Кърт Вонегът
Галапагос (14)

14.

През първите четирийсет и една години от съществуването на колонията Санта Росалия, от която води началото си сегашното човечество, много пъти празнували раждания, но никога нямало официални сватбени тържества. Разделянето по двойки започнало обаче още от самото начало. Хисако и Сълини живели заедно до края на дните си. Капитанът и Мери Хепбърн се събрали за първите десет години, докато тя не направила нещо, което според него било абсолютно непростимо — без да го уведоми, използвала спермата му. И шестте останали жени, макар да живеели в общо семейство, също се разделили на двойки с много интимни сестрински отношения. Когато се извършило първото бракосъчетание — между Камикадзе и Акико през 2027 година, първите колонисти от Санта Росалия отдавна били изчезнали в лъкатушещия син тунел, който стига до Отвъдния свят, а „Мандаракс“ лежал, облепен с морски жълъди, на дъното на Южния Пасифик. Ако не бил изчезнал, той сигурно е щял да каже най-вече неприятни неща за брака като институция, например:

„Бракът е общност, състояща се от господар, господарка и двама слуги, всичко двама на брой“.

Амброуз Биърс (1842-?)

и

„Превръща времето божественото вино безвъзвратно

в напитка скучна, кисела и неприятна.

Така и любовта променя своя вкус,

щом я обсеби всекидневието — брачният съюз“.

Лорд Байрон (1788–1824)

И така нататък.

Последното бракосъчетание между човеци на Галапагоските острови, а значи и на Земята, било извършено през 23011 година на остров Фернандина. Днес никой вече няма представа какво значи сватба. Държа да споделя мнението си, че циничното отношение на „Мандаракс“ още в разцвета на тази институция е имало своето сериозно оправдание. Собствените ми родители се направили взаимно нещастни като се оженили, а Мери Хелбърн вече на стари години, на Санта Росалия, веднъж казала на косматата Акико, че вероятно тя и Рой са били единствената щастлива брачна двойка в целия Илиъм.

Причината бракът да бъде нещо толкова трудно в ония времена отново била същата, довела до толкова много други нещастия, а именно — свръхголемият мозък. Този обемист компютър можел да съхранява едновременно толкова много противоречиви мнения за толкова много различни въпроси, и да се прехвърля толкова бързо от мнение на мнение и от въпрос на въпрос, че един напрегнат разговор между съпруг и съпруга можел да завърши като ръкопашен бой между хора с превръзки на очите и летни кънки на краката.

Например съпрузите Хирогучи, които си шушукали оттатък гардероба на Мери Хепбърн, тъкмо тогава променили мнението си един за друг, за любовта, секса, работата, света и така нататък, и то със светкавична скорост.

В един миг Хисако си мислела, че съпругът й е голям глупак и че ще й се наложи да спасява и себе си, и носения от нея женски зародиш. В следващия миг обаче решавала, че той е блестящ ум, както твърдели всички, и че тя може вече да не се притеснява, понеже съпругът й ще ги измъкне от забърканата каша много лесно и много скоро.

От своя страна в един миг *Дзенджи я проклинал на ум, че е толкова безпомощна, че му тегне като камък на шията, а в следващия миг се заричал в случай на нужда да даде живота си за тази богиня и неродената й дъщеря.

Имало ли е някаква полза от такава променливост в чувствата, граничеща с лудост, в главите на животни, които трябвало да остават заедно поне толкова дълго, колкото да отгледат едно човешко дете — период, продължаващ около четиринайсет години?

Както мълчали, *Дзенджи неволно казал:

— Още нещо те безпокои.

Имал предвид, че извън кашата, в която се забъркали, нещо тревожело Хисако, и я тревожело от доста време.

— Не — отрекла тя.

Ето още една подробност за големите мозъци: с лекота вършели невъзможното за „Мандаракс“, а именно — безспирно лъжели.

— Последната седмица забелязах, че нещо те безпокои — повторил той. — Защо не го споделиш с мене? Кажи какво има.

— Няма нищо — рекла тя.

Кой би искал да преживее четиринайсет години с такъв компютър, та никога да не е сигурен дали чува истина, или лъжа?

Двамата разговаряли на японски, а не на идиоматичния американски английски отпреди милион години, който аз използвам в своя разказ. Междувременно *Дзенджи нервно си играел с „Мандаракс“ и без да иска го настроил така, че целият разговор бил превеждан на езика навахо.

— Ще ти призная — съгласила се накрая Хисако, — че един следобед в Юкатан докато бяхме на „Ому“ — а това била яхтата на *Макинтош, дълга сто метра — аз си играех с „Мандаракс“. В момента ти се беше гмурнал да търсиш потънали съкровища.

Наистина, *Макинтош карал *Дзенджи да се занимава с това, макар че компютърният гений почти не можел да плува, и *Дзенджи се гмуркал на четирийсет метра дълбочина до един потънал испански галеон, откъдето вадел счупени чинии и гюллета. *Макинтош карал и сляпата си дъщеря Сълини да се гмурка със завързано за дясната й ръка и десния крак триметрово найлоново въже.

