Кърт Вонегът
Галапагос (16)

16.

В този миг *Андрю Макинтош казал на Хесус Ортис нещо толкова обидно и толкова опасно, предвид пипалата на глада, вече протегнати към Еквадор, че е невъзможно големият му мозък да не е бил увреден по някакъв сериозен начин, ако приемем за белег на душевно заболяване и факта, че *Макинтош пет пари не давал какво ще се случи по-нататък. Възмутителното оскърбление, което той нанесъл на приятелски настроения, добронамерен келнер при това не било преднамерено.

*Макинтош бил квадратен на вид и среден на ръст — главата му приличала на ръбеста кутия, поставена върху сандък, а ръцете и краката му били много дебели. И той като Рой, съпруга на Мери Хепбърн, бил ненаситен и увлечен любител на природата, но за разлика от Рой обичал да се излага на ужасни рискове. Когато *Макинтош се усмихнал, Ортис видял големите му, съвършено бели зъби, които му заприличали на клавиши на роял.

*Макинтош казал на испански:

— Отхлупи филетата, остави ги на пода пред кучето и се махай оттук.

Понеже стана дума за зъби — на Санта Росалия или в която и да е друга от човешките колонии на Галапагоските острови изобщо нямало зъболекари. В ония времена положението било такова, че един колонист оставал без зъби към трийсетата си година, след като главата му многократно се пръскала от зъбобол. И това било не въпрос на суета, а голям удар, понеже сега, разбира се, истинските зъби в устата са единствените инструменти на човека.

Именно. С изключение на зъбите, хората не разполагат с други инструменти.

 

 

Когато пристигнали на Санта Росалия, макар че и Мери Хепбърн, и капитанът били надхвърлили трийсетте, зъбите им се намирали в добро състояние, понеже и двамата редовно ходели на зъболекар, който изчегъртвал с машинка загнилите части, правел дренажи на абсцесите и така нататък. Но когато умирали, те вече нямали зъби. Когато все още младата Сълини Макинтош изпълнила обещанието си и се самоубила заедно с Хисако Хирогучи, тя притежавала част от зъбите си, но Хисако вече била съвсем беззъба.

Ако се заема да посочвам недостатъците в човешките тела отпреди милиони години, след като и самият аз имах такова тяло, и ако ги разглеждам като машини, които някой предлага за продан, бих изказал две основни съждения, едното от които положително съм засегнал в досегашния си разказ: „Мозъкът е с прекалено голям обем, за да носи практическа полза“, и „Със зъбите ни непрекъснато става нещо неприятно. Обикновено те не се запазват до края на човешкия живот. На кои свързани едно с друго събития от еволюцията трябва да сме благодарни за устните си, пълни с трошащ се камънак?“

Би било хубаво да се каже, че законът на естествения подбор, който за такова кратко време осигури толкова предимства на хората, се е погрижил и за човешките зъби. В известен смисъл това се случило, но решението било драконско. Зъбите не станали по-издържливи. Просто средната продължителност на човешкия живот намаляла приблизително на трийсет години.

 

 

Но нека се завърнем в Гуаякил, където *Андрю Макинтош наредил на Хесус Ортис да остави филетата на пода.

— Не ви разбрах, господине — казал Ортис на английски.

— Остави ги пред кучето — повторил *Макинтош.

Ортис го сторил, но големият му мозък напълно се объркал и преразгледал изцяло мнението на келнера за него самия, за човечеството, за миналото и бъдещето, и за естеството на Вселената.

Преди Ортис да се е изправил, след като сервира храната на кучето, *Макинтош отново казал:

— И се махай оттук.

 

 

Дори сега, милион години по-късно, аз страдам, когато описвам такова човешко поведение.

Милион години по-късно аз изпитвам желанието да се извиня от името на цялата човешка раса. Не съм в състояние да направя нещо повече.

