Кърт Вонегът
Галапагос (3)

3.

Хотел „Елдорадо“ бил чисто нова пететажна туристическа придобивка, построена от голи циментови блокове. Притежавал размерите и атмосферата на библиотека със стъклени витрини — бил висок, широк и плитък. Във всяка стая имало стена от стъкло, гледаща на запад — към пристанището за дълбоко газещи съдове, довличани през устието, отстоящо на три километра.

В миналото търговията по тези брегове процъфтявала и кораби от всички точки на планетата разтоварвали месо, жито, зеленчуци, плодове, транспортни средства, облекла, машини, домашни потреби, и тъй нататък, и заминавали с трюмове, пълни с еквадорско кафе, какао, захар, петрол и злато, с произведения на индианските изкуства и занаяти, включително и с панамени шапки, които от край време се произвеждали в Еквадор, а не в Панама.

Ала в момента, когато Джеймс Уейт седял на бара и бавно пиел ром и кока-кола, там имало само два кораба. Уейт всъщност не бил пияч, понеже разчитал на мозъка си и не можел да си позволи да изключи сложния механизъм на големия компютър в главата си посредством късите съединения, причинявани от алкохола. Питието му било театрална маскировка, също като етикета с цената върху нелепата риза.

Той не бил в състояние да прецени дали ситуацията в пристанището е нормална. Допреди два дни не бил чувал за Гуаякил, пък и за пръв път в живота си се намирал южно от екватора. Смятал, че „Елдорадо“ не се различава от всичките лишени от уют места, които бил използувал за убежище досега в Мус Джо, Саскачеуан, Сан Игнасио, Мексико, Уотървилиът, Ню Йорк и тъй нататък, и тъй нататък.

Уейт избрал името на града, където се намирал в момента, от таблото с пристигащи и заминаващи самолети на международното летище „Кенеди“ в Ню Йорк. Току-що бил напуснал седемнадесетата си жена, докарана до просяшка тояга, седемдесетгодишна вдовица от Скоки, щата Илинойс, недалеч от Чикаго. Гуаякил му се сторил последното място, където вдовицата би помислила да го потърси.

Жената била толкова глупава грозотия, че било по-добре да не се е раждала. И все пак Уейт се оказал вторият мъж, оженил се за нея.

При това той не се канел да остане дълго в „Елдорадо“ — бил си купил билет за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ от гишето на туристическата агенция в хотела. В късния следобед горещината отвън надхвърляла представата за центъра на Ада. Не се долавял и полъх на вятъра, но това не безпокояло Уейт, тъй като той седял в бара, хотелът имал климатична инсталация, пък и бездруго мошеникът не възнамерявал да се задържи в Гуаякил. По разписание „Баиа де Дарвин“ трябвало да отплава точно по пладне на следващия ден — в петък, 28 ноември 1986 година.

Преди милион години.

Заливът, към който щял да се отправи корабът на Уейт, се намирал на юг от галапагоския остров Хеновеса. Уейт не бил чувал за Галапагоския архипелаг. Той си мислел, че там е като на Хаваите, където прекарал един от медените си месеци, или като на Гуам — там пък се укривал: широки, бели плажове, сини лагуни, полюшващи се палми и туземни момичета с цвят на кокосови орехи.

От агенцията му дали брошура, описваща пътешествието, но Уейт още не я бил разлистил. Тя лежала захвърлена на тезгяха пред него. Брошурата достоверно информирала, че повечето от островите са отблъскващи и предупреждавала бъдещите пътници (за разлика от представителя на агенцията, който не предупредил Уейт), че е за предпочитане те да бъдат в сравнително добро здравословно състояние и да имат солидни обувки и дрехи, защото често ще им се налага да прегазват водата до брега и да се катерят по скалите като земноводна пехота.

Заливът „Дарвин“ бил наречен така в чест на великия английски учен Чарлс Дарвин, прекарал на Хеновеса и други съседни острови пет седмици през 1835 година, още като двайсет и шест годишен младеж, девет години по-млад от Уейт. Тогава Дарвин пътувал, без да му бъде заплащано, като натуралист на борда на кралския кораб „Бигъл“, потеглил на картографска експедиция, предвиждаща да обиколи света в рамките на пет години.