— Случайно открих, че „Мандаракс“ може да прави нещо, за което ти не ми беше казал — продължила Хисако. — Искаш ли да отгатнеш какво?

— Не, не искам — възпротивил се *Дзенджи. Сега бил негов ред да лъже.

— Оказа се, че „Мандаракс“ е много добър учител по икебана — казала Хисако.

А тя много се гордеела тъкмо с тази своя способност, разбира се. И достойнството й било силно накърнено от откритието, че една черна кутийка не само че учи същото като нея, но може да го върши и на хиляда различни езици.

— Щях да ти кажа. Канех се да ти кажа — започнал да се оправдава *Дзенджи.

Това отново било лъжа. Вероятността Хисако да узнае, че „Мандаракс“ е вещ в подреждането на цветя била толкова голяма, колкото да отгатне шифъра на банково хранилище. Хисако не проявявала никакъв интерес как работи „Мандаракс“, и запазила това отношение до смъртта си. Дяволът обаче си нямал работа и тя взела да си играе с бутоните, докато се намирала на „Ому“, така че „Мандаракс“ изведнъж започнал да я учи, че най-красивата подредба на цветя има един, два или най-много три елемента. При използването на три елемента — казал „Мандаракс“, — те трябвало да бъдат еднакви, или само единият да се различава, но никога не следвало и трите да се различават. „Мандаракс“ също така й съобщил идеалните съотношения между височините на елементите при подредба с повече от един елемент, както и размерите и височините на използваните вази или купи, а понякога и кошници.

Оказало се, че изкуството икебана може да се систематизира също както тогавашната медицинска практика.

Самият *Дзенджи Хирогучи не бил обучавал „Мандаракс“ нито на икебана, нито на другото, което компютърът знаел. Бил оставил това на подчинените си. Подчиненият, който научил „Мандаракс“ на икебана, просто бил записал с касетофон знаменитите лекции на Хисако, а после ги обработил.

* * *

*Дзенджи казал на Хисако, че научил „Мандаракс“ на икебана, за да изненада приятно госпожа Онасис, на която възнамерявал да подари компютъра в последната вечер от „Най-голямото пътешествие сред природата през двайсети век“.

— Направих го заради нея — казал той. — Разправят, че тя много обича красивите неща.

Това отговаряло на истината, но Хисако не повярвала. Дотам се било стигнало през 1986 година. Никой на никого не вярвал, понеже всички лъжели на поразия.

— Не се съмнявам — рекла Хисако. — Сигурна съм, че си го направил заради госпожа Онасис, както и за да засвидетелстваш уважение към жена си. Поставил си ме в пантеона на безсмъртните.

Тя имала предвид сериозните мислители, които „Мандаракс“ цитирал.

След което Хисако наистина проявила подлост, защото искала да омаловажи заслугите на съпруга си така, както според нея той бил омаловажил нейните.

— Сигурно съм много глупава — казала тя. Съждение, което „Мандаракс“ съвестно превел на навахо. — Непростимо дълго време ми трябваше, за да разбера колко злонамерено и оскърбително за хората е онова, което вършиш. Ти, *доктор Хирогучи — продължила тя, — смяташ, че всички освен тебе заемат незаслужено място на планетата, че всички ние вдигаме прекалено много шум, пилеем природните богатства, имаме твърде много деца и замърсяваме с боклук. А на планетата може да бъде много по-хубаво, ако малкото глупави неща, които сме способни да вършим за такива, като *доктор Хирогучи, се вършат от машини. Прекрасният „Мандаракс“, с който сега се почесваш по ухото, може да послужи единствено като извинение на някой подъл и себичен умопобъркан, за да не изкаже никога своята благодарност към друго човешко същество, което владее езици, математика, история, медицина, литература, икебана и каквото и да е!

Вече изложих мнението си каква е причината за тогавашната лудост да заместват с машини всичко, вършено от хората. Наистина всичко. Искам да добавя, че собственият ми баща, който съчиняваше научна фантастика, веднъж написа роман за човек, на когото всички се присмивали, понеже измислил роботи за спорт. Създал робот за голф, който винаги улучвал, баскетболен робот, непрекъснато вкарващ кош, тенисен робот, задължително печелещ по точки, и така нататък.

Отначало хората не виждали смисъл в такива работи и жената на изобретателя го напуснала (между другото точно както и съпругата на баща ми го напусна), а децата се опитали да го настанят в заведение за душевноболни. После обаче той съобщил на рекламните агенции, че неговите роботи ще заместят също така автомобилите, бирата, бръсначите, ръчните часовници, парфюмите и всичко останало. И според баща ми изобретателят страхотно забогатял, тъй като прекалено много любители на спорта искали да станат точно като роботите.

Не бих могъл да ви отговоря защо се получило точно така.