 

 

Ако Сълини въплъщавала експеримента на Природата със слепотата, то баща й представлявал експеримента на природата с безсърдечието. Именно. Хесус Ортис бил експериментът на Природата с възхищението към богатите, аз пък съм експериментът й с неутолимото влечение към пасивните наблюдения, баща ми е експеримент с цинизма, майка ми — с оптимизма, капитанът на „Баиа де Дарвин“ — с необоснованата самоувереност, Джеймс Уейт — с безцелната алчност, Хисако Хирогучи — с депресията, Акико — с косматостта, и така нататък, и така нататък.

Спомням си един от романите на баща ми — „Ерата на оптимистичните чудовища“. В него се разказва за една планета, където хуманоидите пренебрегват най-сериозния си проблем — оцеляването — и стигат до възможно най-крайния предел. И тогава, когато всички гори са изкоренени, езерата — отровени от киселинен дъжд, водоизточниците — неизползваеми поради замърсяването с промишлени отпадъци и така нататък, хуманоидите, установили, че се превръщат в родители на деца с крила, рога или перки, със стотици очи и без очи, с грамадни мозъци и без мозъци, и така нататък. Това били експерименти на Природата с твари, които, ако имали късмет, щели да се чувстват по-добре като планетарни обитатели, отколкото като хуманоиди. Повечето от тях умрели, или се наложило да бъдат застреляни, но някои пък се оказали многоперспективни, женели се помежду си и имали деца, приличащи на тях.

Сега бих нарекъл периода на собствения си живот отпреди милион години „Ерата на оптимистичните чудовища“, като в повечето случаи имам предвид не чудовищен външен образ, а чудовищни личности. А в днешно време вече няма такива експерименти — нито във физическо, нито в психическо отношение.

 

 

Някога големите мозъци били способни не само да проявяват жестокост заради самата жестокост. Те можели също така да изпитват разновидности на болката, към които по-нисшите животни били напълно безразлични. Нямало друго животно на Земята, в състояние да се почувства така смазано от думите на *Макинтош, както се почувствал Хесус Ортис, докато слизал с асансьора към фоайето. Ортис дори не бил сигурен, че му е останало нещо, заради което си заслужава да живее.

А неговият мозък бил толкова сложен, че в съзнанието му изниквали всякакви картини, които нито едно по-нисше животно не можело да си представи — всичките въображаеми и въпрос на лично мнение, както било и с петдесетте милиона долара, които *Макинтош се готвел да прехвърли мигновено от Манхатан в Еквадор, щом чуе по телефона очакваните сведения. Ортис виждал образа на сеньора Кенеди, на Жаклин Кенеди Онасис, а той не се различавал от изображенията на Дева Мария, които младият мъж познавал. Ортис бил католик. Всички в Еквадор били католици. И членовете на семейство фон Клайст били католици. Дори канибалите от тамошните екваториални гори, загадъчните канка-бони, били католици.

Въпросната сеньора Кенеди, изглеждала красива, тъжна, чиста, мила и всемогъща. В съзнанието на Ортис обаче преди нея имало гмеж от по-дребни божества, също възнамеряващи да участват в „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“, където се включвали и вече пристигналите в хотела шестима гости. Ортис не очаквал от никого от тях друго освен доброта и смятал, както смятали повечето еквадорци, преди да започне гладът, че идването на тези хора в Еквадор е славен миг от националната история, и че гостите щедро трябва да бъдат възнаграждавани с всякакъв разкош.

Сега обаче истината за един от тези смятани за прекрасни хора посетители, за *Андрю Макинтош, отровила въображаемата представа на Ортис не само за дребните божества, но и за самата сеньора Кенеди.

Затова на портрета й, където тя била изобразена до раменете, пораснали вампирски зъби и кожата на лицето увиснала, но косата се запазила. Тя вече представлявала един ухилен череп, вещаещ на малкия Еквадор само епидемии и смърт.

 

 

Тази картина будела страх, но Ортис не можел да я пропъди от съзнанието си. Той си помислил, че ще успее да се отърси от нея вън, на горещината, затова прекосил фоайето, без да обърне внимание, че *Зигфрид фон Клайст го вика от бара. *Фон Клайст го питал какво се е случило, къде е тръгнал Ортис и така нататък. Ортис бил най-добрият служител на хотела, най-преданият, най-находчивият и най-ведрият, и *Фон Клайст наистина се нуждаел от него.

