяла да напише следните стихове?

„Целият свят е сцена,

а всички мъже и жени са просто актьори.

Определено е кога да влизат, и кога да излизат.

И всеки човек — в своето време играе много роли…“

Уилям Шекспир (1564–1616)