В брошурата, предназначена да задоволи по-скоро любителите на природата, отколкото търсачите на удоволствия, било цитирано Дарвиновото описание на един типичен галапагоски остров, взето от първата книга на Дарвин — „Пътешествие с Бигъл“.

„Нищо не може да бъде по-непривлекателно от първото впечатление. Неравното пространство от черна базалтова лава, застинала на парцаливи вълни и пресечена от дълбоки пукнатини, е покрито навсякъде със закърнели, прегорели от слънцето ниски храсти, почти без признаци на живот. Сухата, спечена земя, нагорещена от слънцето по пладне, прави въздуха тежък и парещ, като излизащ от пещ. Струваше ни се, че дори храстите изпускат неприятна миризма…“

И по-нататък Дарвин продължава:

„Цялата повърхност… изглежда просмукана като през сито от подземни изпарения. Тук-таме лавата, още невтвърдена, се е пукала на големи мехури. Другаде горната част на оформените по същия начин кухини е пропаднала и се виждат кръгли дупки със стръмни стени“.

Дарвин също пишел, че в съзнанието му ярко изпъкнал споменът за „онези места в Стафордшир, където има множество големи леярни за желязо“.

Зад бара в „Елдорадо“, ограден от полици и бутилки, висял портрет на Дарвин — увеличена репродукция от метална гравюра, изобразяваща изследователя не като младеж, посетил островите, а като солиден семеен мъж вече в Лондон, с брада, пищна като коледен венец от имел. Същият портрет бил отпечатан върху сувенирните фланелки, продавани в бутика, и Уейт си купил две. Така изглеждал Дарвин, когато приятелите и роднините най-после успели да го убедят да опише схващанията си, че животът се заражда навсякъде и да обясни защо самият той, и приятелите, и роднините му, и дори английската кралица са с този външен вид, който имали през XIX век. Тогава Дарвин сътворил научния труд, оказал най-силно влияние през цялата ера на великите големи мозъци. Не е имало книга, която по-успешно да стабилизира несигурното мнение на хората при различаването на успеха от провала. Представете си! А названието на този том сумира безжалостното му съдържание: Произход на видовете чрез естествен подбор или запазване на облагодетелствуваните в борбата за живот.

Уейт не бил чел тази книга, а и името Дарвин не му говорело нищо, макар че от време на време успявал да се представи за образован човек. Той смятал по време на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“ да се представя за машинен инженер от Мус Джо, Саскачеуан, чиято съпруга неотдавна е починала от рак.

Всъщност образованието му било приключило след двегодишни курсове по автомонтьорство в Мидланд Сити, родния му град в щата Охайо. Тогава взетият от сиропиталище Уейт живеел в пети пореден дом, защото бил сираче, плод на кръвосмесителната връзка между баща и дъщеря, избягали от града завинаги и заедно малко след неговото раждане.

Когато самият Уейт пораснал достатъчно, та да може да избяга, той се добрал на стоп до остров Манхатан. Там се сприятелил с един сводник, който го превърнал в преуспяваща хомосексуална проститутка, научил го да оставя етикетите по дрехите си, при възможност истински да се наслаждава на любовниците си и така нататък. На млади години Уейт бил направо красив.

Когато красотата му започнала да увяхва, той станал инструктор по бални танци в едно студио. Танците му били в кръвта, а още в Мидланд Сити подочул, че и родителите му танцували добре. Чувството му за ритъм вероятно било наследено. И точно в танцовото студио той се запознал с първата от седемнайсетте си жени. Ухажвал я, а после се оженили.

През цялото му детство осиновителите жестоко наказвали Уейт за щяло и нещяло. Смятали, че след като е роден от кръвосмесителна връзка, в морално отношение непременно ще стане чудовище.

И ето къде се намирало сега това чудовище — в хотел „Елдорадо“, — и що се отнасяло до него, Уейт бил щастлив, богат, доволен и очакващ нова възможност да опита способностите си за оцеляване.

Между другото и аз като Джеймс Уейт едно време избягах от къщи.