Между другото ето каква е причината, че хотелският управител нямал деца, макар че бил хетеросексуален и спермата му изглеждала добре под микроскоп, и тъй на татък: имало петдесет процента вероятност той да е преносител на наследствена и нелечима болест на мозъка, непозната в наши дни, наречена „хорея на Хънтингтън“. Някога хореята на Хънтингтън била едно от хилядите най-разпространени заболявания, които можел да диагностицира „Мандаракс“.

Чист късмет, какъвто е късметът на комарджията в казиното, е фактът, че в наше време няма преносители на Хънтингтъновата хорея. И по същата сляпа случайност тогава *Зигфрид фон Клайст можел да се окаже преносител. Баща му узнал това за себе си едва когато бил на средна възраст, след като вече имал две деца.

Това естествено означава, че Адолф, братът на *Зигфрид, по-висок и по-обаятелен от него, капитан на „Баиа де Дарвин“, също можел да е преносител. По тази причина преди милиони години и *Зигфрид, който щял да умре без потомство, и Адолф, който в последствие щял да положи началото на нова човешка раса, по будещи уважение благородни подбуди се отказали да участват в значими от биологична гледна точка съвокупления.

 

 

*Зигфрид и Адолф не споделяли с познатите си вероятния си генетичен дефект. Естествено, скриването на тази тайна им спестявало лични притеснения, пък и предпазвало от неприятности роднините им. Ако било широко известно, че братята могат да предадат Хънтингтъновата хорея на децата си, всички от рода фон Клайст щели да бъдат затруднени при сключването на добри бракове, макар че нямало начин те самите да бъдат преносители.

Работата е там, че болестта — ако двамата изобщо били засегнати от нея — водела началото си от баба им по бащина линия, от втората съпруга на дядо им, който имал от брака си с нея само едно дете — баща им, еквадорският скулптор и архитект Себастиан фон Клайст.

Доколко страшен е бил този дефект? Е, все пак е бил много по-страшен, отколкото да ти се роди покрито с козина дете.

Всъщност от всички ужасни болести, известни на „Мандаракс“, хореята на Хънтингтън сигурно е била най-тежкото заболяване. Несъмнено тя се характеризира с коварство, била е неприятна и се е появявала изневиделица. Обикновено се спотайвала и не я установявали с никое от известните изследвания, докато наследилият я клетник не навлезел в зряла възраст. Например бащата на братята водел спокоен и пълноценен живот, докато не станал на четирийсет и четири години, когато изведнъж започнал неконтролируемо да танцува и да вижда несъществуващи неща. После убил жена си — факт, който бил потулен. Съобщили в полицията за убийството, но се отнасяли към него като към нещастен случай в домашна обстановка.

 

 

Така че двамата братя очаквали вече от двайсет и пет години да полудеят всеки миг, да започнат да танцуват и да имат халюцинации. Шансът на всеки от тях да полудее бил петдесет процента. Ако това се случело, то би доказало, че дефектът ще продължи да се предава. Ако пък поне единият от тях стигнел до преклонна възраст без да се разболее, това би доказало, че той не е преносител, и потомството му не би било засегнато. Щяло да се разбере, че спокойно е можел да се размножава.

 

 

Положението било ези-тура. Капитанът не бил преносител, но брат му бил. Клетият *Зигфрид обаче поне нямало да се мъчи дълго. Той започнал да полудява едва когато му останали няколко часа живот — в четвъртък следобед на 27 ноември 1986 година. Стоял с гръб към бара на „Елдорадо“, пред него седял Джеймс Уейт, зад него бил портретът на Чарлс Дарвин. Току-що бил видял Хесус Ортис — най-доверения си служител, да излиза ужасно разстроен от хотела.

В същия миг големият мозък на *Зигфрид го хвърлил в пристъп на лудост, но след малко отново му върнал здравия разум.

