Кърт Вонегът
Галапагос (35)

36.

Капитанът обаче познал брат си и извикал думите, които аз бих се изкушил да извикам, ако бях материализирал се там призрак. Извикал:

— Добре дошъл на „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“!

Капитанът, все още с бутилката в ръка, макар че вече била празна, слязъл на главната кърмова палуба, и сега се намирал почти на едно равнище с брат си. А *Зигфрид, понеже оглушал, се приближил колкото може, като гледал да не падне в разделящата ги тясна ивица вода. През водата било прехвърлено въжето — бялата пъпна връв.

— Оглушах — рекъл *Зигфрид. — А ти?

— Аз чувам — отвърнал капитанът.

Той се намирал много по-далече, отколкото *Зигфрид, от епицентъра на експлозията. Получил обаче кръвоизлив от носа, което решил да възприеме комично. Когато взривната вълна го повалила на палубата, той си ударил носа. Конякът бил изострил чувството му за хумор до степен, в която всичко му се виждало безумно смешно.

Помислил, че гимнастиката, която *Зигфрид играл на вълнолома е сатирична вариация върху предизвикващата танцуване болест, която може би двамата носят като наследство от баща си.

— Харесва ми как имитираш татко — рекъл му той.

Говорели на немски — първия език, който научили.

— Ади, няма нищо смешно! — казал *Зигфрид.

— Всичко е смешно — възпротивил се капитанът.

— Има ли горе лекарства? Има ли храна? Има ли още легла? — попитал *Зигфрид.

Капитанът отговорил с добре известен на „Мандаракс“ цитат:

— „Много дължа и нищо нямам. Останалото давам на бедняците.“

Франсоа Рабле. (1494–1553)

— Ти си пиян! — извикал *Зигфрид.

— Какво от това? — учудил се капитанът. — Аз съм просто един клоун.

Случайно увреденият му от коняка мозък го карал ужасно да се съсредоточи в себе си. Не можел изобщо да си помисли за чуждите страдания из потъналия в мрак, порутен от взрива град в далечината.

— Знаеш ли какво ми каза един от собствените ми моряци, когато се опитах да му попреча да открадне компаса, Зиги? — продължил той.

— Не — отговорил *Зигфрид и отново започнал да танцува.

— „Махай се, клоун такъв!“ — рекъл капитанът и избухнал в неудържим смях. — Осмели се да каже това на един адмирал, Зиги. Щях да го обеся на реята — хлъц, — ако някой — хлъц, — не я беше откраднал — хлъц. На зазоряване — хлъц, — ако някой не бе откраднал зората.

Между другото понякога и в днешно време хората страдат от хълцукането. И все още не усещат хълцукането и не могат да го овладеят. Често ги чувам как хълцат, неволно свивайки глотиса си, вдишвайки въздух на пресекулки, когато лежат по широките бели плажове или газят из сините лагуни. Може да се каже, че сега хората дори хълцат повече, отколкото преди милиони години. Според мен това е свързано не толкова с еволюцията, колкото с факта, че повечето от тях гълтат суровата риба, преди да са я сдъвкали достатъчно.

(ХОРА)

Хората също така продължават да се смеят не по-малко от едно време, независимо от смалените си мозъци. Ако група от тях лежи на плажа, и някой пръдне, всички се заливат от смях точно както хората преди милиони години.