 

 

В този начален стадий на болестта (единственият стадий, който щял да преживее злочестият брат) все още било възможно душата му да схване, че неговият мозък е станал опасен и да му помогне с усилие на волята да поддържа външно признаците на психическо равновесие. Затова *Зигфрид запазил самообладание и се опитал да се заеме с нещо обичайно, като задал въпрос на Уейт.

— Как си изкарвате прехраната, господин Флеминг? — попитал той.

Когато *Зигфрид изрекъл тези думи, те отекнали с дяволска сила в ушите му, сякаш крещял до изнемога в празен варел. Той бил станал извънредно чувствителен към шумове.

А отговорът на Уейт, макар че бил изречен тихо, също му проглушил ушите.

— Работех като инженер — казал Уейт, — но да си призная, след смъртта на жена си загубих интерес и към работата, и към живота. Все едно, че съм оцелял като по чудо.

 

 

Така че след като Хесус Ортис бил толкова грозно обиден от *Андрю Макинтош, той излязъл от хотела. Възнамерявал да върви из квартала, докато не се успокои. Скоро обаче открил бодливата тел и войниците, оградили района около хотела с предпазен кордон. Необходимостта от такава бариера била неоспорима. От другата страна на бодливата тел имало тълпа хора от всички възрасти, които го гледали умолително, както Казак, и се надявали въпреки всичко да получат от него храна. Той останал отсам бариерата и започнал да обикаля около хотела. На всяка трета обиколка минавал покрай отворената врата на перачницата. Вътре имало голяма стоманена кутия, прикрепена към стената. Ортис знаел какво съдържа тя: жиците, свързващи хотелските телефони с останалия свят. Един добър гражданин отпреди милион години би могъл да си каже за такава кутия: „Онова, което телефонната компания е събрала, не бива да бъде разделено от човешка ръка.“

Да, такова било и преобладаващото чувство в съзнанието на Хесус Ортис. Той никога не би повредил кутия, която е от голямо значение за много хора. Но нали тогава мозъците били толкова големи, че всъщност можели да мамят притежателите си? Още първия път, когато Ортис минал покрай перачницата, мозъкът му искал от него да прекъсне всички телефони, но знаел как душата на младия мъж се противи на лошите постъпки. И с цел да не го слиса, мозъкът му непрекъснато повтарял окуражаващо: „Не, не, разбира се, че няма да направим такова нещо!“

При четвъртата обиколка мозъкът го вкарал в перачницата, но му измислил и история за прикритие. Понеже Ортис бил добър гражданин, претекстът да влезе бил да потърси зеления костюм на Мери Хепбърн, който явно бил изчезнал в една друга вселена предишната вечер.

След което Хесус Ортис отворил кутията и отскубнал всички жици. Само за няколко секунди един типичен мозък отпреди милион години превърнал най-добрия гражданин на Гуаякил в буйстващ терорист.

 

 

На остров Манхатан един американец на средна възраст, водещ рекламна кампания, съзерцавал провала на своя шедьовър, наречен „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век.“ Мъжът току-що се бил преместил в нови помещения, намиращи се най-горе, в кухата част от сградата на „Крайслер“, досега показен салон за производители на арфи, които банкрутирали — както банкрутирали град Илиъм, Еквадор, Филипините, Турция и така нататък. Името на мъжа било Боби Кинг.

Той се намирал в същия времеви пояс като Гуаякил и една линия, прокарана право на юг от дълбоката бръчка върху челото му и пресичаща екватора би стигнала накрая до една още по-дълбока бръчка върху челото на *Андрю Макинтош в Гуаякил. *Макинтош все по-заповеднически викал: „Ало! Ало!“, но получавал отговор толкова, колкото ако бе държал до ръбестата си глава препарирана галапагоска морска игуана.

На бюрото пред Боби Кинг имало препарирана галапагоска игуана и той разсмивал не един посетител, като се преструвал, че я бърка с телефонната слушалка, опирал я до главата си и казвал: „Ало? Ало!“

Сега обаче Кинг нямал настроение за шеги. Посвоему той бил направил не по-малко от направеното от Чарлс Дарвин за прославата на Галапагоските острови — провел десетмесечна кампания за реклама и разгласа, която убедила милиони хора по цялата планета, че първият курс на „Баиа де Дарвин“ наистина ще бъде „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. През този период Кинг превърнал в знаменитости много от островните твари: безкрилите корморани, синеногите рибояди, кресливите фрегати и така нататък.

Неговите клиенти били еквадорското Министерство на туризма, самолетната компания „Екваториана“ и собствениците на хотел „Елдорадо“ и „Баиа де Дарвин“, чичовците на *Зигфрид и на капитан Адолф фон Клайст. Между другото нито хотелския управител, нито капитанът имали нужда да си изкарват прехраната. Наследили приказни богатства, но се смятало, че въпреки това трябва непрекъснато да вършат нещо.

В момента Кинг бил убеден (макар още да нямал сведения), че работата му е отишла на вятъра, и „Най-голямото пътешествие сред природата на двайсети век“ няма да се състои.

Колкото до препарираната игуана върху бюрото му, Кинг бил превърнал влечугото в тотемен знак на пътуването, накарал да го изрисуват от двете страни на корабния нос, и го включил като емблема във всяка реклама, брошура и афиш.

В нормалния живот тази твар била дълга не повече от метър, но изглеждала страховита като китайски дракон. Всъщност обаче тя била такава заплаха за животинските форми на живот (с изключение на водораслите), каквато заплаха би било парче лебервурст. Ще ви разкажа за живота на игуаните в наше време, който никак не се различава от живота им преди милион години.

Игуаната няма врагове, затова стои неподвижно, вперила поглед в някаква недалечна точка, без да иска нищо и без да се притеснява от нищо до мига, когато огладнее. Тогава влечугото се дотътря до океана и бавно започва да плува, съвсем неумело, докато не се отдалечи на няколко метра от брега. След което се гмурка като подводница и се натъпква с водорасли, в този вид — несмилаеми. Водораслите минават през специална обработка, преди да се усвоят.

После морската игуана изскача на повърхността, стига до брега и отново сяда на слънце върху лавата. По този начин използва тялото си като покрита с похлупак тенджера — вътре става все по-горещо и по-горещо, и накрая слънцето сварява водораслите. Игуаната продължава да се взира недалече в нищото, както и преди, но с една разлика от време на време плюе гореща солена вода.

През периода от един милион години, който прекарах на тези острови, законът за естествен подбор не намери начин да подобри или да влоши описания тук модел за оцеляване.

 

 

Кинг знаел, че в Гуаякил са пристигнали шестима души, че в момента се намират в хотел „Елдорадо“ и очакват да предприемат „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. Това му действало като лек шок. Предполагал, че онези, които сами си уреждали пътя до Еквадор, ще се откажат, след като оттам идат толкова лоши вести.

Кинг имал имената и на шестимата. Един от тях му бил напълно непознат — канадецът Уилард Флеминг. Естествено, това е Джеймс Уейт. Кинг не можел да си обясни как този човек се е озовал в списъка на пътниците, който, с изключение на Мери Хепбърн, японския ветеринарен лекар и съпругата му, би трябвало да включва любимци на масмедиите и създатели на тенденции с голяма сила.

Кинг се озадачил, че вижда името на Мери Хепбърн, но не и на съпруга й Рой. Той не знаел, че Рой е умрял. А семейство Хепбърн му било известно, макар че били най-обикновени хора сред поредицата от знаменитости, защото те първи се записали за „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“. И това станало по време, когато Кинг имал причини да се съмнява, че някоя известна личност ще се излъже да участва в пътешествието.

Всъщност когато Хепбърнови се записали, на Кинг му хрумнало да ги превърне в минизнаменитости с участие в телевизионни предавания, интервюта в печата и така нататък. Той не се срещнал с тях, но разговарял с Мери по телефона с напразната надежда, че може да открие нещо интересно, макар че съпрузите Хепбърн били най-обикновени служители в скучен промишлен град с най-високия процент на безработица за страната. Но единият от двамата можел да има известен прадядо или роднина, може би Рой бил участвал геройски в някоя война, можело и двамата да са спечелили на лотария, или неотдавна да са преживели трагедия, и така нататък.

Целият разговор на Кинг с Мери още през януари протекъл по следния начин:

— Ами… Аз съм в далечни роднински връзки с Даниъл Бун — казала тя. — Моминското ми име е Бун и съм родена в Кентъки.

— Чудесно! — възкликнал Кинг. — Каква му се падате? Пра-пра-пра-правнучка, или каква?

— Мисля, че близостта не е чак толкова голяма — казала тя. — Това никога не е имало значение за мене, така че не съм го изяснявала.

— Но нали моминското ви име е Бун?

— Да, обаче става дума за съвпадение. Фамилията на баща ми е Бун, само че той не е роднина на Даниъл Бун. С него имам роднинска връзка по майчина линия.

— Но след като баща ви се е казвал Бун и е от Кентъки, не смятате ли, че в някакъв смисъл е бил свързан с Даниъл Бун? — попитал Кинг.

— Не е задължително — рекла тя, — понеже моят баща е треньор на състезателни коне, преселник от Унгария. Казвал се е Миклош Гьомбьош, и е сменил името си на Майкъл Бун.

На въпроса на Кинг какви награди или почетни грамоти са получавали Мери и Рой, Мери отговорила, че съпругът й несъмнено заслужава много почести за добрата си работа в „Джефко“, но, че компанията прилага такъв подход само за висшите си чиновници.

— А да е получавал медали за военна служба? — попитал той.

— Рой е служил във флотата, но не е участвал в сражения — обяснила тя.

Естествено, ако Кинг бил позвънил три месеца по-късно и на телефона се случел Рой, той щял да чуе безкраен низ от трагичните подвизи на Рой от времето на опитите с атомни бомби в Пасифика.

— А имате ли деца? — попитал Кинг.

— Не в буквалния смисъл — отговорила Мери. — Но аз смятам всеки ученик за свое дете, а Рой е активист от скаутското движение, така че гледа на всеки член на групата като на свой син.

— Прекрасно отношение — рекъл Кинг. — Много се радвам, че си поговорихме, и се надявам, че пътешествието ще достави радост на вас и на съпруга ви.

— Сигурна съм в това — отвърнала тя, — но ще трябва да събера доста кураж, за да съобщя на директора, че искам три седмици отпуска в средата на срока.

— Когато се завърнете, ще разказвате на учениците си чудесни неща, затова директорът с удоволствие ще ви пусне — успокоил я Кинг.

Между другото Кинг изобщо не бил стъпвал на Галапагоските острови, и никога нямало да стъпи там. Но и той като Мери Хепбърн бил виждал много снимки. Тъкмо се канел да прекъсне разговора, когато Мери се обадила:

— Понеже попитахте за почетни грамоти, медали и така нататък…

— Да? — подканил я Кинг.

— Скоро ще получа една награда, или по-скоро нещо, което възприемам като награда. Но понеже се предполага, че не знам за това, може би не трябва да ви го казвам.

— Ще мълча като гроб — казал Кинг.

— Разбрах за това случайно — започнала Мери. — Завършващият тази година випуск ще посвети почетния си албум на мене. Нарекли са ме с прякор, и аз случайно го научих в една печатница, където отидох да взема вместо една приятелка покани по случай раждането на близнаците й, момче и момиче.

— Аха! — възкликнал Кинг.

— И знаете ли какъв прякор са ми измислили милите млади хора? — попитала Мери.

— Не — казал Кинг.

— „Олицетворение на майката природа“! — осведомила го Мери.

 

 

На Галапагоските острови няма гробища. Океанът получава всичките тела, за да ги използва както намери за добре. Но ако Мери Хепбърн имаше надгробен камък, най-подходящият надпис би бил следният: „Олицетворение на майката природа.“ А в какъв смисъл Мери е приличала на майката Природа? Независимо от състоянието на пълна безпомощност на Санта Росалия, тя непременно искала там да се раждат човешки деца. И нищо не можело да я спре да направи всичко, зависещо от нея, за да може животът безспирно да продължава.